Skip to content

Категория: НОВИНИ

Интервю на Стела Стоянова и в-к „Стандарт“, 26 април 2019 г.

РАЗОЧАРОВАН СЪМ ОТ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ С ПРЕРЯЗАНИ ГЛАСНИ СТРУНИ

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА Е СТЪЛБА – ОТ ТЕБ ЗАВИСИ ДАЛИ СЕ ИЗКАЧВАШ

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е поет, автор на десетки стихосбирки и доскорошен преподавател в 105 СУ „Атанас Далчев“. „Стандарт“ го попита какво е да колекционираш сънища от Нотр Дам, да видиш Ванга на икона там и да се доближиш до смъртта, за да разбереш че „страшно няма“.

– В навечерието на католическия Великден Париж загуби един свой много съществен символ – „Нотр дам дьо Пари“…

– Аз съм бил няколко пъти в Париж и той е един от любимите ми градове. Когато видях пламъците, не повярвах. Помислих си, че гледам лошо, зло кино. А след това си помислих за сънищата. Последния път, когато разглеждах „Парижката Света Богородица“, се почувствах толкова уморен, че спах в градината пред църквата повече от час на една пейка. И ако след пожара хората си събираха „сувенири“, ако моят приятел – писателят Димо Райков, си беше събрал въглени, аз си събирах сънища. И си мислех какво може да остане от едни сънища, през които е минал огън. Могат да останат светещи и светли сънища. Порази ме и друго – непрестанно се говори, че катедралата е над 1000 години, но тя на времето е била много млада, революционна. Ние едновременно сме нейни правнуци и нейни родители. Има много сложно взаимовръзка, свързана и с въпроса дали Катедралата да бъде възстановена такава, каквато е, или да бъде променена. Не съм специалист, но си мисля, че всяко нещо, което се променя, променя и нашата вяра. Убеден съм, че Катедралата трябва да остане такава, каквато е била – тоест – каквато е. И голямата поука е, че ако целунем нейната пепел, ще целунем и сънищата, и спомените си. И че тежкият урок е, че нещо трябва да стане на пепел, за да си спомним колко красиво и ценно е било то.
Мой приятел, известен български писател, който не ми е позволил да го цитирам, ми бе казал, че Ванга е споменала, че нейната майка е от Париж и че нейният дух е в Нотр Дам. Когато последния път отидох там, едно от изображенията на светици изключително много приличаше на Ванга.

– А как гледате на реакциите на политиците ни от типа: „ Ще им пратим реставратори“…

– Честно казано, такива реакции просто ме забавляват. Нашите политици реагират като дете, което иска да се покаже пред майка си. Разбира се, ако можем да помогнем с реставратори и специалисти, в това няма нищо лошо. Но при положение, че нашите села и манастири тънат в разруха, а ние да подпомагаме Париж, който няма нужда от нашата помощ, а „Александър Невски“ отвътре да не е в необходимото състояние – не знам какво да кажа… Но ние винаги сме така. Нашата помощ за Катедралата в Париж е като да вдигнеш ръка пред учителката, за да покажеш, че имаш отношение по въпроса, който е поставен.

– Предстои Великден. Според Вас до каква степен българинът вярва, до каква само чупи яйца и яде козунаци?

– По време на Страстната седмица има нещо изключително, напомнящо стълба нагоре и надолу. Ако всеки един от тези дни, които току-що преминават, осъзнаваме какво се е случило в началото на евангелските времена, може би тази стълба ще върви нагоре. Ние обаче станахме битови хора. Битът ни прегърна. Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае през тази седмица, освен превръщането на хляба в плът и на виното в кръв Христова, е умиването на нозете на апостолите. Винаги досега сме учили, че това е смирение и почит към хората. И това е така, но най-важният смисъл да се умият краката на апостолите е да се махне от тях прахта от извървения път, защото без Христос те ще тръгнат сами по съвършено нов път. И ако можем в тези дни да осъзнаем, че тръгването по нов път е нещо много важно, аз си мисля, че всичко ще бъде наред. Но драмата на нашия битов живот е, че ни липсва визия, че измиването на нозете за нас е само смирение, а не виждаме големия път на промяната.

– А Вие виждате ли път на промяна особено сега, когато се тресем покрай апартаменти и избори, при което затъваме в дребнотемие?

– Нашите политици и нашият дневен ред е дневният ред на бита, затова и политиката ни е битова. Затова и все още се мотаем около апартаментите и терасите. Мотаем се около онова, което ни липсва, и не можем да начертаем голямата картина, нито да я видим. Това заиграване с тераси и апартаменти крие друга драматична картина. Преди няколко дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че през последните години и десетилетия от България са изнесени около 40 милиарда долара. Представяте ли си, ако е истина? Ако се докаже, че е истина? Тогава и гражданска война няма да ни оправи. Според мен свалянето на разговора на битово равнище е за да се „заглавикват“ и да не погледнат към огромните мащаби, в които е било извършено това грабителство. Целта е хората да се заиграват за парче хляб, за да не видят, че „няма ниви, в които да се посее жито“ и затова кукловодите свалят въпроса до парче месо.

