„Тихата и свята нощ“ не може да бъде МОЛ – интервю във frognews.bg
Николай Милчев
Поезия
Категория: НОВИНИ
Големият поет е като Австралия в родината си – със собствена флора и фауна, даже със собствена пустиня. И с китове, които пеят между дърветата.
Честит рожден ден на Борис Христов.
На 24 май – деня на словото и грамотността, „Стандарт“ разговаря с един човек, който едновременно пише поезия и ограмотява тийнеджърите. Това е Николай Милчев -преподавател по литература в 105 СУ „Атанас Далчев“ и поет, чиято последна стихосбирка „Ти и котките следобед“ в момента се превежда на френски.
-Господин Милчев, Вие сте и поет, и преподавател по български език и литература. Какво е за Вас 24 май ?
– 24 май за мен винаги е бил люляци, череши, хора, които са около мен. И едно усещане, останало ми още от родния Ловеч, с думите „Върви, народе възродени, което сякаш залепя хората един за друг. Споява ги и ги кара да разменят помежду си дух.
И защото непрекъснато се говори, че това е празник на духа, аз все по-често си мисля – освен духа, кое е онова триединство, което прави и човека, и духа му, и неговата дълбока същност. Ако това е празник на духа, това е празник на Сина, което означава да изстрадаш духа, и празник на Отеца, което означава да достигнеш до гените, до корените, до началото. До онова осъзнаване, че си част от божественото и от нещо много скъпо. За мен 24 май е празник на хората, които вървят и мислят в една посока.
– Как се усеща този празник при младите?
– Искам да бъда съвършено откровен и да кажа, че празникът се задъхва. Даже в последните години губи от своята притегателна сила. И, колкото и да ми е болно, ще се опитам да сложа пръст в раната. Празникът губи дори от своята държавна почит, защото е прекалено славянски празник. Някои хора, които се опитват да неглижират този празник, искат ние да сме повече европейци и колкото се може по-малко славяни. Това, което сме дали на славяните – този дух, тази азбука, някак остава малко встрани и това ме тревожи. Празниците, особено за младите, в последните години се свързват с анимации. Когато аз бях млад, анимация казвахме на нарисуваните филмчета. Сега лошото е, че казваме анимация на забавленията. Празникът много тясно се свързва със забавления и много по-малко с усилия. На 24 май е време да се вгледаме в очертанията на буквите. В очертанията на кирилицата. И да видим и да си зададем въпроса – защо първата буква от глаголицата прилича на кръст? Защо първите букви, с които Кирил е изписвал Христос, са кръг и триъгълник? Кръгът е всяко нещо, което е завършено, а триъгълникът е духът, отеца и сина. Такива неща трябва да си мислим за 24 май, но тогава няма как особено много да се забавляваме. Аз, разбира се, не съм против забавленията, но 24 май не е балон с букви, които летят във въздуха. Той е нещо много повече. Тай е букви, които са изписани по кожата ни, в паметта ни, които ни правят уникални. Ние имахме държавно ръководство, което постави въпроса да сменим азбуката си. Това стана по времето на управлението на един от бившите президенти, който специално започна дискусия дали не е по-добре да пишем на латиница. Струвало му се по-европейско. Но като започнем да пишем на латиница, ние променяме генезиса си, дори ДНК-то си. Хрумва ли му на някой в Израел да не пишат на иврит? Те възстановиха мъртъв език и азбука, а ние искаме да се откажем от живия език. Но поколенията, особено по-младите, бяха възпитавани в една култура, която според мен в момента дава своите не толкова зрели плодове.
– А според Вас доколко учениците схващат този езиков проблем?
