Skip to content

Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

ОСТАВЕТЕ МИ ПЕТ МИНУТИ ДА ПОМИСЛЯ, АКО МОЖЕ!

Заклеймявайте, осъждайте, сатанизирайте, мразете – правете каквото ви е паднало, но ме оставете, ако е възможно, да помисля пет минути. Не ме карайте да гласувам „ЗА“ омразата още от вратата, дето се вика. Дайте ми пет минути – да прочета и видя и нещо друго освен това, което ми казвате и ми прожектирате. Оставете ме да имам мнение – мое, нюанс на мнение да имам. Оставете ме да мигна с очи, преди да запея в общия хор на ненавистта!
И за секунда не си помисляйте, че одобрявам да се нахлува с оръжие в друга държава, за да се налага мир! Осъждам действията на Путин, абсолютно ги осъждам, страх ме е от такива действия.
Но и за секунда не мислете, че съм се радвал на това, което Зеленски правеше през годините в Украйна. Той и националистите около него издевателстваха над руското население, забраниха да се учи руски език, обстрелваха Донецк и Луганск, убиха невинни хора, живи запалиха петдесетина души в Одеса, убиха и българи. Позволиха на нацизма да се върне там, в Украйна.
Това, което прави Путин, е ужасно, престъпление, това, което правеха Зеленски и предшествениците му – също.
Отчаян съм, че европейските лидери се провалиха, че световните лидери се провалиха и че сега в Европа гори война.
Мислех, че моето поколение и поколението на децата ми няма да видят войни… Каква илюзия! Видях войните в Югославия, бомбите в Белград, бомбите в Косово; видях войните в Либия, в Ирак, в Сирия, в Афганистан и къде ли не… Сега дойде ред на Украйна. Ами после? Наш ред ли е?
И все не можем да се разберем, и все никой никого не слуша, нито иска да чуе какво му казва другият. Важното е да се мразим. Някой много иска да се мразим без прекъсване.
Бил съм две години и два месеца в казарма. Стрелял съм десетки пъти с автомат. За другите не знам как е, но аз, почна ли да стрелям, и главата ми изчезва. Мозъкът ми изчезва, очите ми изчезват – от мен остават само пръсти, които натискат спусък. Не ставам за добър войник нито някога на Варшавския договор, нито сега на НАТО.
Не мога да стрелям, обаче знам, че омразата стреля в нас непрекъснато и от това нечии кървави ръце се обогатяват.
Снощи по „Панорама“ един професор богослов, философ и човекомразец направи на пух и прах Путин, руския народ и Руската православна църква. Този правнук на Савонарола, изпълнен с жлъч и злоба, каза, че руснаците и руският народ са маниакални същества, заразени с имперско величие, че са зомбирани и с промити мозъци. Той, представете си, великият богослов, натъпка в земята Руската православна църква, обвини я в еретизъм и в какво ли не. Тръпки ме побиват от такива светци и демократи, от такива богослови на Средновековието.
Това обаче – като нюанс, като между другото.
Много по-страшното е, че в България винаги я караме наполовина. Цялото никога не ни интересува. Другото мнение ни е противно. И другият глас е „глас в пустиня“.
До трийсетата си година треперех, че американците ще дойдат да ни превземат. Сега ме карат да треперя от руснаците. Животът ми беше едно непрекъснато треперене. Защото в България всичко е черно-бяло, никога с нюанс, никога.
Гледам ги от известно време натоцентричните господа – тичат, ще си счупят краката, да се показват по правилни телевизии и да се издокарват на актуални посолства. Тези натоцентрични и брюкселоцентрични същества знаят какво се очаква от тях и се включват на секундата. Заработват си бъдещи награди, заплати, командировки, признания и съществувания, като плюят Путин, Русия и руснаците.
Плюят Путин – хубаво, но руснаците – защо? Защо се престарават?Искат да забранят Трети март. Да го забранят заради Путин. Рано или късно това ще стане. Отдавна са му вдигнали мерника на Трети март. И точно сега е моментът.
Точно сега е моментът да се бутнат паметниците на съветската армия, после руските паметници въобще, после – руските църкви, после да прекръстят храм-паметника „Александър Невски“ (а може и да се бутне). Да изчезнат Коня и Цар Освободител, а защо не и паметникът на Шипка – защо не?
На Шипка е загинал мой прадядо, но какво от това?
Няма да е лошо Панорамата в Плевен да се взриви.
И накрая кирилицата да се смени с латиница.
Ако ще сме европейци, да сме докрай – и в писането, и в буквите. А Черноризец Храбър да ни извинява.
Щях да забравя да се присъединя към направеното вече предложение от журналистически организации руските телевизии да изчезнат, руските вестници и списания – също. Стига са ни пропагандирали главите! И без това този филм вече сме го гледали с обратен знак.
Дъх не ми оставят тия правоверни придворни. Пет минути не ми оставят, за да разбера на кой свят съм и какво се случва.
И ако само трепна и не кажа каквото очакват, веднага ставам предател, рубладжия, путинист и враг на майка България.
А аз просто искам пет минути – за размисъл и тишина.
По-голяма трагедия от войната няма, но искам да знам цялата истина за нея…

