Skip to content

Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

ДА РЪКОПЛЯСКАШ НА ЗАКЪСНЯЛ ПОРТРЕТ

Гледам поредния рейд на свещената джипка из родния ми Ловешки край. Гледам и спонтанно докараните с цел посрещане на премиера щастливи граждани. Гледам и кметицата на люляковия град, дошла на строежите на автомагистрала „Хемус“, за да благодари на Борисов от сърце и душа за любовта, въздуха и слънцето и даже за рибите в река Вит.
Посрещане като по тоталитарно-демократичен учебник. Има и ръкопляскания, и пърхане, и пристъпване на хората към Слънцето от Банкя, изгряло пред очите им.
Има и клетви, и молби да не подава оставка, има, разбира се, и шеги, и закачки, и ведри небеса над родината.
И се сещам за едни отминали времена. Било е средата на осемдесетте години на миналия век. Най-вероятно първомайска манифестация в Ловеч. Слънце, люляци, лалета, венци, глъч, хора, знамена….
Манифестацията си върви, както си е вървяла винаги. Минава си манифестацията и викат ура училища, фабрики, канцеларии, предприятия и т.н., и т.н.
Идва ред и на завод „Балкан“ – най-големия в окръга. В него освен че се сглобяваха автомобили „Москвич“ се сглобяваха и разни други работи – явни и тайни. Много народ – няколко хиляди души си изкарваха хляба там.
От ръководството обаче бяха решили, че като сглобяват москвичи, няма да е лошо да ги използват и за целите на пропагандата, и за целите на първомайската манифестация.
Наредили се един след друг петнайсетина автомобила – новички, измити и лъскави, а над купетата им – закачени големи портрети на актуални партийни величия. Тодор Живков най-отпред, с най-голям портрет на първия автомобил. След него членовете на Политбюро – Гриша Филипов, Добри Джуров, Пенчо Кубадински и останалите по реда си.
Хората ръкопляскат, подсмихват се на москвичите с портретите, вяло викат ура, а от трибуната ловешките първенци махат усмихнати.
Москвичите отминават и манифестацията продължава.
След пет минути обаче по улицата, по която преминава манифестиращите, се чува пищене на клаксон, форсиране на кола, смях и свиркане с уста и викове, и глъч.
– Бравоо, браво! Ха-ха-ха! – И хората се люшват от смях и се свиват встрани.
Тогава като в тъжен филм се задава един изостанал москвич. Изостанал от групата с портретите, а на него – светлият лик на Цола Драгойчева. Къде се е бил запилял този москвич – закъснял ли е, изгубил ли се е , повредил ли се е – не знам, но се появи след пет минути. И на него Цола Драгойчева – сам-самичка се носи извън времето, извън света и извън манифестацията.
Същото е, същото е – това си помислих, като гледах премиера с джипа на автомагистрала „Хемус“ в Ловешкия край.
Милите ми съграждани – винаги са знаели как да посрещат, да ръкопляскат и да се подсмихват на портрети, закъснели и извън времето си. Нищо, че не е Първи май и няма манифестация.
Някога Цола Драгойчева, а сега – Бойко Борисов – самотни портрети извън хода на времето, извън манифестацията на хората, ако щете.
С една разлика – някога портретът на Цола Драгойчева мълчеше, а сега този на Бойко Борисов не спира да говори.

