Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

СПОМЕН ЗА ЛОВ

Една вечер вуйчо ми Лачко ме мазна по носа с оръжейна смазка. Закачаше се човекът с мене и както си чистеше ловната пушка, се пресегна и ме мазна с оръжейна смазка. Носът ми е голям и малко прилича на двуцевка, но никак не беше хубаво да го прави така изненадващо.
Чистеше си пушката – добре, като се върнеш от лов и си гърмял, трябва да я изчистиш тая пушка и да я смажеш, но защо ще ми маже носа? Не ми е приятно.
Това, с оръжейната смазка, го понесох без особени сътресения, остана ми само мирисът на нещо средно между грес и боя за обувки. Но като ми даде да погледна през цевите на пушката, и бях дотам.
Даде ми вуйчо ми Лачко да погледна през цевите, като дигна пушката към електрическата крушка. Дигна пушката към лампата и ми я подаде.
Какъв блясък само, какъв Космос видях! Видях Космоса в двете цеви на пушката – бял, оловен, сребърен, блестящ, навит като пружина, ама без да личи, че е пружина, леко влажен, на капчици и свършващ изведнъж.
Да не си мислите, че съм знаел много-много какво е Космос? Обаче ми се стори много далечен.
За мен всякакви теории  – дали е краен, или няма край Космосът, свършиха тогава. Краен е Космосът и точка. Свършва там, където свършват цевите на пушката. Сега не знам да се радвам ли, или да плача от тази работа, но още тогава разбрах, че всичко свършва в края на цевите.
Почна вуйчо ми Лачко да ме взема с него по лов. Излизахме на свечеряване с москвича извън селото и висяхме с часове на варда. На варда означава да клечиш и да чакаш пред някоя нива да дойдат зайци. Ние чакахме пред една люцерна. Било си е бракониерство, но това ми е най-малката грижа.
Седим с него, небето притъмнява, лилавее и в люцерната почти не се вижда нищо. Пълно е с комари и аз съм си наметнал главата с тензух, през който майка ми цеди сирене. От миризмата на сирене ли е, от какво ли е, но комарите ще ме изядат.
Вуйчо ми пуши непрекъснато и издухва дима нагоре, като си криви устата встрани. Него комарите го заобикалят, железен е той.
Сърцето ми е слязло в петите и се е качило в ушите ми – имам две сърца едновременно. И двете умират от страст и от стръв и ще ме разкъсат. Като полъхне вятър, сякаш спринцовка с лудо лекарство преминава през мен и ме изпълва с желание да чуя как гърми пушка и как заекът най-после идва.
Много люцерна садяха тогава около село и тези, които вярват в някакви четирилистни детелини и щастия от тоя род, биха се зарадвали.
Аз никога нямах четирилистен късмет. Косил съм, обръщал съм и съм я събирал тая люцерна със сто и двайсет килограма слънце на врата. Убийствен късмет е това, дума няма!
Люцерната, край която чакаме зайците да дойдат, е на туфи и е доста плешива. Не се научиха да ги сеят тия люцерни, все има плешивости. И където трябва да има люцерна – няма.
Точно там, на такава плешивина, излезе първият ми заек. Поникна от земята. Нещо се разшава или не се разшава, сянка ли беше, сянка ли не беше, но вуйчо ми гръмна и се чу пищене. Точка по въпроса – пищенето спря след секунди.
Не ми стана жал изобщо. Олекна ми. Първо ми се появи прояснението на челото, прояснението мина в корема ми, сякаш че пия лимонада, после изтече през гуменките ми.
Ако щете вярвайте, бях порасъл поне с пет сантиметра след смъртта на заека – изправих се и бях по-висок.
Отидох да го взема аз лично – голям заек, хубавец, жълт, зеленикав, сив, малко побелял. Веднага се разгъна  към земята, увисна, ушите му се люшнаха на различни посоки. И от муцуната му покапа кръв, мустаците му порозовяха, после станаха бронзовочервени.
Такъв цвят – бронзовочервен, няма, обаче беше изгряла луна. Как си мислите – че ще ми се размине без луна? Никога няма да стане така, че първият ми убит заек да не е съпроводен от лунна светлина. Като в балада, абсолютно като в балада.
И без това никога не съм спал като човек, оттогава хептен взех да будувам. Момче съм още, а седя завит с едно одеяло на терасата и гледам накъдето ми видят очите.
Гледам към цветята в градината – няма ги, а са ми в мозъка. Гледам към старата ни къща в ъгъла на двора – няма я. Ще умра от страх да не би да има вещици в нея. Много ме е страх от вещици.
Гледам към кошарата с козите – няма ги, а се белеят. Друг път се белеят – мисля си, че се белеят.
Гледам към кочината с прасето – там е тоя дебелак, хърка, та ще се скъса. Ама така го обичам това прасе, като хърка – по-малко ме е страх в тъмното.
Към звездите не гледам изобщо – на копчета съм се нагледал. Пълно е с тях в кутията на майка ми.
Майка ми има кутия, пирографирана и дървена, пълна е с всякакви копчета. Със звездите е същото – копчета са и те, само че пръснати, а майкините са събрани в пирографираната дървена кутия.
Обаче все пак поглеждам нагоре. Уплашвам се доста, защото виждам делфини.
За делфините само съм чел по книги, но ги познах веднага. Правилно пише в книгата, че се харесват много на хората, че цвърчат и май можели да говорят.
Мислех, че са риби, но не се въдят в Златна Панега. Въдят се в морето, но аз и море не съм виждал.
Та тези делфини от небето взеха, че слязоха на двора, после лека-полека прекрачиха през оградата и хайде – към горичката и люцерната.
Никакви делфини не са били, ами са били облаци пара от селската фурна. Селската фурна е до нас, комшийка ни е и хляба го пекат през нощта, ама кой да ти разбере, че са облаци пара – мислех ги за делфини.
И пак с вуйчо Лачко – на лов, на варда. И пак пушката и гърменето. Другото се сещате.
Зайци, ама много, сръндак, две-три сърни, лисици, язовец, диво прасе – всичко видях как пада в люцерната и как пушката на вуйчо ми дими от цевите.
Като отвориш пушката след изстрелите, и тя дими. Димът излиза плътен и пепеляв, сякаш от лула. И мирише на барут така, че те отнася и замайва.
Не съм порасвал след всеки лов с по пет сантиметра, не съм – иначе трябваше да съм върлина, а съм си горе-долу нормален.
Обаче тая работа взе да ми става безразлична. Нито ми е омръзнало, нито ми е домъчняло нещо – стана ми безразлично и не ми се искаше повече.
Стрелях и аз, не само вуйчо ми гърмеше. Първо като гръмнах, ми се насълзиха очите, рамото ми се разглоби и се отнесе назад. Оглушах и ми пищяха ушите яко. После почнах да свиквам, хванах му чалъма на гърменето. И различавах живите същества в люцерната, подушвах ги като куче. И стрелях, и не можех да спра.
Майка ми много се ядосваше, че ходим с вуйчо в люцерната, защото трябваше после да пере дрехи, а те понякога – кървави.
Майка е милостива жена и не ѝ е било приятно, сигурен съм, ама какво да прави, като ме гледа, че тръпна целият и не се спирам? И като обича вуйчо?
А кръвта трудно се пере и ако се пере, е само в студена вода и на майка ѝ мръзнеха ръцете.
Нямаше перални някога, както сега, та да изпират кръвта веднага. Сега пералните перат кръвта веднага, всичко перат.
Веднъж майка ми си нямаше друга работа и както гледах в цевите на пушката към лампата, тя взе, че я угаси.
Бях почнах сам да чистя пушката на вуйчо. Чистя аз пушката, а майка щракна ключето и угаси лампата. Угаси я и край.
Изтрих си аз ръцете от смазката и носа си изтрих от смазката в тъмното, и легнах да спя. Доспа ми се на секундата. Може и да ме е втресло, а може и да не е.
Вселената беше угаснала, свършила се беше и аз най-после заспах.
И видях насън бели делфини в люцерната – в същата тази безсмъртна люцерна.

