Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

ПОСОКИ

Не съм се качвал на небето.
Никога…
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.

Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.

Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.

След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
на запад и навсякъде.

И ми е хубаво така,
че ми е лошо.

СРЕЩА

Ти миришеш на отворен прозорец,
защото идваш винаги отнякъде.
И точно в тази липса на конкретност
са мъчните
благоухания.

Прозорецът, разбира се, е рокля,
която аз забравям да затворя.
В градината пониква ментов охлюв
и гледа
към косите ти нагоре.

НЕ МИ ЗВЪНЕТЕ

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете, че мама е…
Недейте! Мама е добре.
И като посади картоф в градината,
пониква облак,
и като посади картоф в градината –
цъфти стихотворение,
и като посади картоф в градината –
узрява вишна.
Не ми звънете, мама е градина…

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете,
че нашата кокошка мъти не на полога,
а в шапката на татко.
И като си излюпи пиленца,
те се разхождат върху облака,
и като си излюпи пиленца –
те рецитират стихове,
и като си излюпи пиленца –
те са с очи на вишни.

Не ми звънете –
татко ми си идва
и сигурно ще си потърси шапката…

Не ми звънете – мама е градина,
а татко ми – все още гологлав,
върви и си подритва сянката.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

КЪЩАТА С МНОГО ЛЕГЛА

В тази къща има много различни легла –
като различни книги или музикални инструменти,
като енергии, в които нощта е била
светеща. И без да си тръгва сутринта непременно.

Едно от леглата е стихотворение с черешов вкус,
писано в края на май или може би в юни.
И точно то – с продължителна човка на кос –
веднъж в годината кълве пълнолуние.

За леглото с цветните сфери и тръби от метал
се говори, че свири безсъние.
И само неговата музика е ритуал,
когато с разсъблечена нота се върнеш.

Леглото от явор е балада… И от другия свят
през прозореца влизат лози и си спускат косите.
И говорят за нещо… И захвърлят зеления плат.
И през същия този прозорец леглото полита.

Нелогично, но сърцето от пружина тупти.
И е странно това смесване на фолклор и трепет.
Пружинено легло… Фантастично… Защото ти
скачаш по него и пипаш небето.

Небето е ниско и ти помниш наизуст този час.
Ореховата спалня… Ореховата спалня е всичко…
Тя е цялата къща… И един непреминат атлас –
с пресечени линии и изящно наболи тревички.

Ореховата спалня не сънува – тя е целият сън.
Тя е столът и масата, и двете чаши.
Тази къща е с много легла. Но аз не съм
човекът, който бавно постила леглата.

Тази къща си има стопанин. И той
блъсва стъклата и казва да си взема чадъра.
Идва вятър. И дъждът рецитира покой.
А дъждът, както винаги – е убийствено хубав.

СЕЗОНИ

В полето се зараждаше равнец.

Неравенството беше в цветовете.
Единствен и замаян скакалец
се криеше зад дрехата на цвете.

Единството на шарени бои
разделяше тревата от небето.
Равнецът в бяло се успокои,
защото златно беше му сърцето.

Подскочи заек, после полетя,
страхуваше се сив да не остане.
Високо горе чакаше го тя –
рисувана и къпана поляна.

И аз си мислех – трябва ми равнец
и скакалец, и заек, за да мога
да си повярвам, че не съм слепец
за цветните значения на Бога.

Тогава лумна някаква шега.
Природата се смееше със мене.
На шапката ми разцъфтя дъга,
на устните ми кацна нетърпение.

И аз извиках, без да знам какво…
На лятото извиках – да ме чака.
И се превърнах в есенно дърво,
което пя и после се разплака.