Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

ДЪЖД НА ДВОРА

           Когато на двора ни всичко се измокряше от дъжда, аз се показвах и до кожата ми се допираше хлад. Дъжда вече го няма, слънцето си суши главата, а прохладата е под ризата ми.             Лятната прохлада след дъжд прилича на мигновен допир до лед. Усетиш го за минутка, после изчезва.
            Голямо чудо е дъждът. И чудото му е в това, че въздухът почва да вали. Валенето е вълшебството. Има въздух и няма въздух, има вода и няма вода, има мокра пелена и няма мокра пелена. И има звук на валенето и звуци на валенето.
            Ако не гледаш, а само слушаш, ще разбереш, че дъждът се усилва, защото не се чува нищо – само съсък, който почти се слива със земята. Съсък и ручене. Вали от небето, а се чува от земята.             После валенето бръмчи. Бръмченето показва, че дъждът се уморява и облаците почват да се местят и шават встрани. Улукът, който само е бучал, се задавя, а след малко – преглъща, щом валенето намалее. Чува се барабанчето на капките по някоя ламарина, пльоскането им в локвичките, чува се дори пръскането им в светлината при първите слънчеви снопчета. Навсякъде в двора ни е хладина, мокреж и калчица.
            Тогава идват миризмите.
            Камъкът на стъпалата е станал по-тъмен и вече не мирише на напечен камък и на жега, а на хладка вода, по която можеш да слезеш.
            Здравецът е полудял и те удря по носа със зелен и лилав мирис. Зеленият мирис е по-остър, лилавият – почти копринен.
            Бръшлянът лъщи и в това лакирано лъщене има нещо вечерно и тайнствено.
            Дрянът издава кръгъл мирис и от още неузрелите му плодове капе стипчивост. Плодовете на дряна са големи и едри – като грозде са. Щом ги погледна, венците ми се свиват и челюстта ми се схваща. Сега дрянът мирише на нещо, което може да те пореже, листата му след дъжд  са като изпръхнали.
            Лукът и марулите, ако ги опиташ, не са точно лук и марули, а от дъжда са по-сладки и сякаш уморени. Лукът не ти ли изстиска сълза, какъв лук е, а марулята губи от хрупкавия си характер.
            По-големите наши кокошки са се смалили и от перата им идва дъх на прах, на кокоша кожа и на уплах. Миришат на замаяно. Всяко тяхно перо мирише различно – перата по крилете почти не се усещат, докато тези по гърба и по корема са с възкисел мирис.
            Червените кокошки са по-хладни след дъжд, черните са по-топли, а белите се свиват като топки сняг и посивяват. Притреперват-притреперват кокошките и крият главите си под крилото. Страх ги е и дремят с глави на сушина в самите себе си.
Пилетата и ярките почти са изчезнали и от писукането и въртенето на глава миришат на оклюмване и ранно заспиване.
            Дъждът е направил петелът да ухае на облак. Този наш шарен петел винаги е бил дъга в небето, винаги е бил най-високият петел и затова е някак по-студен и ветровит. А оранжевият му мраморен клюн трака толкова тържествено и теракотено, че не знам по него капки ли се отцеждат, или намерения за любовни думи.
            Един дъждовник е станал цвете. Червеите са още по-розови, още по-прозрачни и заплетени и още по-тъмни и с бели пръстени по тях. Колко ли ще са сладки те за мрените във Вита?
            Целият ни двор ухае според това, какво му е дал от себе си дъждът.    Най-важна от всичко обаче е калчицата – тя е навсякъде.  Тя не е само кал и затова толкова се радвам, че като е валяло силно, едно мое изгубено стъклено топче се е показало и свети. И по него има калчица, но е най-хубавото стъклено топче.

ИМА-НЯМА ТРИ КИЛОМЕТРА

           

