Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

АНДРЕШКО И КОРОНАВИРУСЪТ

Тези дни покрай страховете с коронавируса пак се развихри кампания срещу Андрешко. Този Елин-Пелинов герой е преследван, сочен с пръст и заклеймяван вече близо трийсет години за всичките несполуки и пропадания в България. Каквото не върви – не върви заради Андрешко. Той и само той е саботирал, лъгал и мамил Държавата майка, която, представете си, без неговия бойкот би била най-малко Швейцария на Балканите. Не се умориха да го преследват тоя Андрешко. Извадиха го от литературата и го погнаха.
Я се поспрете малко, дами и господа, сега поне имате време. Седнете си на претенциите и прочетете бавничко разказа на Елин Пелин, писан е 1903 година. Вижте кой е Андрешко, погледайте го, усетете го, послушайте как говори, преценете му акъла, допрете се до сърцето му. И ще го „чуете“ как мисли: „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне(…) инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне – не може инак!“
С това ли „подронва“ държавата, с това ли я съсипва?
Помислете и кого вози Андрешко в каруцата си – съдия-изпълнителя или сина на Бай Ганьо, назначен на този пост. Тези приказки на съдия-изпълнителя от разказа да сте ги чували, да са ви познати: „Е, ама чакай, жено селяшка – властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа! За вас камшик, руски камшик – така ще се оправите…. Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.“
Това е мечтата на съдия-изпълнителя, такава държава иска той. А Андрешко я руши…
И макар че разказите не се дописват, помислете си какво може да се е случило с Андрешко след това. Разминало ли му се е, че е оставил съдия-изпълнителя в блатото, разминало ли му се е, че е искал да помогне на бедния Станоя? Дали пък след години не е карал с каруцата си ранени войници, хляб и лекарства за фронта? Дали не е погребвал мъртвите в родното си село от болести и епидемии? Или не е загинал в някоя от злощастните български войни.
А-а-а, струва ви се манипулация… А не е ли манипулация да обвиняваме сега, точно сега – в тази тъжна пролет на 2020 година Андрешко – че не носи маска, че не спазва дневен и вечерен час и че накрая той ще изпозарази всичко живо с коронавирус. Защото е Андрешко.
Какво правите, скъпи мои? Наричате народа и обикновения човек Андрешко, а приемате Бай Ганьо в каруцата за месия и спасител?
Доживях един от най-състрадателните, най-виталните, ярки и природно интелигентни герои в българската класика да бъде сочен с пръст като проклятие и зло. Това го можем само ние. И някак си ни олеква.
Чудя се как испанците не са се сетили да обвинят за коронавируса Дон Кихот и Санчо Панса, които, както знаете, много обичат да пътуват.

КЛЕЧКИ КИБРИТ

Всякакви прилики с днешни страхове и събития са случайни.

