Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

ЛОВ

Понякога – рядко, но се случва, по време на лов птицата умира от страх още на земята, преди да излети. А тръпката в такъв лов е излитането, фюфюкането, пърхането, полетът нагоре, изстрелът.
Кучето е направило стойка, трепери от носа до опашката, посочва, че е видяло дивеч, а птицата лежи между тревите и не мърда. Сивее се, зеленее се птицата, просветва в жълто и в червено, но се притиска към земята и не излита. Не излита, защото е мъртва – от напрежение, от ужас, от слабост, от мъка – мъртва от липса на небе.
Тогава ловецът се навежда, вдига птицата, хвърля я напред във въздуха и стреля встрани.
Ловецът прави това, защото мисли за кучето. Защото кучето е на лов и трябва да тренира – всеки път едно и също. Кучето трябва да продължава да мисли, че всичко е както винаги – дивеч, полет, изстрел, смърт.
Каква игра на смърт и какъв тъжен ред в смъртта, какъв вечен ред в смъртта, какъв театър.
И каква прилика с нашия стаен, нисък и заплетен в тревите живот.

ВСИЧКО Е МОЕ

Казват ми непрекъснато, гледам и чета непрекъснато, че всичко е мое.
Моя е месарницата на моята улица – с каймата и изкуствените плодове между месото.
Моя е разширяващата се Вселена. И обратната страна на Луната.
Моя е банката. И другата банка.Мои са и ръцете, пъхнати в джобовете ми.
Моя е телевизията. Там хората са едни и същи, а ми казват, че съм аз.
Мои са всички аптеки и лекарства, най-вече лекарствата за сърце.
Магазинът за цветя също е мой. Чудя се само кои цветя ще ми приличат повече – червените, белите или хоризонталните.
Завинаги мой е страхът да не ми откраднат прането от терасата или да ми откраднат надеждата, че това няма да се случи.
Мои са автобусите и трамваите, които са или психиатрии, или гардероби за дрехи втора употреба.
Моя е националната лотария с нейните много-много нули.
Моя е гледката от прозореца – със синкавите снегове по Витоша и с клошарите, които пият патрончета в градинката.
Мое е стихотворението, което може би ще напиша, ако някой ми се обади по телефона просто така.
Моя е теменужката, която е само на пролетта.
Мой е пласмасовият стол, на който седя на брега, а реката долу я няма.
Моя е библиотеката, за която се чудя как не ми е паднала на главата и как не ме е затрупала.
Мое е и кучето, оставено от баща ми. Но за кучето не се знае нищо от години.

***

На десетия етаж над нас проскърцва паркетът. Скръъц, скръъц, скръъц…
Това са стъпките на съседите, които не познавам. А ми се иска да са стъпки на хора в снега – в силен, здрав и замръзнал сняг. И тези стъпки да си идват у дома и да скърцат от нетърпение.
Дали да не сляза пред блока и да направя един снежен човек?

СЛЕДОБЕД

Жената, която седи до мене в градския автобус, сигурно наближава петдесетте. Усещам годините ù и по слънцето, което блести с плавната светлина на жълто листо.
Задушно е и жената се изправя да отвори прозореца. Лъхва ветрец и един кестеняв косъм се отронва от косата ù. Полита и каца на ръката ми, на часовника ми – като дълга сянка на стрелка.
Не гледам колко е часът. Знам, че е есен.

***

Майка ми: Да получиш инфаркт и всички да крият от мене?
– Ти какво можеше да направиш?
– Да те държа на ръце.

***

Майка ми: Николайчо, ти май си влюбен.
– Откъде знаеш?
– Биеш на убав… (Приличаш на хубав).

ЗА ГЪЛЪБИТЕ

Има различни породи гълъби. Пощенски гълъби, качулати гълъби, паунки, гълъби, с които се правят фокуси. Има и други – които донасят маслинови клонки в човките си.
Има и гълъби преметачи. Те се издигат високо в небето и започват да се премятат. Въртят се опиянени от височината, от светлината и от свободата да са част от въздуха. И накрая се разбиват върху покривите или върху земята.
Един такъв Гълъб пишеше стихове.