Васил Левски не заслужава това, което правим днес, наистина не го заслужава.
Кухи и изхабени думи, празни и патетични стихове и словоизлияния, речи, ахкания и възнасяния до небесата.
Олеква ли ни, лекуваме ли се така, какво правим изобщо? Защо една човешка дума не можем да кажем за Левски?
Къде ни се изгуби тази дума – във виелицата преди 149 години или в преглъщането от срам, че не знаем къде е гробът му?

ФЕЙСБУК ГРУПА „ПРИЯТЕЛИ НА ДЪЛБОКА ЯМА“

Преди около седмица ме поканиха да стана член на ФБ група, свързана с най, ама най-милото ми място на земята.
Става дума за една махала, нека я наречем условно Дълбока яма, откъдето са моите корени.
Още от дете обаче ми беше набито в главата, че нашият род – Раковци (пак условно казано), враждува с друг род от Дълбока яма – Беровци. И тази вражда няма свършване.
Дори в края на 19 век мой прадядо убил техен човек заради десетина сливови дръвчета. Те отмъстили и така нататък.
Ние, от Раковци, не общуваме с Беровци. Като ги срещнем, свиваме встрани. Не се женим помежду си и когато е възможно, си пакостим. Една мълва разказваше, че като млад баща ми се залюбил с мома беровка. Но само като отворил уста за женене, и му отрязали моментално мераците.
Монтеки и Капулети се били преселили в нашата махала.
После, през годините, всякакви участия в бунтове, съпротиви, партизански движения и властвания сме били на двата полюса. Ако Раковци кажат едно, Беровци казват обратното. И все си мерехме заслугите, жертвите и омразите.
Мислех си, че това е свършило, че е минало, че се е забравило и помен вече няма от него. Мислех си, ама не е така.
Станах аз член на групата „Приятели на Дълбока яма“ и що да видя – от страна на Беровци публикувано нещо като история на махалата, а нас ни няма никакви. Все едно, че не сме живели там – само те. Пропуснати сме ние по всички линии.
И ме хвана яд, кипна ми кръвта и напуснах групата веднага. Напуснах си и фейсбук родовите корени, и фейсбук родословното дърво.
После ме досрамя, хвана ме срам и от мен, и от реакцията ми, и от несвършващата във вековете вражда.
Но гледам, че и на държавно ниво е същата работа.
С македонците сме се хванали за гушите – чий е Гоце. Нищо друго не се приказва и не се показва, освен „чий е Гоце“.
До него се е настанил въпросът чии са Самуил, Климент Охридски и Наум и дали Охридското езеро не е океан.
Спорим държавнически чия е Добруджа, чие е Бяло море, Трансилвания и Одрин…
Нямат свършване нашите спорове, страхотна вихрушка са, торнадо, което ни помита.
Както е тръгнало, следващите месеци трябва да се готвят царете от Второто българско царство. За тях се говори, че са били или власи, или кумани.
После са Батенберг, Фердинанд и Борис и който се сещате още.
За малко да пропусна и най-важния – Крали Марко. За него битката ще е най-голяма, щото сме от юнаци по-юнаци всичките.

ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ЛУНАТА

            От десетилетия българската литература е като Луната – с видима и невидима страна.
            Видимата страна е разделена на две -СБП и приятели и Сдружение и приятели. И едните, и другите си имат вождове – недостижими и несменяеми (особено сдруженският). Вождовете са партизирани докрай, непогрешими и най-вече – гениални. Раздават си награди, постове, длъжности, преводи по света си раздават, командировки, субсидии, благинки.
            Никога, ама никога в литературната ни история едни и същи хора не са имали такава власт за толкова дълго време (да имаш власт в литературата е абсурдно, но…). Не ми се мисли как след време българската литература ще осъмне, без да са началници М.Н. и Б.А., дали изобщо ще го преживее.
            Те са навсякъде – от професори и ректори в университетите до членове на всяко едно жури – задължително. Само те.
            Откъм видимата страна на Луната „сдруженците“ са по-добре. Те се представят за нови, за модерни и за единствени носители на демократични художествени истини и глъбини. Разхождат се с художествени истини и глъбини в джобовете си. Овладели са всички медии, образите им са ни станали спътници в живота. Пишат програми, учебници, определят кой писател да се учи и кого да го няма, назначават актуални литературни светила.
            Другите – „съюзниците“, се задоволяват със собствения си немного голям литературен двор. Хвърлят зърна на когото си искат и се опиват от хвалби и близки до тях огледала. Обхванал ги е несвършващ читалищен ентусиазъм.
            Въпросът сега обаче е има ли живот от другата страна на Луната. Толкова ли е тъмна и непознаваема тая тъмна страна? – Това е големият въпрос – какво става там?
Засега няма кой да отговори, защото другата страна на Луната плаши и тревожи.
            И е най-добре всичко да си остава, както си е – завинаги, до края на света и до края на литературата.
            Другата страна на Луната ще почака.

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ РАЗКАЗВА КАТО ДЕТЕ И КАТО ПОЕТ – Мария Донева, в. „Сега“

Николай Милчев е един от най-ярките и самобитни съвременни български поети. И в сборника му с разкази „Разтуряй, Злато моме, магиите“ (ИК „Име“) поезията прелива от всяка дума, както сокът прелива от отхапана ябълка.
Сюжетите са леки и ефирни, свързани с преживявания от детството. Удивителна е свежестта, с която спомените се съживяват и излизат от страниците, вълнуващи и трогателни, със заразителна радост и нежност.
Авторът говори за ежедневни, конкретни неща, нищо отвлечено. Дори когато се изрази твърде поетично с някоя по-украсена дума, сам си прави забележка и се взима на подбив.
Говори за селски рейсове, кочини, вирове, за кръчмата и ветеринарната лечебница и някак неусетно, все едно без да ще, всичко се разхубавява от думите и от гласа му.
Сериозно и почти тържествено описва почерка на дивите гълъби, шарените шалвари на помакините, печения слънчоглед във фунийка и всичко е истинско и вярно, проверено от собствените ни, внезапно разсънили се сетива.
Николай Милчев разказва като дете, като поет и сам се чуди на всичко, което очите му виждат и ръцете му докосват.
Светлината промушва пръстите си в кашона с току-що купени пиленца през дупките, пробити, за да влиза въздух.
Щъркелът с човката си кове водата, все едно е лист от бакър.
Смисълът на видимия свят трепка със светлината и ту изплува към повърхността, ту се гмурва в дълбокото като риба и се скрива.
Цялото население на Гложене се реди като в галерия с портрети – зевзеци, любовници, майки и бащи, фурнаджии, рибари и шофьори – всеки е обикновен като земята и неповторим като облаците в небето.
И сред всички тях – разказвачът, едно момче на ръба между детството и юношеството, на междата между планината и селото. Нежен, впечатлителен образ, той съзерцава дърветата, птиците и рибите и се превръща в дърво, в птица, в риба. В неговия космос всичко е живо: „И все пак Господ е милостив – беше посадил тук един орех, дето го няма по света. Орехът беше голям мъж, облечен в сиви панталони, със зелен пуловер, с коси от дъжд, слънце и мъгла, с пълен джоб орехи през есента. Голям мъж беше орехът, но не пиеше нищо друго освен вода от езерото.“
Погледът на разказвача е добронамерен и нежен, но не е наивен. В много от разказите му се усеща прилив на горчивина, на тъга и носталгия.
В своите спомени той успява да съхрани и близките си – млади и хубави, и къщите, и обичните домашни животни, и целия отминал свят на детството.