***

Докато учителствах и се блъсках между чинове, ученици, учебници и стени, колега по рисуване ми стана един голям образ. Талантлив рисувач, той ми завъртя главата със страховете си и с умението да разтегля думите. Каквото казваше, го казваше така, че то отиваше до хоризонта, издуваше се и политаше в облаците. Думите при него бяха и големи, и цветни, и най-вече балони –полепват по слуха ти, отнасят те.
Беше мистик, фаталист и паникьор. Непрекъснато си внушаваше, че е урочасан, че зли сили дебнат навсякъде, че земятя е обречена и ни чака гибел.
–Урочасани сме, Ники, урочасани сме! Светът е урочасан! – казваше ми учителят по рисуване.
Очите му започваха да премигат, усмивката му потъмняваше, а големите думи се смаляваха.
Увлече и мене, потопи ме. Двамата с него изтъняхме, станахме слаби и прозрачни. През него се виждаха пейзажите на страховете му, а през мен – тъжни и ненаписани стихове.
Ходихме в църкви, в параклиси, в манастирчето в Младост лежахме на тревата и гледахме небето с часове, за да видим знамение.
Накрая стигнахме и до една баячка в софийско село. Клечахме в краката на баячката, тя омота около челата ни паяжина, напръска ни с нещо и дълго мрънка над нас. Нищо не помогна.
Тогава той започна да драска клечки кибрит. Беше чул отнякъде, че драскането на кибритени клечки разваля магии. Всяко междучасие се затваряхме в хранилището по рисуване и там разтрепераният художник палеше една след друга десетки клечки кибрит. Клечките първо се изпружваха, после почерняваха и се свиваха на малки тъмни купчинки. Приличаха ми на счупени фиби за коса, на тъмни гимнастики и на овъглени въпросителни. Около нас миришеше на фосфор, на страх, на бои за рисуване и на много тънка надежда. И пак чувах същите приказки:
–Урочасани сме, Ники, урочасани сме! Светът е урочасан! Навсякъде около нас дебнат уроки. Само огънят на кибрита може да ни спаси. Нищо друго.
Много кибрит издраска този човек тогава. Пламъчета, пламъчета – а все той драскаше клечките.
Аз съвсем се омотах, имах и лични страхове и мъки и тази игра с кибритените клечки ми хареса. Облегнах се, така да се каже, на нея. Макар че как се обляга човек на кибритена клечка?
Един път отидох в хранилището и учителя по рисуване го нямаше. На жертвената маса с кибритите се въргаляха разни четки, бои, капачки. Имаше и шише с разредител, и шишенца с други някакви течности, и хаос и нетърпение.
И аз взех кибрита и за пръв път сам драснах клечка. Тя изпращя, хлъзна се и лумна. После пак драсках, и пак, и луу-у-м – и ослепях. Замириса на пърлена коса и пърлени вежди, на изгорена кожа. Замириса на болка. Бях запалил я разредителя, я някоя от рисувалните течности, я кой знае какво. Бях си запалил магията. Накрая сам-самичък си бях запалил магията и ме чакаха бинтове и мехлеми. И дълго затворени очи.
А в това време жрецът на страховете и уроките пиеше кафе и пушеше с колежки до оградата на училището. И разтягаше, разтягаше думите.

