Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

СТЪКЛО ОТ ОЧИЛАТА НА БАБА

         На една стръмна улица в село, по която с баба ходехме на фурната за хляб, видях изгубено стъкло от очила – от бабешки очила. Откъде знам, че очилата са бабешки ли? Ами те си личат.
         Бабешките очила и стъклата им преувеличават всичко, абсолютно всичко.
         Наведох се над падналото стъкло и се загледах. Под него парченце от листо изглеждаше колкото цяло листо. Съвсем-съвсем мъничко камъче беше голямо, а една мравка, пропълзяла под стъклото, си беше направо царица на мравките.
         Тогава ми светна, по-точно ме убоде мисълта, че изгубеното стъкло от очилата е на баба ми Дона. Тя имаше голям нос с брадавица на него, която аз обичах, и носеше очилата си само от уважение към селото, за което клюкарстваше по цял ден.
Баба обичаше да послъгва и да преувеличава. И ако някой питаше например къде е баща ми, а той беше отишъл до Тетевен, тя казваше, че е в Ловеч. Ей така, заради очилата си и лъжите, а сигурно и за да не искат от баща ми непрекъснато ходатайства.
         Баба преувеличаваше също. От високото кръвно я болеше главата много и когато я питаха колко ѝ е кръвното и боли ли я главата, тя отговаряше:
         – Горното ми кръвно е на манастира, а долното е във Вита. А главата ми я няма изобщо.
         Тази дума – изобщо, беше чула отнякъде и все я буташе пред хората.       Боже, колко стръмна беше улицата, по която ходехме с баба за хляб и на която аз си мислех, че съм намерил стъкло от бабините очила. Толкова беше стръмна тази улица, че като ме бутнеше през зимата баба с шейната по нея, аз чак след няколко светлинни години се блъсках в касетките с топъл хляб на входа на фурната. И толкова беше топъл и врял хлябът, че аз кацах, дето се вика, с шейната си на слънцето.
         Първият човек, кацнал с шейна на слънцето, съм аз.
         А когато през лятото дойдеше големият дъжд откъм манастира и стръмната улица станеше море, баба ме качваше на една лодка и ме изпращаше за хляб с махане на ръка и с дъждобран, който беше от сребро или калайдисан. Блестеше този дъждобран и това си е.
         След минута или след век аз пристигах на Острова на фурната, а на острова беше пълно с вулкани и лава. На Острова на селската ни фурна хлябовете бяха горещи като лава. Слагах в брезентовата чанта два хляба от лава и хайде обратно.
         Ама ме е научила баба да лъжа! И носът ми е голям като нейния, само е без брадавица, и очила вече си имам.
         Всичко ми е както беше при нея, само баба си нямам. Но си имам стъкло от очилата ѝ.
         Остана да уточня дали е дясното, или лявото стъкло. Няма начин да не е лявото. Лявото стъкло никога не ѝ е трябвало чак толкова.
         Баба ми послъгваше или преувеличаваше, но винаги гледаше със сърцето си.