Мария Донева

МОЕТО ПИСМО ПРЕДИ НОВА ГОДИНА

            И на мене ми се иска преди Нова година да напиша писмо – да честитя на много хора, да ги зарадвам с добра и мека дума. Иска ми се да им кажа, че преминахме още една линия, още по един мост над реката преминахме. И брегът, на който стъпваме, трябва да е по-сигурен и по-човешки – нали затова са бреговете.
            Утре ще е 2022 година. Дали?
            Смях ме напушва, а после се сепвам – как само си играем с времето и годините. Мерим ги и ги нагласяме според религиите си, според историите и цивилизациите си, мерим ги според царете и господарите си. И най-вече – според акъла си.
            Един има акъл за векове напред, на друг акълът му стига до стола и възглавницата, на трети – до богатството и имането, а на четвърти и пети акълът им е нужен, за да забравят – само да забравят.
            И затова първото нещо, което искам да ви кажа, е да ви се помоля – много ви се моля да не забравяте нищо, нищичко!
            Не забравяйте, че в 2021 година или която е там много ни лъжеха. Лъжеха ни ден след ден, надеждите ни излъгаха. Играеха си с нас на зарове, с живота и със смъртта ни си играеха на зарове.           Не забравяйте,че докато едни направиха пари до небето от страховете  ни, други се свиха в кошарите и в дупките си. А колко много кошари и дупки по света…
            Вие от кои бяхте – от милиардерите, отишли да се повозят за кеф в Космоса, или от чакащите някой техен роднина да им изпрати запис за двеста евро от чужбина? Вие в Космоса ли бяхте, или бяхте пред разнебитените гишета на пощите за тия спасителни двеста евро…
            Не забравяйте и това, че докато седите сам-самички в студени като лед къщи, други си правят фойерверки, за да впечатлят себе си, заливите и моретата, които притежават, любовниците си и Господа, ако е възможно.
            Исках да кажа добри думи, а пиша горчиви.
            Някога на Нова година в нашата къща се наяждахме здраво – на корем. Майка броеше яденетата – едно, две, три, десет, дванайсет и нагоре – кървавица, мръвки, пита, баница, салати поне три вида, туршии, баклава, какво ли не… Майка ми броеше за ядене и шарената сол.
            Ядем, ядем, хвалим си яденето, пийнем по една чашка греяна ракия с разтопен в нея бонбон лукче, аз – две-три чашки,  и към девет часа вечерта ни се доспи. И всеки си ляга. И моя милост, дето винаги съм бил отнесен, вместо да си мисля за бъдещето и за Новата година, си мисля, че ме боли коремът от преяждане.
            Сега ме боли сърцето, коремът – кой ти го гледа.
            Боли ме сърцето, че Нова година е като маскен бал. Слагаме си маските и играем роли, които трябва да ни приспят. И ако може, преди да заспим, да викаме ура – това се очаква от нас на Нова година и винаги след това.
            Нека обаче поне сега на масата на бедняка да има паница с ядене и дърво в печката! И чаша с винце да има, ако може.
            Нека на болния някой да купи лекарства! И да му мине.
            Нека на стареца и на бабичката някой им звънне по телефона и да ги попита как са! И нека в двора им узреят ябълките и гроздето!
            И нека бремената да се радва на корема си, да си милва корема и да го слуша!
            И нека на влюбените им се доплаче от любов!
            Това е Нова година – това е честитата Нова година.            И прощавайте, ако има нещо. Не ставам аз за писане на излъскани писма по Коледа и Нова година, но това е положението. Накъсани ми се получават писмата, някак си им липсва изискан стил.
            Но кой колкото може, кой за каквото става.