ПЪТЯТ

Всяка събота някъде към два часа следобед тръгвахме с колата за село. Тогава се работеше до един часа в събота и в два вече бяхме в колата. Майка винаги се мотаеше- празни буркани, манджи, връхни дрехи, лекарства за комшиите, някое одеало или китеник за пране. Едва издържах, а татко се напомпваше като вътрешна гума, ръцете му се изпотяваха, изпотяваха се и челото и косата му и заприличваше на облак, седнал да кара кола.
Преди път е така – пътят сякаш е човек, който иска да ти каже, че сте братовчеди, и няма търпение да се видите.
Този път – братовчеда, който ние изминавахме всяка събота от Ловеч до село Гложене, аз го знаех наизуст като стихотворение.
Докато изпълзявахме от града, беше голяма мъка. Завои, теснотии – прилошаваше ми. Ладата ни – колата ни беше лада, си събуваше, дето се вика, обувките по тия стръмнини и серпентини, пъшкаше, но пък навсякъде около пътя имаше люляци – зелени и лилави баири с люляци и после равно.
Имената на селцата в нашия край винаги са ме умилявали.
Изворче – така се казваше първото селце по пътя. И сякаш край ушите ми прошумоляваха и сянка, и водица. Изворче – как да не ти е роднина това селце.
После – Соколово. Нашата фамилия е Соколови и затова всички много се надувахме, като видехме табелата. Изпълвахме се със самоуважение. Умилявахме се и баща ми казваше винаги едно и също:
– Тука има много соколи.
И веднага някое соколче почваше да трепери над прозореца на колата. Много треперят тези соколчета – студено ли им е или са големи пеперуди?
Край село Микре имаше язовир, а след него – блата. Край блатата бяха дърветата с подскачащия сняг. Много големи дървета със сняг, който подскача върху тях. Не беше сняг, а чапли – стотици чапли висяха по дърветата и премигваха от белота.
Майка ми се оглеждаше в огледалото на колата и точно тогава си намираше по някой нов бял косъм.
– Я, още един! – И се опитваше да го отскубне. – И тука още един бял косъм…
От Микре до село Сопот пътят е прав и лесен, само че не се свършва. Преминавахме го за десетина минути, но ни се струваше без край. Спирали сме, гледали сме – и нивите, и дърветата, и асфалта, и камъните и сме се чудили защо не се свършва този път. Сигурно Господ го е сложил тук, за да се знае, че пътищата са най-дългото нещо на света и понякога правите и уж лесни пътища отвеждат другаде. Как пък нито веднъж не видяхме по тоя път човек или крава, или магаре, или жирав, или лъв, или кит? Нищо – само свиване, свиване и от време на време по някое облаче върху антената на колата.
Помашките села, които идваха по-нататък по пътя за Гложене, винаги бяха разцъфнал панаир – глъчки, цветове, гърлен говор, щъкане, шалвари, кърпи и красиви до небето жени.
Баща ми спираше ладата да се поразтъпчем, но най-вече да се услади как му се радват хората. Беше полицейски началник, но хората го обичаха. И моментално го притискаха до колата. Говореха му непрекъснато, шушнеха му, молеха го за помощ, бутаха в ръцете на мама ракия, ябълки, сирене или мед. Обичаха го, но може и да са се страхували от него – кой знае.
Докато баща ми се къпеше във всенародната любов, аз влизах в книжарницата на това помашко село. Не беше книжарница, а пещера – хладна, тайнствена и дълга. Пещера със съкровища. От тази пещера аз излизах натоварен с такива скъпоценности като „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, „Пентименто“ на Лилиан Хелман, „Отец Сергий“ на Толстой, „Котка в дъжда“ на Хемингуей, стиховете на Емили Дикинсън. Тези стихове на Емили Дикинсън смалиха целия свят и го оставиха в очите ми.
Преди да тръгнем по долината на река Вит нагоре към Балкана, минавахме през Боаза. Боазът е място, където се вливат реки. Аз никога не видях как се вливат двете реки там, но виждах как се вливат ветровете. Виждах тополите, чиито зелени върхове се мятаха и се сливаха със синия въздух. Виждах вятъра и водата във въздуха.
– Дойдохме си в България – казваше баща ми и ладата си разкършваше, така да се каже, гръбнака по пътя за Гложене.
Баирите от черен мрамор и глогът върху тях, отвесните ливади, ябълковите бахчи, манастирът, реката – всичко ми се сливаше и почваше да мирише на нашия двор.
Пристигахме. Вратницата се разсмиваше от радост, отваряше си устата и въздъхваше:
– Добре сте ми дошли!
Майка ми стоваряше багажа поне два часа или два живота, а баща ми отваряше докрай всички врати на колата – е така, да влезе вятър.
И аз заспивах. Както седях на задната седалка, се свивах и заспивах. От радост, че сме си дошли в къщата, и от умора, че съм пътувал толкова дълго в Космоса.
Докато спях, не сънувах нищо. Само чувах как нашите нещо си приказват и как мирише на здравец.
Сигурно и в Космоса е така – когато си дойдеш вкъщи, чуваш как вашите си говорят и как мирише на здравец

ЦВЕТОВЕ

Когато всичко свърши, ще усетим сладка умора. Краката ни бавно ще омекнат, по кожата ни ще мине ветрец и спокойствието ще избие в няколко капчици пот по челата ни. Размина ни се – това ще си кажем.
И ще видим цветове. Зеленото ще е трева, жълтото – глухарче, бялото – облак.
И като бучка захар в чай ще се разтопим и ще забравим всичко.
Ще забравим за другите цветове – за сивия – на страха и спотаяването, за кафявия – на пръстта и края, за черния – на мишите дупки и бездните.
Тези цветове вече няма да ги помним, защото около нас всичко ще е зелено, слънчево и меко. Такива сме хората – пълни с цветове, които искаме да помним, и с цветове, които забравяме.
И всичко ще тръгне както винаги е било – ще ни олекне, ще ни се успокои душата, ще ни се доспи. Боже, как лекуват умората и забравата! Боже, как ще ни олекне! Колко много хора перца ще има тогава и как ще се носят те из въздуха.
Иска ми се тогава и аз да се рея из въздуха като перце, но и да си спомням за всичките цветове. За всичките.

