Премиера на книгата „Ябълковият човек“ в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, София – 24.02.2020 г.

https://www.bnr.bg/horizont/post/101228980?fbclid=IwAR3KtOF0k6xrFJ6zcPopjPUQxsgX_5ZoWrN6IqzR3HFgg08YXZ4ASiYmDWE

(Статията е публикувана в сборника Българистични езиковедски четения. Материали от международната конференция по случай 130-годишнината на Софийския университет „Св. Климент Охридси“, 19-20 ноември 2018 г., достъпен на сайта http://digilib.nalis.bg/)

Гл. ас. д-р Магдалена Абаджиева, Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин” – БАН

Проучването на езика на съвременните български поети като че ли остава извън интереса на учените. Обикновено изследванията, които разглеждат езиковите особености, отразени в творчеството на отделни български писатели, се съсредоточават в периода, в който се формира новобългарският книжовен език. Такива са например дисертационните трудове на Р. Цойнска за езика на Йоаким Кърчовски, на Диана Петрова за езика на Григор Пърличев, книгата на Стоян Жерев за Райко Жинзифов (Жерев/Zherev 1979) и др. Вероятна причина за отсъствието на такъв тип изследвания върху съвременната българска литература, в частност върху поезията, може би е предполагаемото отсъствие на интересни езикови особености, които да провокират научния интерес.
Тук трябва да бъде направено едно важно уточнение. Под „език на поезията” разбирам не наблюдавани стилистични похвати в поезията, които я характеризират и отличават като жанр от другите литературни жанрове, а приемането на поетическия език като отделен вид език, съгласно определени негови черти, които дават основание за такова дефиниране. За езика на поезията е писано, но най-вече в посока на това да бъде открит начинът, по който езикът си взаимодейства с творческата мисъл на поета и постига своето специфично внушение в чисто психологически план (Арнаудов/Arnaudov 1978: 552-650). Моите търсения са в полето на граматиката и най-вече там, където поетическото въздействие се постига чрез нетрадиционни граматически средства и по-точно чрез нарушаването на установените граматически норми.
На изкуството да се чете и пише поезия посвещава своя книга американският поет Кенет Коук, като обосновава намерението си така: „Poetic purposes of a sort – a magical, religious sort – may be at the very origins of language or may have appeared very early on. To name things or beings was a first step to speaking to them and to trying to control them. Since its unknowable beginnings, however, language has become mainly a vast, reasonable, practical enterprise, with vocabulary and syntax and grammar to enable you to say almost anything you wish. The part the „almost“ applies to is what can be said only by poetry“. [Поезията като магическа, религиозна цел може би е била заложена в езика още от неговото създаване или се е появила в началния му етап на развитие. Назоваването на различните предмети и същества е било първата стъпка към осъществяването на общуване и контрол над тях. От едно непонятно начало обаче езикът се превръща в обширно, разумно и практично начинание с речник, синтаксис и граматика, което ни позволява да кажем почти всичко, което искаме. Именно това „почти” може да се каже само с поезията] (Koch 1998: 20). От цитираното става ясно, че Коук говори за поезията като за отделен вид език, който разширява обхвата на възможността за назоваване в сравнение с обикновения, стандартен език. Под стандартен език разбирам кодифицирания език с официалните правила за неговата употреба. Същата теза застъпва в свое есе и Лин Маккредън: „This essay argues that poetic language offers the possibility of meaning and value, and simultaneously points beyond itself, to the limits of language, to a space differently configured as erasure, silence, the unsignifiable. What does it suggest, epistemologically and ontologically, if we acknowledge this double action of poetic language? What might this space beyond language be, and what difference does it make if we acknowledge this space? “ [В това есе се защитава тезата, че поетичният език дава възможност да се достигне смисъл, като едновременно с това се излезе извън границите на езика в пространство, различно конфигурирано като заличаване, мълчание, неподчинение. Какво означава това епистемологически и онтологически, ако признаем това двойно действие на поетичния език? Какво би могло да е това пространство отвъд езика и какво е различното, ако признаем това пространство?] (McCredden 2015: 95).
Със сигурност това е една съвсем малка част от изследванията, в които се защитава тезата, че поезията е различен език и целта тук не е обобщаването на пълната библиография по темата, а представянето на конкретни примери, които илюстрират точно това преминаване отвъд границите на стандартния език чрез езика на поезията, който използва различни граматически средства. Наблюденията ми са върху стихотворения на Николай Милчев. В своята книга „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов” (Милчев/Miltchev 2017) авторът вгражда и код за нейното разчитане и го поставя извън текста, извън езика:

Говори се,
че имаш единадесет от всичките ми десет книги.
И още се говори,
че когато нищо не съм писал,
ти си говорила с една забравена върху дървото
мида
и си я молила за нищо на света да не полита.
…
Ако не е така, тогава кой е чел
буквара с изпокъсани растения?

(Милчев/Miltchev 2017: 17)

Този, който чете книгата, трябва да я „прехвърли”, да види повече от нея, да излезе извън рамките на конкретния език и да стигне до поетичния, който е някъде отвъд – в единадесетата книга от всичките десет. Даже повече от това – да знае този език и да може да го говори още преди неговото създаване от човека, когато буквите са били написани от растения. Ето още един пример, който потвърждава казаното:

Аз мога да живея само
като непрекъснато объркани понятия.
И мисълта ми да е гущерче,
което криволичи
просто хей така.
Но ако ти сега четеш
за лачените отражения
на охлюви в тревата,
значи си ти.

(Милчев/Miltchev 2017: 10)

„Лачените отражения на охлюви в тревата” са значенията, които трябва да бъдат достигнати чрез поезията. Книгата „Ти и котките следобед” е посветена именно на този, който успее да ги открие. Те са извън конкретното, прехвърлили са границите на действителните образи и са достигнали зад тях, в отразения свят. Непрекъснато обърканите понятия онагледяват начина, по който функционира езикът на поезията. Той трябва да бъде многозначен – така да генерира смисъл, че да не го конкретизира като единствен и постигнат, а да назовава неговото търсене. Прехвърлянето от едно внушение към друго, от едно значение към второ, трето и т.н. – именно тази многопластовост трябва да бъде осъществена от поезията.
Двузначността е основен похват в стихотворенията на Николай Милчев. На места думите така са подбрани и подредени, че да не допуснат само едно осмисляне на стиха:

Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.

(Милчев/Miltchev 2017: 5)

В цитирания пример не става съвсем ясно пръстенът ли е направен от спомени, или спомените се събличат от него. В първия случай отспомени функционира като несъгласувано определение към съществителното пръстен, а във втория – като непряко допълнение (събличам от какво – от спомени), което съвместява едновременно и двете служби на този предлог в изречението (Стоянов/Stoyanov 1980: 450). Двузначността тук се постига както чрез глагола събличаш, който е употребен преносно, така и чрез предлога от, който изразява както материален произход, веществен състав, така и аблативни отношения. Знае се, че точното значение на предлозите се извлича от контекста, но в дадения пример самият контекст предполага двузначно тълкуване. Именно тази особеност характеризира езика на поезията и в случая придава особена цветност и богатство на внушението. Идентичен е следният пример от първото стихотворение:

Две черни мрени – лачени,
ласкави, непохитени.
И един щъркел със свлечени
чорапи – от мокри растения.

(Милчев/Miltchev 2017: 1)

Наблюдава се отново същата употреба на предлога от. Чорапи, направени от мокри растения или чорапи, които са свлечени посредством мокри растения – и двете тълкувания са възможни. Нетипична употреба на предлога без се открива и в следния пример:

А аз обичам теб
и жадния ти жест
да сипваш в чашите ни
много мокри думи.
Дъждът вали.
И толкова е без,
че става слаб.
И може би е хубав.

(Милчев/Miltchev 2017: 18)

„Дъждът вали. И толкова е без, че става слаб” – тук предлогът без е употребен като прилагателно име (част от съставно именно сказуемо) или предикативно наречие, за да подсили липсата на достатъчно силни определения, които да опишат дъжда. Думите се оказват недостатъчни за езика на поезията. Тя има нужда от други форми, от други значения.
Употребата на предлози с преносно значение е типичен похват за поетическо внушение в поезията на Николай Милчев. Ето пример с предлога по:

Чувам снега по телефона ти.
По приглушената мъгливост на гласа ти
чувам снега
и твоята задъханост.