– Учениците едва ли схващат този проблем в дълбочина, те се радват, че наближава края на училището, идва балът. Но това е една вековна традиция и тук си спомням за „Радини вълнения“ и „Под игото“. Вълненията на този празник аз си спомням, като приключване на една духовна година. Получаване на доказателство, че си завършил и израснал с една година, че си извисил духа си с една година. Българинът неслучайно е питаел култ към познанието. В битността си той е чувствал, че има нещо над земята, над оранта. Че тези свети братя, на които ние поднасяме люляци и божури, са между земята и небето. Че те са нашите посланици. Но имам чувството, че този празник при цялата си сила и притегателност не говори за масовост. В свят, в който приоритетът е свързан не с това какво изрича устата ти, а с това какво поглъща и изяжда тя, няма как празникът на духа да бъде толкова ценен. Да, наближава 24 май, имаше ли реклама за това, говорили някой за това. Да, една телевизия излъчва стихове, да се чуди човек кой е правил подбора им. Снощи по тази телевизия прочетоха едно четиристишие на Петя Дубарова. Ами този, който го е подбирал, нито има представа коя е Петя Дубарова, нито кое е най-доброто от нея. Тези неща минават между другото. Всичко е някаква кампания и отбий номер. Изчезнала е стойността на паметника, онзи трепет, онова раздаване на тебешири и креди. Но това се възпитава и изстрадва, но то е по-различно от скеча и хумора. Едно е да разлистиш една книга и друго е да я четеш. Защото, ако я четеш, най-трудното е да намериш изречението, което е за теб.
– Доколко Вашите ученици схващат литературата така, както я преподавате?
– Опитвам се да преподавам литературата не като литература, а като поезия. Опитвам се да преподавам романите не като проза, а като дух. В произведенията, които децата изучават, има една страница, написана точно за тях. И ако всеки намери своята страница или тези два реда от Дебелянов, от Смирненски, които го печелят, това е постижение. Ако усети, че смъртта на Ботев е най-тежкият отпечатък на достоверност за безсмъртие, аз ще бъда доволен. Липсата на система, която да кара учениците да мислят и разсъждават върху произведенията, се свежда до това, че те, дори и да прочетат творбата, искат да я запомнят, да си спомнят неща от нея, а не да ги преживеят, да ги прекарат през сърцето и ума си. Защото без фасадата от произведенията поуката няма никакъв смисъл. Той просто се превръща в една оценка в бележника. Можеш да имаш 6 по литература, но аз искам, мой скъпи приятелю и ученико, да знам каква е библиотеката ти вкъщи. Да знам с какви книги си пораснал, къде отиваш. И тогава тази шестица ще означава много повече.
– Вие напуснахте Съюза на българските писатели, каква е причината?
– Да, напуснах Съюза на писателите с голяма болка. Това за мен бе чест и отговорност. Смятам, че този съюз деградира до кръжок на приятелите на художественото слово, превърна се в инструмент за политическо влияние на ръководството на съюза. А за несменяемостта аз все давам като пример Северна Корея. Раздават си грамоти на приятели, а най-главното – престанаха да съществуват високи художествени критерии, които да изведат авторите напред. Съюзът на писателите има смисъл, през миналата година са излезли две книги на европейско равнище. Другото са заигравки и художествена самодейност на читалищно равнище.
Копирано от standartnews.com
http://standartnews.com/mneniya/24_may_ne_e_den_za_baloncheta_s_bukvi-371898.html
За 24 май и какво се е променило в последните 30 години в класната стая, за това какво трябва да преподава добрият учител, за съдбата на учителите днес и дали не я заслужават, щом се примиряват с нея. За комплексите на образователните министри, абитуриентските лимузини като метафора на измамата и за това как искаме парите да не са фетиш за учениците, когато сами сме заложили принципа „парите следват ученика“. Мълчат ли поетите и защо не превземат кораб на Дунава? Това и още много – четете в откровеното интервю за „Барикада“ на поета и учител по български език и литература Николай Милчев.
Николай Милчев е български поет, автор на десетки поетични книги и носител на множество литературни награди. Роден е на 1 февруари 1958 г. в Плевен. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. От началото на 90-те години е преподавател по български език и литература в столичното 105 СУ „Атанас Далчев“.
Покрай 1 май и положението, в което се намират голяма част от работещите хора у нас се заговори, че това не е ден за празнуване, а за борба – такъв е историческият генезис на Международния ден на труда. Историята на 24 май е по-различна, но ако погледнем състоянието на българското образование, култура и просвета в момента, с какви чувства и цели трябва да посрещнем днешния 24 май? Кое е най-важното, което трябва да си кажем днес?