СПОМЕН ЗА ЛЮБОВ

Преди няколко години на премиера на моята книга „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ казах няколко думи какво е за мен любовта. Сега се опитвам да си ги припомня. Дано да мога…

Какво е любовта, когато си момче?

Да усетиш, че имаш ментов бонбон под лъжичката, като си мислиш за Нея.
Да я спънеш, докато върви, и да избягаш от радост, че си я спънал.
Да я обичаш толкова много, че да те е страх от нея.
Да ти е хубаво, че си се разболял и не ходиш на училище, защото по цял ден можеш да си мислиш за нея.
Да те набият момчетата от другия клас, защото и тя е от другия клас.
Да ѝ напишеш любовна бележка и да не помниш дали си я написал на листче, или на листо.
Да ѝ купиш кифла с мармалад, защото искаш да ѝ изтриеш носа от мармалада.
Да ѝ купиш лимонада и да видиш как киха от балончетата на лимонадата.
Да я поканиш вкъщи, когато вашите са на работа, и да не можеш да кажеш нито една дума.
Докато се целувате, да усетиш, че устните са ѝ изпръхнали, че пръстите ѝ са изпръхнали, че дрехите ѝ са се стопили и че е станала врабче.
Докато я изпращаш, да минете по улици, които току-що някой е спуснал от небето.
Да искаш да не я виждаш с дни, защото после ще я видиш цялата.
Да ѝ подариш ябълка и да ѝ отхапеш едно парче ябълка със зъбите си.
Да си мислиш, че сокът на ябълката е тя, и сокът да ти лепне по пръстите.

Какво е любовта, когато си пораснал?

Да искаш да станеш и да я намериш по интуиция.
Да ти е хубаво, когато тя страда за теб.
Да си ѝ сърдит и да ти е хубаво, като си помислиш, че ще се предобрите.
Да заспиваш с нейното име под очите си и сънищата ти да имат женски имена.
Да си лягате в едно легло, макар че леглото е тясно и за един.
Да спите в кухнята, а да вечеряте в спалнята.
Да се разболееш вместо нея.
Да нямаш никакви планове за нея, освен да си мислиш за нея.
Да си по цял ден с нея, а да ти се струва хей сега.
Да се колебаеш за нея от любов – винаги да се колебаеш.
Да я заведеш на обяд, а ти да не обядваш и само да я гледаш.
Да ѝ подадеш солницата и солта да е сладка.
Да забравиш как се казва, защото името ѝ си ти.
Да ти се иска да я убиеш, ако не ти се обажда по двайсет пъти на ден.
Да не знаеш нищо за любовта, защото това е самата Любов.

P.S. Сега си мисля, че любовта е и още:

Да стоиш на прозореца и да махаш с ръка към отсрещния прозорец.
Да стоиш на прозореца и да вярваш, че можеш да станеш цвете или картина.
Да измериш температурата на цветето и слънцето да ти се изплези.
Да вярваш, че си картина в рамката на прозореца.