Разстоянието от село Гложене до махала Топилище има-няма три километра. Нищо работа, но когато пътеката е стръмна и понякога си ходиш по корема, е бая зор.
             Какво нещо са пътеките! Леко ли ти е на сърцето, хубаво ли ти е на очите, вървиш и разстоянията ги няма. Тежко ли ти е, кахърен ли си, натежаваш и краката ти почват да треперят.
            Простичко казано, пътищата и разстоянията и ги има, и ги няма. Понякога можеш да ги прелетиш, а можеш и да креташ по тях безкрайно.
            Иначе пътеката за Топилище е като дрянова тояга – тънка, но жилава и красива. Шарена пътека, която расте от земята. Над нея често се е провесил ръкав от листа на дървета, а вляво от време на време избликва Гложенския манастир.
            Този манастир, откъдето и да го зърна, все ми прилича на пощенска картичка – толкова ми е хубав. Описвал съм го поне сто пъти. И гнездо съм му казвал, и пряспа сняг, и облак… Сега ще кажа, че е голяма къща във въздуха.
            Защо Гложенският манастир да не е голяма къща във въздуха?
И нека в тази къща живеят и дух божи, и монасите, и нашите човешки терзания, надежди и молитви.
            Къщата ни беше в Гложене, но преди години родата живеела, пасла овце и варяла ракия от сливи и ябълки в Топилище. Там, в махалата под манастира, моите дядовци и прадядовци се губели в баири, в букови гори, в снегове и мъгли. Губели се в облаците.
            И досега още имаме колиба там и макар и вече отлитаща към земята – къщите не отлитат към небето, а към земята – понякога се отбиваме да я видим и тя да ни види.
            В полето колибите са сламени и обикновено са по лозята и бостаните, а в Балкана колибите са си къщи, до които отделно строят шатри за готвене. Колиби и шатри – това има по махалите в Балкана.
 Тревите, тръните и дърветата отвсякъде обсаждат вече нашата колиба и тя скоро ще изчезне в пущинака на времето. Но такъв е животът на самотните къщи – отлитат към земята и изчезват в пущинака.
            Някога ние много често ходехме на колибата. През ден, през два – и сме там. Все се измисляше някаква работа, та да се отиде. Нещо да се изнесе, нещо да се поправи, нещо да се свали от там.
            И баба ми Дона ме хващаше за ръка и хайде – нагоре.
            Тази жена миришеше на теменужки. Потта ѝ миришеше на теменужки и аз, още малко момче, си мислех, че сигурно всички жени миришат на цветя. Лято е, жега е, изпотили сме се с баба, пот капе и от носовете ни, а тя мирише на теменужки.
            Отивахме на колибата и тази теменужка почваше да плаче – прозорец се пукнал, една крина я няма, откраднали са ни лесата за сушене на сливи и ябълки, плоча на покрива се е пукнала. Все бели намираше да са ни станали.
            А ако заварехме овцете на някой комшия колибарин в двора, побесняваше. Не беше по-голяма от пумпал, но се завърташе като вихрушка и порастваше, и помиташе и овце, и комшия.
            После сядахме на каменните стъпала пред къщата и тя запяваше. Пееше толкова хубаво, че потръпвах, свивах се до нея и можех да чуя как лекичко пропуква дървенията на входната врата. А песента на баба минаваше първо през двора – ей така – стъпка по стъпка, после през гробището и тръгваше към манастира.
             Затова ходехме с баба на колибата – тя да се ядосва, после да запее, а аз да се свия до нея и да се отнеса нанякъде.
             Години по-късно с майка ми Мария също ходехме на Топилище. Тя обаче не само че не можеше да пее, ами на всяка Нова година освен ние да сме живи и здрави, си пожелаваше Господ да ѝ даде глас да пее.
             –Ееех, ако имах и глас да пея,– мечтаеше тя – цена нямаше да имам.
            С майка ми на колибата вече беше различно. Тя умираше да готви, животът ѝ беше готвене и носеше разни и различни работи – яйца, сирене, пита, чушки, малко сланинка, някоя наденица, кюфтенца, ракийка и шарена сол – задължително шарена сол, правена от нея самата.
            Често пъти майка вземаше в една тавичка пържен боб. Правеше го с масло и зърната ми се стапяха в устата. А коричката отгоре – леко хрупкава от червения пипер, едва се поклащаше.
            Ядяхме с дървени лъжици и вилици. В Гложене – с железни, тука – с дървени. Като ми се докоснеше езикът до дървената лъжица, и бобът ставаше още по-благ и мек, блажен и приятелски.
            Сядахме двамата с майка ми и ядяхме доволно и предоволно. Ядяхме почти през целия следобед. Постилахме одеяла в тревата до няколкото липи, които растяха в кръг, и лежахме до тях. Аз не мислех абсолютно нищо освен за това, че накрая на двора има тъмнозелени подкови трева, което значеше, че там растат гъби.
            Печурките растяха „на подкови“ и се познаваше отдалече къде се спотайват по тъмнозелената трева над тях.
            Едва когато слънцето почваше да пада ниско, тръгвахме за село. Ходехме на колибата да ядем, да полежим и да сме нависоко.
             Сега аз ходя сам – рядко, и като стигна, веднага заспивам. Толкова съм уморен, че съм стигнал до колибата сам, че на мига заспивам.
 Алергичен съм към слама, ама на Топилище спя на сламеник – не на дюшек, и ми няма нищо. Иначе ставам на петна по врата, а там всичко е наред. Спя и искам да сънувам нещо, а не мога, само спя.
            Когато се събуждам, ми е стреснато и студено в главата. Студено ми е в главата, защото ме хваща страх, че няма никого и че като погледна в двора, няма да видя подковите на печурките.
            За да дойда на себе си, отивам при липите и дишам дълбоко – дишам, докато се съвзема.
            Животът е сън, но това вече са го казвали други. Аз само ще добавя – и песен, и хляб, и чак тогава сън – това е животът. Има-няма три километра.

