Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

ДОКАТО ЧАКАМ КРАЯ НА СВЕТА

Какво спасение ни връхлетя само! За да бъдем спасени, трябва да бъдем смачкани. Нашето спасение е в Техни ръце – НОЩ-и, лекарски началници и социолози, математици и премиери, президенти и слънца – това са новите спасители. Боговете от телевизорите.
Защото Второто пришествие е настъпило, прости ми, Боже, който и да си ти и както и да е малкото ти име.
Никога, ама никога не съм вярвал, че за броени дни – за няколко месеца само, светът ще оглушее за всичко, което не е КОВИД. Сякаш „метла“ – единна и могъща метла, измете от великия световен ефир всичко останало. Няма войни, няма пожари, няма суши и бедност, тероризъм няма, няма рак, СПИН, даже никаква друга смърт освен КОВИД- смърт няма.
Изтръпвам, като си помисля, че за стотина дни аз знам за КОВИД повече неща, отколкото знам за поезията и литературата, с които живея от петдесет години. Никой нищо не знае за КОВИД, но всички знаем за него повече от всичко.
Не е имало тема през моя живот, която така властно, тотално и всеобхватно да е била налагана като единствено важно нещо за света. Спомням си и други теми, от които сме треперели – ядрената война, Студената война, непрекъснатите горещи войни, свинския грип, лудата крава, финансовите кризи и предсказанията за края на света. Но те бяха бледи, бледи подобия на сегашния бяс.
Светът е подгонен като стадо овце и натикан в ъгъла от своя страх от смъртта. Краят на света е настъпил и се търсят спасители. И спасение.
Светът се надпреварва да търси ваксини, лекарства, хапчета, инжекции и илюзии. А някой да иска пари – всичките пари на света.
Това, което вчера беше ясно и полезно, днес е мътно и вредно. Първо КОВИД беше грип като останалите, после стана смъртоносен – най-смъртоносният. Първо не ловеше младите хора и децата, сега най-много лови тях. Първо бяха нужни аспиратори, сега аспираторите били вредни. Първо май беше тръгнал от Китай, сега се доказва, че бил латентен и винаги го е имало по целия свят.
И почнахме да се лекуваме – с каквото ни падне и с каквото ни кажат: с белина, с хинин, с ветеринарни хапчета, с джинджифил и гроздова ракия, с аспирин и боров въздух. Но най-вече се лекувахме с лични и собствени затвори, с килии и самота.
Промени се всичко – лицата ни, ръцете ни, облеклото ни, усмивките ни, очите ни.
Дори рекламите се промениха и вече ни агитират, че затворът на четирите стени бил завръщане у дома. Представяте ли си – когато си затворен, си се завърнал у дома? Остава отнякъде да се появят и „белоцветните вишни“ във вид на дезинфектанти.
И се разделихме на КОВИД- лоялисти и КОВИД- дисиденти, на КОВИД-вярващи и КОВИД-атеисти. КОВИД е новият Бог. И иска жертвоприношение и ритуали, и жреци, и пари.
Континентите станаха територии и лагери, държавите – дворове с телени огради, народите – племена, домовете – пещери. От сутрин до вечер по телевизии, радиа, вестници, в интернет, по пейки, градинки, по ел. инсталации и чешми тече КОВИД. И бавно-бавно всичко изчезва. Няма движение, няма култура, няма природа, няма общуване. Има страх, парализа, недоверие, омраза. И разделение – разделение, разкъсване и разцепване.
И като си помисля защо, единственото, което ми идва на ум е – защото някои са много алчни, а всички останали сме много слаби. И защото можем без хоризонти, без върхове и долини, без срещи и любов, без звезди и облаци, можем без изкуство и култура – без всичко можем. Но без страховете си не можем.
Не можем вече и без удължаване на извънредни положения, карантини, усложнени епидемиологични обстановки и така – до есента, до изборите, до края на следващия век и докато дишаме.
За другите не знам, но за себе си съм наясно: Писна ми. И не ви искам вече грижите, не ви искам вече спасяването, мерките, забраните, ужасиите, пресите, чуковете, експертизите, затворите и килиите.
