Skip to content

Категория: ТЪНЪК ДЪЖД (2013)

БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ

Има време да дадем на тревите урок
и в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета… И дъждът синеок
им помага да пристъпват към лятото златно.

Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшвани пръсти
и подрежда езика им с такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.

Има време да поникне от пръстта пъдпъдък,
да отиде до слънцето и да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.

Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите… И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.

Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.

Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.

СЛЕДСИНЬО

Точно така се чувствам – следсиньо.
От секунди, от месеци, от години…

Сякаш капка мастило на снега по ръкавите.
Сякаш стих, който има за какво да забравите.
Сякаш сянка на дума между две теменужки.
Сякаш нещо, което ще се случи наужким.
Сякаш детско герданче, разпиляно на пода.

Аз съм нещо следсиньо… Нищо друго не мога.

Затова избледнявам … И додето усетя,
пред очите ми трепва бледосиня завеса.
Но последната сричка си подава нослето
и по-синя от всичко, се опитва да свети.

СЛЕД МАЛКО

След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла… И животът не стига оттатък.

Само малко търпение. Само мъничко още.
И бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.

Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.

Ще опишеш растение, без да казваш и дума.
И ще милваш очите с разцъфтели сапуни.

Само малко търпение – един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.

Но сега е мъглата… А пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво.

И не иска да сдава на властта си писмата…
И тогава внезапно ще пристигне гората.

И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг в цветове да приказва.

НАПОЛОВИНА

Зная, че дните не бива да бъдат близнаци
и да имат единствен, безначален и пътуващ баща.
Затова се разделям с половината дъжд и акации.
С половината риби. И с три гласни от мойта уста.

Ако трябва да дишам, ще въздъхна половин изречение.
И с петнадесет букви ще измисля сто години любов.
Ще направя така, че да няма единни значения
и снегът да е леко препечен и силно суров.

Ако трябва да чакам, ще запаля облегалка на пейка.
И на куц крак, сякаш щъркел в гнездо,
ще прелиствам сезоните, а когато офейкам,
ще забравя по-доброто и единствено свое око.

Имам четири пътя, но за двата не искам посоки.
Половината прах е достатъчен, за да нямам лице.
Щом едната обувка е пристигнала много високо,
нека другата тъпче като конче с въже.

Нека две да изчезне. Единицата нека да властва.
И когато на масата остане едничка троха,
тя да свети така, че милионното житено братство
да си глътне езика и да иска да скочи в пръстта.

Може би се залъгвам с половината смисъл от всичко.
Но така съм измислен и додето случайно съм цял,
имам време да направя две пеперуди от срички.
И да гледам след тях – недописан и матовобял.

ПО-НАТАТЪК

Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.

Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.

Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.

Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.

БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ

Има време да дадем на тревите урок.
И в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета… И дъждът синеок
им помага да стъпват върху лятото златно.

Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшващи пръсти.
И превръща езика им в такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.

Има време да поникне от пръстта пъдпъдък.
Да отиде до слънцето. И да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.

Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите… И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.

Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.

Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.

ПАПРАТ 

Обичах те в минало несвързано време.
С несвързани думи те посадих.
Сега от саксията кой ще те вземе –
разчорлена папрат в премалелия стих.

Римувана дълго, ти нямаш защита.
Косите зелени са без аналог.
Всяка бъдеща чаша е много изпита.
И светулката бъдеща е отдавна без ток.

Ако сипя вода и удавя лицето,
надали страховете внезапно ще спрат.
Аз съм нежната мащеха на цветовете,
ненакърмила нищо на своята гръд.

А така те обичах, че ми става безсилно,
както става безсилно на изчезнал поет.
И очаквам косите ти така да ме жилнат,
както жилят пчелите, полудели без мед.

И несвързано дишам… И защото те нямам,
се завивам с по-зелена от папрат тъга.
И невидимо пиша с ръка разлюляна,
както вятърът пише, без да пише с ръка.