ПЪТЯТ КЪМ ДОМА

Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след Подуене, към края на София.
Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка, издадена напред, а може и да се приеме, че е с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно. 
Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номерът на майка ми на село.
Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.
На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце. Каренцето – бродирано с различни конци задължително.
Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.
Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.
Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип- пииип- пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.
Като чуя:“Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“ и като усетя, че примляска с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните ѝ да чувам.
Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.
Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение.
Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.
Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после с ракия.
В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия. Какво начало само…
Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения…
Тази бензиностанция след Подуене не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади –  фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви, ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.
Колкото повече сладки неща ѝ купувам, толкова повече ми олеква, защото  си мисля, че така кръвта ѝ ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да ѝ купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.
Вземам и за мен няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.
На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.
Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.
Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.
Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.
Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията ѝ. И с губенето на ключове.
Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?Мине се не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа ѝ бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.
Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че ѝ бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.
Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Много дъжд валяло и той отплувал.
Вързах ѝ с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в Космоса.
Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.
Тогава ѝ дойдоха скъпи гости, скъпи гости крадци, и ѝ откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена и халката си и още три пендари. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.
Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на Витиня, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.
И да знаете – пътува ли към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види. Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.
Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.
Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.
Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодията ми се е сляла, едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.
Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.
И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.
Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.
Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград, била направила на гаджето си френска любов. Отби, вика ми тя, колата встрани, там има отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас. Така се изрази – колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците.
Страхотна история, как да не си я спомням.
Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.
Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща…Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.
Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще ѝ кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо или само ще ми примлясква и ще ми провлача думите.
„Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?
Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.
Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.
Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.
Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.
Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.
После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома– все по магистралата, с една отбивка накрая.
И да си знаете, ама завинаги да си знаете – аз изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…

