Skip to content

Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

КОЛКО ГОЛЯМ Е СВЕТЪТ

            Голям бил светът ли? Голям е друг път. Иска ни се обаче да го видим, да го опитаме, да го помиришем, изядем и изпием.
            А тия континенти на картата – един прилича на пистолет, друг – на камила, повечето на нищо не приличат. Лежат си и се протягат, докъдето могат. А хората щъкат нагоре-надолу.
            На дъното на океана гледат мрака. Да гледаш мрака е голяма работа.
В Космоса гледат други звезди и далечини. Не си седят кротко, ами гледат и мрака, и безкрая.
            После всичко се свива. Един ден разбираш, че всичко се свива и върви назад. Разболяваш се и в мозъка ти се взривяват любов и пътища, и континенти.
            Огледаш се в огледалото – главата ти още е на мястото си, а вътре… Вътре всичко се свива за секунди. Изчезва детството ти, изтрива се с гумата, с която си трил правописните грешки в началното училище. Първата целувка – ах, тази изпръхнала, боцкаща, електрическа първа целувка – и тя изчезва. Нагарча, сякаш е лекарство. И какво ли става в главата ни, щом и първата целувка нагарча?
            След това изчезва дворът на къщата, самата къща, роднините ти, одеялата, под които си мислел какво ли не, паниците, в които си ял, изчезва лампата, която свети.
            Свиване, свиване, свиване.
            Стихове, книги, награди, суети, злоба, щения, ламтежи – нищо няма.
            Голям бил светът ли? Целият свят не е по-голям от ръката ти. Толкова е голям, колкото да си вземеш диагнозата, болничния лист или няколко портокала, които винаги в такива случаи падат и се търкалят, търкалят и спират под леглото.
            Тогава идва топлото спокойствие и никакви разстояния, континенти и светове не съществуват. Само топлото спокойствие.
            Главата ти спира да е твоята планета и отива кой знае къде. И светът става топлина – не много силна, но топлина. Само това.

В предаването гостува още поетът Николай Милчев, който говори за емоционалните последствия от мерките срещу коронавируса, за липсата на адекватна грижа за хората с онкологични и хронични заболявания, както и за състоянието, в което се намират учителите и лекарите в момента. Той коментира и действията на Ангел Джамбазки и отношенията между България и Северна Македония.

ВАКСИНАТА И БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

Светът е отворил уплашени очи и чака ваксината – ваксината срещу Ковид. Чакаме я и ние. И докато седим, си говорим за бялата лястовица.
Видели я в село Манджилари – казва Йордан Йовков.
Мой приятел от Стражица я снимал под стряхата на къщата си и ми изпрати снимка. А напоследък много хора видели бели лястовици с бели престилки в болниците. Значи трябва да я има надеждата за бялата лястовица и за ваксината от Ковид също.
Само че си мисля и друго. Нека Господ подкрепя и води ръката на тия, дето търсят ваксината, но в България сме я измисляли тази ваксина вече много пъти.
Не ми е до шеги, и то точно сега, но ние тая ваксина си я имаме от години.
Когато ни казваха, че най-светлото бъдеще е зад хълма, но дотам трябва да се дадат жертви, ние какво направихме? Измислихме си ваксина срещу изкачването по хълма и седяхме в подножието.
Някои обаче бяха веднага на върха. И с радост даваха жертви, но не себе си –жертваха моите илюзии. И други илюзии също. Защото имахме червена ваксина.
Когато ни казваха, че демокрацията е дълга от Орлов мост до Плиска (толкова беше дълъг най-големият син митинг), ние какво направихме? Някои останаха на трибуната на Орлов мост и оттам на крилете на орлите хвръкнаха я в Президентство, я в Народно събрание, я в посолство, я в банка. Други си останаха на спирката на Плиска и още чакат рейса. Защото бяхме измислили и синя ваксина.
Когато ни казваха, че Витоша е по-ниска от планината с пари, които великите ни реформатори откраднаха от нас, ние какво направихме? Радвахме се на петдесет лева, хвърлени в движение от джипката, и на лъжи от тв екрани. Защото бяхме измислили ваксината на примирението. Тя ни е в гените.
Ще изброя още няколко патентовани бг ваксини: срещу почтеността, срещу морала, срещу ума, срещу таланта, срещу силата да кажеш истината.
Ще повторя пак – никак не ми е до шеги и до метафори. Но искам да успокоя хората от Ком до Емине и от Дунав до Странджа, че не руснаците, не американците, не германците и не китайците ще измислят ваксината срещу Ковид, а ние, които сме израснали с примирението и с приказката за бялата лястовица.
А може би още утре снегът ще е такава бяла лястовица.