(Милчев/Miltchev, „Сняг по телефона ти”, официален сайт:www.nikolaymilchev.com)

Тук предлогът по съвместява две значения – чувам снега посредством телефона ти и чувам снега върху, който посипва телефона ти.
Поезията на Николай Милчев предоставя възможности за различно възприемане на смисъла, а най-интересното е, че това е постигнато чрез избягването на типични за езика синтактични конструкции и тяхното заместване с такива, които могат да бъдат изтълкувани по няколко начина. Изключително интересен е следният пример:

След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
отново –
и на запад, и навсякъде.
И ми е хубаво така,
че ми е лошо.

(Милчев/Miltchev 2017: 5)

Изречението „И ми е хубаво така, че ми е лошо” може да бъде разбрано по два начина. Безспорно от синтактична гледна точка е, че главното изречение е безлично, а наречието така в него изпълнява служба на обстоятелствено пояснение. От една страна, подчиненото изречение отговаря на въпроса „кое ми е хубаво?”. Тълкуването в този случай може да бъде следното: „това, че ми е лошо, ми е хубаво” – твърдението е парадоксално, но това е характерен поетически похват. При такова тълкуване подчиненото изречение е подложно. От друга страна, подчиненото изречение може да бъде разбрано и като обстоятелствено за последица. Тогава смисълът ще бъде по-скоро следният: „така, по такъв начин ми е хубаво, че чак ми става лошо”. Според мен и двете хипотези са допустими и синтактичният анализ може да бъде направен и по двата начина в зависимост от интерпретацията, от различното разбиране на смисъла на изречението. Тук отново на преден план излиза начинът, по който функционира поезията, а именно като заобикаля еднозначното тълкуване и допуска многозначност, която намира израз в специфичното подбиране на граматическите средства, които не са типични за стандартния език. Нестандартната граматическа форма „се улавя” от възприемащия и на подсъзнателно ниво го подтиква отново и отново да се връща към стиха и да го повтаря в съзнанието си, да го носи в съзнанието си. Защото поезията предполага постоянно завръщане към текста и постоянно търсене на смисъл. В това според мен се състои основната разлика между едно обикновено съобщително изречение и едно изречение, написано с езика на поезията и вградено в стихотворение. Съобщителното изречение предполага точно предаване на някакво съдържание, неговото осмисляне от възприемащия и накрая „излизане” от изречението, тъй като целта е постигната – информацията е предадена и възприета точно, не е допуснато неразбиране. Това се постига чрез спазването на граматическите правила, което е необходимо условие за функционирането на стандартния език. Поезията обаче се нуждае от двузначност именно за да не се допуска това „излизане” от изречението, а да се постигне непрекъснато завръщане към него. Точно затова езикът на поезията може да функционира извън граматиката, като нарушава установените норми, за да задържи вниманието върху стиха и да провокира търсенето на смисъл, който, както вече се каза, не може да бъде единствен. Потвърждавайки казаното, цитирам следния пример от книгата на Н. Милчев:

Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.

(Милчев/Miltchev 2017: 11)

В цитирания пример не е спазено правилото за двойното отрицание, което гласи, че употребата на отрицателно местоимение изисква и отрицателна форма на глагола, напр.: „нямам нищо”, „в стаята няма никого”, „не искам нищо” и т.н. Езикът на поезията обаче излиза извън рамките на установения език. Необичайната употреба предизвиква различно възприятие и изобщо не може да се твърди, че това е грешка. Напротив. Да разгледаме дадения пример в двата случая – със спазено правило и с нарушено. В първия случай трябва да се каже: лятото не е нищо повече от теб. Така функционира правилото за двойното отрицание в стандартния език. Имаме отрицателното местоимение за неодушевени предмети нищо, предхождано от отрицателната форма на глагола съм за 3 л. ед. ч., сег. вр. Тълкуването е следното: когато сравнявам теб с лятото, то не е повече от теб, то не е по-значимо от теб. В стихотворението обаче се казва: лятото е нищо повече от теб. Не може да се твърди, че смисълът е същият като предишния. Усеща се нарушената норма и именно това насочва и задържа вниманието към тази част от текста. Значението на тази фраза е по-скоро: ти си лятото, лятото без теб би било нищо. Тук се губи като че ли сравняването между „теб” и „лятото”, а липсата на отрицателната форма на глагола съм превръща констатацията в поезия. Това внушение няма как да бъде постигнато, ако се спази нормата. Именно затова поезията се нуждае от своя собствена граматика.
Нарушаването на правилото за двойното отрицание в българския език не е единичен случай и съвсем не може да се каже, че е случайност в поезията на Николай Милчев. Ето още един пример:

Сега, когато през прозореца си гледам
графики на птици,
си мисля колко е велико,
че са нарисувани от никой

(Милчев/Miltchev, „Вечерни графики”, официален сайт:www.nikolaymilchev.com)

Тук отново наблюдаваме употреба на отрицателно местоимение (никой) с положителна форма на глагола. Нарушаването на граматическото правило дава възможност на езика да въздейства по начин, който досега е бил ограничаван от същото това правило, и да насочи вниманието не толкова към това от кого е извършено действието, а към самия резултат от него – нарисуваните графики на птици.
Излизане извън граматическото правило се наблюдава и при употребата на формата по-много в следния пример:

Не ти искам устата – само я помня.
Един кос в маранята като ангел бърбори.
И това е достатъчно, и по-много от всичко.
Не ти искам устата – искам само рекичката.

(Милчев/Miltchev 2017: 3)

Използвана е липсващата, но потенциално възможна форма, тъй като в стандартния език не може да се каже „това е по-много от всичко”, а ще се каже или „това е много”, или „това е повече от всичко” и съответно ще се продължи с някакво уточнение. Поезията обаче допуска съществуването на форми, които не са типични, защото се търси друг вид общуване – с езикови средства извън езика:

Най-хубава си колкото те има.
Най-хубава си – даже много повече.

(Милчев/Miltchev 2017: 16)

В изречението „Най-хубава си колкото те има” се наблюдава отново нетипичен за стандартния език подбор на граматическите средства, който намира израз в употребата на относителното наречие колкото. Стандартният език предполага изречението да бъде продължено по друг начин, напр.: най-хубава си, когато или най-хубава си там, където. Само че подобен избор на изразни средства ограничава смисъла. Такъв тип конструкции отделят някаква част от времето и пространството, когато и където любимата може да бъде хубава, определят някакви конкретни обстоятелства. Това обаче не е търсеното в стихотворението внушение. То може да бъде постигнато само чрез употребата на наречието колкото. Тълкуването тук е: навсякъде и винаги си хубава, цялото ти съществуване е хубаво. Този смисъл може да бъде изразен само чрез езика на поезията, който има своя собствена граматика.
Посоченият пример не е единичен по отношение на употребата на наречието колкото:

Тя сутрин става колкото си иска –
и чиста,
и далечна,
и отплавала.
Леглото с тъжната си нощна котва
е брегът,
на който вече няма сънища.

(Милчев/Miltchev, „Сутрин”, официален сайт:www.nikolaymilchev.com)

Нетипичната за стандартния език употреба на колкото в посочения пример се съотнася с глагола става и му придава допълнителна двузначност – ставам от сън и ставам различен, преобразявам се.
Наблюденията върху езика на поезията на Николай Милчев доказват твърдението, че стандартните конструкции, стандартният език се оказват недостатъчен художествен и комуникативен инструмент, за да могат да осигурят пълноценното въздействие, търсено и постигано от стихотворната реч. Нарушенията на нормата и излизането извън установените книжовни правила са допустими, когато се твори поезия.

Цитирана литература

Арнаудов 1978:Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество.София: Наука и изкуство. (Arnaudov, Mihail. Psihologia na literaturnoto tvorchestvo. Sofia: Naukaiiskustvo.)

Веселовски 1993:Веселовски, А. Н. Езикът на поезията и езикът на прозата. – В: Литературна мисъл, XXXVII, 3, 1993, 128–159. (Veselovski, A. N. Ezikat na poeziata i ezikat na prozata.– V: Literaturna misul,XXXVII, 3, 1993, 128–159.)

Жерев 1979:Жерев, Стоян. Езикът на Райко Жинзифов. София: БАН. (Zherev, Stoyan. Ezikat na Rayko Zhinzifov. Sofia: BAN.)