ИСКАМ ДА ВИДЯ ЕЛЕН

Какви ли не диви животни съм виждал на живо. Искам да кажа, че съм ги виждал в свободно състояние в природата.
Животните до едно са били диви в началото на своето съществуване, но после човекът ги е приближил до себе си, за да ги използва, да ги употребява в своя полза, а и да им се радва понякога.
Виждал съм зайци, които само се сивеят из въздуха – толкова силно бягат, че не стъпват на земята.
Виждал съм лисица, плаваща над ливадите.
Наблюдавал съм фазан, легнал по гръб в лозето, да сваля гроздови зърна с краката си и да ги кълве.
Радвал съм се на сърни в шубраците и ми е трепвало сърцето и от страст, и от това, че се стопяват след миг.
И още съм виждал глигани, ама много големи, свличащи урвите и пътеките със себе си; язовци, които свалят двуметрови царевични стебла.
Веднъж видях видра с риба в устата; парцалив чакал, който се подмята в мъглата, а горският на Рибарица донесе един ден в чувал две мечета пред къщата ни – та и мечета съм виждал.
Но елен не съм… Това ми е мъката – да видя елен. Ако видя елен – така си мисля – ще ми се оправи животът, ще ми провърви и на мене. Ама елена го няма.
Ходя в зоопарка – не е същото. Там елени има всякакви, но едни уморени и примирени, изглеждат ми като на някаква тъжна изложба и не е същото.
Искам да видя елен, който пристъпва – да го видя как си задържа нозете във въздуха и копитата му лъскат и чернеят; как се кипри, как трепти от суета и сила; как си върти бавно главата и рогата, за да го огледат кошутите и да се подплашат противниците.
Еленът е нещо като кмет на гората. Нямам достоверни сведения, но той сигурно решава проблемите и на бита, и на битието в своите териториални владения. Еленът е господарят и на пашата, и на любовта; и на зимата, и на лятото; и на жегата, и на сянката – така си мисля.
Искам да го срещна моя елен и да го попитам колко е висок Балканът и колко е широко полето; какво си подвикват гълъбите в букаците и какво си приказват пъстървите в реката.
Такива работи едва ли ще го питам, защото са малко философски и отвлечени, но е сигурно, че ще му кажа: Я ми кажи, моля ти се – какво става с елените, когато остареят, и къде отиват – Това ми е най-важното да го питам сега.
Не съм чак толкова отнесен, за да мечтая за бял елен. Оставям го за приказките и децата.
Искам моят да е обикновен на цвят, но да ми даде знак, че ме е познал. Да ми кимне с глава, ако може, и да ме поздрави.
Като видя елен на живо, ще ми олекне и ще напиша: Видях елен, видях елен – сега не искам да се мръква бързо.

ГЪЛЪБОВИ РАБОТИ

Около мене винаги са пребивавали гълъби. Тяхна къща сега е моята тераса. Идват, мъчат се да я придобият, правят си гнезда в саксиите със здравец и мушкато, ухажват се, викат, карат се, после пеят популярни гълъбови песни.
          Аз ги гоня – опитвам се да ги гоня, но ми дожалява и за тях, и за яйчицата им, като ги снесат.
          Променят им се погледите на гълъбите, докато мътят – стават отнесени, напомнят погледа на влюбена или на уплашена жена. Влюбеният поглед си е и уплашен поглед. Уплахата и любовта са много близки роднини.
          Терасата ми е станала гълъбова. Особено ми е интересно гукането – кръговото гукане и въртенето на мъжките. Това гукане нараства по сила и накрая е доста високо, а въртенето прелива в пляскане с крила, в непреодолима жажда за любов. И за покриване – така се казва на гълъбовата любов – покриване.
          Любовта кара мъжките да се издуват, да заприличват на балони. Именно в този си балонен вид те трябва да привличат гълъбиците. А като си разперят едното крило, като почнат да го провлачват и подобно наметало да го простират пред нозете на любимата, нямат равни на себе си. Големи кавалери са мъжките гълъби в този момент, нищо, че не са на тоя свят изобщо.
          На вратата на терасата има комарник и по него непрекъснато се лепят пухчета и перца от гълъби.
          Махам ги, пускам ги през терасата и наблюдавам как се реят за последно из въздуха – чертички някакви правят, полюшват се и изчезват.
          Друг път вземам тези пухчета и ги подарявам на обични хора. Или си ги слагам в джоба, или в портфейла при стотинките, или в калъфа над личната си карта. Като си сложа перце до личната карта, и ми олеква, сякаш перото ме пази.
          От седмица върху комарника – в горния му ляв ъгъл, се е настанило едно прозрачносиво пухче. Толкова е прозрачносиво, че чак е сребристо. Заплело се е и не мърда оттам.
          Не го махам, не го и вземам със себе си. Само го наблюдавам. Наблюдавам му власинките. Като духне вятър, и власинките му се разперват – мога да ги преброя, ако искам. Виждат се една по една.
          И някой ден наистина ще ги преброя.