ПТИЦА В МЪГЛАТА

            Бяхме се преместили да живеем от Тетевен в Ловеч и баща ми си купи пушка – надцевка, збрьовка, чешко производство.
            Това, дето цевите й бяха една над друга, ме влудяваше. Пушката ми харесваше толкова, че я гледах с часове, мерех се през прозореца по каквото прелети, миришех я, милвах я, даже си близвах по съвсем малко смазка, с която се мажеха цевите.
            Като заничах през цевите, се чудех как може по тях да се стича толкова сребро – не слънце, сребро. А тия спирали отвътре, които едва се забелязваха, връщаха обратно светлината кой знае къде.
            Ако можех, щях да спя с пушката в леглото или да я взема с мене в училище.
            Не знам как се получаваше, но вкъщи тя ми вдъхваше самочувствие и не ме беше страх да оставам сам. Не ме беше страх и да преспивам, когато майка ми и баща ми ги нямаше в събота и в неделя.
            Живеехме близо до Осъма и аз всеки ден ходех да гледам реката. В Тетевен Вита е къде-къде по-малка, прищипната е от клисурата и все тича да ти се качи по краката. А тук, особено когато придойдеше, Осъма си беше направо море. Макар че какво ще е това море, което тече все надолу?
            Дойде зимата и в мъглите над реката за пръв път видях дива патица. В Балкана диви патици няма или ако има, аз не ги бях срещал. Видях я как плува с големите си криле, как поклаща глава, как се извива и рисува някакви си патешки работи.
            Не бях наблюдавал дива патица, но веднага я познах – и в мъглата я познах. Усетих я с корема си, със страстта и зъбите на малко зверче, в къщата на което има пушка.
            Няколко дни поред мръзнех на брега срещу ветеринарната лечебница и дебнех дивите патици. Нямаше най-много – две-три да са били, но пък като ги чувах да кряскат и да се издигат нагоре-надолу, оставах без тяло. И аз изчезвах с тях.
            – На Осъма има диви патици. – Съобщих на татко.
            – Еее?
            – Да идем с пушката.
            –Има ли хора? – Попита баща ми.
            – Няма никой.
            Отидохме и зачакахме. Баща ми сложи две гилзи трети номер, затвори пушката и прищракването ме оглуши. Не ме оглуши, ами започнах да чувам десет пъти по-силно, като куче. Ако имаше каишка и ми я окачеше на врата, щях да стана ловджийско куче.
            Чакахме, а мъглата се увиваше около нас, увиваше се около тополите и ветеринарната лечебница, около реката и кожарската фабрика на другия бряг.
            И ето че една патица започна да се приближава – първо като кълбо прежда, размотавано из въздуха, после като хартиена голяма топка и накрая като птица.
            Баща ми се мереше, плъзгаше пушката по посоката на летенето, но на мене ми се стори, че това мерене няма край.  Накрая гръмна.
            Най-хубавото на гърменето на пушката е, че се чува изведнъж и когато си близо до него, сякаш остава в ушите и в главата ти.
            Патицата се завъртя като перка, почна да пада бавно и се удари във водата. Осъма я заля за миг, после тя изплува и едва-едва тръгна по течението.
            – Готово! – Каза баща ми и мирисът на гръмнал патрон се омеси с мириса на студ.
            Докато той каже „готово“, аз се бях събул по къси гащи и бос нагазих във водата. Не усетих нищо – нито че ме преряза, нито нищо.             Татко обаче ме хвана за врата и почти насила ме издърпа обратно.
            – Ще хванеш пневмония, луд ли си?
            Патицата бавно се носеше и изчезваше, удряше се в камъни, спираше се за малко о някоя туфа и скоро щяхме да я изгубим.            Аз пощурях, разревах се, треперех, сочех патицата и баща ми отстъпи. Нагази в реката и хвана убитата птица. Хвърли я до мене:
            – Доволен ли си?
            Зъбите ми тракаха, но измънках:
            – Много…
            – Какво правите бе, хора? – Извика един облечен в дочени дрехи мъж, дошъл да изхвърли тор от ветеринарната лечебница с количка.
            – Нищо, ударихме дива патица.
            – Ама това е чайка! – И мъжът вдигна птицата във въздуха. – Това е чайка, не е патица.
            Баща ми стана блед и се изпоти, смутолеви, че не е сигурно – имало и такива, по-бели патици.
            – Има, ама няма. Това е чайка, акъл нямате! – И мъжът хвърли птицата обратно в реката и тя завинаги замина надолу.
            Докато се прибирахме, баща ми сложи пушката през гърдите ми, дръпна два-три пъти ремъка, нагласи го да не ми е голям и ми изтегли ухото. Изтегли ми ухото много силно.
            Ами като не знаехме кое е дива патица, кое е чайка? А и тази мъгла…