НОВИТЕ БЪЛГАРСКИ КОСМОНАВТИ


Не е вярно, заблуда е, че България си има само двама космонавти – Георги Иванов и Александър Александров, полетели между звездите през миналия двайсети век. Нашето съвремие и нашият печален политически живот изстреляха пред очите ни поне още няколко персони в Космоса. Пръв полетя премиерът Борисов. Неговата джипка се превърна в совалка, която с всеки изминат ден се отдалечава от планетата на илюзиите, наречена България, и потъва в далечния Космос. Натам – към далечния Космос, се е запътила и Деница Сачева, която като истинска тъмна героиня от „Междузвездни войни“ брани Империята и Реда от бунтовниците. Компанията на звездните хубавци се допълва от Биково – Харалановата армия, въоръжена с телевизии, сайтове, социологии, лъжи и манипулации. Близо до кораба майка – джипката, се реят загадъчният габровски мъдрец Томислав Дончев, развеселяващата народа абревиатура от кърджалийския красив край, както и още кандидати за извънземна политическа слава. Няма да е честно, ако пропуснем извънорбиталните военизирани пътешествия на космонавти от рода на Каракачанов, Симеонов, Джамбазки, Андрей Слабаков и още знайни и незнайни извънземни пазители на Реда и Тишината. За Доган, Пеевски и Гешев не смея и да си помисля – те са паралелни Вселени. Пред тях науката и човешкият разум са безсилни. Те или си говорят с Господ, или са негови инструменти.Всичко си имат тези нови космонавти – власт, пари, жени, чекмеджета, полиция, приятели по света и у нас. Само едно си нямат – почва под краката, земя и реалност. И време вече си нямат. А може би там някъде – в красивия, но суров Космос, ги чака или Планетата на възмездието и правосъдието, или Планетата на забравата, защото значението на думата Космос е Красота, Ред и Хармония.
P.S. Списъкът с новите космонавти може да бъде продължен с имена от всички сфери и стратосфери на нашия политически, икономически, културен и всякакъв останал ни живот.

КАТО ХОДЯ НА ПРОТЕСТИТЕ

Като ходя на протестите, ми се струва, че не ходя, а прелитам от едно време в друго – за малко, но прелитам.

Като ходя на протестите, видях една бременна жена, която седи на столче. Надявам се след време детето ѝ да подскача и да си играе точно тука.

Като ходя на протестите, виждам едни политици, дето по-добре да не ги бях виждал.

Като ходя на протестите, виждам шлемове, щитове, палки и боксове. И кръв. И се питам – какъв ли филм снимат точно сега.

Като ходя на протестите, не виждам много добре, но се надявам, когато лютивият спрей се разсее, да видя колко красиво е наоколо.

Като ходя на протестите, виждам гълъби да се къпят във фонтана и се надявам да са станали бели.

Като ходя на протестите, виждам и сенки, които хвърлят павета и бомбички по полицаите. Уж сенки, а хвърлят силно и отдалече. Виждам и водни оръдия, а ги мисля за слонове от цирк или за детски водни пистолети.

Като ходя на протестите, винаги закъснявам – даже по-рано да съм там, винаги закъснявам.

Като ходя на протестите, виждам един светофар, който свети само зелено. Най- мъдрият светофар.

Като ходя на протестите, видях едно момче с каска и лопата и ми е хубаво да си мисля, че каската ще го пази, а с лопатата след време ще копае в градината си.

Като ходя на протестите, видях едно куче, което си говореше с хората и беше съвършено съгласно с техния гняв. И кимаше с глава.

Като ходя на протестите, понякога сядам да си почина на тротоара и виждам каква голяма улица само е тротоарът.

Като ходя на протестите, не виждам много от приятелите си, но се надявам, че тъкмо сега те пишат стихове и стиховете им са красиви.

Като ходя на протестите, винаги е сутрин – даже вечер да е, пак е сутрин.

Найден Вълчев на деветдесет и три

Найден Вълчев днес става на 93 години.Голям поет, преводач и белетрист, този голям човек винаги ме е плашил и вдъхновявал.Изплаши ме, когато преди много години ми написа, че стихотворенията ми не стават. Изплаши ме, когато ми каза, че „големите“ теми в поезията не винаги са големи. Изплаши ме, когато ми каза да си налягам парцалите и да си чакам времето.Изплаши ме и когато ми каза: „Асан ще яде баница“, а това означаваше, че ще напише предговор за първата ми стихосбирка и че книжката ми ще излезе.Колко много ме е плашил той – с любовта и взискателността си. И колко ме е вдъхновявал само!Със стиховете си – звънтящи и омайни, с мекотата на пейзажите в тях, с релефа на чувствата, с бистротата и синевата. С виртуозността си.С преводите си – други светове, при които можех да отида.С прозата си – сладка, добра и дълбока.С поведението си, с мярата си, с усмивката си – усмивка на дете и мъдрец. Найден Вълчев – това е свят и това са светове, които трябва да видим сега – не утре и не после.Струва си да го попитаме толкова много неща, колкото само един голям творец може да разкаже и да сътвори.
Честит рожден ден, вуйчо Найдене! Николай Милчев
РАЗПЯТИЕ
Щастливо двата пътя си вървяха,опасваха света околовръст…Но се пресякоха. А се не сляха.И ме разпънаха на кръст –
за да вървя към теб като обречени да усещам всеки божи ден,че си при мен, когато си далече,и че съм сам, когато си при мен.
Найден Вълчев