ЗАЩО ПИЕ ЛЕЛЯ КЕРА

Ако я попитам сега леля Кера защо пие, кой знае какво ще каже. На нейните години си е много опасно това пиене, ама…
Като беше млада, си топеше малкия пръст в чашата с ракия и го облизваше – това ѝ беше всичкото пиене. Правеше го за симпатия – така викаше мъжът ѝ след облизването на малкия пръст:
– Голяма си симпатия, ей! –  И си удряше дланта в коляното ѝ.
Точно така – удряше си дланта в коляното ѝ, а не я удряше с длан – голяма разлика има.
Мъжът ѝ беше абсолютен пияница, всяка вечер се укоряваше нещо сам себе си, глождеше го съвестта един вид, и като си удряше дланта в коляното ѝ , сякаш казваше:
– Може и да пия, ама ти си ми жена и те ценя, защото си жена един път!
Леля Кера беше готвачка в ресторанта, ама какво от това? Мъжът ѝ почти не ядеше – само ракия… Баш пиячите не ядат – правят се на ербапи и не хапват залък, докато си вземат аперитива. А аперитивът край няма. Не се свършва никога. После кой може да си отвори устата да яде? Чичо Петър не можеше. Като легне да спи, и вика – вика на сън и се върти. Ракията го върти на шиш. Заври целият, пара се вдига от него, температура го гори и вземе, та се напикае за облекчение.
И леля Кера удари една ракия.
Вярно, сложи си я в джезвето, чака я да заври, и захар ѝ сипва, защото иначе горчи и пари. Обаче удари една ракия и още една.
Има нещо много сладко да ти се размие мозъкът, да ти се отделят ръцете и краката от тялото и да потънеш в кревата. Като си пийнеш, и не спиш, ами пропадаш в кревата и те няма изобщо. И е много успокояващо. Така леля Кера забравя и мъжа си, и това, че се е напил.
Сипваше си тя греяната ракия в едно лимонадено шишенце и парченца портокалови кори му режеше вътре. Мъжът ѝ – на единия креват, тя със шишенцето до главата – на другия .
Обаче тя продължи да пие, защото нямаха деца, защото когато доведе едно дете – уж само да го огледат, той я преби и я изгони. Пиеше, защото им умряха двете саански кози, а бяха като ангелчета. Едно лято им се запали сайвантът, после Петър се парализира наполовина, после петелът им избяга в горния край на селото, после затвориха ресторанта, после Петър умря, а после валя дъжд поне десет дена.
Ето ти сто причини да пие.
Тя никога няма да си го признае, но времето спря да минава – седи и не мърда никъде. Най-много да се движи докъм обед, после – край. И какво да правиш в тоя дълъг следобед, освен да се напиеш?
Един солиден доктор, който беше на почивка в нашето село и се заприказва с мен на специални теми, ми сподели:
– Възрастните жени пият, защото кръвта им има нужда от алкохол. Нещо им става с химичния  състав на кръвта, липси се появяват и пиенето ги компенсира.
Даде ми и конкретни примери човекът с негови пациентки в Пазарджик.
И аз си помислих – щом и в Южна България е така и ми го казва личен лекар, сигурно е вярно.
Обаче леля Кера си пийва от млада, защото младостта свършва веднага, спре ли да ти подскача сърцето за любимия – това го гарантирам лично.
Няма как да я питам сега дали е обичала чичо Петър на младите години. Гледал съм негови снимки – как пее са го снимали. Голям певец е бил, ама ракията му е развалила гласа. И любовта също се разваля по този начин.
На любовта не бива да се отдава все пак кой знае какво значение – има ли я, няма ли я – кой да ти каже? Но другото, другото – как да запълниш онова празно и студено място в корема си? С ракия, с какво друго?
Ще я питам направо в очите леля Кера:
– Защо пиеш?
Ама надали ще ми каже.
Защото такова е световното положение и светът се е замаял целият.
По този повод и леля Кера няма как да изостава със замайването…