ПЪДПЪДЪЧЕ ЯЙЦЕ

            Леля ми Йовка си беше направо пъдпъдъче яйце. Лицето ѝ – малко и накапано с кафяви точици, съвсем приличаше на пъдпъдъче яйце. Ако го сложеше някой в паничка с памук, можеше да служи за украшение.
            Ожени се тя за чичо Вътко – ветеринарен лекар, първи братовчед на баща ми.
            Чичо ми Вътко беше толкова хубав, че за него се биеха една драматична актриса от Добрич и една унгарка – жителка на Будапеща, но той взе пъдпъдъчето яйце. Сигурно се е решил на тази стъпка заради това, че Йовка живееше на квартира в една къща – на втория етаж. За да достигнеш заветната моминска стая, трябваше да се качваш по външна дървена стълба. Колко сложно и романтично изкачване!
            И когато веднъж най-горното стъпало не издържало и се счупило под чичовия крак, той не можел повече да се колебае и с навехнат глезен поискал ръката на Йовка.
            А може и да я е обичал и да не се е оженил за нея само от болка в глезена.
            Тя беше докторка в туберкулозното отделение в града и по цял ден гледаше на рентген. Седеше с едни червени очила и гледаше болни и кандидат-болни на рентген. Рентгенът притискаше болните толкова силно по гърдите, че можеше да ги сплеска, но нямаше друг начин да се направят надеждни снимки.
            Веднъж се примолих да ме погледне и мене на рентгена и тя отстъпи. Като видях снимката, помислих, че на нея са ребра на агне, уплаших се и едва попитах:
            – Болен ли съм?
            – Болен си! – Каза ми пъдпъдъчето яйце. – Болен си от бяс.
            И аз завинаги я отписах като леля.
            Не я отписах съвсем, но вече си имах една снимка на агнешки ребра на ум.
            – Чичо, ти защо я взе? – Измънках един път.
            – Кое?
            – Леля.
            – Ааа, леля ти… защото ми викаше котка.
            – Ама ти си ветеринарен доктор, не си котка.
            – Така е, но като ти каже една жена котка, и се жениш за нея.
            Чичо ми Вътко имаше страшно чувство за хумор.
            Веднъж ме качи на москвича с цвят на слонова кост и излязохме извън града. Беше лято и миришеше на жега. Чакахме десетина минути и откъм  люцерните се чу подсвирване:
            – Пъд-пъдък! Пъд-пъдък!
            После – нищо. После пак – пъд-пъдък, пъд-пъдък.
            – Това какво е? – Прошепнах.
            – Пъдпъдък, не си ли чувал?
            – Не съм. Мислех, че пъдпъдъците говорят.
            – Как да говорят, като са птици?
            И ние с чичо Вътко тръгнахме през люцерната към пъдпъдъка. Вървяхме поне пет минути или час и срещнахме една драматична актриса от Добрич. После срещнахме унгарка, жителка на Будапеща, накрая открихме едно пъдпъдъче яйце. Насред люцерната, положено върху сламчици, светеше малко, накапано с точици яйце.
            – Къде е пъдпъдъчката? – Попитах.
            – Изчезнала е. – Каза чичо Вътко и взе яйцето, както си беше със сламчиците.
            На връщане към колата слънцето напече толкова силно, че ме залепи за земята като рентген. Легнах и не можех да мръдна.
            – Какво ти е, да не си болен? – Попита чичо.
            – Не съм болен, бесен съм. А леля Йовка я няма да ме прегледа.
            Докато се връщахме към града, чичо мълчеше и аз усетих, че докторката също пътува с нас в колата. Пътува във вид на пъдпъдъче яйце. Знаех, но си мълчах, защото яйцето можеше да се счупи.
            После всичко се случи така: Доктор Йовка Палагачева отлетя с един доктор по упойките и двамата кацнаха чак в Пловдив. Вътко Наков – ветеринарният лекар, остана в града – да лекува болни сърца на лъвове и птици. В града ни има голям зоопарк и тази работа с лекуването на лъвове и птици е в реда на нещата.
            Аз ходих един-два пъти до рентгена, но само наблюдавах отстрани как един след друг излизат мъже и жени и по изражението на лицата им се мъчех да отгатна дали и на техните снимки има агнешки ребра или нещо, за което ме беше страх и да си помисля.
            После много се чудех защо тя избяга от чичо. Първото нещо, което се сещах, е че се е излюпила от яйцето и е излетяла. С такова лице на пъдпъдъче яйце какво друго да ѝ дойде на ум?
            Второто беше, че ѝ е омръзнало да прави рентгенови снимки в тъмна стая и е решила да подиша чист въздух.
            Допусках и че се е влюбила в доктора по упойките, защото кой не обича да е упоен и да спи, докато други хора се грижат за него?
            Казвах си и че жена, която се казва Йовка Палагачева, няма как да живее с мъж на име Вътко Наков, докато накрая ми светна – стълбата, стълбата към нейната моминска квартира беше виновна. Нали на нея чичо си навехна глезена, преди да се оженят? Ама разбира се, съвестта ѝ е проговорила и тя не е могла да живее повече с тази вина за навехнатия глезен.
            А може и да е било нещо съвсем друго – жените са потайни като пъдпъдъци – чуваш ги как пеят, а тях вече ги няма.

ГОЛЕМИЯТ СТУД

            В сутрините с най-големите студове в кухнята до печката е пълно с духове.
            Майка ми е внесла прането от терасата и чаршафите стоят прави. Такъв мраз е бил нощес навън, че ризите на баща ми са разперили ръце, а един пешкир се рее, сякаш е летящо килимче.
            – Малеее, прането е на кокал! – Казва майка ми и си духа на ръцете, които са посинели.
            След малко печката почва да размеква духовете. Чаршафите подгъват колене, ризите си свиват ръцете, пешкирът мирише на студ. Мирисът на студеното пране е чист – като въздух е и не може да се разбере дали майка е прала със сапун или с въздух.
            Гледам трите бора през прозореца. От студеното дърветата са потънали надолу и снегът по тях виси като на закачалка. Една сврака си върти раменете и прави гимнастика, каквато съм виждал да правят кондукторите на първите сутрешни автобуси.
            Минава камион с натоварени букови трупи от Балкана. Толкова са бели, че не знам дали са букови трупи, или са великани от лед, които спят в каросерията. Като минава камионът, дворът ни се тресе, даже котката леко се тресе и не може да се разбере дали ѝ е студено и трепери, или е от минаването на камиона.
            Тогава откъм небето падат парчета от черги. Не са парчета от черги, гълъби са. В студа тези летящи същества изглеждат тъмни, сини, прозрачни, някои даже се розовеят.
            От това трепери котката – от гълъбите, дето падат от небето като парчета черги; от глад, от бяс, от студ и от това, че е котка в студа.
           Баба донася дърва. Наредила ги е високо върху лявата си ръка и ги подпира с нос, така пази равновесие. А носът ѝ е толкова голям, че направо е идеален за тая работа.
            Пипам една цепеница и се опарвам, толкова е замръзнала. Пари, а още не е станала въглен.
            Какво ли щяхме да правим без въглените? Как щяхме да си печем по някоя и друга мръвка на тях и после да я ядем с пепелта. По-сладко от пепелива мръвка няма. Как баба щеше да вари греяна ракия в джезве, да я кипва три пъти и да разтапя в нея бонбон лукче, ако не бяха въглените? Как после комшийките щяха да я пият, докато почнат да си допират челата и да говорят по високо от Радио София?
            Как бате Васил щеше да си пали цигарите една след друга, да ни опушва къщата и да приказва за риби и стара любов, ако не бяха въглените?
            Само въглените, те и никой друг ни спасяваха от големия студ.
            Макар че лично аз нямах нищо против този дошъл за някой и друг ден зимен човек.

