Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

РАЗКОЛЕБАНИЕ

Ще дойде нашата разколебана есен…
И скакалците ще превозват евтино
изсъхналата светлина.
Ще я натрупват чак отвъд очите ти,
където най-естествено
жените крият острови,
ухания
или отблясъци, рисувани с мъгла.

Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.
Защото мога да ти купя някога
една огромна капка мляко
и да седя до житото,
докато стане слънце,
после сняг,
а после хляб.

Преди да пуснем щъркелите
да си търсят ангелски свидетелства,
аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.
Прекрасно е,
че птиците си имат документи за небето,
а ние имаме значенията на септември –
думи,
дюли
и внезапен скреж.

Прекрасно е,
че си играем на различни пластове и шипки
и че се лутаме в семантиката,
сякаш е купа сено.
Но има нещо повече от всичко –
да не знаем нищо…
И ако може,
това нищо да е есенно листо.

И ако може,
все пак да почакаме под листопада.
Той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.
И ако може,
все така да си седим във въздуха
и да не падаме,
и ако може –
да са само скакалците, ти и аз.

И ако може,
да не идва никаква разколебана зима.
Снежинките са най-големите прахосници на сняг.
Разказват даже,
че снегът си имал пейка и градина.
И стихосбирка – с бели листи върху тях.

ЦЪФТЕНЕ

Не виждам нищо повече
от жълтите крила.

И ако кажа,
че липата каца
точно между нас,
пчелите
сигурно
ще се смирят…

И ще пристъпят боси.

ДАЛЕЧНА СОЛ

Когато си припомням вкусовете на любов,
си мисля за далечна сол.
Събирам пръстите си точно върху ключицата
и вдишвам потното очарование на лъскаво зверче.

Далечна сол е цялата ти кожа –
от устните до другите планети на гърдите ти.
И пръстите ми са единственото доказателство,
че нашето пътуване е кръгло.

Веднъж ми каза, че парфюмите ти
са метафори.
И се разходи под римувания дъжд.
И този дъжд валя,
докато аз написах всичките си книги.

Сега си мисля, че не съм написал нищо друго,
освен това:
„Мъжете ти съм всъщност само аз.”

Когато си припомням вкусовете на любов,
си мисля за далечна сол.
И затова ти казвам –
идвай си понякога, но моля те, внимавай –
да не се разсипеш.

АНТИЧНА СЕРДИКА

Защото ме целуваш толкова старинно,
ти подарих дълбочините на антична Сердика.
И никакви подземни улици не могат да отидат
оттатък църквата, приличаща на вечер.

Аз съм живял така – разполовен… В археология,
която осветява мъчни стенописи.
И никакви подземни строфи нямат основание
освен една – че ме целуваш толкова старинно.

Не си признавам, но потъвам в експонатите –
като дете, дошло да хвърли камъче.
И само гущерчето в дълга антология
записва как изглеждаме старинни.

Към края на разходката по времето
ти подаряваш бъдещи часовници на просяка.
И да е ясно, че не сме изгубени,
превеждаш стихове, написани от сенки.

Страхувам се, че любовта ни слиза
по стъпала, по-лъскави от слава.
Целувай ме старинно… Утре някъде
ще разкопаят град с едно стихотворение.

ПРИУМИЦИ

Аз ще си купя езеро,
не по-голямо от представата ми
за окръжност с риби –
за поляна с риби.

И ще си купя огледалност,
за да блуждая
между папур и водна леща
по небето.

И ще си купя чифт обувки
с най-прозрачни намерения за плавност.
И може би –
с несъществуващи представи за посоки.

И ще си купя езеро и чифт обувки
само ако ми ги купиш ти.
И тука няма никакво объркване,
защото като малка си рисувала вода
и ходещи по нея отражения
на тъкмо тези стихове.

И само още нещо –
бях забравил,
че тази водна леща и папура
си ги измислих,
за да ти е есен.

А с рибите не знам какво да правя…

ТРИПТИХ ЗА ЕДНА РАЗХОДКА

***

Когато се разхождам с тебе под ръка,
аз виждам много прилагателни.
Но никое не ти подхожда
повече от мен.

***

Когато се разхождам с тебе под ръка,
аз си записвам наизуст каквото мислиш.
И съм запомнил едно просто изречение:
„Не искам нищо повече.”

***

Когато се разхождам с тебе под ръка,
аз преминавам под дървета и значения.
И никога не е достатъчно далече,
за да ти разкажа.

СУША

След толкова протегнати и милосърдни
отражения на щъркели –
ливадата ще оздравее
и без дъжд.

1 ФЕВРУАРИ 1958

Когато съм се раждал,
майка ми е чела стиховете на Разцветников.
И от метафорите
акушерките са се превърнали в снежинки.
Най-странното е,
че си спомням как една от тях
изплака вместо мен
и стана цветна.

БЯЛО

Два лебеда –
две бучки захар,
надвесени над чашата на езерото.

А после – няколко перца…
Или кристалчета
по дъното.