ЛЯТО

Пече, пече слънцето през август и къщите в селото са пълни с дремещи хора по цял ден. Сутрин е хладничко, вятър се появява, но още към десет часа на човек кожата му завира и няма какво друго да прави, освен да се крие из къщите.
Влезеш ли в къщата, веднага ти се поисква да легнеш, и ако чаршафите на кревата са изпънати, сънят ти е в кърпа вързан.
За мене е много важно да са изпънати чаршафите. Ако не са, трудно заспивам, претенциозен съм. Видя ли гънки по чаршафите, и ми се развалят сънищата. А изпънатият чаршаф е като вода в реката – така го чувствам. Много е приятен и изглежда мек.
Баща ми се закача от другата стая и нещо ломоти за чаршафи:
– Ще плачеш ти един ден за омачкани чаршафи, – вика, – да го знаеш. И за какво го казва това?
На лятото най му обичам, дето още преди обед, в жегата, всички си полягаме. Настане тишина, все едно, че е вечер. Само муха някоя прекоси територията на спокойствието и забие глава в стъклото на прозореца. Оттам наблюдава кой знае какво. След малко пак се разбръмчи и ми кацне на носа. После ми кацне на веждата, разходи се едно хубаво по ухото ми и аз замахна с ръка. Мухата примре и се престори на несъществуваща.
На мене обаче друга муха ми е влязла в главата това лято и се казва Персефона. Такова момичешко име не съм чувал да има друго.
Персефона живее близо до реката и в това има нещо прохладно все пак. Но аз не я усещам тази прохлада никак, защото ме е срам да я погледна. Поглеждам я, де – не е като да съм съвсем ослепял, и виждам, че момичето прилича на праскова. В полето под селото има  много прасковени дръвчета, та се сетих оттам. Говори Персефона някак по-полека, не хвърля думите като камъчета, както правят другите момичета. Пръстите ѝ – дълги, та дълги, а очите ѝ дръпнати настрани, сякаш са прасковени две листа.
Направо ми се свива гърлото за праскови, много ми се прияжда от този плод.
Работата със спането този ден се проваля и майка ми се сеща:
– Иди за мрени, ще варя довечера мора.
Мората е рибена чорба с много домати и чесън и не знам дали изобщо се слага нещо друго, но е много сладка. Рибетата може и да са пържени в краен случай, но си е правилно да са печени. Освежително е да ядеш мора през лятото.
Баща ми пие и ракия с чорбата, аз все още – не. Не че не ми се пийва, но не съм достатъчно пораснал за тази отговорност.
За пиене на ракия още съм малък, но да ловя риба с ръце съм таман на място. Умирам да ловя риба с ръце под камъните. Намалее водата в реката, изгуби се по небето във вид на облаци и аз тръгвам за риба с ръце. Не съм толкова бездушен – само да ловя мренки и да съм сляп за останалата природа, ами от време на време вдигам глава нагоре и гледам облаците. Може и да ми се смеете на акъла, но ги оприличавам на крави, на агнета, на големи бели гъски, на братята Кирил и Методий определям понякога по-внушителните облаци, а веднъж определих един тъмен облак на поп Марин и от облака преръси дъжд след малко.
Майка ми връчва най-тържествено платнената торбичка, в която да слагам рибата, и тръгвам.
Тази торбичка свети цялата – и отвътре, и отвън е шита сякаш с мъниста. Майка ми я уши лично на машината си за риболовни цели, но това по нея не са мъниста, а люспи на риба – колкото и да я пере, все остават люспи на риба по нея и торбичката свети. Златна работа.
Премятам си през врата дръжките на торбичката, по плувки съм и съм обут с гуменки. Гуменките трябва да са с връзки задължително, защото в реката камъните са плъзгави и мога да се пребия, да падна. Ако нямам връзки на гуменките, ще се изхлузят, а бос е неудобно да се гази.
Тръгвам по реката нагоре към бента. Газя и гледам – гърбовете на рибите от време на време се показват там, където е най-плитко, скупчват се и водата се бръчка също като чаршафи.
Вземам камъни и ги хвърлям в тънката река. Хвърлям поне десетина, рибите се плашат, разбягват се коя накъдето види и се набиват под камъните.
Има голяма разлика, когато рибите се крият под камъните и когато се набиват под тях – едното е за отмора, другото е от страх.
Почвам да бъркам с ръце. Опипвам с пръсти дупките под камъните, избирам по-големи и напипвам опашката на рибе. Бавно-бавно си плъзгам пръстите под корема на рибето, докато стигна до главата му, и го вадя. Залепям го за дланта си направо.
Някои дупки са тесни и си обелвам кокалчетата на пръстите, но изобщо не го забелязвам. Вадя мренки и ги спускам в платнената торбичка на врата си. Торбичката се намокря и капе. Мирише на вода и риба размесено.
Сигурно е един часа на обяд, а изобщо не ми е жега. Като си в реката, жегата е някъде встрани, по брега, а в средата и във водата няма такова нещо като жега. Гърбът ми е бая напечен, но е без значение.
Преди бента, където реката е по-силна и по-затичана, виждам черен щъркел. Появили са се два черни щъркела от известно време тука. Сигурно са мъж и жена и са ми много интересни. Интересни са ми, щото не са бели, ами са черни.
Черният щъркел сякаш виси във въздуха, а той, човекът, само си стои до един улей с вода под бента и дебне рибета. Скочи някое рибе с надежда да премине нагоре или пък защото просто си играе, и черният щъркел го клъвне. Подържи го в клюна си напреки и рибето изчезне в маранята. Няма повече никакво рибе – само щъркел.
Под бента има една скаличка, пълна с мрени под нея, обаче трябва да се пъка, за да се бръкне под скаличката. Да се пъка, значи да се потопиш целият и да легнеш на дъното, докато ловиш рибата с ръце. Номерът е, че трябва и да не се диша, а аз не издържам много, без да дишам. Дишам си така учестено и това е.
Торбичката е пълна с мрени и майка ми вече е без грижа за рибената чорба, но мене ме тегли за още. Иска ми се и под скаличката да бръкна, не мога да се удържа направо.
А на бента познайте кой седи и си люлее краката. Персефона седи и си люлее краката. И си напича момичето и предната, и задната страна на банския. Банският ѝ е от две части и не е отзад с връзки, а е нещо като потник. Изобщо сигурен бански си има Персефона това лято.
Аз си гълтам езика. Ако викна да ѝ се обадя, няма да се чуе – водата на бента е като високоговорител, гърми. Затова не си личи, че съм си глътнал езика.
Гмуркам се до скаличката и си пъхам ръката под нея. Майчице мила, мрените са се надиплили една до друга и само си търкат любовно опашките. Усещам ги аз тия работи с търкането на опашките, но какво да правя – трябва да ги ловя.
Нямам обаче къде да ги слагам тия мрени и почвам да ги пъхам в плувките си. Една, две, пет мрени – плувките ми се подуват, шават, направо ще се побъркам.
Излизам на брега, присвит надве, и вадя мрените от плувките. Правя го гърбом към Персефона, защото ме е срам, че си вадя рибите от между краката. Много ме е срам.
Рибетата се пръскат по тревата и навсякъде.
Не поглеждам към Персефона изобщо и – бух – пак под  скалата. Пипам, пипам, ръката ми опира чак до рамото и нищо. Абе къде отидоха тия риби? Въздухът ми се свършва, не издържам.
И накрая усещам пръсти. Някой ме докосва с пръсти. От другата страна на скалата Персефона и тя се гмурнала и пръстите ни се срещнаха под водата.
Въздухът  ми се беше свършил, ама не съвсем. Веднага се сетих каква е тая риба и стояхме под вода не знам колко още.
Когато се пуснахме с Персефона и излязохме на брега, капещи и изтръпнали, слънцето или залязваше, или на мене ми бяха още мокри очите и светът ми се мержелееше.
А после водата взе да се бръчка като чаршаф – от вятъра, разбира се.