ПУКАНКИ

         Кутиите, в които някога се продаваха пуканки, за мене бяха магически кутии. Прозрачни и големи като аквариуми, те привличаха хората, сякаш са магнит. Привличаха и моята малка влюбена милост.
         Бях влюбен в Камелия, а майка ѝ продаваше пуканки. Единствената продавачка на пуканки в града.
         Къде пукаше пуканките, не знам, но ги изнасяше в една голяма прозрачна пластмасова кутия и оттам гребеше тези вълшебства. Сипваше ги в хартиени фунии, а народът подхвърляше топлите солени снежинки във въздуха и ги ловеше с уста. Голяма забава падаше с тези пуканки по главната улица.
         Като излезеше на Камелия майка ѝ и почнеше да продава, цялата улица се белваше. Продаваше ли тя пуканки, и зимата идваше. И август месец да е, пак е зима. Цялата земя побеляваше от ефирните бели цветове.
         Майка ми също пукаше пуканки в една очукана тенджера на печката и аз бях станал голям спец в тази област. Познавах царевицата, от която стават хубави пуканки. Кехлибарени, тъмнокехлибарени, восъчни, светловосъчни или бели, зърната на пукливите мамули се познаваха и по това, че не бива да са нито много големи, нито много малки, а средни. Тогава пуканките ставаха тип-топ.
         Много се отчайвах, като си помислех, че Камелия може да усети, че аз не разбирам от пуканки, а пък я обичам. Нейната майка продава пуканки, пък аз не разбирам коя пуканка е хубава и коя не е.
         Самата моя Камелия е балерина. Ходи на танци, стои на палци и си върти, върти едното краче – Андерсенова, приказна работа.
         Разтръсква майка ми тенджерата с пуканки на печката и аз внимавам в картинката. Най-напред пукането на зърната е вяло – пук! – и чакаш няколко секунди до второто пукане. Пук-пук! – и пак чакаш. После пукането се усилва, става като картечница, капакът на тенджерата подскача, майка ми е изплезила език и натиска капака, докато стрелбата на разцъфналите царевични зърна не утихне. И пуук-пук – престрелката спира.
         – Майко, много обичам Камелия! – казвам аз.
         – Коя?
         – Камелия от нашия клас, дето майка ѝ продава пуканки.
         – Е?
         – Какво да правя?
         Майка изсипва пуканките в една тава, ръсва ги със сол и в сладката пара ме напътства прекрасно:
         – За тези глупости питай баща си!
         Питам аз баща си за тези глупости, а той се смее половин час.
         – Майка ѝ на Камелия е много хубава, знаеш ли?
         – Ама аз обичам Камелия – мънкам – за майка ѝ не знам.
         – Слушай, кажи ѝ така – и баща ми намига – Кажи ѝ: Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         И се смее още половин час.
         Много голяма помощ получих тогава от родителското тяло във връзка с моята любов. Но пък ядях пуканки безкрай – ту вкъщи, ту от магическата кутия, докато започна да ми пада гласът и почти онемях. Оттогава като ям пуканки, и ми пада гласът.
         С паднал, отмалял и изчезнал глас един ден казах на моята любов:
         – Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         Камелия трепна, изправи се на един крак, стори ми се, че се завъртя на пръсти и ми залепи шамар. И се разплака, и отлетя.
         Тогава заваля сняг – един от най-солените снегове, които някога съм опитвал.
         Аз ям снежинки непрекъснато. Цял живот ям снежинки – през зимата във вид на кристалчета, през пролетта във вид на акациеви цветове, после във вид на глухарчета, а през есента във вид на мънички облачета, дошли да си вземат довиждане с лятото. Непрекъснато ям снежинки.
         Разбрах веднага какъв идиот съм и тичах след нея да ѝ се извинявам и все повече затъвах в снега, докато потънах до гуша.
         Имало е за какво да потъна в преспите. На другия ден братът на Камелия се обеси в мазето на тяхната кооперация. Беше по-голям от нас, имал психически проблеми, за които не се говореше, и се обеси с тел.
         Тогава кутията с белите пуканки се счупи. Разпръсна се тази вълшебна кутия и снежинките почнаха да валят от долу нагоре и затрупаха и света, и небето чак.
         Когато видях Камелия след десетина дена, тя беше облечена в черно и майка ѝ също. Как става така, Господи, че само за миг нещо, което е бяло и ефирно, се превръща в тъмно и тежко?
         Майка ѝ ме спря и ме хвана за ръката:
         –Кажи на баща си, че това, дето те е научил, не е смешно, никак не е смешно…
         Не можех да помръдна, нито знаех къде съм, нито кой съм.
         Миг преди да се разделим, моята Камелия, моята единствена, нежна и съсипана Камелия прошушна:
         – Аз нищо не съм казвала на майка. Казала ѝ е една пуканка…

„РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ“ – разказ от едноименния ръкопис, който, ако е рекъл Господ, скоро ще види бял свят

         Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобед бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се казва, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и после всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на чужди булки.
         Голямо пиене падаше. Ракията в юзовете изчезваше, сякаш стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни обществени строеве, ни пари в джобове и банки.
         Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
         Как пееше Кольо Княза съм разказвал вече. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и любовник и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, ако обичате.
         Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше точно тях за музика, защото освен с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от сто километра кой каква болка има и му свиреха за нея. Ако си болен от любов – любовни свирни, ако ти се е зачернил животът – разплакани музики, а ако ти се живее бавно – свиреха полека.
         Подушваха тези тороски свирджии кой какво иска и с една цигулка, един кларинет и тъпан правеха така, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа честно, освен всичко друго имаха и много дълги носове – едни такива големи и дълги.
         Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската кръчма играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, но аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни преживявания. Ще спомена само две – да не е без хич.
         Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се така, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с малка чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към рая, той както баладично лежеше и пъшкаше, поиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за невярната си любов, заради която получи пробождания с малка чикийка по тялото.
         Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше голям стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
         – Ти на мене вяра имаш ли ми? А кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене вяра? – питаше горският някой отчаян от живота тютюнджия.
         – Как да ти нямам? – отговаряше осъденият на смърт и слагаше в устата си цигара, сякаш си слагаше въжето.
         Прааас! – В стаята плъзваше мирис на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един куршум в тавана – за всеки случай и за келешлък.
         И на горския сърцето му идваше на място.
         Само ще спомена като лек детайл, че от устата на нашия осъден капеше и кръвчица, ама това е нищо работа, детайл.
         Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите обикновено се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
         Това мезе винаги свършваше в събота и ставаше страшно. Да изпиеш толкова ракия, да изядеш толкова зеления за салата, да си подлагаш толкова сланина и накрая всичкото това съкровище да изчезне. Ракията в Гложене никога не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои нужди и ракията просто няма как да свърши. Но виж, зеленията за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
         Ще попитате кога спяха тия хора? Те не спяха никога, не бяха спали откакто се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
         Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И защото работата беше на живот и смърт с тая салата, той бързо, със замах в кръста, отчаяно и почти в безсъзнание  правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и след малко пълнеше чиниите с люцерна. В задимената кръчма тази новородена салата имаше тъмнозелен цвят, но кой ти гледа зелени цветове при тая подчертано жълта на цвят ракия?
         Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, но го отдаваха на неспането, лошия въздух и влажния планински климат.
         Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но понеже ветеринарният беше въздържател, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от само себе си и от щастие, и от любов към живота.
         Когато обаче свършеше сланината за мезе, работата добиваше катастрофални размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо същество, все едно да свърши животът на милата ни планета.
         Тази сланина е налагана със сняг, прозрачна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с много червен пипер, опушена с орехови черупки и непременно увита във вестник, пристегната с канап и увисена в тъмно мазе.
         Тя се реже по специален начин – тънко, бавно, настрани, с изплезен език и с леко криво ножче.
         Направих това описание, защото сланината свърши и кръчмарят – нека му споменем името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица точно такава незабравима сланина.
         Този Палигоря, на когото му се беше запалила главата, тича насам-натам, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, даже и на Луната няма.
         Музиката от Торос е заспала и свири само във вид на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря разбира, че е настъпил кулминационният момент на пиесата.
         Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една тайна стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и накрая вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича в кръчмата. Тайно зад тезгяха разглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък покрай ушите, вижда му се тънък и лееко-леко и с изплезен език почва да го реже. Почва да реже този турски фес на тънко, както се реже сланина. Докато реже, все пак си мисли – ами ако някой каже, че е жилава?
         След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „да живейш, бай Кольо“, някой примлясква с последната сланина и точно тогава Княза запява: „Разтуряй, Злато моме, магиите…“
         Ех, каква песен е тая:

         Разтуряй, Злато моме, магиите,
         и твоите, Злато моме, и моите…

         Разтуряй ги тия магии, ама като не можеш? А и като не искаш…
         От такова пеене всичко живо започва да плаче, но и отива да поживее за малко на небето, докато трае песента.

ЖАР-ПТИЦА ПРЕД ЗЪБОЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ

Младият зъболекар е от най-кадърните в София. Кабинетът му е като космически кораб – на компютрите встрани се въртят и уголемяват цветни триизмерни изображения на зъби и венци, мигат цифри и диаграми.
Зъболекарският стол ляга така, че на мен или ми се приспива, или изтръпвам от ужас, че съм в инвазивната кардиология на Пирогов. Спомени за сърце… Но съм при зъболекаря.
Този следобед редът с часовете нещо се обърква и процедурите закъсняват. В чакалнята седи и бая дебел мъж около седемдесетте. Лицето му е мораво, до лилаво. Лице на човек – любител на месните изделия и ракията.
Мъжът прелиства вестник и на всяка страница трепва с глава, сякаш пъди муха, плюнчи си и пръстите.
На времето човек като четеше вестник и си плюнчеше пръстите, от лошия печат по езика му оставаха букви. И така душата се пропиваше от истини за света и живота.
Сега е същото, само дето няма букви по езика.
В устата си тоя морав пациент имаше само два зъба – отдолу вляво и вдясно. И зъбите му стърчаха, сякаш останки от наколно жилище на минали софри и страсти.
– Какво ти има? – пита ме.
– Пулпит.
– Каквоо?
– Пулпит. Лоша работа.
– А на мене ми има чене. – И пак си плюнчи пръстите.
Вестникът му се сгърчва на дивана с хартиена въздишка.
Чакалнята на зъболекарския кабинет е обзаведена с рекламен кът на електрически четки, избелващи зъбите без натиск. Има саксии с цветя, календари, кашони, на които пише „Не пипай“, и на стената – една голяма огнена картина с полетяла жар-птица.
Не ми е ясно какво прави картината с жар-птицата точно тука. Може би изобразява възкръсването на болните зъби след посещението при зъболекаря. Макар че не съм чувал жар-птиците да имат зъби.
– Това какво е? – сочи мъжът към огнената картина.
– Жар-птица.
– Като е жар-птица, що не е в заведение за печени пилета?
– Е, това е картина, не е за ядене. Нещо като надежда. – Обяснявам въпреки пулпита.
– Не е за ядене, не е и за пиене… – успокоява се мъжът. – Ами ти откъде си?
– От Балкана, от Тетевенския.
– Високо ли е там, Балканът висок ли е?
– Много, повече не може.
– Тая София ни съсипа зъбите, да знаеш! – И мъжът окончателно сгъва омачкания вестник. – Съсипа ни и зъбите, и живота. Каруцарски град. Ееех, Пирине, Пирине! – въздъхва той, става и целува картината с огнената жар-птица.
Мене ме извикват в космическия кораб на зъболекаря, а мъжът остава да чака с Пирин в сърцето и с два зъба в устата.