– Тук обаче аз ще Ви задам въпрос с думите на Бертолд Брехт- „ никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита защо са мълчали поетите“. Мълчат ли поетите, и въобще интелектуалците сега, или просто им отказват трибуна?

– Съществува мит, че поетите са гласът на обществото и времето. Те са такива главно чрез творчеството си. Това обаче, което виждам, е и творческо, и гражданско мълчание. Не искам да споменавам имена, но Вие къде сте прочели честно интервю и смело интервю на първите десетина, назначени за първенци на духа? Къде ще чуете болката им? В кои техни думи българите могат да огледат мъката си, залъка си или по-скоро липсата на залък? Кои от тези наши назначени първенци можем да сложим като значка на ревера си или да развеем като знаме? Няма ги – гледат да ги назначат на служби и постове, да ги превеждат, да ги включват в учебници и да ги дават по телевизията. Само тях и никой друг. Дълбоко съм разочарован от тяхната позиция. Те по-скоро са писатели и интелектуалци с прерязани гласни струни. Как става така, че нашите очи се превърнаха в уста – ако можем да ядем с очите си, е най-добре.

– В тази връзка как гледате на литературата, която се появява в социалните мрежи – много хора споделят непрекъснато свои текстове.

– Социалните мрежи създадоха възможност за групиране на хора извън голямата назначена литература. Но фейсбук се превърна в супермаркет за литература. Там непрекъснато има промоции на текстове и стойности. Интернет превърна чалга поети и поетеси в крале и кралици. Всъщност отказвам се от думата „супермаркет“. Интернет е Илиянци за поезия. Аз също качвам свои стихотворения в интернет, защото нямам друга възможност и избор. Но съм наясно, че социалната мрежа е без естетика и без критерии.

– Като учител как гледате на вкуса на своите ученици?

– Вече мога да бъда наречен бивш учител, защото едва ли ще се върна повече в класната стая. Но съм отчаян от естетическия вкус не толкова на учениците си, а на техните родители. Бих искал да бъда наясно с вкуса на родителите, за да знам какво да очаквам от учениците. В момента те са със вкуса на слушалките и рапърските текстове, които задоволяват друг тип критерии и потребности. Такива потребности, които са на два сантиметра от очите. Но учениците не са виновни за това – те друго не са виждали.

– Споменахте, че сте преживели тежък инфаркт. Това ли е причината да се наречете бивш учител?

– Да, преди година и половина преживях много тежък инфаркт. Животът ми висеше на косъм. Бе въпрос на половин час да си отговоря на най-важния въпрос, но слава Богу, не си отговорих. Най-удивителното е, че когато осъзнах мащаба на опасността, не изпитах никакъв страх. И надвесен над смъртта, разбрах, че страшно няма. Никакви тунели не видях, никакви болки не изпитах. Усетих безкрайно спокойствие и не точно примирение, а равноденствие на кръвта. И равновесие на кръвта. Никаква подвижност, никакъв страх – само сливане с нещо, което ни предстои, което не е нито горе, нито долу, а е в нас самите. Тогава просто ставаш хоризонт – нито нататък, нито назад. Просто хоризонт.
standart1standart3

ЗА ГОЛЕМИЯ ПОЕТ

Големият поет е като Австралия в родината си – със собствена флора и фауна, даже със собствена пустиня. И с китове, които пеят между дърветата.
Честит рожден ден на Борис Христов.

24 май не е ден за балончета с букви

На 24 май – деня на словото и грамотността, „Стандарт“ разговаря с един човек, който едновременно пише поезия и ограмотява тийнеджърите. Това е Николай Милчев -преподавател по литература в 105 СУ „Атанас Далчев“ и поет, чиято последна стихосбирка „Ти и котките следобед“ в момента се превежда на френски.

-Господин Милчев, Вие сте и поет, и преподавател по български език и литература. Какво е за Вас 24 май ?

– 24 май за мен винаги е бил люляци, череши, хора, които са около мен. И едно усещане, останало ми още от родния Ловеч, с думите „Върви, народе възродени, което сякаш залепя хората един за друг. Споява ги и ги кара да разменят помежду си дух.
И защото непрекъснато се говори, че това е празник на духа, аз все по-често си мисля – освен духа, кое е онова триединство, което прави и човека, и духа му, и неговата дълбока същност. Ако това е празник на духа, това е празник на Сина, което означава да изстрадаш духа, и празник на Отеца, което означава да достигнеш до гените, до корените, до началото. До онова осъзнаване, че си част от божественото и от нещо много скъпо. За мен 24 май е празник на хората, които вървят и мислят в една посока.

– Как се усеща този празник при младите?