И докато още мога да мисля, вземам няколко книги и изчезвам. Знаете ли кои са книгите? „Антихрист“, „Спасителят в ръжта“, „Под манастирската лоза“, „Игра на стъклени перли“, „Планински вечери“, приказките на Андерсен и още поне хиляда. Дано ми стигнат, докато чакам края на света…

ПОД ОРЕХА

Там, където вадата на електрическата централа се вливаше във Вита, се беше образувало неголямо езеро. Брегът на реката –от баластра и пясък, подпираше водите на вадата и езерото си нямаше никаква друга работа, освен да лежи по гръб и да гледа небето.
Сутрин при разсъмване водите на това малко водно огледало бяха лилави, по обед – руси, вечер – от вишневи до тъмнозелени. Всеки час на деня даваше различен цвят на езерото. И съм сигурен, че мренките, кленчетата и таранките, които се въдеха в него, бяха различни на цвят двайсет и четири часа – веднъж бледосини риби, после слънчеви, сенчести, нощни, след това лунни и накрая – изгревни.
И ето ти – електрическа вода, електрическо езеро, електрически риби. Не че имаше електричество в тях и можеха да те раздрусат, ако ги пипнеш – светлинен дух и просветления имаха тези води и риби.
Водата във вадата правеше електричеството на ВЕЦа и след това, пълна с енергията на невидими частици, стигаше до Вита, почти светеща. Магична вода беше тази. И езерото, макар и пълно с риба, рядко беше посещавано от рибари. Езерото най-често беше посещавано от моето детство, което от време на време скачаше в него, за да занесе на дъното я някоя тайна, я някоя чута дума, я каквото се сетите.
На брега имаше кръчма, по-точно – фургонче, от което през лятото едно младо момче Вени продаваше лимонада, бира и ракия. Фургонче, а през прозорчето му се показват ръцете на Вени.
Колко ми се иска сега това кръчме да беше Антимовският хан, да имаше едни красиви кръчмарки, един Калмук да лежи пред вратата на хана, ама няма. Има фургонче и младо момче, което продава. И от време на време – някое магаре, тръгнало да се развява по ливадите зад реката.
И все пак Господ е милостив – беше нарисувал тук един орех, дето го няма по света. Орехът беше голям мъж, облечен в сиви панталони, със зелен пуловер, с коси от дъжд, слънце и мъгла и с пълен джоб орехи през есента.
Голям мъж беше орехът, но не пиеше нищо друго освен вода от езерото. И я пиеше със стотиците си устни от листа, което значеше, че може и да целува със стотици устни, ако се влюби в някоя жена с изтръпнала от топлината кожа.
Сянката на този орех струваше поне тон ракия или сто кила риба, или хиляда целувки, или хиляда и една мъки.
От раменете на този орех аз скачах в езерото и в електрическата вода. Скачах от мъка, от радост, от жега, от несвъртък и от бяс. И от нямане как да скоча в морето, което беше на другия край на света.
Кръчмата на Вени, известна още с името „Под ореха“, си имаше три-четири маси и на тях сядаха само отнесени от вятъра хора и напечени от слънцето същества.
Седях и аз – момче, на което главата му беше по-голяма от луната през нощта и от слънцето по пладне. С такава голяма глава и с тънки като бучиниш крака какво можеш да правиш, освен да седиш на маса под ореха, да пиеш лимонада и да слушаш?
– Това гребенче – почваше Лазар Фелдшера, – ми е от майка ми.
Лазар е фелдшер пенсионер и никога не е бил женен за никого, освен за любовта към майка си.
– Мама всяка сутрин чистеше зъбите на гребенчето с клечка за зъби, да е чисто. После навиваше памуче на клечката за зъби, топваше я в спирт и чистеше зъбите на гребенчето със спирт. Това гребенче затова свети, защото го чистеше мама, докато имах коса.
И заръчваше една ракия след бирата, като казваше:
– Я дай една ракия, па майната му!
А аз поглеждах към ореха и ми ставаше жега.
– Като умря мама, – продължаваше вече с ракия в очите Лазар – аз това гребенче си го сложих под дюшека да лежи настрани. А като легна, и ме гложди. Надигна дюшека – гребенчето си лежи настрани. Легна – ще ме прободе. И го сложих на столчето до печката, дето седеше мама. Виждали ли сте гребенче да седи на столче до печка?