Аз едва ли знам кое е най-важното, което трябва да си кажем, защото не разбирам езика, на който говори всеки отделен човек. Разбирам езика на близките си, на някой друг приятел и толкова. Българите уж говорим на български, а говорим или на много кратък език, или на неизвестен език. Уж пишем на кирилица, а често пъти гледаме с думите да си купим благоволение или да скрием истината за себе си. Ако кирилските букви бяха череши, те сигурно на 24 май щяха да се изчервят от срам за това, че с тях не се пише както трябва. С тях не само не се изписва ежедневието, а най-вече – се размазва бъдещето. И все пак – като човек, порасъл с манифестациите на 24 май, аз чувствам този ден като много ноти и много крила. Нотите звучат, а крилата те вдигат нагоре. 24 май не е просто дата от календара, тя е сезон на надеждата. И на това неизтребимо като плевелите в тревата самозалъгване, че ни чака нещо красиво.
Учител сте от повече от четвърт век. Коя е най-голямата разлика от времето, в което влязохте за първи път в класната стая и днес, близо 30 години по-късно? И кое е онова, което си е същото?
Най-голямата разлика е, че когато влязох преди четвърт век, бях млад, а сега съм тъжен. Кръстопътят на младостта направи тогава от класната стая остров, на който аз оживях, но не оцелях. Притеснението ми тогава ме стискаше за гушата, а сега в гърлото ми пари сълза, че островът се рее и плува в незнайна посока. Едно и също са учениците. Едно и също са учителите. Едно и също са родителите. Защото ако не се осъзнае, че ученици, учители и родители са едно и също нещо, няма училище. Има стаи, пълни с хора, но не с ученици. Стаи с възрастни хора, но не с учители. И стаи, в които родителите идват не за да видят, а да наблюдават. Без този водовъртеж на еднакво увлечени ученици, учители и родители няма нито бряг, нито река.
Най-важното в една класна стая не е нито дъската, нито чиновете. Най-важни са прозорците. Ако можех сега, цял час бих оставил учениците си да гледат през прозорците. Нещо повече – бих въвел задължителни часове за гледане във въздуха и в светлината.
Случвало ли ви се е да съжалявате за избора, който сте направили – да бъдете учител? Можете ли да си представите живота си по друг начин?
Не е имало ден, в който да не съм съжалявал, че съм учител, защото не е имало ден, в който да не съм искал да бъда повече учител, отколкото съм. Най-добрият учител всеки ден си забравя и учебника, и урока. Той трябва да преподава дух, а не дефиниции. Добрият учител по литература преподава не литература, а поезия и проза, преподава не граматика, а хармония. Непрекъснато съм съжалявал, че не съм такъв учител.
А дали животът ми можеше да бъде друг – едва ли, защото аз винаги съм бил във словото, а не за словото. Живял съм като писател, който преподава, а не като учител, който се опитва да пише. Моят живот е бил да превеждам усещанията си на кирилица. И да мисля с метафори.
Откакто съществува нашият сайт, един от най-четените ни материали се нарича „Уволнете учителите!“. Писан е от ваш колега учител и представлява болезнена критика на състоянието, в което са поставени българските учители. Да вземем вече да ви уволним – всичките учители – май само това не сме пробвали още…
Аз също написах един материал за кампанията, която беше подета срещу учителите преди няколко месеца. Спомняте си – нямаше ден, без учители да са били ученици, без учителки да са издевателствали над деца в детски градини и т.н. Учител стана синоним на насилник. Материалът беше озаглавен „Престанете да демонизирате българския учител“ и събра наистина хиляди реакции и споделяния. Слава Богу, тази кампания сякаш отминава, но на мен никак не ми минава предчувствието, че в скоро време ще се случи нещо подобно.
Българският учител е демонизиран, защото така той се превръща в козел на очищението, който понася всички грехове. Поколението е такова и такова – виновни са учителите. Това е универсална формула, тя е пералня за съвести, за провалени реформи и за политически амбиции. Парадоксът е, че учителите не могат да бъдат уволнени, защото не са назначавани. Тяхната функция по дефиниция е гранична, санитарна, буферна, бушонна.