ГРАДИНАТА НА МАРЧЕТО

Ако досами градината ти минава напоителен канал, по-хубаво няма. Имаш безплатно слънце отгоре над главата си, имаш вода до себе си и земя под краката. Какво друго ти трябва?
На Марчето това ѝ стигаше.
Излезе сутрин от къщата си – мотиката на дясното рамо, над лявото – зората в късна фаза, на гърба – чувал с принадлежности и хапване, и хайде към градината.
Градината на Марчето е извън селото – дадена ѝ е като лично ползване. Свършват къщите и почват градините, там е и нейната.
Реката си тече на стотина метра встрани. Затова е река – да тече и да има риба в нея, а градините си имаха напоителен канал.  Бяха го направили този циментов канал още през седемдесетте години и веднага се усети на количеството зеленчуци. В планинските села зеленчуци не се въдят много, защото е високо и слънцето бързо пада зад баирите, но с канала нещата се размърдаха към добро. Размърдаха се и зеленчуците на Марчето. Лукът стана по-впечатляващ, морковите едни възхитителни, а картофите надминаха по големина витските камъни. И твърди картофите, а вътре, като ги разрежеш, оранжавеят, като ги опържиш – мед. Чушки, боб, тиквички и още такива райски създания се появиха при благородното смесване на пръст, слънце и вода.
Бобът беше най-инициативен и почна да се катери прекалено високо по коловете и царевицата. Марчето се безпокоеше как ще го стигне и дали няма да се наложи да стъпва на стол да го бере, или даже на стълба.
Работеше тя в кухнята на шпертплатовото предприятие като първа готвачка и това правеше градината ѝ абсолютно специална. Тук е наложително едно отклонение – не съм сигурен дали сте чистили боб, дали сте бутали с показалец зърно по зърно боба към себе си, а боклучетата, камъчетата и поразените зърна сте отделяли встрани. Ако сте го правили, знаете, че боклучетата в боба са лоша работа – оставиш ли ги по нехайство, могат да ти напакостят на зъбите. Като нищо ще ти отчупят някой зъб.
Ето такова боклуче по отношение на градината е изразът „абсолютно специална“. Как може една градина в Балкана – чиста, висока, ухаеща на земя, вятър и вода, да се опише като абсолютно специална? Ама какво да се прави – и в плодовете на земята, и в българския език, и в писането изобщо има бракувани неща. Брак има в езика, и то много, боклучета всякакви.
Това, че Марчето е готвачка и си има градина, дадена ѝ за лично ползване, придава на земеделските ѝ грижи завършеност и друг хранителен смисъл. Все едно, че готви с това, което произвежда – не е малко, нали?
Тя, нека си го кажа направо, гледаше на изделията в градината си не като на зеленчуци, а като на същества, при които си почива. Точно по този начин ми го съобщаваше:
– Аз на градината си почивам. Гледам водата в канала и се ноося, нося.
– Къде се носиш? – Питам я.
– Надолу. И все си представям, че съм малко момиче.
Марчето не е религиозна най-много, но ми се хвали, че като вади картофи, обича да гледа и манастира. Манастирът е високо в скалите над селото и тя ми разправя как го гледа:
– Извадя два-три картофа, махна им пръстта и те светнат. И като светнат картофите, погледна манастира. Картофите в една ръка, а другата слагам над очите и манастирът и той светне.
По отношение на водата е направо видра. Дай ѝ на нея вода. Не се е научила да плува и когато ходи на Вита през лятото, само се топи и кляка, но води водата към градината си, сякаш е видра. Направи вадичка в пръстта с мотиката, отбие водата от канала и почва да гази заедно с нея. Върви по петите на водата, гази и шляпа и я чака да пролази между лехите. Пълзи водата, вдига глава, поспира се, заобикаля камъни и буци и Марчето е най-щастливият човек на земята.
Нито картофите, нито морковите, нито зелето и бобът, а точно тя се радваше най-много на водата. Ако можеше да я вдигне с ръце към небето, щеше да го направи и да каже:
– Ето ти, небе, вода ти давам, няма само ти да ни валиш и поиш.
Нямаше да го каже точно така, но все пак…
Връщаше се вечер от градината, а чувалът ѝ – ще се пръсне. В чувала бяха наблъскани толкова красиви неща и нищо им нямаше нито на тях, нито на красотата.
Особено важно е да се отбележи, че тя садеше на личното си ползване и невени – най-различни невени имаше в нейната напоявана градина и това придаваше лиричен оттенък на продукцията. Каквото и да донесеше в къщата си, невените бяха най-отгоре и грееха.
В духа на този лиризъм никак нямаше да е излишно, ако Марчето можеше и да пее. Една или няколко изпети от нея песни на полето биха успокоили земеделската обстановка, биха я облагородили, но тя не можеше да пее.
– Ако можех да пея и да съм с десетина сантиметра по-висока, цена нямаше да имам! – Мечтаеше тя.
А беше готвачка – първа готвачка, но явно това не ѝ беше удовлетворително.
От много газене във водата ли, от много радост и шляпане боса ли, но Марчето взе, че се простуди. Според мен беше пневмония, обаче фелдшерът на селото прецени, че не е сигурно, и изписа нещо по-леко.
Марчето боледува най-малко месец – с голяма кашлица, заливаше я пот, температура поддържаше висока, но фелдшерът така и не даде да ѝ се бие пеницилин. Беше добър фелдшер, но избягваше пеницилина всячески.
– И да се оставиш от тая градина, много газиш в студената вода! Стига вече!
Това бяха финалните му препоръки.
Не се наложи Марчето да мисли какво да прави. Докато оздравее, вече беше дошла заветната 1991 година. Ликвидационният съвет, оглавяван от един балетист от София, закри и текезесето, и канала. Спря му водата на канала, защото не бил рентабилен. Остана Марчето без лично ползване и без градина.
Градината се върна на реалните си собственици.
Аз обаче много се зарадвах, че се спря водата в напоителния канал. Случаят с простудата на Марчето можеше да се разпространи, да стане нещо като епидемия и фелдшерът най-накрая да бъде принуден да използва пеницилин.
Градината потъна в земята – сигурно много е обичала Марчето и не можа да понесе, че тя спря да ходи при нея. А и новите собственици се оказаха слаби градинари.
Марчето вече не е и готвачка – закриха шпертплатовата фабрика и тя знаете ли какво прави сега по цял ден – гледа невени в едно голямо глинено гърне пред къщата. Това ѝ е любимото занятие. Невените са ѝ първи приятелки.