И аз – буух! – и скачах от ореха в езерото. Не издържах повече на приказките на фелдшера и исках да ги скрия под водата.
Като скачах във водата, чувствах, че ме удря ток, ама студен ток. Отварям очи – размазано. И сякаш от дъното светят малки лампички. Докато потъвам, гледам разни треви, водорасли, риби, парченца слънца и си мисля – къде да скрия сега тази дума гребенче? И я скривам в едни много рошави треви на дъното и хайде – обратно.
– Жега ли ти е? – пита ме кръчмарчето Вени.
– Жега ми е. – И къдравата ми коса е станала като поляна през нощта – черна и мокра.
Вени е правнук на водопада, който е край селото. Абсолютно сигурно е, че родът му е оттам, защото и дядо му, и баща му, когато почне да вали дъжд, бягат към водопада и му се молят да влязат в него – иначе дъждът ще ги отнесе и никога няма да се върнат. И водопадът почва да бучи и да става по-голям от дъжда и от небето, отваря вратите на къщата си и дядото и бащата на Вени се прибират у тях.
Вени прави същото, само че го прави, когато слънцето грее като лудо. Полудее ли слънцето, Вени се затичва към водопада, съблича си дрехите, още докато тича, и изчезва зад водната стена. След това се явява сияещ пред кръчмето и продава лимонада, бира и ракия.
Аз много обичам да седя под ореха. Орехова сянка имам ли си – имам си, езеро с електричество имам ли си – имам си, риби с различни цветове, лято и уши имам ли си – имам си.
– Кольо, голяма работа си, да знаеш! – чувам гласът на едно бирено шише, което е изпило най-малко пет бири. – Да намериш баба Атанасица умряла и да седиш един час до нея да ѝ четеш приказки… Голяма работа си, ей!
И аз, ама за секунда – пак на ореха. И буух – във водата. Вярно е, четох приказки на баба Атанасица, като беше умряла, ама и тя ми четеше още преди да се родя. Чувах я тази самотна наша комшийка да ми чете приказки още преди майка и татко да се запознаят. Чувам я и сега, когато съм на дъното на езерото. А там едни приказни същества, дето не им знам името и рода. Кажете ми, как се крият тези приказни същества точно на дъното на нашето езеро? Ако беше жива баба Атанасица, щях да я питам, тя сигурно щеше да знае.
Лятото в Балкана свършва бързо. Сякаш някой изведнъж му обръсва златната брада и го изпраща да си ходи в полето. Лятото в планините свършва по средата на лятото. Един дъжд на Свети Илия – и го отнася. И кръчмата под ореха – и тя свършва, и тя се отнася от дъжда.
И тъкмо да съобщя на Вени, че догодина ще пия и аз бира, и чувам:
– Николайчо, можеш ли да скочиш от върха на ореха? Ако скочиш, ще ти кажа най-важното нещо.
Докато летя от върха на ореха, стомахът ми се залепя за устата, мозъкът ми е изстинал, а главата ми е по-голяма от луна и слънце, взети заедно.
Езерото ме обгръща отвсякъде – станало е море и мога да скрия в него думи, страхове и цялото село мога да скрия.
Когато си показвам главата над водата, лятото го няма, кръчмето го няма, няма никого. Само един огромен зелен скакалец ме гледа, потрепва с крака, мига и казва:
– Най-важното нещо е да скочиш!
Тревата под него се огъва доземи и той скача над мене.

ИВАЙЛО, ИВАЙЛА И ИВАЙЛОВЧЕТАТА

Един въпрос броди из България – ще се възмути ли, ще се обиди ли Цвета Караянчева, след като беше наречена кърджалийски женски възпроизводителен орган, и при това – неинтелигентен.
Гласът, който изрече тези гинекологични словосъчетания, до болка прилича на гласа на Бойко Борисов. А неговият глас, както е знайно, е единствен, разпознаваем и пътеводителен. Вече десет години този глас печели безапелационно конкурса за политически глас на България. Да те нарече така най-важният глас на България, а ти да не го познаеш и да казваш, че е манипулация – колко мило!
Твърдят, че това било обида не само за Караянчева, ами били унизени и обидени държавността и крехката ни република.
И все забравят човека… Все забравят човека и приказката за цар Ивайло – в случая, за Ивайла.
