Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

БРАЗИЛИЯ

Очите ти са с цвят на кафеени зърна
чак от Бразилия.
Очите ти са с цвят на кафеени зърна,
които съм държал върху езика си.

И затова сега нюансите на погледа ти
излъчват влага,
кофеин
и отражения.

И затова чак от Бразилия
са тези меки ритми на клепачите,
и затова чак от Бразилия
са тези жълти листопади
насред София.

А иначе очите ти са
вечери,
в които ходим
да разглеждаме градината.
А тя през есента е пълна с отражения
на стихнали бразилски фестивали.

РЕКА ВИТ ПРЕЗ АВГУСТ

Колко мокра и пареща е реката ми Вит –
една дива, проблясваща, тънка клечка кибрит.

А накрая на клечката като фосфор дими
долината ми с бръчки и пламтящи треви.

Аз не смея да дишам… Август пада пиян
и си къпе косите, и е много голям.

И тогава от джоба му скача клечка кибрит –
една мрянка изгряла над реката ми Вит.

ПРИТЧА

И ви моля – не ми споменавайте,
че живея нататък.
Измислете за такава илюзия 
друг полутон.
И ви казвам, че лисиците вече бродят в лозята,
а в средата на лозето има стръмен –
по-стръмен от прегръдка наклон.

И ви моля – не въздишайте върху листите
като винени дрожди.
И не бъркайте чашите с театралния жест.
И ви казвам, че лисиците стават
по-дълги и сложни
и с опашка отдават на слънцето чест.

И ви казвам, че лисиците имат
всички необятни таланти.
Но когато си мислят за космоса,
стават тъмни на цвят.
И тогава виждаш колко много
небето е паднало
и как само един кос на крилата си
пази целия свят.

Този кос може всичко…
Боже, хладни са дните.
Това лозе размесва тишина и зърна.
И ви казвам – оставете птицата
да ви кацне в косите.
По-нататък е залезът – с опашка,
а на нея – слана.

ДЕТСКО ЕСЕННО СТИХОТВОРЕНИЕ

Кой подреди така листата,
че ми приличат на зелени таралежи?
А и на вишневи бодливковци
листата ми приличат.

Сега е есен. И дървото
предчувства белия пуловер –
изплетен от бодли на таралежи
или пък от иглите на снежинки.

ГЕОГРАФИЯ НА ЕДНА РАЗХОДКА

Когато аз и ти вървим,
аз винаги съм някъде до лявото ти рамо.
До лявата ти ключица по-точно.
И до онази бенка, дето наблюдава
дали вървя отляво
на живота ти.

На педя по-надолу
кожата ти е прохлада
и притежава свойствата
на някакви изчезващи частици електричество.
Такава кожа имат само малките деца,
когато са пораснали големи.
И аз си казвам,
че това е моят климат.

И в този климат има много география –
с красиви възвишения и сенки,
с разколебани рокли и реки
и с гладкото площадче на корема ти,
което дълго обикалях с пръсти.

Наоколо е пълно със значения –
например като ключицата ти, която
отключва моя страх,
че от сезоните
съм ти оставил есен.
Само толкова.

Благодаря на Бога,
че ръцете ти излъчват вятър
и че е толкова прохладно,
докато вървим.
Аз – по-далече от сезоните,
ти – с мен, разбира се,
но в друга есен.

ПОСЛЕДНОТО ТОПЛОТО МЯСТО

Обичам да живея над пекарна –
да гледам парата, която се възнася,
и да се радвам, че така отдавна
не си задавам никакви въпроси.

Освен един – защо ухае хлябът
на сянката от пръстите на мама?

СВЕТЛИНА

Мъничка ваза с една пшеничка.
Вечерна стая… Това е всичко.

И без светулки, и без поети
въздухът ляга, покълва и свети.

ДВАМА ЦИГАНИ НА ЕЗЕРОТО В ДРУЖБА

На езерото в Дружба има двама цигани,
които чистят дъното на езерото.
Така ми казаха
тези лениви същества от лодката.

На езерото в Дружба има лодка колкото небе.
И няма дъно, а повърхност,
измислена да отразява облаци.

Работим тук откакто сме научили
на патиците и на рибите езика –
ми казаха тези
почти неможещи да разговарят принцове.
Понякога на принцовете им се губят думите –
особено когато духне вятър.

Когато духне вятър,
лодката излиза на брега
и циганите отегчено вземат
захвърлени кутии от цигари –
събират ги, за да изчистят дъното.
Така си мислят тези ангели на чистотата.

А после гледат езерото как дими
и пуши своите космични пури от папур.
И свива облаците в края на очите си –
да могат рибите да видят всичко.

Обичам тези цигани,
които чистят дъното на езерото,
без да разбират нищо
от дълбочини и от метафори.
Благодаря им, че като разместват словореда,
те слагат в ред
усещането ми за езеро,
върху което кацат патици,
а рибите им пращат няколко мехурчета
и си играят.

 НОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Прегръщай ме нестихващо и необятно, бяло,
прегръщай многоточията ми и цялото ми тяло.

Прегръщай ме така, както само гората
прегръща звуците на птиците и на тревата.

И не забравяй, моля те – аз нощно време ставам
и гледам как прегръщаш това, което правя.

И как в дрезгавината, още преди да пиша,
ти казваш, че е хубаво, и спиш. И сякаш дишаш.