ГОРО ЛЕ, ГОРО ЗЕЛЕНА

           

Учебникът ми по литература за шести клас се откриваше с народни песни. Отворя го аз на първа страница и оттам екне, та се чуе даже до двора: „Горо ле, горо зелена, имаш ли вода студена?“
 Ние още нямахме прекарано водоснабдяване в къщата и затова ме пращаха за вода непрекъснато – все за вода студена ме провождаха.  Особено прадядо ми Йото беше със страшни претенции. Познаваше водата откъде е наливана веднага. Като го гледа човек колко е висок и на колко е години, а той е два метра и годините му са сто и три, като му гледа и пиенето на ракия, никога няма да се сети, че разпознава коя вода откъде е.
 Да разпознае хубава от лоша ракия – да, но с водата ми идваше в повече:
 – Не е от кладенчето в Бачковец. От селската чешма си я налял, блудкава е.
 Мезе да беше тая вода, нямаше да е толкова придирчив.
 На мене, да ви кажа, литературата ми върви, но музиката ме излага. С литературата компенсирам донякъде. А народните песни ги обичам повече от стихотворенията. Макар и без музикален слух, аз все пак дочувах в голямата си глава някаква мелодия. И това ми помагаше да си припомням думите. Рецитирах ги народните песни доста правилно и учителката – другарката Златка Христемова, се изчервяваше от удоволствие.
Като изрецитирах „Разтуряй, Злато моме, магиите, и твоите, Злато моме, и моите“, тя идваше, галеше ме с красивата си ръка, ознаменувана с три златни пръстена, после ме питаше за баща ми – как е, какво прави, много ли се уморява от задължения.
 Не е хубаво да се омешват и преплитат хайдушки народни песни и любовни такива. Да преплиташ „Горо ле, горо зелена“ с „Разтуряй, Злато моме, магиите“, е рисковано, затова ще се придържам само към „Горо ле, горо зелена“. Докъдето мога, разбира се.
 Мине се не мине време, кажете го – всеки ден, и аз – хайде на Бачковец. Бачковец е кладенец в един дол, в една гора зелена – за чудо и приказ. Гората е досами селото, сянка му прави едва ли не, а долът с кладенеца се нарича Свинскѝ дол. Извинявам се, че развалям идилията с такива битови и неромантични названия, но това е името – Свинскѝ дол.
 Вървя аз с една плетена дамаджана към кладенеца и си чопля зъбите със сламка, така изглеждам по-важен и голям. Сламките са чупливи, но като няма друго, използвам тях. Бавно и умишлено напоявам сламката със слюнка, тя омеква и се превръща в незаменимо занимание за зъбите.
 Пътеката към кладенчето е разкаляна винаги. От сенките ли е, мястото ли е усойничаво, или от това, че името е Свинскѝ дол, но е невъзможно да стигнеш, без да си окаляш краката. Движа се с гуменки без връзки и краката ми подгизват от кал. Никога няма да изсъхне тая кал в Свинскѝ дол, никога.
 Отивам до кладенчето и гледам в него – три жаби. Двете се оказват листа от дървото, което се е надвесило над водата, а истинската жаба ще ме изпие с очи. Не съм момиче от приказката – да я целувам, момче съм, краката ми са кални, та чак джвакат.  Затова си събувам гуменките и много бавно, защото водата е ледена, си топвам краката – какво облекчение изпитвам само! Освен кални, краката ми са одраскани, та сега водата е направо мехлем.
 Кладенчето става бозаво, размътва се от моето своеволие, но на мен ми е хубаво, даже на сърцето ми става прохладно.
 – Не те ли е срам да си топиш краката?
 Майчице мила – Марчето Калева е, нашето комшийско момиче.
 Вадя си краката от водата – краката ми капят, и ги крия в тревата. Никак не е хубаво, преди да налееш кладенчова вода в плетена дамаджана, да си топнеш краката във водата. Силно невъзпитано е.
 Питам я какво прави.
 – Вървя след тебе. – Съобщава ми Марчето.
 – Що си без дамаджана? – И усещам, че освен босите ми крака, и сърцето ми също почва да изстива – направо ще замръзне.
 Замръзването на сърцето скоро се превръща в огън и жарава. Жаравата тупти, тупти и ще ми запали ризата.
 Марчето Калева е с басмяна рокличка на черни точки. Точките ми се виждат точици – много дребни, и аз изведнъж почвам да виждам през роклята.
 Виждам бедрата на момичето, кожата и всичко останало, каквото е. Обаче не го виждам много време, защото очите ми се замъгляват и изчезвам изобщо.
 – Очите ти са като на жабок! – Казва Марчето Калева и ме целува по носа.
 Носът ми е голям и не е точно за целуване по никой начин, но тя го целува.
 – Искаш ли да ме прегледаш – като доктор?
 – Нека те прегледа прадядо ми Йото. Той е ветеринарен фелдшер, идват и хора при него, знаеш.
 Момичето хваща басмяната си рокличка и я изхлузва през глава. Остава по слънце. Винаги, когато трябва да се види нещо хубаво и голо, слънцето ще ти затули очите. И защо го прави, да го питаш? Толкова ли е ревниво, или само си блести?
 После помня, че я целувам. Устните ѝ са изпръхнали и драскат, по тях има бели тънки кожички, които облизвам. Целувам я по очите и тя, вместо да ги затвори, ги отваря и аз се плаша. Шията ѝ соленее – може да се е изпотила, но може и да е от телесно напрежение. Зъбите ѝ потракват и трептят. Гърдите ѝ, които изобщо не са малки, се сливат с кожата ѝ и остават само две тъмнолилави зърна, пружиниращи нагоре-надолу.
 Горо ле, горо зелена,
имаш ли вода студена?
Развивай листи широки,
та хладна сянка направи…
На това му казвам подходяща песен за случая.
Ако някой пита докъде стигнахме, ще съобщя – доникъде не стигнахме. Лежахме си все там – до кладенеца.
По едно време ръката ми, дясната, се размърда нагоре по бедрото на малката самодива.
– Не! Само това не!
– Кое не? – измънках.
Наистина не знаех защо, прежълтяла като джанка, самодивата не разрешава на ръката ми да продължи да се движи по-нагоре. Самодивите са такива – не можеш да ги разбереш изобщо.
Малко по-късно, олекнал и облекчен по неведоми любовни пътища, аз запалих цигара. Пушех още от втори клас и пушенето ми беше като нищо. Изпуших една и още една цигара без прекъсване и когато опитах да стана, ми прилоша. Прилоша ми и взех да мигам към небето.
Мигах, докато ми попремина, и абсолютно нищо не можах да разбера нито от небето, нито от щъкането на белите му облаци. А казват, че било някакъв първообраз на това, което става по земята.
Напълних как да е плетената дамаджана с вода, но не догоре. Много ми натежа. Добре, че краката ми бяха студени и ми беше приятно да излезем от гората.
Марчето Калева се отби да бере маточина, ама се отказа – щяла да дойде друг път. Аз обаче усетих мириса на маточина и сякаш ми се доспа.
Докато се прибирахме, тя ме спъна лекичко с крак, уж да не съм се влачел така, завъртя ми с пръст, като да беше разочарована нещо. А може и да се е закачала само.
Откъм нас се чу:
– Айде бе, умрях за вода!
Беше прадядо ми Йото.
А баща ми ни в клин, ни в ръкав ме попита как е учителката  Златка Христемова, и се засмя до уши.