Милчев 2017: Милчев, Николай. Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов. София: Симолини. (Miltchev, N. Ti I kotkite sledobed. 26 stihotvorenia ot ljubov. Sofia. Simolini.)

Стоянов 1980: Стоянов, Стоян. Граматика на българския книжовен език. София. (Stoyanov, S. Gramatika na bulgarskia knizhoven ezik. Sofia.)

Koch 1998: Koch, Kenneth. Making Your Own Days: The Pleasures of Reading and WritingPoetry. New York.

McCredden 2015:McCredden, Lyn. PoetryandtheLimits of Language. – In: Language and Semiotic Studies, 2015, vol. 1, № 4, 95–107.

гл. ас. д-р Магдалена Абаджиева
София 1113
бул. „Шипченски проход” 52, блок 17
Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин”, БАН
Секция за история на българския език
mabadzhieva@abv.bg

Модерна и конюнктурна професия не е равнозначно на щастлива

Вестник „Сега“, 19.10.2019 г.

Хартиени богове и хартиени вериги

 

Хартиената чума ще пречупи гръбнака на учителя

Николай Милчев: Да четем по-малко новини, а повече природа

Дъждовница утолява всяка жажда за планина и светлина

Няма по-подходящо място от Арт-къщата в с.Дъждовница, Кърджалийско, където да изследваш, с цялото очарование на естествеността и автентиката, света около и вътре в теб.Защото всичко в нея, както и удивителната природа, и благостта на нейните обитатели, и извиващото каменната си снага над селото мистично тракийско светилище, въздейства като истинска арт-терапия. Защото тук всичко вдъхновява към вътрешна свобода в размислите, интерпретациите, асоциациациите в различните творчески решения, на творящите в тази къща на изкуствата. Както стана и  това лято по времето на тридневния уъркшоп за арт-креативност, който организира Арт-движение „Кръг”, в който малки и големи участници с творчески нагласи бяха насърчени от присъствието и участието в арт-събитието на нашия забележителен поет Николай Милчев. А предизвикателството да твориш в неговата компания си беше чиста инспирация, изваждаща наяве дори неподозирани и за самите творци изяви, изграждаща най-стабилните духовни мостове със средствата на изкуството, които премахват границите между различните народи, етноси и култури. Между различните социални, политически и обществени разслоения.

 -Г-н Милчев как ви се отрази 3-дневното творческо обитание в родопското село Дъждовница?

– Като на човек, който скоро не е бил в планината, както написах там в свое есе. И това започва да му личи. Не можеше и да бъде друго, щом си обитавал оригинална едноетажна каменна къща, била някога училище, зад оградата, на която е джамията. А молитвените напеви на мюезина от минарето за наближаващия Курбан Байрам са трептяли през няколко часа и са изсипвали своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма. Затова и в една такава трептяща, тънка и бледолилава родопска нощ не можешеше да не осъзнаеш, че имаш нужда от много, много планина и светлина…

– А застрашена ли е книжната светлина, за която споменавате в свой стих, от изчезване”?

– Книжната светлина на библиотеките е застрашена. Казвал съм, че докато играехме с мой братовчед, блиотеката на семейството му  ни затрупа на леглото. И аз почти не можех да дишам. Подавах си само ръката, на която  единият ми пръст беше порязан от една книжна страница. Така, първото ми докосване с книги беше затрупване и порязване.Тогава си избрах една книга от тази библиотека и това беше „Юноша” на Достоевски. Като я прочетох, се вцепених и цяло лято не можех да говоря. Не знам какво съм разбрал от нея, но тя ми подейства чисто физически и вече не можех да мисля за нищо. Та тази, същата светлина от библиотеките, която направо ме парализира, сега виждаме как започва да угасва по кашони, по улици, по контейнери, понякога отива и за гориво. Но тя може да те затрупа не само буквално, но и духовно, ако нямаш наставник, който да ти помогне да изкачваш бавно тази стълба, наречена библиотека. Но ако говорим за конкретния смисъл, вложен във въпросния стих, не е лошо понякога, когато си вечер с любимата жена, лека-полека тя да се стопява и накрая да изгасне…

– А как изтълкувахте след време това порязване от книга?