ЗА РАЗКОША, ДЕТАЙЛИТЕ И УМИЛЯВАНЕТО

Тези дни си мисля и за случилото се на Черноморския бряг пред сараите на Ахмед Доган.
Това, че там активисти на ДПС и прииждащи „плажуващи“ се срещнаха, разбраха се, пяха заедно химна и се побратимиха, съвсем не означава, че всичко е наред. И че е извоювана голяма победа, голяма психологическа победа.
Още по-наивно е да се смята, че на младежите от ДПС са им се „отворили очите“ и те – като видели сараите и лукса – щели да се замислят много защо са зле, а Ахмед Доган тъне в разкош.
Такива песни любовни и наивни пеят наши политици, политолози и социолози.
Открай време – още от царуването на Симеон Велики, е документирано, че на нашите хора им падат капите от дворци и палати, от униформи и власт.
Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“ от 10 век пише: „Когато обикновен и беден човек, идвайки отдалеч, стигне до портите на княжеския двор, започва да се учудва и изпълнен с възхита, пристъпва към вратите и моли да го пуснат. А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и църквите, той няма да знае с какво да ги сравни, защото в своята родина не е виждал нищо освен бедни сламени колиби. И той ще им се учудва, сякаш си е изгубил ума. Но ако му се отдаде да види и княза с обкичени с бисери дрехи, с огърлица от златни монети и пръстен на ръката, когато той се върне в своята страна и го запитат какво е видял, той ще каже: Не зная как да ви разкажа. Затова е най-добре да видите със собствените си очи, за да се възхитите…“
Това пише Йоан Екзарх в 10 век.
И така е до днес – гледа народът вилите, палатите, дворците и сараите, цъка с език и тайно, дълбоко в себе си се упреква, че и той не е успял да си направи такива. А на момчетата от ДПС, пристигнали с автобуси и бели шапки, мед им капе на душите, като гледат „техният човек“ къде живее. За тях Той е символ на успялото ДПС, на тяхната партия, по чиято стълба се катерят и те – момчетата от рейсовете, с бели шапки.
След разкоша и удивлението винаги идват „детайлите и умиляванията“.
Ние всички, които населяваме тези земи, а и хората по света умират за детайли и за умиляване. Ахмед Доган живее в сараи, пред него са морската шир, чайките, вълните и яхтите, но той е тук най-вече за да се грижи за розите и биодоматите. Има си градина Богочовекът и сам се грижи за плодовете на божествената земя. И да не забравяме още един детайл – в боянските му дворци прелитат и се разхождат пауни – много пауни. Като в ковьорчета.
Така навремето българите са се умилявали, че цар Фердинанд сади растения и лови пеперуди, че Борис Трети гледа пъпеши, че Живков обича качамак и баница, както му ги е правила майка му. После тръпнехме и ревяхме, че Иван Костов си говори с теменужки, че едни едри приватизатори гледаха тигърчета в имотите си и най-вече, че Бойко Борисов обича магнолии и кучета.
Четох спомени на известен тв журналист, който разказва, че в едно интервю ББ му признал какво направил същата вечер, когато го произвели генерал. По пътя за Банкя спрял и купил от месарница най-хубавите и скъпи пържоли. После се прибрал, извел кучетата си в полето и им дал месото, като им казал:
– Яжте сега, да разберете кога ви е хранил генерал!
Така се обичат кучета – генералски кучета.
Думата ми е, че хората сме слаби, че психите ни се огъват, че очите ни се замъгляват и трудно привиждаме истината, ако тя изобщо съществува. „Стълбата“ на Христо Смирненски – стълба от изкушения и мрамор, е желана, както винаги. И затова нека не бързаме със заключения и умни мисли.
Но като гледам как тенджерата ври и кипи, как България въздиша и вика, как площадите и улиците димят и светят, се сещам за един последен детайл – и най-умните понякога се увличат. Слагат едно последно, фатално парче дърво в огъня и тогава…
Тогава идва пожарът и детайлите изчезват.

ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА

Този разказ (фейлетон, алегория или сатира) написах преди няколко месеца. Мисля си, че сега му е времето да го публикувам.


ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА


Към шест часа вечерта в селото пристигаше рейсът. Правеше един кръг на кривия стръмен площад и спираше – топъл и пресипнал. Пътниците слизаха бавно от високите стъпала и с изтръпнали от пътуването крака поемаха към къщите си. Още тогава забелязах, че когато чакаш някой да дойде, той никога не е в рейса. Душата ми се е късала да видя очите на този, когото чакам, и него все да го няма. Все някакви други хора слизаха от рейса в шест часа на площада на селото. Зеленият и полупразен рейс си беше истинско чудо на техниката. От двигателя му миришеше на бензин и жега, а от ауспуха му – на заспиване. Като пипнеш муцуната на рейса – пари. Даже я чуваш как пари. А като погледнеш ауспуха – синьо-зелен, и пушекът му ти отнася главата, приспива ти се. От рейса накрая слизаха шофьорът и кондукторът. Все едно, че бяха космонавти – богове от космодрума Байконур. Изглеждаха толкова важни, уморени и извънземни, че всички ги имахме за герои – героите от рейса.Шофьорът и кондукторът оставаха да спят в специална квартира в селото, а сутринта отпрашваха с пътниците за Тетевен. Тая специална шофьорска квартира ми е изглеждала като резиденция, а беше една стаичка в пристройка, клекнала в чемширите сред двора. Гледал съм ги как вечерят тези наши герои в кръчмата, как ги обгрижват с чорба и кюфтета, как после се прибират в чемширения рай, как кондукторът брои пари и билети и как ги прибира в голяма кожена чанта. Нямало е по-важни хора от шофьора и кондуктора на рейса, които идваха в шест часа вечерта и в шест часа сутринта потегляха обратно по дългия път на живота.– Дай да ти клъцна билета! – казваше кондукторът на пътниците, вземаше им левчетата и пътниците потъваха в полумрака на зеления рейс.– Айде, боже, помози! – кръстеше се шофьорът в тези атеистични соцвремена и селото оставаше без кондуктор, без шофьор и без рейс. Петдесет години по-късно пак един шофьор и един кондуктор са в центъра на живота ми. Шофьорът управлява държавата – черен джип, защото аз живея в държава черен джип, а кондукторът пак е с голяма кожена чанта и след като ни е клъцнал билета и ни е прибрал левчетата, приказва като пребозал. Само дето ние не се качваме в черния джип, а оставаме там, където сме – таксувани, с перфорирани билети, но щастливи и усмихнати. И махаме, махаме с ръка. Шофьорът и кондукторът пак живеят в резиденция между чемшири, само че не ги виждам как си лягат на живо, а на снимки. Не ги виждам как броят пари и билети на живо, а само на снимки. Но затова пък мога да не ходя да ги изпращам сутрин, както някога, от площада на селото, а само си пускам телевизора и съм там – в джипката. Аз много обичам шофьорите, защото техният труд е най-важният. Те карат, управляват и ни водят по светли пътища. Винаги. Наляво, надясно, на изток и на запад. Даже и през океана ще ни закарат, ако се наложи. Ще направят магистрала и през океана. Само се питам има ли разлика между управление и шофиране. Питам за автомобили, не за държавата. Опазил ме господ да съм толкова дързък, та да правя намеци и аналогии между шофиране и управление на държавата. Само си спомням, че някога чаках рейса, сега чакам джипката.