Поставете се на мястото на Караянчева. Представете си чудна лятна нощ и резиденция в Бояна. Звезди са обсипали свода небесен, щурци пеят в двора на резиденцията, чуруликат славеи и фонтани, охраната едва се забелязва. И после – червени килими, спални, кабинети, прислуга. Ами кортежът от мерцедеси и полицейски коли сутринта? Ами телевизиите, привилегиите, делегациите в чужбина? Ами облагите, лобизмът при законите? Ами връзките, ами хората и роднините, които зависят от нея и се надяват на нея?
Това ли очаквате да замени госпожа Председателката на Народното събрание срещу една гола чест и достойнство? Много искате.
Ами приказката за Ивайло, който от свинар станал цар? Ами че тази приказка се е случила с нея, с Цвета Ивайла. И как очаквате Цвета Ивайла да се обиди и да скъса приказката за Ивайло? Очаквате да замени резиденцията в Бояна с живот в Кърджали и най-високия стол – на Народното събрание, с бюро в Кърджали? Наистина искате много.
Приказката за цар Ивайло и Ивайла ще продължи я с посланическо място, я с ново депутатско или министерско кресло, я с нещо друго, до което се стига на колене. Но на колене по червен килим.
Дотук добре, ами ние – останалите Ивайловчета? Нима всеки от нас не носи в себе си един малък Ивайло и не го пази като зеницата на окото си, като трудовата книжка и портфейла си? Да не би след този скандал с детеродния орган и дупарата на бая европейски премиери всички ние да подадохме оставки? Да излязохме по улиците и да се зачервихме от срам и гняв като залязващо слънце? Няма такова нещо – траем си, та пушек се вдига – както винаги.
Ето ви три примера.
Преди много години, докато живеех и работех в Ловеч, на един местен началник му викаха Копривко. Беше се издигнал главно с това, че жена му вареше коприва – сладка и с много сирене, а най-големият ловешки началник умираше да яде коприва. И така – от копривата до началническия стол. Паница по паница – все по-нагоре. Вярно е, другите знаеха за това, ама майната му. Копривко се издигаше.
Вече в наши дни една много известна писателка ми призна, че издателката ѝ, където я видела, я поздравявала с юмрук в стомаха. Същата издателка – любителка на български книги и чужд алкохол, я поздравявала с юмрук в стомаха – ей така, за кеф. Ама че е унизително, майната му. Важното е да се издават книгите на известната авторка и народът да примира. Изкуството иска жертви, нали?
А аз след трийсет години учителстване в едно любимо на Бога софийско училище доживях ученик да ме напсува пред класа. Напсува ме човекът, без да му мигне окото. И какво мислите, че стана – че го наказаха този юнак, че го изключиха? Няма такова нещо. Назначиха комисия, която ме попита дали съм добре със слуха и сигурен ли съм, че гласът е на същия този ученик.
И аз, вместо да напусна веднага училището, обиден и оскърбен, се влачех още една година, докато едва не загинах. Защото нямам друг избор, защото още малко ми остава до пенсия, още някоя и друга заплата… И все такива „разбираеми“ и „човешки“ аргументи се въртяха в главата ми.
Така че когато съдим, трябва да се изправяме пред огледалото. Но не пред огледалото в коридора, в което винаги сме най-красиви, а пред онова в съвестта ни, дето се гърчи, трепери и се чуди на кой свят е.
Ивайло и Ивайла са ясни. Ами ние – Ивайловчетата?..

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

Като гледам и слушам какво става около мен, все повече си мисля, че историята е спряла. Нещо повече – че история не е имало никога. Историята, струва ми се, е само извинителни обяснения на очевидци и танц на историята с очевидците.
Страх ме хваща и за българската, и за световната история, като си помисля, че неща, на които съм бил свидетел, се представят в абсолютно противоположна светлина от тази, в която ги помня.
Питам се изобщо имал ли съм очи, какво съм гледал и какво съм виждал. На моето бяло сега някои казват черно и обратно.
Някога бях абсолютно убеден, че социализмът е най-справедливият строй, най-хуманният. Не съм си мислел, че в магазините няма достатъчно стоки и че по радиото говорят само за Тодор Живков и Леонид Брежнев. И моля ви за внимание – никой никога не ме срещна и не ми каза, че социализмът е лош, че трябва да се борим с него, че ни е нужна свобода или друг обществен строй.