ХИРУРЗИ

            Като прехвърлям в главата си благородните професии на хората от моя род, се сещам поне за двайсетина такива.
            Откъм баща ми най-много са били овчарите. Имало е един казанджия на ракия, игумен на манастир, който забягнал в Русия с любимата си – сервитьорка в крайпътна механа, имало е и дърводелец, милиционер, общ работник по строежите, пияница и една плетачка на елечета и чорапи.
            Откъм страната на майка ми положението е по-различно и по-благородно. Срещат се професии като ветеринарен фелдшер и ветеринарен лекар, инженер по технология на саламите, завършил в Чикаго, биволар, търговец на медицинска апаратура – втора ръка, няколко начални учители. Имало и един дядо Нако, който непрекъснато съдел хората от селото за каквото му дойде на ум. Също и продавач в смесен магазин, двама поети и като за капак – една балерина.
             Над всички обаче грееха хирурзите. Няколко велики хирурзи с различни специалности и съдби.
            Вуйчо ми Александър беше ненадминат коремен хирург. Иначе работеше като шофьор на камион за баластра, но коремната хирургия се беше впила дълбоко в него.
            Когато по Коледа нашето прасе тръгнеше към по-добри и дебели светове, той разрязваше корема му с нож, който ту се виждаше, ту изчезваше. Не беше по-голям от дланта му, нито беше бял и блестящ. Най-обикновен нож си беше, но имаше способността да става невидим. Сигурно и с истинските скалпели е така – не трябва да се виждат от непосветени и странични хора.
            Разрязваше вуйчо ми Сашо корема на прасето, като държеше палеца и показалеца на лявата си ръка силно разтворени и така маркираше пътя на ножа. От корема избухваше пара – синкава и матова, в студения януарски въздух. Дали това е била душата на свинята, остава тайна, но нашият хирург си държеше главата настрани и аз никога не разбрах дали си пази очите от нещо, което не иска да види, или плаче от внезапно връхлетяла го мъка.
            Бавно, сантиметър по сантиметър, отделяше вътрешностите и ги изсипваше в едно голямо дървено корито. Точно тогава зимното слънце се надвесваше като хирургическа лампа и вуйчо Сашо започваше най-важната част от операцията. Чер и бял дроб, тънки и дебели черва, бъбреци, бабе – всичко се сортираше, миеше се с гореща и студена вода и дворът се изпълваше с дъх на предстоящи наслади.
            В хирургията едва ли се пие пред очите на всички заинтересовани. Чувал съм, че се слуша музика, класическа най-вече, но в нашия случай се удряше по една голяма чаша греяна ракия през десетина минути. Сипе майка с чайника греяната ракия и вуйчо Сашо я изпие с такова отмятане на глава назад, че треперех да не изгубим през този ден и неговата глава. А киселата краставичка, която му се подаваше почти в устата, му идваше като шоколадов бонбон.
            Процедурата преминаваше от коремна в обща хирургия. Оправяха се бутовете, рибиците, кокалите и ребрата. Сланината си беше отделен свят, който се белееше на снега повече и от сняг.
            Ще спомена с по няколко думи и други заслужили славата си мои роднини хирурзи.
            На първо място е Кольо Княза – брат на баба ми Дона, обущар. Той редовно си режеше главата с ракия. После режеше главите на останалите змейове в кръчмата с песните си, а накрая режеше наред де когото види. Псуваше главно властта и един наш комшия – писар в Кметството. Спеше по два дена и отиваше със серкмето за риба във Вита.
            Не по-малък майстор в тази деликатна професия беше дядо Дачо, мъж на бабина първа братовчедка Дилка. Той умееше да реже хляб. Ако беше живял в евангелските времена, сигурно щеше да е апостол. И в притчата за петте хляба и двете риби името на дядо Дачо щеше да свети с непомръкваща сила.
            Всяка вечер режеше по два черни хляба на кравата си. Режеше ги толкова дълго, че вечерта и нощта преминаваха, а той режеше и режеше. Правеше малки кубчета с кривото си ножче и на мен тези кубчета ми изглеждаха толкова красиви, че ми се е искало да ги закача на небето за украса. Два хляба бяха това, а не свършваха и не свършваха и от тях се наяждаха и кравата Аржентина, и кучето, даже и котаракът си хапваше, но той беше претенциозен и не ядеше черен хляб, освен ако не е залят с мляко.
            А кравата се казваше Аржентина, защото голямата любов на дядо Дачо беше заминала някога със семейството си за Аржентина и той така си спомняше младостта.
            Според мен обаче над всички хирурзи в моя род се извисяваше баба ми Събка. Тя беше направо първа категория мозъчен хирург. Според нея зелките не бяха зелки, а глави, които трябва да се разгледат отвътре и на които трябва да се помогне да станат рязано зеле.
            И почваше тя лекичко, деликатно, с един голям и изкривен назад нож. Първо махаше по три-четири шумки, сякаш приготвяше пациентите си за сложна операция, и трепанацията започваше. С едва изплезен език и с нож в ръка, тя навлизаше в деликатната зелева мозъчна тъкан и зелките след час се превръщаха в ароматни купчинки, готови да приемат новата си форма в стъклените буркани.
            Баба ми Събка умираше за ситно нарязано кисело зеле в буркани и си го правеше с апетит и внимание. Кочаните на зелките ръсеше допълнително със сол и ми даваше да се докосна лично до тази сложна процедура.
            Така постъпваше тя и като цепеше ябълки, сливи и круши за ошав. Режеше ги на полумесеци, на звезди, на планети и космоси. Но това го виждах само аз и ми беше доста странно после да ям от ошава. Притеснявах се да не наруша хармонията и световния ред.
            А майка ми, която беше медицинска сестра, се явяваше неизменна част от хирургическия екип и така да се каже, довършваше работата. Зашиваше кървавиците и бабето след гастрола на вуйчо Сашо, зашиваше скъсаната дреха на Княза след поредния запой, зашиваше кожения гръб на един стар албум със снимки на дядо Дачо, зашиваше порязания пръст на баба ми Събка – тя, милата, продължаваше с рязането и когато ръцете ѝ трепереха от паркинсон.
            Зашиваше ми и на мене по един шамар от време на време, защото само се мотаех, щъках нагоре-надолу и не правех абсолютно нищо от полза за къщата.