КАКВО МИ РАЗКАЗВАШЕ БАБА НА ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

Всеки път на девети септември след тържествата и данданиите с баща ми ходехме на село да видим баба и да я поздравим.
Баба беше вдовица на партизанин, убит като доброволец в Отечествената война край Страцин.
Слязъл дядо ми – трийсетгодишен, на 9 септември 1944 година от планината и два месеца по-късно загинал, прострелян от снайперист при Страцин. Изтичала му кръвта, но го качили на кон. Искали да го спасят, а кръвта му изтекла, докато бил на коня.
Баба цял живот вдигаше кръвно и ни посрещаше с превързана с кърпа глава и два срязани лимона на слепоочието. Знаеше за какво сме дошли точно днес…
Сядахме да обядваме. Баба готвеше толкова хубаво, че не личеше да е готвила. Къщата светеше и миришеше на есен.
После татко излизаше на двора, мотаеше се нещо, а баба почваше да ми разправя:
– Аз на дядо ти Никола, да знаеш, още съм му ядосана. Излъга ме, че няма да иде на фронта, а пък отиде. Не може, вика, Доне, момчетата в Червен бряг ме чакат на гарата. Страх ме е, вика, не сме опитни, ще ни избият, ама не може… Само една телеграма получих от него: „Гоним Берлин“. И след време го докараха в ковчег. На погребението валеше дъжд. Двайсети ноември беше и много народ се събра. Приказки, венци и накрая останахме аз и баща ти.
Тук баба спираше и вадеше от една кутия малка снимка от погребението. Тъжна снимка, а пък къдрава отстрани. На снимката всички хора се скупчили един до друг, а в средата – ковчегът на дядо почти изправен. Изправен и дядо, накичен с цветя и с войнишко кепе. Чудя се как не е паднал или отлетял.
– Останахме ние с баща ти след погребението, – продължава баба – а той малко момче и хайде – за колибата. Колибата – на четири километра в Балкана, на високото, и докато стигнем, се стъмни. Как сме вървели, ми се е изтрило, но като стигнахме в къщата, и очите ми изстинали, и краката ми ги няма.
– Мамо, гладен съм – това чух да ми казва баща ти. И аз опържих три-четири яйца и седнахме да ядем. Ами като е гладно момчето? Ами като бях гладна и аз?
Ето това ми разказваше баба на девети септември.

РАЗСЪМВАНЕ

Честит 6 септември – един от дните на нашето разсъмване.