ДЖОНИ

Джони така и не разбра дали бабичката му хвърляше парчето хляб със собствената си ръка, или джобът на престилката ѝ вършеше тази работа. Джобът на престилката няма ръка, но хлябът изхвърчаше някъде оттам и беше доста спорно положение.
Джони е куче – живее в един селски двор и никога не лае. Не е нямо куче, напротив, разговаря понякога с обитателите наоколо, но лаенето не му е приоритет изобщо.
Беше чувал толкова много лай като малък, после – от преминаващите по улицата събратя и сродници чуваше същото, че му се отщя
А и бабичката, която го гледаше, имаше голям кехлибарен гердан на гушата си и това го респектираше. Грейне сутрин слънцето, блесне герданът на бабата, заслепи очите на Джони и той си глътне езика от възхита. Изгряващото слънце се смалява, свива се до двайсетина кехлибарени зърна и тези зърна едва-едва се полюляват и потракват върху гушата на бабата. Занемее Джони, премига-премига и лаенето се отлага за по-подходящи времена.
Малко по-късно – към девет – девет и половина, кокошките почват да снасят яйцата си. Полозите им са на различни места из двора. Разхвърляни са за разнообразие и в сламеника, и в навеса за дърва, та чак до камънаците, струпани при кочината на прасето. И всичките полози са обзаведени така, че сякаш са тапицирани.
Снасят кокошките една след друга, правят го нарочно, редуват се милите и си възпяват яйцата. Окудкудякват ги и ги представят на света с такова умиление и старание, че Джони примира и слуша, докато концертът затихне към обяд.
Кокошият концерт е с почивки и антракти, в които Джони малко се съвзема, идва на себе си, пийва водица, почерпва се с черници.
Изключено е да си помисли за лаене и за някакви подобни неща. Не му и минава през ума да наруши хармонията и симфонията.
По обяд, когато слънцето се насити на бабиния кехлибарен гердан, то слиза на земята. И не само слиза, ами я напича яко. Тогава за много малко се явяват питомните зайци.
Питомните зайци са пронизали двора със своите дупки, крият се в тях, любят се, провеждат тихи закрити съвещания и какво ли не още, но по обяд все пак се вясват за половин минута. Излизат и сутрин – да закусят и да се осведомят за положението, но сега е обяд и те излизат във вид на сенки.
Заешките сенки се стрелкат напред-назад, отскачат, прескачат се за секунди и Джони става разноглед да ги следи. Радва им се, играе си с тях и между другото прави гимнастика, раздвижва се в жегата.
Той е куче, а те са зайци – би трябвало да ги подгони, да ги уплаши и стресне с викове и силни думи. Но той им се радва, защото все пак са само сенки на зайци. Поне Джони мисли така за зайците по обяд. И си мълчи.
Следобед спи. Ако се наблюдава отстрани, кучешкият сън е повече трепкане на козина и мърдане с уши, отколкото спане. Дремене е следобедното спане, но Джони винаги сънува по нещо.
Един път сънува мухи и ръкомаха. Друг път сънува следи в прахта и отваря широко очи. Хем дреме, хем отваря очи. А понякога сънят му е просто едно спокойствие и редуване на цветове, които ги има в градината. Тогава похърква лекичко и му личи, че посещава изложби.
Надвечер си идват козите и неговото евентуално лаене се осъществява във вид на махане с опашка. Потърква се Джони в краката на бабата, покланя си опашката наляво-надясно и преглъща. Ще му се да си пийне мляко. И ако е възможно, хлябът, който сега идва несъмнено от бабината ръка, да бъде потопен в млякото и да стане попара.
Джони е стар човек, старо куче е той – седи му се до бабата, живее му се в двора и даже смята двора за техен. За какво му е да лае?