ВОДА ОТ СЕЛСКАТА ЧЕШМА

            – Иди донеси вода от селската чешма! Ама да не донесеш от Биволарското кладенче, че ще позная веднага!
            Така ми казваше дядо и аз тръгвах.
            Водата от селската чешма беше най-сладка. Какво имаше скрито в нея, не зная, но дядо го усещаше по езика си и по умората, която се разнасяше нанякъде.
            – Екстра работа! – Казваше. – Вода един път! – И изтриваше уста с горната част на дланта си.
            Селската чешма беше далече, а Биволарското кладенче – на пет крачки. Но трябваше да ходя за хубавата вода, иначе не може, излагах се.
            Тръгвах аз с едно голямо бърдуче и поне двайсетина минути вървях между къпини, джанки и две изоставени къщи.
            В първата е живяла стара жена с двамата си болни синове и ми се струваше, че и сега ще ги зърна да лежат на чардака, завити с черги, и да гледат нагоре.
            Както и да изглежда изоставената къща, тя заприличва на тези, които са живели някога в нея. Пак си е къща с прозорци, с врати и стълби, но е и  човек – с очи, с ръце и с дрехи – опасна работа. Мога да се закълна, че чувах как говорят тези болни братя и как майка им нещо се караше. Видяла се е била в чудо жената, не е издържала и заедно със синовете си един ден е тръгнала към небето.
            Докато преминавах по пътя покрай болната къща, пораствах поне с пет години.
            След това беше къщата на излюпеното яйце. И тя изоставена, но вече с вид на голяма кошница, в която се садяха кокошки да мътят яйца.
Ходехме ние там с едно момиче, Персефона. Да се чуди човек откъде се беше излюпило на село такова име – Персефона.
            Сигурно е било пролет, когато за пръв път влязохме с нея в двора на изоставената къща. Цветята бяха разхвърляни навсякъде, разхвърляни, но хубави. Тревата – като черга, стъпиш ли, потъваш в меко. Бръшлянът –направо гердан за гушата на Персефона.
            Да не си помислите, че разказвам митове. Само до старогръцки митове за пролетта ми е било тогава. Разказвам за соковете в мене.
            Усетих, че съм върба, пълен бях с мъзга и сокове. И Персефона ми се видя като яйце. Намерихме се в една стая и тя клекна. Защо клекна, не знам – може би е клекнала, защото са ѝ омекнали краката. Но аз веднага се наведох над нея и почнах да я мътя. Мътех я със сянката си, с мъзгата и соковете си. И тя се свиваше още и още и се белееше. Не, не се белееше, а светеше и ставаше топла, пара се вдигаше от нея, от мене – също. И се излюпваше Персефона, и ставаше пиленце.
            Минавах покрай къщата на излюпеното яйце за минута, но пораствах още поне с пет години.
            Малко преди великата селска чешма живееше кака Добринка. Тя се беше излюпила отдавна и беше толкова хубава в качеството си на кака, че аз си гълтах езика. Забравях за Персефона и гръцката митология и се подувах в панталоните от любов.
            Думата любов винаги ми е изглеждала като прикритие на нещо друго. Има и любов може би, но аз откъде да зная какво е това, като отивам за вода от селската чешма и в панталоните си имам къртичина.
            Кака Добринка ме спираше за нещо, закачаше ме и миришеше на домашен сапун, на шарена сол и малко пушек от печка. Аз прежълтявах дотолкова, че каката ме пощипваше по бузата и така ме връщаше на този толкова греховен свят.
            След къщата на кака Павлинка пораствах с още пет години.
            На самата прочута селска чешма наливах бърдучето с вода и отворчето, от което се пиеше, ми приличаше на зърно на цицка. Как ми е приличало на зърно на цицка, като не бях виждал гърди на жена, си остава тайна.
            Какво мислите, че ставаше после – че съм се връщал у нас и дядо е ахкал, че пие най-сладката жива вода? Може и така да е. Но може и да съм оставял бърдучето на чешмата и да съм продължавал нататък покрай дворове и къщи, за които не знаех нищо и за които не бях и чувал, че съществуват.