– Още тогава, като дете, го разбрах. Веднага започнах да внимавам да не изцапам книгите с кръв и да ги меря с китките си. И ако ми тежаха повече, ги оставях, ако бяха пък по-леки, по-тънки, също не ми бяха интересни. Стана ми интересна онази средна книжна „дебелина” /в кавички и без кавички/,  която хем можеш да държиш в ръцете си, хем с нея можеш да „окъпеш” мозъка си. Нищо че тогава не съм наричал това мяра за четене, за познание…

– Но пак си е било будистичният „среден път”, макар и с голяма лична нюансировка…

– Да, било е мярата на това, което могат да понесат твоите ръце, твоят ум, дори твоят порязан пръст. Бил е моят избор на „Юноша” на Достоевски. Как да не се парализираш от него?…

– А как беше преди „предмостието”, наречено „Юноша” на Достоевски?

– Бях слушал и чел препоръчаното от родителите ми. В нашата къща имахме един пълен панер с книги под леглото и аз делях хората на две категории – тези, които четат от него и са ми интересни, и тези, които не четат. Но още тогава, когато завъртах панера да си избирам ново четиво, разбрах, че животът ми ще се върти около някакъв такъв „панер”. Дори не съм обръщал внимание на авторите на книгите, които чета, но когато отидох на училище и видях в коридорите някои портрети на писатели – класици, аз припознах в тях моят дядо и моята баба. Почуствах ги като мои роднини, като мое семейство, видях сякаш в тях албум, в който са събрани моите най-близки хора.

– И оттогава до днес как стана изкачването на стълбицата, водеща до книжната светлина?

– Като малък баба ме къпеше през лятото със слънчева вода на двора, на най-ниското стъпало на стълбата за горния етаж на къщата ни, след което аз се затичвах да си лягам. И колкото по-тичаш нагоре, толкова повече ти се нагряват стъпалата. А като скочиш в чаршафите, краката ти горят. Така е и по литературната стълба. Ако има някой, като моята баба, да те „покръсти” с вода на първото стъпало, научаваш, че нагоре по стълбата става все по-топло и нажежено, все по-стръмно, но и доста сладко… Също и че трябва да издържиш.

– Дори и когато това носи съмнения и безсъници, за които споделяте в свое  есе… 

– Дори  и тогава. Напоследък много мисля за безсънието, за творчеството, дори в нощта, прекарана в Дъждовница написах продължение на есето си „Обратната страна на възглавницата”. Спомнях си как от 5 до 11 клас не съм спал повече от 2-3 часа на нощ. И то призори. Как майка ми, като медицинска сестра, тайно ми даваше приспивателни, как се тъпчех с тях и ходих като сварен, но сънят все не идваше. Баща ми пък ме съветваше  да спя с възглавница върху главата, стояла навън и поела нощните вибрации. Това също не помагаше. Но пък безсъниците родиха в мен асоциации, които нося и до днес, – за звезди, далечини, страхове… Докато пишех продължението на това есе, си умрях от смях от новите ми асоциации. Първо си представих, че някой може да ме убие през външната врата на къщата. Мислех си, че не спя от страх, че някой може да се приближи до нея и да ме гръмне в леглото. Дори измервах мислено с един пергел дали куршумът може да ме уцели. С ужас разбирах, че може, тогава премествах леглото на по-сигурно място. Но пак не заспивах. После решавах да се завия с юрган, но пък той щеше да ме задуши. Тогава измислих нещо гениално, представях си, че ръката ми е дълга и като с молив рисувам образи по тавана в тъмното. Най-напред нарисувах зайци с перки на челото, после нарисувах Христо Ботев, голям зор видях с брадата му и т.н. Рисувах и малката сестра на мой приятел като дива ягода, ей такива шантави неща… Но един ден дойде Великден и майка реши да вароса стаята, не я спря и изкълченият й крак. Ето така са се натрупвали нещата в мен, били са литература, в която живеех и още живея. После разбрах, че докато съм си рисувал, съм си пишел на ум стиховете.

– Образите ли довеждаха думите ви?