Като студент също не видях бунтове и несъгласия. Как нито един мой колега не изпсува комунизма и не му се озъби? Ще кажете – правили са го пред други, все пак – не сте били техен човек. Но на мене ми се иска тогава да го бях видял.
Преди трийсетина години имаше един милион членове на БКП. Казват, че на 9 септември 1944 година членовете на Работническата партия са били не повече от 5-6 хиляди. Само за десетина години стават 200-300 хиляди. От любов към комунизма ли?
Само за месеци след 10 ноември 1989 година на големия митинг на СДС на Орлов мост имаше един милион души, казват. Допреди месеци – един милион членове на БКП, после – един милион срещу БКП.
Ако всички на митинга на СДС (и техните близки) бяха гласували за СДС, дали БСП тогава щеше да спечели изборите? Питам само. И защо са били тогава тези един милион членове на БКП и един милион митингуващи за СДС? Сещате се защо, нали – защото историята е почнала да танцува и да се върти.

Като казвам, че историята за мене е спряла и само се върти , имам предвид следното:
За каквото и да се говореше преди 1989 година, все се стигаше до гнилия капитализъм и тежкото наследство от преди. Сега е точно обратното – за всичко е виновен комунизмът, култът към личността и липсата на демокрация.
Преди лягах и ставах с Тодор Живков и Съветския съюз, сега лягам и ставам с Бойко Борисов, ЕС, САЩ и НАТО.
Преди лягах и ставах с отряда „Чавдар“, сега – с Белене.
Преди лягах и ставах с активни борци, сега – с репресирани.
Преди лягах и ставах с едни образи по телевизията, сега – пак само с едни.
Преди Партията си имаше един Бог, сега всяка партия си има богове.
Преди имаше една Партия и една Телевизия, сега всяка партийка си има телевизия и една Партия си има всичките телевизии.
Преди слушах „Ален мак“, сега слушам Васко Кръпката.
Преди четях Димитър Димов, сега четат Теодора Димова.
Преди гледах Вежди Рашидов, сега пак Вежди Рашидов.
Историята за мен не просто е спряла, дами и господа, тя се върти на едно място и когато си покаже гърба, иска ти да го приемаш за единственото ѝ лице.
В началото казах, че историята е само извинителни обяснения на очевидци. Сега ще добавя – извинителни обяснения на съмнителни очевидци.

НА ПЪРВИЯ ЧИН

Въведе ме в училище за ръка. От целия първи клас мене държеше за ръка и каза:
– Соколче, ти седни тука, на първия чин.
И аз седнах.
Другарката Харитонова – моята първа учителка, ме обичаше много. Като казвам много, означава, че лицето ѝ ставаше прасковено от умиление, като ме погледнеше, но и петънцата по него, които тя криеше с какво ли не, отново побеляваха леко. Чудна работа – радваше ми се, а петънцата по лицето ѝ изплуваха отнякъде и белееха. Никога не разбрах защо е така. Може би срамът, че ме е обичала заради нещо друго, може би гузната съвест, че ме е обичала неправилно и грешно – кой знае? Но фактът си беше факт – щом погледнеше през мене с поглед на жена, и лицето ѝ ставаше като праскова и белите петънца се появяваха.
Харитонова беше влюбена в баща ми, а оттам и в мен като в умалено подобие бащино, което е пред очите ѝ. Как да не ме сложи на първия чин – няма начин винаги да не съм на първия чин.
– Соколче, Соколче – шепнеше Харитонова и навиваше на дългия си фин пръст някоя от къдриците ми.
Боже, каква къдрава коса имах – като на негърче. Цялата ми коса беше на копчета, както казваха тогава, и приличах и на момче с облак на главата, и на кошер, който жужи някъде дълбоко.
Викаха ми Соколче, защото фамилното ни име беше хвъркато и птиче – Соколови. Баща ми беше Соколов – Калоян Соколов. А името ми приличаше, защото си бях отнесен отвсякъде.