– Искам да бъда съвършено откровен и да кажа, че празникът се задъхва. Даже в последните години губи от своята притегателна сила. И, колкото и да ми е болно, ще се опитам да сложа пръст в раната. Празникът губи дори от своята държавна почит, защото е прекалено славянски празник. Някои хора, които се опитват да неглижират този празник, искат ние да сме повече европейци и колкото се може по-малко славяни. Това, което сме дали на славяните – този дух, тази азбука, някак остава малко встрани и това ме тревожи. Празниците, особено за младите, в последните години се свързват с анимации. Когато аз бях млад, анимация казвахме на нарисуваните филмчета. Сега лошото е, че казваме анимация на забавленията. Празникът много тясно се свързва със забавления и много по-малко с усилия. На 24 май е време да се вгледаме в очертанията на буквите. В очертанията на кирилицата. И да видим и да си зададем въпроса – защо първата буква от глаголицата прилича на кръст? Защо първите букви, с които Кирил е изписвал Христос, са кръг и триъгълник? Кръгът е всяко нещо, което е завършено, а триъгълникът е духът, отеца и сина. Такива неща трябва да си мислим за 24 май, но тогава няма как особено много да се забавляваме. Аз, разбира се, не съм против забавленията, но 24 май не е балон с букви, които летят във въздуха. Той е нещо много повече. Тай е букви, които са изписани по кожата ни, в паметта ни, които ни правят уникални. Ние имахме държавно ръководство, което постави въпроса да сменим азбуката си. Това стана по времето на управлението на един от бившите президенти, който специално започна дискусия дали не е по-добре да пишем на латиница. Струвало му се по-европейско. Но като започнем да пишем на латиница, ние променяме генезиса си, дори ДНК-то си. Хрумва ли му на някой в Израел да не пишат на иврит? Те възстановиха мъртъв език и азбука, а ние искаме да се откажем от живия език. Но поколенията, особено по-младите, бяха възпитавани в една култура, която според мен в момента дава своите не толкова зрели плодове.

– А според Вас доколко учениците схващат този езиков проблем?

– Учениците едва ли схващат този проблем в дълбочина, те се радват, че наближава края на училището, идва балът. Но това е една вековна традиция и тук си спомням за „Радини вълнения“ и „Под игото“. Вълненията на този празник аз си спомням, като приключване на една духовна година. Получаване на доказателство, че си завършил и израснал с една година, че си извисил духа си с една година. Българинът неслучайно е питаел култ към познанието. В битността си той е чувствал, че има нещо над земята, над оранта. Че тези свети братя, на които ние поднасяме люляци и божури, са между земята и небето. Че те са нашите посланици. Но имам чувството, че този празник при цялата си сила и притегателност не говори за масовост. В свят, в който приоритетът е свързан не с това какво изрича устата ти, а с това какво поглъща и изяжда тя, няма как празникът на духа да бъде толкова ценен. Да, наближава 24 май, имаше ли реклама за това, говорили някой за това. Да, една телевизия излъчва стихове, да се чуди човек кой е правил подбора им. Снощи по тази телевизия прочетоха едно четиристишие на Петя Дубарова. Ами този, който го е подбирал, нито има представа коя е Петя Дубарова, нито кое е най-доброто от нея. Тези неща минават между другото. Всичко е някаква кампания и отбий номер. Изчезнала е стойността на паметника, онзи трепет, онова раздаване на тебешири и креди. Но това се възпитава и изстрадва, но то е по-различно от скеча и хумора. Едно е да разлистиш една книга и друго е да я четеш. Защото, ако я четеш, най-трудното е да намериш изречението, което е за теб.

– Доколко Вашите ученици схващат литературата така, както я преподавате?

– Опитвам се да преподавам литературата не като литература, а като поезия. Опитвам се да преподавам романите не като проза, а като дух. В произведенията, които децата изучават, има една страница, написана точно за тях. И ако всеки намери своята страница или тези два реда от Дебелянов, от Смирненски, които го печелят, това е постижение. Ако усети, че смъртта на Ботев е най-тежкият отпечатък на достоверност за безсмъртие, аз ще бъда доволен. Липсата на система, която да кара учениците да мислят и разсъждават върху произведенията, се свежда до това, че те, дори и да прочетат творбата, искат да я запомнят, да си спомнят неща от нея, а не да ги преживеят, да ги прекарат през сърцето и ума си. Защото без фасадата от произведенията поуката няма никакъв смисъл. Той просто се превръща в една оценка в бележника. Можеш да имаш 6 по литература, но аз искам, мой скъпи приятелю и ученико, да знам каква е библиотеката ти вкъщи. Да знам с какви книги си пораснал, къде отиваш. И тогава тази шестица ще означава много повече.

– Вие напуснахте Съюза на българските писатели, каква е причината?

– Да, напуснах Съюза на писателите с голяма болка. Това за мен бе чест и отговорност. Смятам, че този съюз деградира до кръжок на приятелите на художественото слово, превърна се в инструмент за политическо влияние на ръководството на съюза. А за несменяемостта аз все давам като пример Северна Корея. Раздават си грамоти на приятели, а най-главното – престанаха да съществуват високи художествени критерии, които да изведат авторите напред. Съюзът на писателите има смисъл, през миналата година са излезли две книги на европейско равнище. Другото са заигравки и художествена самодейност на читалищно равнище.

Копирано от standartnews.com

http://standartnews.com/mneniya/24_may_ne_e_den_za_baloncheta_s_bukvi-371898.html