– Първо виждам асоциацията. Живея заради асоциациите, сравнявам, съпоставям ги една с друга. И от тях се раждат внушенията. Мен не ме интересува историята в една книга. Сега, да ме убиеш, вече не мога да чета роман. Не ми се следи неговия сюжет, скучно ми е, пък и нищо в него не може да ме изненада. Затова харесвам Милорад  Павич, затова обичам неговите сюрреалистични стихотворения. Затова обичам Пабло Неруда, Лорка, Маркес. Но пък от време на време чета Йовков, само за да рева. Затова избягвах да го чета пред ученици, щото плача, а пък те се смеят. Карах ги те да четат, вместо мен.

– Каква поанта сложихте във втората част на есето си, какво добавихте към първата му част?

– В нея стаята стана чиста като брашно и вече можеше да се рисува върху него.

– Аз пък се сещам как Иисус рисува с пръст върху прахтта, докато чака смятащите се за безгрешни да хвърлят камъни върху каещата се Мария Магдалена… Защо ли го е правил?

– Не съзирам нищо сложно за разгадаване в това. Какво сложно нещо е можел да нарисува, след като Той е създал всичко. Себе Си ли, да си направи автопортрет ли? Просто се е забавлявал, драскал си е като дете в прахта, за да им гледа акъла. Той сложното го е бил направил, казал им е всичко и е решил задачата. Освен това, е направил човека не от кал, а от пръст, а с прахта си е играел като дете.

– Най-големият Творец е творил чрез Слово, което става плът, а днес енергията на словото има ли силата да одухотворява, да променя?

– Днес енергията на словото намалява за сметка на тази в образа, на визуализацията. Хората не искат да четат, искат всичко да гледат. Ще дам пример с моя внук. Той проговори с интонацията на анимационните герои, които гледаше. Дори имаше дефицит на слухова памет. Не можеше да запомня думи и смисли, а образи. Искаше всичко да гледа. И това е белята на цялото младо поколение. За него думите станаха цветове и образи, които се движат. Но те са втора употреба думи, като кремвиршите от едно есе на Хайтов. А като гледаш и си хапваш „кремвирши”, вече кръгът се затваря и това вече става опасно.

– Виждате ли излизане от затвора на този кръг? Има ли разковниче за това?

– Разковниче няма, но се надявам да започнат да се явяват тук-таме острови на спасението. И те да не бъдат нещо невиждано и нечувано, а да бъдат отделни хора – учители, свещеници, музиканти, художници, които да носят своите „острови” и да разпространяват сладостта на словото. Да бъдат като пчели в кошер, готови да раздават меда си. И ако се явят такива хора-острови, после могат да се явят и по-големи формирования, като материци, архипелази…

– А вярвате ли в тази възможност?

– Искам да бъде възможно, надявам се, но като човек, видял толкова много неща, честно казано, не съм оптимист…

– Какво ни остава, тогава?

-Остава ни да започнем да четем по-малко новини и да четем повече природа. Не да се върнем назад към природата, а да я пуснем тя да навлезе в нас. Да има повече природа и около нас.  А тя изчезна дори от литературата и така тя се дехуманизира. И човекът остана с асфалт под обувките си, вместо с пръст. Да четем природата, означава от време на време да се качваме на някой баир, да гледаме в далечината  и да знаем, че около него има локва, има шипка, трънка и те се казват тъкмо така. Да чуем, че някъде долу хълца магаре, че вика петел. И да се върнем към живите думи, с кръв в тях. Страх ме е за нашата литература, от това, че е станала анемична, безкръвна, че няма хемоглобин, хлорофил, че няма хоризонт, цветове и т.н.

– Можем ли да вложим надеждите си в тази посока на  младото поколение, на идващите нови творци?

– Нямаме друг шанс, освен да заложим на тях. Да не заложим и да не се надяваме, означава повече нищо да не съществува. Но тя, надеждата, няма да дойде от само себе си. За нея трябва да се работи, да се полагат усилия. Трябва да акушираме невидимо този процес и всички да станем „баби”, акушери на  новото бъдеще.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Интервю с Николай Милчев на 2 юни 2019 г.
http://bnr.bg/hristobotev/post/101128794?fbclid=IwAR0ezbp3RSmQTcoBOXr7FpTFd7Bt5Fo-BIhfW87NesxSJkdV6zrL0CEqmb8