Никога не можах да запомня какво учим в клас, нито да реша една задача през живота си. Докато децата сричаха азбуката, аз събирах скакалци в кибритена кутия; докато децата събираха и изваждаха числа, аз гледах как петелът се върти и прижумява покрай кокошките. Децата рисуваха пейзажи и поляни, аз нарисувах половин къща, и то обърната настрани; децата пееха, аз ръмжах и така нататък.
Но седях на първия чин, защото Харитонова беше влюбена в баща ми.
Беше го видяла някъде в града, срещнала го тоя мой баща – хубавец, сладкодумец, че и началник някакъв, и край – гръмотевица, любов. Той – хубавец и началник, тя –изгубена в славянобългарската азбука и педагогиката. И с петънца по лицето на всичко отгоре, и с мъж, който мечтае да стане ловец.
Разбрах, че една вечер ѝ заявил:
– Ако не стана ловец, няма живот.
И тя, какво да прави, сетила се, че баща ми може да помогне…
Искам да ви уверя, дами и господа, че от първия чин винаги се вижда най-хубаво. Виждаш черната дъска, виждаш как на черната дъска с бял тебешир се появяват букви, числа, думи, вселени. Виждаш как светът на науката оживява за теб.
Виждаш, ако гледаш където трябва. А аз в този момент гледах не към прозореца и хоризонта на черната дъска, а някъде надолу. И както гледах от първия чин надолу, видях гащичките на другарката Харитонова – бели и далечни. Срам ме е, едва го написах – един първокласник да има такъв поглед, ама като гледам не където трябва…
Харитонова си беше разтворила леко колената и бедрата и аз с моя първокласен поглед стигнах до белотата в края на картината. Веднага зажумях, но белотата си стоеше под клепачите ми. Срам ме е и ме е страх да погледна пак, а в очите ми – все белите гащички на учителката.
– Майка ти с какво ти мие косата, та ти стои така бухнала? – попита ме Харитонова.
– С домашен сапун – отговорих аз и изохках, защото тя този път нави на пръста си повече от една къдрица и ме оскуба.
– А от какво вари сапуна?
– От маста на прасето, ама слага липов цвят в казана, докато го вари. – И пак изохках.
После Харитонова се наведе и мина цял час, докато устните ѝ преминаваха през косата ми – целуна ме тази жена и докато се навеждаше и ме вдишваше, чувах жужене на пчела. И не ме беше страх, че ще ме ужили.
После баща ми и мъжът на Харитонова тръгнаха заедно на лов. Баща ми го уреди да стане ловец, даже го заведе до Плевен да му купят пушка.
Тази пушка за какво ми беше сега? Но щом съм я споменал, няма да я чакам да гръмне в края на пиесата, а ще обясня, че с нея мъжът на Харитонова гръмна доста зайци, фазани и даже една лисица. Опашката на лисицата цъфна веднага на врата на моята начална учителка, а зайците и фазаните ще се явят след малко.
Чудна, вълшебна приказка е любовта на жената. Особено на учителка, чийто мъж е ловец отскоро. Жената обича по принцип мъжът да е ловец и тя да бъде плаха гургулица, обича да седи до огнището вечер, а любимият да се връща с улов. А ако тази жена е учителка, то тя обезателно ще изнесе на любимия си урок, че много закъснява вечер след лова, и ще му пише отсъствие в дневника.
Татко и мъжът на Харитонова ходеха всяка неделя на лов, а в понеделник тя идваше или със заешка опашка на дръжката на чантата си, или с фазаново перце на баретата си. Много заешки опашки и фазанови перца минаха пред очите ми тая година.
Изглежда любовта между моята начална учителка и баща ми беше разцъфтяла, защото къдриците ми бяха скубани почти непрекъснато от дългите ѝ пръсти.
– Соколче, – питаше ме тя пред целия клас – коя ти е любимата песен вкъщи?
Аз, разбира се, нямах никаква любима песен, ама лъжех:
– Тих ветрец е вече спрял, ясен месечко изгрял… Това ми е любимата песен.
– А „Зайченцето бяло“ обичаш ли я?
– И нея я обичам много.
И музикалните ми лъжи нямаха край.
Не ми е известно къде са се срещали с баща ми – тогава моралът се крепеше на липсата на квартири и на невъзможност да се ходи по хотели, но че са се виждали често, е повече от ясно. Харитонова спря временно да порозовява, като ме гледа, и лицето ѝ се избистри. Много красиво лице имаше тогава.