КИСЕЛО ЗЕЛЕ

         Най-хубавото на тази есен е, че можеш да си поръчаш зелето онлайн. И други години са карали зелето по къщите с каруци, но сега е онлайн – зеле по интернет. И не го доставят с каруци, а с едни четвъртити камионетки, бели като кутии.
         Красива работа е да ти докарат зелето пред блока в камионетки, бели като кутии.
         Зелките са в прозрачни найлонови чували и хубавите им глави се виждат отвсякъде. Ковид облечени продавачи на онлайн зеле, с космонавтски костюми, стоварват чувалите с уважение и със смирение пред тази есенна неотменност. Неотменност е есента, листопадът и той е неотменност, неотменимо е и зелето.
         Комшията и жена му приемат чувалите със зелките с блясък в очите.
         – Това ще става кисело зеле! – Казва комшията и подпира с един от чувалите входната врата. Така входната врата е широко отворена и останалите зелки могат да влязат в блока като у тях си.
         Някаква омотана с шалове и със страх женица се спъва в чувала на вратата и той се търкулва по стълбите. Отвързва се този прозрачен хубавец и зелките почват да бягат и да подскачат.
         Горд и свободолюбив зеленчук са зелките. И в чувал да ги завържеш, все ще намерят начин да се освободят и побегнат.
         Комшията и жена му настигат зелките, сякаш са непослушни деца, и ги завръщат в чувала.
         Комшията е счетоводител и носи поне четиридесет и осми номер обувки. Добър човек е, но ходи като обут с плавници и затова сигурно ми се привижда, че не събира зелките, а плува към тях в развълнуваното столично море.
         Жена му е учителка по френски. Дава частни уроци и съм чувал, че държи да поправя домашните работи на учениците си докрай. Много ги редактирала, казват.
         И сега почва да редактира зелките. Уж ги събира, а веднага им къса горните листа като на тетрадки. И зелките остават без нито едно сгрешено листо – стават правилни.
         – Това ще става кисело зеле!  – И главният стопанин на разпилени зелки е задъхан, но щастлив, защото на всичко отгоре и асансьорът работи, а техният апартамент е на осемнайсетия етаж.
         И си представям аз следната картина – струпали са счетоводителят и учителката по френски език зелките на масата си в кухнята. Масата е близо до прозореца и зелето оглежда пейзажа отвисоко. Виждат зелките облаци. Под облаците виждат Витоша, под Витоша – Бояна – някак далечна, после виждат дипломатическите блокове – смалени. И накрая зърват хората – малки като мравучки, някъде долу на земята.
         И самочувствието им на зелки се покачва и те стават най-важните в света и в есента.
         Още повече, че една кулинарна бг звезда сподели по телевизията, че си идвала от Дубай само заради киселото зеле. Обожавала го и си идвала да му се любува и да го вкусва чак от Дубай.
         Всичко хубаво, но ако може това есенно съкровище на витамини и щастие да не се казва кисело зеле. Нека се казва есенно или даже прекрасно зеле, но кисело лично на мен малко ми разваля настроението.