ДОКАТО ЧАКАМ КРАЯ НА СВЕТА

Какво спасение ни връхлетя само! За да бъдем спасени, трябва да бъдем смачкани. Нашето спасение е в Техни ръце – НОЩ-и, лекарски началници и социолози, математици и премиери, президенти и слънца – това са новите спасители. Боговете от телевизорите.
Защото Второто пришествие е настъпило, прости ми, Боже, който и да си ти и както и да е малкото ти име.
Никога, ама никога не съм вярвал, че за броени дни – за няколко месеца само, светът ще оглушее за всичко, което не е КОВИД. Сякаш „метла“ – единна и могъща метла, измете от великия световен ефир всичко останало. Няма войни, няма пожари, няма суши и бедност, тероризъм няма, няма рак, СПИН, даже никаква друга смърт освен КОВИД- смърт няма.
Изтръпвам, като си помисля, че за стотина дни аз знам за КОВИД повече неща, отколкото знам за поезията и литературата, с които живея от петдесет години. Никой нищо не знае за КОВИД, но всички знаем за него повече от всичко.
Не е имало тема през моя живот, която така властно, тотално и всеобхватно да е била налагана като единствено важно нещо за света. Спомням си и други теми, от които сме треперели – ядрената война, Студената война, непрекъснатите горещи войни, свинския грип, лудата крава, финансовите кризи и предсказанията за края на света. Но те бяха бледи, бледи подобия на сегашния бяс.
Светът е подгонен като стадо овце и натикан в ъгъла от своя страх от смъртта. Краят на света е настъпил и се търсят спасители. И спасение.
Светът се надпреварва да търси ваксини, лекарства, хапчета, инжекции и илюзии. А някой да иска пари – всичките пари на света.
Това, което вчера беше ясно и полезно, днес е мътно и вредно. Първо КОВИД беше грип като останалите, после стана смъртоносен – най-смъртоносният. Първо не ловеше младите хора и децата, сега най-много лови тях. Първо бяха нужни аспиратори, сега аспираторите били вредни. Първо май беше тръгнал от Китай, сега се доказва, че бил латентен и винаги го е имало по целия свят.
И почнахме да се лекуваме – с каквото ни падне и с каквото ни кажат: с белина, с хинин, с ветеринарни хапчета, с джинджифил и гроздова ракия, с аспирин и боров въздух. Но най-вече се лекувахме с лични и собствени затвори, с килии и самота.
Промени се всичко – лицата ни, ръцете ни, облеклото ни, усмивките ни, очите ни.
Дори рекламите се промениха и вече ни агитират, че затворът на четирите стени бил завръщане у дома. Представяте ли си – когато си затворен, си се завърнал у дома? Остава отнякъде да се появят и „белоцветните вишни“ във вид на дезинфектанти.
И се разделихме на КОВИД- лоялисти и КОВИД- дисиденти, на КОВИД-вярващи и КОВИД-атеисти. КОВИД е новият Бог. И иска жертвоприношение и ритуали, и жреци, и пари.
Континентите станаха територии и лагери, държавите – дворове с телени огради, народите – племена, домовете – пещери. От сутрин до вечер по телевизии, радиа, вестници, в интернет, по пейки, градинки, по ел. инсталации и чешми тече КОВИД. И бавно-бавно всичко изчезва. Няма движение, няма култура, няма природа, няма общуване. Има страх, парализа, недоверие, омраза. И разделение – разделение, разкъсване и разцепване.
И като си помисля защо, единственото, което ми идва на ум е – защото някои са много алчни, а всички останали сме много слаби. И защото можем без хоризонти, без върхове и долини, без срещи и любов, без звезди и облаци, можем без изкуство и култура – без всичко можем. Но без страховете си не можем.
Не можем вече и без удължаване на извънредни положения, карантини, усложнени епидемиологични обстановки и така – до есента, до изборите, до края на следващия век и докато дишаме.
За другите не знам, но за себе си съм наясно: Писна ми. И не ви искам вече грижите, не ви искам вече спасяването, мерките, забраните, ужасиите, пресите, чуковете, експертизите, затворите и килиите.
И докато още мога да мисля, вземам няколко книги и изчезвам. Знаете ли кои са книгите? „Антихрист“, „Спасителят в ръжта“, „Под манастирската лоза“, „Игра на стъклени перли“, „Планински вечери“, приказките на Андерсен и още поне хиляда. Дано ми стигнат, докато чакам края на света…