Нека обаче с ръка на сърцето кажем, че и учителите си го заслужаваме. Примиряваме се, търпим и главно се преструваме, че издържаме. Някоя грамота покрай 24 май или 15 септември, някоя похвала пред строя, някоя покана за коктейл в резиденция „Бояна“ за 24 май (Фейсбук гъмжи от такива представени покани) – и всичко си идва на мястото. Като се снимаме с грамотата си, и ни олеква. Гротеска.
Както в почти всяка друга сфера, за училището днес и за образованието изобщо чуваме от новините най-вече покрай поредния скандал. Живеем от скандал в скандал и тази тенденция не подминава образованието. Дали ще бъдат камери в класната стая, черно-бели учебници, в най-добрия случай се караме покрай някой въпрос от матурата. Как изглежда отвътре, от самата система на образованието, всичко това?
Скандалът се нарича невежество и път без изход. Държава, в която участници в предаването „Стани богат“ отговарят, че слънцето изгрява от запад, а Скопие е столица на Сърбия, е път без изход. Държава без образование. Ако ще да сложим камери във всяка класна стая и дори в спалните на класните ръководители, пак няма да излезе нищо, защото образованието не е ценност и не е пряк път към успеха. Образованието е значка на ревера, а не гънка в мозъка. В България на власт и с дебели портфейли са тези, които говорят „по народному“, крадат като за световно и управляват, като че ли слънцето никога не изгрява и по цял ден е нощ.
Казвал съм го и друг път – образованието се нуждае от тишина, от спокойствие, от традиция, от респект и от ръководители без комплекси. С много малки изключения министрите на образованието бяха комплексари, които флиртуваха с началниците си и с обществото, подмазваха се на учениците, но подложиха динена кора на възпитанието, на знанието, на радостта да бъдеш оценен, ако си умен. Ще го кажа просто – в училище, ако си умен ученик, ти се смеят. Но ако си глупав и силен, те карат с лимузина на бала. На баловете впрочем всички идват с лимузини, които после изчезват във въздуха като голяма метафора за измамата, наречена диплома. Имаше един министър, лека му пръст – проф. Николай Василев, който отмени в училище разпределения, разпоредби и куп глупости. Тогава дишах най-спокойно, най-свободно и надявам се – казвах най-много.
После всичко се завъртя около парите в училище. Правилото „парите следват ученика“ има един-единствен девиз: Всички ученици да преследват парите. Жалка работа.
Струва ми се, че все по-трудно успяваме да си говорим спокойно, разумно и с мисъл за малко повече от ден напред. В сферата на образованието това изглежда още по-пагубно. Сякаш не умеем да говорим, а само си крещим и всъщност дори не искаме да се чуем, а просто да надвикаме другия. Как се „буди“ и „просвещава“ в такава среда? Как се работи с деца в тази среда, при това с цел да ги превърнеш в изградени личности, готови за живота?
Аз будя моите ученици, като им говоря, че най-страшното нещо е да заспиш, без да го осъзнаеш. Без да подозират, много хора спят и когато учат, когато говорят, когато правят кариера. Заспалите хора са прекрасни за обществото, в което живеем. Ако трябва да отговоря сериозно – будя ги, като им казвам, че да се забавляваш е добре, но да учиш и да се забавляваш е невъзможно. Будя ги, като им казвам, че Ботев е подпечатил стихотворенията си с кръв, което е повече от всичко друго, и макар че истината и литературата са различни неща, прекрасно е, ако понякога съвпадат.
Будя учениците си, като им казвам, че е време да си починат от детството и никога да не забравят, че само детето в тях може да ги спаси. Казвам им, че учението е най-трудната работа на света и че за да научат нещо, трябва да го изстрадат – и умствено, и физически. Училището не е розов балон, не е аниматор, дошъл да те весели, а стръмнина, която трябва да се изкачва. Като лъжем учениците, че училището е игра, ние си играем с тяхното бъдеще.
За всичките тези години сте видели и сменили много закони, правителства, министри, ръководства на МОН. Можете ли да назовете някоя „реформа“ или поне „промяна“, която в крайна сметка да е била положителна? Добри намерения ли липсват на политиците или капацитет? Или може би нещо друго?