ЗА ТВОРЧЕСКАТА МЪКА

Тези дни уважавана от мен професорка по литература ми написа: „Имам чувството, че творческите мъки са ти непознати“.
Тя сигурно е имала предвид, че публикувам често във фейсбук и стихове, и разкази, и публицистични материали. Щом публикувам често, значи нямам творчески мъки.
Може и да е искала да ме похвали, но на мен ми прозвуча като съмнение, даже като лек упрек.
Още от ученик, после в университета, а и като учител по литература все слушам и чета за благодатната творческа мъка. Край нямат разказите колко мъчно е писал Дебелянов, как бавно е създавал творбите си Далчев , колко трудно е творял Вапцаров, колко пестелив и внимателен е бил Петър Алипиев и така нататък.
Под „творческа мъка“ ние обикновено разбираме бавно и малко писане. Това ни изглежда по-автентично и по-човешко.
Ще цитирам по памет Далчев: „Аз оставям едно стихотворение да се върти в ума ми дотогава, докато усетя, че е станало. И чак след това сядам да го запиша на листа.“ А на въпроса „Ами ако забравите това, което си мислите?“, поетът отговаря: „Ако забравя какво съм си мислел, значи не е било хубаво“.
Един много нашумял поет, нашумял главно с текстовете си за песни и не много плодотворен, се подиграваше с друг свой събрат, като го попита в печата: „Ти тая сутрин написа ли си стихотворението?“
Излиза, че като той мълчи и не пише, е много добре, но като пишеш често – е опасно и подвеждащо.
И винаги се дава пример с тези бавнописци, които имат творчески мъки, сякаш другите нямат.
Струва ми се, че има голяма разлика между творческа мъка и изработване на изделието.
Пропуска се фактът например, че Христо Смирненски е пишел на секундата, по всяко време и навсякъде – и сутрин в сладкарницата на баща си, и както върви в предните редици на манифестацията. Не се е притеснявал никак и когато е диктувал направо на печатарите на вестници своите изключителни стихотворения и шаржове.
Сещам се и за още един от привилегированите с творчески мъки вечен гуру на поезията, който поправя стихотворенията си цял живот, така че първите му стихотворения стават почти последни. Първите му трепети изчезват, за да се заменят с това, което чувства сега. Има и такава творческа мъка. Всякаква творческа мъка има.
Според мен обаче творческата мъка не е седене и зяпане в листа или писане по едно стихотворение на година, а живот.
Извинявам се за примера, но аз съм в творческа мъка (отвеяност) още от дете. Нищо, ама нищо друго не е било толкова важно за мен, колкото литературата. От изгрев до залез и насън дори – в ъгъла, в средата и където щете на съзнанието ми е била поезията. За каквото и да говоря, съм си мислел за поезия. И никой не ми е преподавал този език на падащи листа и снежинки, които винаги са нещо друго. Никой не ме задържа тук, на земята, когато и умът, и сърцето ми изчезват в метафори, в сравнения и в заблуди. Какъв е ефектът от това, е въпрос на съвсем друг разговор. На друга оценка.
Но при мен творческата мъка е дишане, то пък е равно на писане. И пиша непрекъснато, защото само така продължавам да се лекувам от ужаса, че някой ден мога и да разбера, че есента е есен, а не платно, нарисувано от жълт вятър. Пиша, защото историите, които съм преживял, няма да са истории, ако не ги разкажа по съвършено различен начин. За мен действителността е мъка, а написаните думи и изречения – радост.
Мисля си, че творческата мъка е името на писателя, неговото въображение и сила, неговият личен печат.
Преди години разказвачът Димитър Яръмов, както си пиеше ракията в къщата си в Нови хан, ми каза: „Писането е като горивото в човека – някой има сили за една книга, друг – за пет. Гледай да ти стигнат и силите, и животът.“

СПАСИТЕЛЯТ В НОЩТА

Усещам как само след дни отново ще изгрее образът на Спасителя в НОЩ-та. И той ще е с генералска звезда на пагона отново. И както преди десетина месеца  ще е суров, но справедлив. Защото ни беше казал: „Яко ще се мре“, но ние не му повярвахме и живяхме още едно лято.
А Мангъров – о, той трябва да бъде сатанизиран. И затова днес най-тиражният НОЩ-ен вестник го нарече „маниак“, „касапин“ и „пумпал“. Мангъров трябва да бъде разпнат на Ковид кръста като един от разбойниците, неповярвали в НОЩ-ния спасител.
Дами и господа, върви невиждана по наглостта си операция за измъкване от отговорност на Властта и пускане на димни завеси от всякакъв вид.
Нали знаете, че октоподът, когато го притиснат и почувства опасност за себе си, пуска мастилена течност във водата и се надява да изчезне в тази мъгла.
Така е и сега с коронавируса. Тези, които се провалиха, искат да провалят усилията ни да бъдем достойни и честни хора, които гледат с очите си, мислят с главите си и назовават нещата с истинските им имена.
И затова ще кажа – тези години са изгубени години за образованието, за икономиката, за културата, за психиката ни и най-вече за морала. Мастилената течност на октопода разми всички граници.
И искам да кажа още:
Тези години ни връщат назад като общество и като демокрация.
Тези години ни правят плахи, беззащитни и зависими – правят ни пластилин. Не глина и дух, а пластилин. Това ставаме.
Тези години са години на лъжи, на безмерно забогатяване и на пълно отсъствие на световни лидери. В мастилената мъгла обаче палячовците не личат толкова.
Тези години са години на Великите Географски Неоткрития. Каквото е било открито, сега го закриваме. И като закрием всичко, а това вече го правим, тогава ще дойде Спасителят в НОЩ-та и ще накаже и Мангъров, и опозицията, и Отровното трио, и протестиращите, ще накаже неверниците в Бог Ковид.
И ще грее звездата му от пагона и екрана, и над България ще се възцари вечна карантина и тишина.
И в света ще е същото.