Сигурно съм пропуснал поне хиляда неща…

ЩЕ СИ ПОПЛАЧА

Седя си, гледам телевизия и ми се плаче. Каквото и да гледам, все ми се плаче.
Сълзите ми са се наредили една след друга като съученички и си чакат реда под очите ми. И всичко ми се мержелее. Това са сълзите ми – съученички на скръбта и безсилието. И този път сълзите ми не идват от вътре, а слизат от високо. Някой ги спуска от небето и те първо повдигат клепачите ми, събират миглите ми и ме изпълват с мъглива топлина.
Плаче ми се и затова, че досега не съм плакал както е трябвало. Все са ме учили да се държа, да не се излагам, като плача – че съм момче, че съм мъж. И като се сдържах, какво, железен ли станах? Поръждавях и се посипвам като прах. Това станах – ръждива прах. Защото все ме учеха да не плача.
После отварям прозореца и пак ми се плаче. Как съм могъл да гледам всичко това и да не плача?
Извинявайте, дървета, че съм ви гледал, без да се разплача от радост. Извинявайте, птици, че не съм плакал за вас цяла зима, а само когато съм чел приказката „Майчина сълза“.
Как да не се оклюмат дърветата и как да не са жадни птиците, като аз не съм плакал за тях?
Ами локвите и цветята, ами камъчетата и бодилите – как съм ги гледал, без да плача за тях?
Особено ми се плаче, като чета книги. От всеки ред ми се плаче. Тогава сълзите ми се търкулват някъде навътре в мен и тичат по гърлото ми, по стомаха ми, по пръстите на ръцете и краката ми и ме правят мокър и успокоен.
Трябвало е да изплача очите си, като чета любимите си книги, а аз само съм ги чел. Разлиствал съм ги, а е трябвало да ги разлиствам с намокрени от сълзи пръсти.
Нищо друго не е трябвало да правя, освен да плача. Ама се сещам сега, чак сега се сещам, когато не трябва да си пипам очите, защото мога и да не оцелея.
Сълзите са най-важното нещо на света. Извинявайте, сълзи, че не съм си говорил с вас досега, че не съм ви питал за неща, които са важни за мен. Извинявайте, че съм ви крил като болно братче, което не е много прилично да се показва пред хората.
Вече чувам как някои ме упрекват:
– Тоя пък иска да плаче… Стига глезотии, стига хленчене, сега е нужна мобилизация, сила, здрав разум и ясен поглед!
Добре, приемам – така е, ама ми се плаче и като си поплача, всичко си идва на мястото.
За мен сега светът си идва на мястото само ако го гледам през сълзите си.

МИЛИ ДЕЦА

Мили деца – по-малки и по-пораснали,
знам колко обичате майките и бащите си, бабите и дядовците си. Ама тези дни като ги видите в магазина, малко настръхвате, нали? Обичате ги много, знам, ама като ги видите в градинката или в парка, малко настръхвате, като се качат с вас в асансьора, малко настръхвате, като влязат в автобуса, малко настръхвате, нали?
Обичате ги, ама и настръхвате.
Знам какво ще кажете, деца. Това е за тяхно добро, акъл нямат, че са тръгнали навън, ще се изпозаразят всички. От грижа е, да, ама и от нещо друго, за което ме е страх да си помисля и за което никога не говорим.
И моля ви, не кипвайте като чайници и не казвайте: „Ние тия работи ги знаем, ама сега е друго.“
Друго е, но я си сложете ръка на сърцето и си признайте – старите хора пречат ли понякога? Пречат. Мрънкат ли – мрънкат. Омръзват ли – омръзват. Досадни ли са понякога – досадни са. Тежат ли – тежат.
Обич, обич, обич, ама и другото го има – онова друго, което е кълбо от любов, гняв, безсилие, яд и кой знае какво още.
За това става дума – и за греещата светлина в човека, и за тъмнините в човека.
И точно тука е най-тънката и болезнена част. Тук е дяволската пояжина, която омотава душите. Вместо да ви е яд, мили мои, на тези, които причиниха всичко това, на тези, чиято „сила“ се оказа безсилие, вие се ядосвате на възрастните си родители. Кажете ми, кой предизвика този световен смерч – онези, дето уж знаят всичко и на които всичко е позволено, или вашите бащи и майки, които ви отгледаха и изучиха с последните си пари и сълзи? Има разлика, нали? Надявам се, че я виждате.
Едно от най-страшните неща, които направи този вирус, е да противопостави поколенията. Как го е измислил само този злодей! Избира си предимно възрастни хора. „Харесват“ му, така да се каже, хора с опит. И така разстила, копае ровове и ями, разкъсва връзки и сърца.
Много ви моля, деца, преди да се вбесите на родителите си, на бабите и дядовците си, да си спомните нещо. Поемам риска да ме обвините в сантименталност, но…
Когато ви беше страх от тъмното, кой ви държеше ръката?
Когато прохождахте, кой ви придържаше да стъпите една крачка напред?
Кой ви научи да казвате първите си думи и кой сияеше от радост, че сте ги казали?
Кой ви завързваше връзките на обувките, мили деца, за да тръгнете по пътя?
Кой ви мереше температурата с устни?
Кой ви лекуваше болното гърло?
Сетихте ли се кой?
Хубаво, че се сетихте веднага. Затова сега по-полека, мили деца. Давайте го с повече разбиране и такт, с повече любов. И ако може – дръжте сърцата си отворени. Не обвинявайте, не съдете изведнъж.
Защото това все някой ден ще отмине. Ама оградата между поколенията може и да остане и да ни плаши с ръждата си. Затова, деца, по-полека…
И ако може – да не казвате, че това са глупости, защото тогава аз ще ви се разсърдя. Ей така, както ви обичам, ще ви се разсърдя.