***

Като чуя да казват, че слънцето изгрявало от изток, и умирам от смях. Няма такава работа! Слънцето изгрява оттам, откъдето кукуригат петлите.
Понеже по цели нощи не спя, аз най-добре зная, че слънцето не изгрява, а слиза по малки мостчета.
Кукуригне нашият петел и хоп – в мрака се появи една дъга от трептения.
Викне комшийският петел и хоп – още една дъга от бъдещия слънчев мост се появи.
После се обади трети хубавец, четвърти и така до самото зазоряване – все дъги, все мостчета.
Нашият петел кукуригаше малиново, защото в двора садяхме малини. Комшийският пееше лешниково – хората си имаха лешник. Нататък кукуриганията бяха ябълкови, доматови и зелеви.
Представяте ли си? – Сякаш се спуска мост за слънцето от малинови, лешникови, ябълкови, доматови и зелеви ранни песни.
Ние гледахме виолетов петел. Комшийският беше тъмнозелен. Следваха белият, червеният и резедавият.
Най-далече пееше един чисто жълт, след който се съмваше.
Всеки петел си имаше отделен костюм и отделен цвят на песента. По различен начин си кривяха шиите тези сутрешни солисти.
Един от солистите си притваряше очите и видимо се престараваше до премаляване. Друг дирижираше с шията си, някои си извиваха вратовете като питанки, други клатеха глави – и философски, и музикантски.
И след всичко това мостът от петльово кукуригане беше готов и слънцето стъпваше на него.

Да видиш Гложенския манастир

Гложенският манастир е толкова високо в небето, че трябва да се вижда отвсякъде. Да, ама не е така.От дете знам точно къде е. Хиляди пъти съм го съзирал над гората и под облаците, а сега го няма. Кривя си шията и очите да го видя, а той е изчезнал. Гледам нагоре – къпини, орехи, баири, клонаци, буки, мъгли, а манастира го няма. И изведнъж – ето го! – Като кафяв светъл охлюв е изпълзял по скалите и си почива между небето и земята. Пристъпя крачка напред – изчезне. Върна се обратно – пак си е там. После метър надолу – стопил се е. Защо правиш така, Господи,че високите и далечни неща да ги виждаме изведнъж и само от едно място. И само когато ти решиш…