ЛЮБИМИТЕ НИ СНИМКИ – ПАНИЦИ И ЧИНИИ

Като отидем в планината – красоти всякакви, небе и скали, дървета и поляни, па току седнем накрая, развържем бохчите, отворим пласмасовите кутии с храна и се снимаме, както ядем. Сиренце, ракийка, питчици, луканчица – как да не ги снимаш сред тия висоти омайни?
Това са ни любимите снимки – най-високите снимки. На връх планината – снимки с ядене.
Дойде религиозен празник – от икони и сълзливи надписи върху тях друго във фейсбук няма. И изведнъж току цъфне някоя богоугодна снимка с похапване – агънце, огънато на кравай в тава, печено пиле, вирнало кълки нагоре, салатки, десертчета, винце и всичко, както си му е редът.
Иконите понамалеят, понамалеят, а до вечерта хич ги няма.
За сватби, кръщенета, рождени и имени дни, банкети, гуляи и всякакви тиймбилдинги да не споменавам. Там количествата на храната водят до качествени изменения на личността. Там приказката „не гледай в паничката на другия“ се е преобразила в „снимай всичките паници, най-вече паниците.“
Само някой да не си помисли, че съм против яденето или че съм почнал диета и, огладнял, гледам на яденето със зли очи – няма такова нещо.
В нашата къща най-много се е говорело за ядене. От сутрин до залез се говореше най-много какво ще си „поготвим“ и какво ще си „апнем“.
– Ама па си апнеме като ората! – Това чувам на тетевенски диалект в главата си от ония блажени времена.
Баба ми Дона (тя много държеше да ѝ викаме Донка) беше лакома до забрава. Веднъж изяде трийсетина пресни свински мръвки с лук, вдигна двеста и четирийсет кръвно и лежа в несвяст два дена. Като се свести, взе, че се изплези и рече, че е гладна.
Но нейният пържен боб в тава, с тънка червена коричка отгоре, нито мога да го забравя, нито да му се наситя.
Баща ми Милчо също нямаше мяра в яденето. Услаждаше му се всичко.
– Който готви за гладни ора, той е баш готвачът! – викаше той и както си седеше на терасата, изяждаше по един голям козунак, докато си пиеше кафето в четири часа следобед.
А майка ми, еех, майка ми Марчето готвеше и насън. Като дете любима играчка ѝ било тестото. Другите момичета играели с кукли, тя – с тесто. Ако можеше да нахрани всички хора в Гложене, в Голяма Брестница, Плевен и Ловеч, София, Париж, Ню Йорк и Барселона, щеше да го направи като едното нищо. И щеше да ги подканя да си вземат още.
Велико нещо е яденето – земята, плодовете ѝ, масата, софрата, паралията, ритуалът, но напоследък те ни превземат отвсякъде. Сякаш ни останаха единствени.
По телевизията кулинарните предавания са най-много. Микеланджело и Леонардо, Шекспир, Толстой и Ботев ряпа да ядат пред известността на Хикс или Игрек готвач. Звездите в небето са нищо пред ресторантските звезди Мишлен. А кулинарните книги с рецепти са по-търсени и купувани от приказките на Андерсен и Каралийчев.
Стомасите ни станаха души.
Някога, като чуех думата шеф, си мислех, че става въпрос за началник, а се оказа, че ставало дума за шеф готвач. Готвачите били най-големите шефове, единствените шефове, началниците на живота. Гледам и мои приятели – писатели, художници, психолози, доктори на един куп науки и всякакви други извисени същества, най-много обичат да изразяват себе си във фейсбук чрез царска туршия, сланинка и ракийца. И ако може – шишенцето с ракийката да е запотено.
Няма лошо, да са живи и здрави, сладко и пресладко да им е, дето се вика, но усещам как мисълта за яденето ни превзема и става единствена.
Усещам как тъгата от битието се маскира чрез престараване за готвене и чрез снимки от вечери, закуски, баници и баклави.
Усещам как страхът от самотата най-често се лекува с преяждане.
Усещам как пандемията, ограниченията и локдауните ни карат да кръжим и да се въртим около чиниите си, безсилни пред тяхната гравитация.
Дали пък тези хранителни изложения, снимки и представления не са грим, под който се крие осъзнатата безизходица на това нещо, което наричаме живот?
Снимките с ястията ни успокояват и веселят, дават ни самочувствие и после ни поглъщат.
Шекспировото „Целият свят е сцена“ вече звучи така – „целият свят е чиния“. И ние сме вторачени в нея.
Макар че за огромна част от човечеството чинията  е блян – няма я. Има го глада. Но как да се снимаш с глада си? Глада си как да снимаш?