Още тогава се научих да познавам влюбената жена. Нещо меко слиза при нея от небето, движенията ѝ се изпълват с плавност и продължителност. Влюбената жена спира да върви по земята, а плува на няколко сантиметра над нея.
В случая с моята начална учителка се стигна дотам, че тя почти спря да ни преподава и да ни изпитва. Аз бях останал без коса, дето се вика, но продължавах да седя на първия чин и от време на време да съзерцавам неща, за които си признах без бой в началото.
Животът обаче бързо писа двойка на тайната любов между другарката Харитонова и баща ми. Тяхната любов беше изгонена от училището, от града и от света. Мъжът ѝ разбрал, казал на майка и хайде – Соколчето прехвръкна в друг клас.
– Ти повече в този клас няма да учиш! – Съобщи майка.
– Защо?
– Питай баща си!
И отиде да реве в спалнята.
Не питах никого, но се разбра. Учениците от училището шушукаха какви ли не глупости и даже ми се плезеха. Да ги питаш защо се плезят на любовта на хората?
Харитонова не знам как събра сили и ни жива, ни умряла дойде да ме заведе в новия ми клас. Миг преди да ме предаде по списък и по опис на новата ми учителка, тайно ми пъхна нещо в ръката.
После каза на колежката си:
– И ако може, сложи го на първия чин. Иначе се върти и не внимава.
Като седнах, видях, че ми е дала едно перце от фазанка – сиво и крехко. На Соколчето си беше дала перце от фазанка, много мило, нали?
Няма как накрая да не спомена две важни подробности. Едната е, че съм бесен, дето майка ми рева в спалнята и очите ѝ почервеняха – за това съм бесен на Харитонова. Ама съм ѝ много благодарен, че искаше все да сядам на първия чин.
Иначе как ще виждам какво става пред мен?

ДА СПИШ В НЕПАЛЕНО

– Ще спиш в непалено.
Това чувах като малък и носът ми изстиваше. Влезеш ли в непалена стая, първо ти изстива носът, после ушите, вратът, ръцете и така до пръстите на краката.
В селската ни къща някога рядко гореше повече от една печка и обикновено всички, освен баба, която спеше в кухнята при печката, си лягахме в непалени стаи. Майка и татко – в една, аз – в друга.
Непалената зимна стая винаги изглежда чиста. Чистотата идва от студа. Стените, дори и да са опушени, са бели, най-много мръснобели, както казваха за този особен, недотам бял цвят.
През зимата непалената стая има стени, на които от студ им излизат малки брадавици – невидими песъчинки, останали във варта, миниатюрни камъчета и кой знае още какви дребосъци изпъкват по стените и можеш да ги усетиш, ако прокараш длан по тях. От дюшемето вее хлад и човек се чуди дали е в къща, или ходи по гърба на вятър, който е спрял да си почине за малко.
Студеното дюшеме пращи, издава звуци на болен от артрит и затова неволно почваш да ходиш на пръсти – за да облекчиш болката му, а и за да не ти изтръпнат от студ ходилата. И през вълнените терлици студът се чувства.
Много интересна в непалената стая е електрическата крушка. Почти не чуваш как щраква ключето, почти не виждаш как светва токът. Сякаш токът е бил винаги запален. Студът и електричеството сигурно са роднини, защото много се уважават. Колкото е по-студено, толкова повече електричеството се чувства добре и свети също студено. Матово свети.
Погледнете зимните улични лампи – те светят по-силно и съсредоточено и по-мъдро, ако питате мене. През лятото на електричеството му се дреме и това е видно, а през зимата електрическите крушки се разсъняват и греят с удоволствие и много сериозно.
– Ще спиш в непалено. – Майка ми повдигаше червения юрган и аз, облечен набързо в една бархетна пижама, се заковавах в леглото.
Някой ми беше казал, че ако спиш със закопчано горно копче на пижамата, можеш да се задушиш, докато се въртиш нощем, и да умреш, затова винаги проверявах и пръстите ми опираха в ледено копче.
Тези големи кокалени бели копчета така изстиваха, че като ги пипнех, се опарвах от студ. Но пък се успокоявах, че няма да се удуша. През врата ми лека-полека слизаше мраз, защото горното ми копче беше откопчано.