ПОД ОРЕХА

Там, където вадата на електрическата централа се вливаше във Вита, се беше образувало неголямо езеро. Брегът на реката –от баластра и пясък, подпираше водите на вадата и езерото си нямаше никаква друга работа, освен да лежи по гръб и да гледа небето.
Сутрин при разсъмване водите на това малко водно огледало бяха лилави, по обед – руси, вечер – от вишневи до тъмнозелени. Всеки час на деня даваше различен цвят на езерото. И съм сигурен, че мренките, кленчетата и таранките, които се въдеха в него, бяха различни на цвят двайсет и четири часа – веднъж бледосини риби, после слънчеви, сенчести, нощни, след това лунни и накрая – изгревни.
И ето ти – електрическа вода, електрическо езеро, електрически риби. Не че имаше електричество в тях и можеха да те раздрусат, ако ги пипнеш – светлинен дух и просветления имаха тези води и риби.
Водата във вадата правеше електричеството на ВЕЦа и след това, пълна с енергията на невидими частици, стигаше до Вита, почти светеща. Магична вода беше тази. И езерото, макар и пълно с риба, рядко беше посещавано от рибари. Езерото най-често беше посещавано от моето детство, което от време на време скачаше в него, за да занесе на дъното я някоя тайна, я някоя чута дума, я каквото се сетите.
На брега имаше кръчма, по-точно – фургонче, от което през лятото едно младо момче Вени продаваше лимонада, бира и ракия. Фургонче, а през прозорчето му се показват ръцете на Вени.
Колко ми се иска сега това кръчме да беше Антимовският хан, да имаше едни красиви кръчмарки, един Калмук да лежи пред вратата на хана, ама няма. Има фургонче и младо момче, което продава. И от време на време – някое магаре, тръгнало да се развява по ливадите зад реката.
И все пак Господ е милостив – беше нарисувал тук един орех, дето го няма по света. Орехът беше голям мъж, облечен в сиви панталони, със зелен пуловер, с коси от дъжд, слънце и мъгла и с пълен джоб орехи през есента.
Голям мъж беше орехът, но не пиеше нищо друго освен вода от езерото. И я пиеше със стотиците си устни от листа, което значеше, че може и да целува със стотици устни, ако се влюби в някоя жена с изтръпнала от топлината кожа.
Сянката на този орех струваше поне тон ракия или сто кила риба, или хиляда целувки, или хиляда и една мъки.
От раменете на този орех аз скачах в езерото и в електрическата вода. Скачах от мъка, от радост, от жега, от несвъртък и от бяс. И от нямане как да скоча в морето, което беше на другия край на света.
Кръчмата на Вени, известна още с името „Под ореха“, си имаше три-четири маси и на тях сядаха само отнесени от вятъра хора и напечени от слънцето същества.
Седях и аз – момче, на което главата му беше по-голяма от луната през нощта и от слънцето по пладне. С такава голяма глава и с тънки като бучиниш крака какво можеш да правиш, освен да седиш на маса под ореха, да пиеш лимонада и да слушаш?
– Това гребенче – почваше Лазар Фелдшера, – ми е от майка ми.
Лазар е фелдшер пенсионер и никога не е бил женен за никого, освен за любовта към майка си.
– Мама всяка сутрин чистеше зъбите на гребенчето с клечка за зъби, да е чисто. После навиваше памуче на клечката за зъби, топваше я в спирт и чистеше зъбите на гребенчето със спирт. Това гребенче затова свети, защото го чистеше мама, докато имах коса.
И заръчваше една ракия след бирата, като казваше:
– Я дай една ракия, па майната му!
А аз поглеждах към ореха и ми ставаше жега.
– Като умря мама, – продължаваше вече с ракия в очите Лазар – аз това гребенче си го сложих под дюшека да лежи настрани. А като легна, и ме гложди. Надигна дюшека – гребенчето си лежи настрани. Легна – ще ме прободе. И го сложих на столчето до печката, дето седеше мама. Виждали ли сте гребенче да седи на столче до печка?
И аз – буух! – и скачах от ореха в езерото. Не издържах повече на приказките на фелдшера и исках да ги скрия под водата.
Като скачах във водата, чувствах, че ме удря ток, ама студен ток. Отварям очи – размазано. И сякаш от дъното светят малки лампички. Докато потъвам, гледам разни треви, водорасли, риби, парченца слънца и си мисля – къде да скрия сега тази дума гребенче? И я скривам в едни много рошави треви на дъното и хайде – обратно.
– Жега ли ти е? – пита ме кръчмарчето Вени.
– Жега ми е. – И къдравата ми коса е станала като поляна през нощта – черна и мокра.
Вени е правнук на водопада, който е край селото. Абсолютно сигурно е, че родът му е оттам, защото и дядо му, и баща му, когато почне да вали дъжд, бягат към водопада и му се молят да влязат в него – иначе дъждът ще ги отнесе и никога няма да се върнат. И водопадът почва да бучи и да става по-голям от дъжда и от небето, отваря вратите на къщата си и дядото и бащата на Вени се прибират у тях.
Вени прави същото, само че го прави, когато слънцето грее като лудо. Полудее ли слънцето, Вени се затичва към водопада, съблича си дрехите, още докато тича, и изчезва зад водната стена. След това се явява сияещ пред кръчмето и продава лимонада, бира и ракия.
Аз много обичам да седя под ореха. Орехова сянка имам ли си – имам си, езеро с електричество имам ли си – имам си, риби с различни цветове, лято и уши имам ли си – имам си.
– Кольо, голяма работа си, да знаеш! – чувам гласът на едно бирено шише, което е изпило най-малко пет бири. – Да намериш баба Атанасица умряла и да седиш един час до нея да ѝ четеш приказки… Голяма работа си, ей!
И аз, ама за секунда – пак на ореха. И буух – във водата. Вярно е, четох приказки на баба Атанасица, като беше умряла, ама и тя ми четеше още преди да се родя. Чувах я тази самотна наша комшийка да ми чете приказки още преди майка и татко да се запознаят. Чувам я и сега, когато съм на дъното на езерото. А там едни приказни същества, дето не им знам името и рода. Кажете ми, как се крият тези приказни същества точно на дъното на нашето езеро? Ако беше жива баба Атанасица, щях да я питам, тя сигурно щеше да знае.
Лятото в Балкана свършва бързо. Сякаш някой изведнъж му обръсва златната брада и го изпраща да си ходи в полето. Лятото в планините свършва по средата на лятото. Един дъжд на Свети Илия – и го отнася. И кръчмата под ореха – и тя свършва, и тя се отнася от дъжда.
И тъкмо да съобщя на Вени, че догодина ще пия и аз бира, и чувам:
– Николайчо, можеш ли да скочиш от върха на ореха? Ако скочиш, ще ти кажа най-важното нещо.
Докато летя от върха на ореха, стомахът ми се залепя за устата, мозъкът ми е изстинал, а главата ми е по-голяма от луна и слънце, взети заедно.
Езерото ме обгръща отвсякъде – станало е море и мога да скрия в него думи, страхове и цялото село мога да скрия.
Когато си показвам главата над водата, лятото го няма, кръчмето го няма, няма никого. Само един огромен зелен скакалец ме гледа, потрепва с крака, мига и казва:
– Най-важното нещо е да скочиш!
Тревата под него се огъва доземи и той скача над мене.