СМАЛЯВАНЕ


Преди много време, когато прадядо ми беше на сто и една години, а прабаба ми на деветдесет и седем, той ѝ викаше момиче:
– Вижте баба си – казваше той на майка ми и леля ми – като момиче е!
Майка и леля тичаха нанякъде и се смееха до пръсване на тези приказки, но когато се върнеха в стаята, вместо баба ми там вече седеше едно малко момиче и те почваха да се въртят около него.
Така баба Тота никога не порастваше и те не порастваха.
Някога всичко това ми се струваше бабини деветини, а сега ми изглежда и прекрасно, и приказно, и спасително.
За да оцелеят в тези дни, възрастните хора трябва да станат деца, трябва да се смалят.
Държавата може да смени личните им карти например и на всички да пише, че са родени след 2010 година. Сигурно може, но е забранено да се излиза от вкъщи.
Могат да се конфискуват огледалата от къщите на възрастните хора. Ама кой, докато сутрин си решат косите пред огледалото, ще застане зад гърба им и ще им каже, че са хубави?
Някой, който е решил, че трябва да се вземат драстични мерки за спасение на възрастните, може да отмени пенсиите, защото напомнят за старостта и са опасни за живота в този момент.
Всичко може да се измисли. Но мене все ме влече към детското – там, мисля си аз, е спасението.
И си вземам стария албум (хайде, пак думата „стария“, но няма начин). Гледам първите си снимки. Още не мога да си държа главата изправена, а мама ми люлее босите крачета над първата коприва в двора. Гледам и ставам дете, и съм безсмъртен.
После се уча да сричам от първия си буквар. Запазил се е някак, милият: Ма-ма, ра-мо, ми-ла. Мама, рамо и мила – това сричам в началото. И съм дете, и ми е хубаво.
Гледам и друга снимка, дето съм със съучениците си от четвърти клас. Всички сме слаби като тревички и се полюшваме от вятъра в снимката, и сме разкривени на всички страни, и сме нехайни и прекрасни. Е, ще ми се късите ми панталонки да не са ми паднали толкова много под пъпа, ама не може.
След това откривам в една тетрадка изсушен еделвайс и изсушено листо от здравец. Боже, колко отдавна е всичко и колко е високо всичко, и колко всичко е у нас в двора.
Откривам си първото стихотворение, озаглавено „Самотна лодка се белее“. Намирам бинта, с който майка ми превързваше ръката, за да не пиша на контролното по математика. И съм безсмъртен.
Не съм никакъв безсмъртен аз, само искам точно сега да не ми викат Николай, а Коле, Кати, Николайче, Коленце, Инката… Искам си глезените и детски имена и детските прякори си искам. Така искам да ми викат, като ми се обадят по телефона.
Иска ми се още, ако може хем да съм си написал писанията, ама да не съм ги написал. Още нито едно писание да не съм написал и думите да си седят съвсем спокойно някъде във въздуха.
Иска ми се всичко да е било и нищо още да не се е случило.
Излизам на терасата си на деветия етаж и гледам снега на Витоша. Майко мила, и Витоша ли е стара? И трябва да става дете и да си стои вкъщи? Нея няма да я мисля – тя никога никъде не ходи.
И съм на терасата при здравеца, дето го донесохме от село. Пипам го и го мириша. Колко чиста и зелена е тази миризма на здравец – сякаш е коса на дете. Докато го мириша, чувствам как се смалявам, смалявам се и не мога вече да го докосна, и ме е страх, и ми е хубаво.
Кой знае, току-виж се превърна я в бръмбарче, я във врабче.