На този въпрос аз вече отчасти отговорих, сега ще бъда съвсем кратък – положителни са тези реформи, които не личат, тези, които са естествени. Модата и кампанията не могат да бъдат реформа – те са мода и кампания. През целия ми живот всяка учебна година започвах с нов закон, с нова реформа, с нова идея. И го докарахме дотам, че учителите да се подмазват на учениците и на родителите, да треперят за местата си, защото в България под реформа се разбира да те уволнят теб и на твое място да назнача братовчед си. Не мога да извадя от джоба си реформа, която ще реши всички проблеми изведнъж, но все пак ми идват три думи на езика – ред, дисциплина, умереност. И най-важното – иновациите и погледът в бъдещето не трябва да бъдат екстравагантност и мода, а осъзната и изстрадана потребност за българските ученици – сега и точно в България.
След 1989-та година хората естествено и разбираемо искаха повече свобода – на изразяване, на движение, на инициативност. Не искахме повече „планове“, спуснати отгоре. Бяхме убедени, че „пазарът“ ще реши всичко сам най-добре. Но може ли да функционира добре една образователна система, разчитаща на „невидимата ръка на пазара“ и без план? Как се чувствате като учител, когато чуете за образованието да се говори като за „стока“?
След 1989 година хората написаха думата свобода като лозунг, но те реално искаха повече спокойствие. Тази работа с думата свобода по нашите земи се развява и след 1878, и след 1944, и след 1989 година. Свободата без спокойствие и ум е нищо. Пазарното стопанство задоволи тялото и устата, но същевременно превърна тялото и устата във фетиш. Хората имат тяло, за да го обличат, и уста, с която да консумират, а не да казват. Отвсякъде сме обградени от реклами за две неща – за храни и за лекарства. Израсна цяло силиконово фитнес поколение, за което свободата е равна на банкова сметка, а красотата е гръдна обиколка и сантиметри на бицепса. Външно погледнато, има всичко. Само че искам да попитам – стоките всичко ли са? И най-тъжното е, че на този етап отговорът е ДА! Стоките са всичко. А това, което не можем да си купим с пари, ще си купим не с много пари, а с политическа кариера.
Следите ли случващото се в политиката отвъд министерствата, които пряко ви засягат професионално. Сега България е председател на Съвета на Европейския съюз. Националният дворец на културата събира най-важните хора в българската и европейската политика… Как ви изглежда случващото се, как го оценявате?
Следя, разбира се. И ми е тъжно. Ние председателстваме Съвета на Европейския съюз, а работата ми прилича като на ден на самоуправлението в училище. В училище ученици изнасят уроци и заместват учителите. Хубаво е, ама е наужким. Просто така изглежда много демократично – демек всички държави в ЕС сме равни. Равни сме, ама не сме. И голямата тема на нашето европредседателстване трябваше да бъде защо България е толкова бедна, а не Западните Балкани. Тогава щях да повярвам, че на политиците им пука за българите. Като поставяме темата за Западните Балкани, ние се крием зад тази по-голяма тема като гладно дете зад ъгъла, което някак си не иска да бъде видяно в този неприличен вид. А тази знаменита снимка, на която Борисов, Макрон и Меркел, загърнати с одеяла в два и половина през нощта, се опитват да решат въпросите на превозвачите, направо ме разплака. Припомня ми снимките от времето на социализма, на които Ленин участваше в ленински съботник. Агитация и пропаганда. Сега му казват пиар. Големите шефове на Европа дойдоха, за да видят какво трябва да правят в бъдеще с партньора си оттатък Океана, а не заради Западните Балкани. Ние просто бяхме в ролята на учител по география на Западните Балкани.
Освен учител, вие сте и поет. Ако е трудно да се преподава поезия и литература изобщо в днешна България, колко трудно е да се пише такава? Успявате ли да „избягате“ в поезията си или греша, като го наричам „бягство“?
Поезията не се пише, тя се въздъхва. Издишва, извиква. Бягството, наречено поезия, е единственият възможен живот, който познавам. И това съвсем не е бягство някъде навътре в мен, а бягство от това, което е вътре в мен. Да кажеш чрез поезията истина, е нищо, ако тази истина не възвисява и ако не поражда красота. И защото около нас има толкова много кал, но не тази – божествена, от която е създаден човекът, никак не е лошо встрани от коловозите да има и цвете. Нямам друга мечта освен тази – думите ми да приличат на мен и да не приличат на нищо друго в света. И забележете – не ме е нито срам, нито неудобно да го кажа.