ДА НАМЕРИШ И ДА ИЗГУБИШ

Майка ми цял живот си намираше различни неща, докато ходеше насам-натам.
Тази моя любима родилка винаги ходеше насам-натам.
Когато отиваше натам, стигаше до реката и намираше моята малка милост с въдица. А когато се връщаше насам, ме държеше за ръка и ме стискаше доста силно.
Каквото и да намереше майка ми, аз бях главното ѝ откритие. Намери въшки по главата ми, бележник с двойки по математика, малка кутия с цигари „Фестивалки“, автоматично ножче с пружина, откри в якето ми и презерватив.
– Това какво е бе, магаре? – попита откривателката.
– Това е… онова…. – Смутолевих.
– Ааа… онова! – И с два пръста бавно, като че държеше плужек, хвърли презерватива в кофата за боклук.
После майка, вместо да ме пребие, намери гинеколог – да спасява положението ми на малолетен любовник. Намери и шише с ракия, което тайно донесе в казармата за рождения ми ден. Намери и хирург да ми зашие пияното срязано лице след рождения ден. Какво ли не намери само милата ми майчица за мен…
А за себе си все някакви други работи намираше – фиба с калинка, дървено гребенче, чорапогащник с бримка, неплатена отпуска да гледа сляпата ми баба, рецепта за силни лекарства. Намираше си и бележките за вноски по заемите, които теглеше цял живот. Цял живот фишът ѝ за заплата беше или за две, или за три стотинки. Как да не е щастлива с такива съкровища?
След години почна да не намира нищо – само да губи. Загуби брат си, сестра си, загуби татко, загуби си пътеката, градината, кокошките, козите, докато си изгуби и ключа за къщата. Ключа за къщата си губеше три пъти подред. После си изгуби паспорта, пенсията и портмонето и потъна в мъглата.
Преди да ѝ се слеят имена, хора и пейзажи, все пак успях да я попитам:
– Защо аз никога не намирам нищо?
– Щото си не гледаш в краката. – Отговори тя.
– А защо човек все губи?
– Щото е изгубен човек, затова.
И започна да ми се хвали с новите си бели чехли, даже потропваше леко с тях.
Забравила беше, че това са старите ѝ чехли на медицинска сестра.

ДА Е ЖИВ И ЗДРАВ ПРОМЕТЕЙ И ХАДЕС СЪЩО

           Едно от най-хубавите неща на живота е, че човек не знае кога точно ще умре. Някога, много отдавна, хората знаели, но титанът Прометей им отнел тази възможност. Вселил „надежди слепи“ в душите им и направил така, че свършекът на човешкия живот станал неизвестен.
            Гръцката митология обаче е едно, действителността – друго.
            И искам да попитам – каква е тази действителност, в която първо те има, а после те няма? Тъмна работа, временна.
Временна работа е животът, значи и времето е временно.
            През годините сякаш от само себе си, без да съм го искал и търсел, лека-полека съм научавал по нещо за смъртта. Виждал съм смърт, въртял съм се около нея и тя се е въртяла около мене.
            Баба ми Дона цял живот имаше кръвно двеста на сто и двайсет. Диабетът ѝ беше толкова сладък и захарта в кръвта ѝ толкова много, че пчелите не се въртяха в градината, а кацаха направо по ръцете ѝ. Гангрената обаче я топеше и кракът ѝ накрая стана черен. Ослепя, но нито  за миг не трепна. Такава жена беше, че вместо да реве и да се тръшка, пееше.  Сляпа, с гангрена и с кръвно двеста на сто и двайсет, баба ми пееше от сутрин до вечер.
            Караше ме да звъня по телефона на наши познати да им попее. Така пя за последен път на сестра си, на магазинерката в плод-зеленчука в Гложене, на първата си хазяйка в Тетевен, на един лекар от туберкулозното отделение и на главната готвачка в стола на МВР.
            Последния ден от живота си пя само на мене. Не пя, ами мяукаше като коте – сили нямаше вече. А каква певица беше!
            – Като млада пеех като грамофон! – Това ми каза един път и аз го запомних.
            Дядо ми Никола го убили в Отечествената война през четиридесет и четвърта година в Югославия при Страцин. Един негов войник  разказваше, че ранили дядо в слабините. Немски снайперист го прострелял в слабините с куршум, дето като те улучи, и се пръска в тебе. Тия куршуми са ги кръстили дум-дум. Страшна работа.
            – Дядо ти почна да вика от болката. – Продължаваше разказа си някогашният войник. – Кръв колкото искаш, мъка голяма.
            Като си помисля как човек изтръпва на война, каква ли кръв му е била останала?
            – Няма ли някой гложенец, – молел се дядо, – нека някой от Гложене да ме довърши.
            – Нямаше ли някой да го довърши? – Попитах.
            – Довърши го един бял кон. Нали ни беше командир, качихме го на един бял кон, а от тръскането на коня кръвта рукна още по-силно и това си беше…
            Искал е дядо ми да го доубие земляк, съселянин, близък човек, а го е довършил един бял кон.
            Другата ми баба Мата умря, докато четеше за стотен път романа „Снаха“. Тя толкова мразеше снаха си Дафина – агрономка, родом от Свищом, че умря с отворени очи на осемдесет и седем, докато чете романа „Снаха“.
            На тоя свят хората не умират само като пеят или само геройски , умират и както четат.
            Лично видях как си тръгна от живота и прадядо ми Йото. Отиде си на сто и три години, с поникнали няколко млечни зъба. Беше висок два метра и пет сантиметра и просто слезе от леглото. Смъкна се от леглото и полека се пъхна под него. Леглото голямо, високо, с изрисувани табли, с палми и лебеди, а той отиде в тъмното под него и изчезна.
            Баща ми, преди да умре, се смеел. Смеел се така, че коридорът на болницата трептял. Хванал майка ми за ръка, стиснал я и се смеел. Никак не се учудих на тази смърт – баща ми имаше страшно чувство за хумор, нищо, че беше полковник от милицията.
            Сега трябва да опиша и собствената си смърт. Аз зная каква е тя, но за да не излезе, че си измислям, само ще кажа: Да е жив и здрав Прометей и Хадес също!