СОФИЙСКИ ПЕТЕЛ

На отсрещната страна на улицата два нови и модерни блока сякаш са сплескали една къщица, дето си седи тук от памтивека. В нея живее кожухарят на квартала и цял живот този човек е намятал гърбовете на хората с топлия си майсторлък. По-рано в къщата му щъкаха кози, патки и кокошки, сега е останал само един петел.
Като извика сутрин със сричкотворния си глас петелът, и ми изпява цялата приказка за разсъмването. Стопля ме, радва ме, пренася ме при човешкото и земното този петел.
Сега е карантина, коронавирус е. Страх е. И аз не бива да излизам от вкъщи, но трябва да ходя на процедури след операцията и тръгвам към болницата, дето е на петнайсетина минути пеша от нас. Пресичам запустялата влакова линия и минавам покрай петела.
Толкова е малинов и разсъмнат, че ми прилича на кълбо кадифена жарава. Нереален и небесен, този петел е дошъл от времената, които или сме изгубили, или сме изтървали.
Гледам го как кукурига – изправя се на пръсти, наежва се, изпружва си главата първо назад, после напред и от гърлото му се изсипва трептящ и пресипнал глас, който казва: „Ставайте, ставайте и излизайте!“
Излизайте, ама не може. Карантина е.
И този самотен и блестящ софийски петел е станал ненужен.
Тогава виждам, че точно от опашката му (петелът почти се е залепил за оградата на къщата) почва пътека – криволичеща и постлана с камъчета пътека между пейки и трева. И ми олеква. Ето за какво е нужен този петел – за да тръгва от опашката му пътека. Пътека, която цяла нощ е обляна от електрически лампи или от луната.
Ама кой да се сети, че свети от опашката на петела?

ОТДАВАМ ВИ ЧЕСТ, ГОСПОДИН ГЕНЕРАЛ, НО АКО МОЖЕ, ПО-ПОЛЕКА!

Тази вечер генерал Мутафчийски ми смрази кръвта. Вледени ме. Чух думи, тежки и изгарящи като въглени.
Разбирам генерала – уплашен е, загрижен е, уморен е. И иска, много иска да се справи с положението. Иска да победи в тази наша и негова война. Ще предложел още по-строги мерки. Утре сигурно ще предложи още по-строги и още по-строги и така, докогато трябва.
Но уважаемият лекар генерал трябва да е по-милостив към хората и ако може – да ги разбира повече. Някак не върви да е гневен и бесен на фризьорските салони и баничарниците на хората, защото обикновените хора това имат. Не бива така да слага на везните на живота и смъртта или възрастните хора, или баничките. Поне на мен не ми изглежда много честно.
Знам, че генералът говори така на тези, които нехаят, които нарушават елементарни правила и поставят в риск живота на другите, но все пак всичко трябва да е с мяра и с разбиране.
Шапка щях да му сваля на генерала, ако беше предложил освен да се затварят баничарници и фризьорски салони, да се затварят и лаборатории за химически и бактериологични оръжия, да се съкратят разходите за космически и всякакви войни. Да се затвори устата на тази огромна ламя, наречена военна промишленост, и парите да се насочат към болниците и здравеопазването.
Щеше да му прилича на генерала да призове богатите да помислят как да направят така, че ние да не избираме кого да лекуваме, кой да живее и кой да умре.
Шапка щях да му сваля, ако беше казал нещо срещу опияняващия лукс, охолство и самозабравяне на немалка част от управляващия елит. Но той не каза нищо такова.
Накрая искам да бъда ясен – положението е критично, положението е на ръба, но моля да не се хвърля вината от болната глава на слабата и безпомощната.
Отдавам Ви чест, господин генерал, но ако може – по-полека…