Преди дни беше публикувано изследване, според което на въпрос „Съгласен ли сте или не със следното твърдение: Не е необходимо да си прочел много книги, за да живееш добре“, 53% са отговорили, че са съгласни, а само 35% – че не са. Как бихте отговорил вие на този въпрос и защо?
Преди години имах ученик, на когото зададох въпрос колко книги е прочел през живота си. Той ми отговори: „Една. И тя ми нанесе такива поражения, от които не мога да се оправя още.“ Човек може да прочете всички книги на света, като ги разлиства. Друг може да разлисти едно цвете и да прочете всички книги на света. Зависи какво разлистваш и как четеш. Разбира се, че е по-приятно да спиш, отколкото да гледаш букви. Едно барбекю е къде-къде по-приятно от един сонет. И изглежда щастието – ако изобщо има такова, не е тъждествено с книгите, а с няколко реда от книга, написани специално за теб. Разговорът за книгите и културата е толкова голям, че аз се чувствам малък за него, но ще си позволя един спомен от детството. Като дете оценявах кой човек какъв е по това, колко приказки ми прочита, като дойде вкъщи. И сега е същото, но по различен начин.
Следите ли случващото се в съвременната българска литература? Панаирите и алеите на книгите изглеждат като големи събития, привличат много хора, а някои съвременни български автори генерират поне на пръв поглед голям читателски интерес.
Сещам се за едно момче – Константин Трендафилов, който издаде поетични книги, а наскоро – струва ми се – и роман. Същевременно същият човек се появи и на музикалната сцена, пусна една песен „Всичко е точно, защото снощи правих кекс“ и с нея стана десетки пъти по-популярен. Как си обяснявате това. Просто е по-добър провокатор, отколкото поет и писател, или има нещо друго?
Следя какво се случва в съвременната литература. И ще кажа следното- много продукти, малко явления. И най-важното – продуктите разчитат на къса памет – художествена и историческа. Продуктите разчитат на медии, реклама и специализирана държавна подкрепа. Най-стойностното в България много често е премълчавано. Настоящето не прави изключение.
Що се отнася до този господин, написал текста с кекса, искам да знаете, че най-много стихове в България има в тоалетните. Там е пълно с трибуквени думи за мъжественост и за любов. Българинът винаги е обичал десакрализацията и подобни екскременти му доставят удоволствие. Всички знаят наизуст великия стих:
Както брах в гората бъз и убодох своя… пръст.
Но „спокоен като песента, /навяваща ненужен спомен“ им изглежда блудкаво и далечно. Тъжна поетична съдба
Популярна е репликата на Бертолт Брехт, че някой ден „никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите“. Мълчат ли днес „поетите“ за „времето“, в което живеем?
Някой ден никой няма да пита какво е било времето, а защо поетите са се подмазвали. Или още по добре – а защо не са били родени поетите? Или още по-добре – а защо поетите не са превзели кораб на Дунава? Това е.
Бяхте член на Съюза на българските писатели от 1993-та година, но напуснахте през 2016-та. Защо?
Бях член и много се гордеех, а напуснах, защото Съюзът изгуби смисъл. Превърна се в кръжок на приятели на художественото слово, защото ръководството прави политически кариери, защото властта се предава като в Северна Корея и защото награди, грамоти и привилегии се раздават на калпак и по приятелство. И най-вече – защото изчезнаха високите естетически критерии.
Въпреки всичко, нека спазим клишето и да направим опит да завършим позитивно. Какво ви крепи, какво ви дава надежда, че ще дойдат „светли бъднини“?
Че ще дойдат „светли бъднини“ е абсолютно сигурно. Защото утре ще се съмне и вдруги ден ще се съмне. И защото тази безсмъртна песен – „Върви, народе възродени“ трябва да продължи да се пее, но с поправка – вместо „върви, народе възродени“, само „върви, върви, върви…“
Честит празник и дръжте високо божурите!