Няма по-красиви завивки от големите червени юргани, разграфени на ромбове – гладки и лъскави, те можеха да завият сънищата на цялата къща. Не летящите килимчета, а летящите юргани помня аз от моите детски нощи. Юрганите са направени, за да разделят реалния от спящия свят, да служат за поляна, за небе, за ниви с узрели макове или жито, за море, за хоризонт.
Като ме завиеше майка ми с големия червен юрган, и аз първо усещах ледени пламъци. Усещах как студът е запален и същевременно е гладък и ме обгръща. Беше ми и приятно, и меко, и вкочаняващо. Най-вече ми беше приятно, защото чувствах, че юрганът е с най-естетически намерения и скоро ще ме стопли със самата си красота.
– Ще ти метна отгоре и това. – Казваше майка ми и хвърляше върху мен едно родопско одеяло.
Родопските одеяла бяха на мода. Хем красиви, хем битови, хем топлят.
Битовото много се ценеше тогава и хората си бяха направили битови стаи в къщите. Наковаваха стените с чамови летви, опушваха летвите с горелки, безиросваха ги и провисваха по тях черги и престилки. Правеха миндери и маси и пиеха яко. Това бяха битовите стаи. Бит, патриотизъм и най-вече ракия. Честно казано, патриотизмът дойде доста по-късно. Тогава патриотизмът беше битова стая.
– Много ги обичам тия родопски одеяла ! – Смееше се баща ми и милваше с ръка едно от тях. – Ресните им са големи и ме гъделичкат като плитки на ученички. – И се завиваше с родопско одеяло.
Аз се ядосвах, че баща ми говори за плитки на ученички, но от друга страна си представях, че дългите ресни на родопските одеяла са ту косите на Злателина, ту на Надка от нашия клас.
На Злателина косите миришеха на утро и едва-едва на пържени филийки. Живееха в една стая под наем хората и всичко им беше заедно. Но виж, косите на Надка миришеха на пагони на старшина – баща ѝ беше старшина в секретното поделение в Балкана и това вече беше респектиращо ухание.
Като хвърляше върху мен родопското одеяло, майка ми все едно хвърляше серкме. Жените не хвърлят серкмета, но така ми изглеждаше. Сякаш майка ми ме хващаше като риба на дъното на спряла река. Върху мен е юрганът – спрялата река, а отгоре едно серкме ме хваща и ме притиска към дъното.
Бог да благослови родопските одеяла и тяхната тъкан, и тяхната порода и същност. Като си помисля само как хиляди власинки си преплитат ръцете и пръстите, как се съединяват в това чудо, и се стоплям. Те и само те през годините спомогнаха за спасението на толкова зъзнещи същества, обречени да спят в непалени стаи.
Това стига, за да се направи паметник на родопското одеяло.
– Я стани малко, стани! Тя така няма да стане! – И майка ми вдига всичко от мен. – Стани малко! Виж! – И майка дъхва във въздуха и парата от устата ѝ се вижда. – Лед студено е, без китеник не може.
Постила китеник на леглото и аз лягам върху китеника.
Веднага усещам, че откакто е постриган с ножица този китеник и е станал равен, прическата му е направо слънце. Плътна, силна и гъста, вълната на китеника бавно-бавно почва да сгрява младите ми кости и аз се чувствам обгърнат отвсякъде с надежда.
Китениците на село ги използват главно за красота. По тях цъфтят божури и лалета, разхождат се пауни и екзотични птици, но този ме грееше като бавна и мъдра фурна.
– Сега как е? – Пита ме майка.
– Добре е. – Чувам гласа си само аз.
И непалената стая отлиташе някъде другаде и ме оставяше да спя.
Трябва да изясня още две неща. Леглото беше желязно, а топките от четирите краища на таблите бяха по-големи от главата ми. Преди да изчезна в съня си, тези топки ми се струваха като планети, които се въртят около несвършващото ми детство. Било е знак, че и Вселената е студена и трябва да те завие майка ти, за да се стоплиш и да заспиш.
И накрая ще кажа, че има голяма разлика между студена стая и непалена стая. Аз никога не лягах в студена стая. Студените стаи са студени завинаги и около тях няма никого.
Лягах си в непалена – а тя винаги е до кухнята, където печката не спира да гори.