ЗА ДА СЕ ЧУЯТ КАМБАНИТЕ И МИНАРЕТАТА

Да са вечни Царствата на Христос и на Аллах, да се светят имената им и на небето, и на земята, но е крайно време тези двама мъже да седнат и да си поговорят.
Не са добре нещата и над човешкия свят, който Те владеят, надвисват облаци.
Нито мога, нито ми е работа да ги сравнявам. И единият е Бог, и другият – също. Но никак не е божествено, ами е направо убийствено работите да продължават така.
От векове, от хилядолетия кръстът и полумесецът се удрят един в друг и гледат да се счупят, и гледат да си надделеят. Не им ли стигат Небесата, звездите и Космосът, ами наблюдават отвисоко как чадата им се убиват един друг? И всеки от чадата им мисли, че е прав и че неговият Бог го поддържа.
Лошо е, много е лошо от едни карикатури да потече кръв. Страшно е, когато от карикатурите тече кръв. И когато от нефта потече кръв, също е страшно.
На кръста кървеше Христос, в Сирия кърви Аллах. После в Ница – пак Исус, а после в Египет – Аллах. И така е било винаги – няма край това кървене.
И защото Исус и Аллах и да се разберат, ние няма да го разберем веднага, си мисля, че земните господари във Вашингтон и Москва, в Париж и Анкара, в Ереван, Баку и Кайро трябва след една секунда да са седнали на масата и да си говорят. И никъде да не ходят, докато не се разберат.
Да се разберат оръжията да млъкнат и омразата да млъкне, за да се чуят камбаните и минаретата.
Това си мисля аз.
Ама някой мисли за власт, за пари, за влияние, за разделение, за войни и за мрак. Това, което става, е мрак.
А боговете винаги са били светлина. Или са били светлина някога…

КАТО ДЕТЕ, КОЕТО ОЩЕ НЯМА СПОМЕНИ

Навсякъде около мен израстват сгради. Никнат една до друга. Кварталът, в който живея вече трийсет години, е от престижните. Големи бетонни блокове, сгради и всякакви други създания ден след ден пъплят към небето.
Тук пораснаха дъщерите ми, тук – в квартал „Изток“, ги водехме на забавачници, на сладкарници, тук тръгнаха в първи клас.
После видях как една железопътна линия бавно обраства с бурени и коприва. Видях как спряха влаковете и на мястото на теснолинейката докараха кранове, приличащи на гигантски жирафи.
А по тази теснолинейка децата беряха къпини и джанки, гонеха скакалчета и гущери, пушеха тайно цигари и тайно си глътваха по малко вино даже.
От тази жп теснолинейка аз изкопах едно младо орехово дръвче и го посадих в градината пред блока.
Няма да повярвате, но славеите нощем се надпяваха с пъшкането на локомотива и аз можех да позная кой точно локомотив минава и кой точно славей пее. Локомотив и славей заедно на концерт – как ви се струва?
А сега вместо тях железен жираф е боднал врат в небето.
Преди години срещу нас пасяха кози, а от другата страна на дипломатическите блокове – в една къща, маршируваше петел и се разхождаха кокошки из двора. И дипломатите гледаха от прозорците си как стопаните на къщата вадят мед от кошерите си или берат краставици от лехите.
Знам, че животът върви напред. Знам, че едни къщи остаряват и падат и на тяхно място се строят нови. Знам, че човекът иска да е все по-нагоре и по-високо, че иска да живее в облаците.
И си казвам – добре, ама защо строите вашите Вавилонски кули точно върху моите спомени и моя живот?
Мили собственици на апартаменти, на офиси, небостъргачи и облаци, земята може да е вече ваша, цялата Земя може вече да е ваша, но спомените все още са мои и аз не съм съгласен да строите върху тях.
Не искам точно до детската психиатрия да има парти клуб за деца на новобогаташи.
Не искам до малкото езеро, в което ловяхме риба, да има офис на застрахователна компания.
Не искам до автогарата на младостта ми, откъдето тръгваха пет-шест стари, но горди автобуси, сега да има затворен и забранен град. До малката автогара не искам да има затворен град, пазен от бодигардове, камери, власт и банкови сметки.
Не искам по улицата с най-красивите чинари на света да има резиденция с бодлива тел, огради с гипсови лъвове и училищен двор с черешови топчета.
Не искам в двора на детските ясли да има три блока на бивш шеф на банка.
Не искам там, където растяха най-сладките круши, сега да мига магазин за маркови дрехи.
Спрете, ако обичате, да строите върху сърцето ми, върху живота и спомените ми.
Спрете се за малко, ако е възможно.
И защото нищо такова не е възможно, аз или трябва да изчезна завинаги, или да изляза на терасата и с една сламка и чашка със сапунена пяна да правя балончета, докато се стъмни.
Като дете, което още няма спомени.