ЖЕНСКИ УШИ

            Имах аз един приятел от Троян – Минко Сапунджийски, голям поклонник на женските уши. Умираше си да разглежда ушите на жените и да вниква в техните форми, цвят, големина и значение.
            Сапунджийски обаче беше чист пред съвестта си и пред собствената си жена. Признал си беше греховете по тънката линия и я беше помолил само за едно:
            –Гледай като умра, – казал той на жена си, – любовниците ми да не те избутат от първа линия след ковчега. Върви след мене първо ти, а после нека се точат всички мои останали радости.
            Същият този Минко по едно време се беше влюбил в жената Камелия.
            – Такива кръгли ушлета не съм виждал по земята! – Разказваше той. – И малки, ще ги глътна, без да разбера. Малките женски уши – продължаваше троянският любовник, – са и розички, и охлюви едновременно. Хем цъфтят, хем не знаеш какво мислят. Целувам я аз по устата, а акълът ми все в малките ѝ розови уши. После се премествам по гушата, стигам и до по-съществени места. Езикът ми се върти около двете зърна, а сякаш усещам вкуса на малки хлебчета или на градина. И ми се струва, че тези малки уши чуват как ми бие кръвта. Тогава ушлетата на Камелия от розови стават алени. И най-важното е, че докато правим любов, краката ѝ треперят, тресат се, сякаш е пуснат ток по тях. Малките женски уши са голяма работа, думи нямам – отнасят те целия.
            – Откъде я намери тая Камелия? – Преглъщам аз.
            – От Калейца, от Калейца е жената, работи в ателие за керамика.
            Веднъж Минко беше ходил в Габрово по кметски работи и там срещнал едни уши на рис. Така се изрази – тази имаше уши на рис.
            – Жената с уши на рис е зверче! – И приятелят ми свиваше пръстите на ръцете си, сякаш искаше да одере някого, и тракваше със зъби. – Няма никакво разстояние между лицето и ушите. Прилепнали са изцяло, нещо като сраснали. Не знаеш жена ли е, зверче ли е.
            – Виждал съм и аз такива. – Съобщавам.
            – Виждал си, ама не си. Такива уши много обичат гората.
            – Това за гората откъде?
            – Оттам, че докато се чудехме къде да се скрием, габровската риска ми рече: Заведи ме в гора, да се навикам. Много обичам да викам, а в Габрово всичко се чува.
            – И отидохте ли?
            – Отидохме и още как. И моята риска викаше така, че събудихме и звяр, и природа.
            Името на риската Минко скри съвсем кавалерски, тъй като не било никакъв проблем то да бъде открито в списъка с личния състав на Габровското кметство и жената да бъде изложена.
            – По-сладки уши не съм и сънувал! – И приятелят ми с необичайните вкусове за жени ми разказа, че срещнал любовта на живота си, била от Силистра. – Нито малки, нито средни, по-скоро – големи. И с много сочно излъчване. А обеците – дълги и тъмни. Като ги докоснеш с длан, и се опарваш. Опарваш се от хлад. И ги чух – чух ги да ми казват, че ме обичат.
            – Ушите не говорят! – възразих.
            – Не говорят, ако не са с обеци, а на тези обеците звъняха и падаха една по една, победени от любовта.
            Носи се слух, че после въпросният мой приятел, въпреки служебните си ангажименти и обществено положение на кметски служител в Троян, написал разказ за случая в Силистра. Предал историята достоверно и с подробности. Героинята кръстил Сирена Иванова. После направил така, че това писание станало достояние на много хора – едни добри, други не чак толкова, а трети – направо диви животинчета.
            Един ден видях Минко жълт, та жълт, с превързана глава. Превръзката минаваше и през лявото му ухо.
            – Къде си си счупил главата? – Попитах.
            – Не е главата, ухото е.
            – Браво! И как стана?
            – Стана в Габрово.
            – Значи риската?
            – Да, същата хубавица. Отхапа ми парче от ухото, ревнивото му животно с животно.
            – Пак ли бяхте в гората?
            – Пак, ама аз останах с отхапано ухо.
            И Минко Сапунджийски направи такава физиономия от болка, че аз я чух. Чух болката му с двете си мъжки уши.