Skip to content

Категория: ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК

ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК

Днес – на първи март – денят на мартениците, на бялото и червеното и на прошката, публикувам разказа „Ябълковият човек“ от едноименната книга. И прощавайте, ако има нещо!

ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК

Закъдето и да тръгнеше този човек, винаги стигаше там, където искаше да занесе ябълки. Ябълките бяха неговото земно кълбо. И макар че винаги носеше на гърба си препълнена с ябълки раница, никога не ги разпиля и изгуби и никога не тръгна да търси други малки планети този ябълков човек.
В къщата му под Гложенския манастир преливаше от ябълки и когато аз като дете ходех у тях и ги гледах, натрупани по пода на стаите, мислех, че и къщата е от ябълки. Стъпвах в тези смалени, червени, жълти и зелени луни и слънца и краката ми полепваха от сок. Различни сортове ябълки имаше в стаите на тази къща. А колко различни вкусове и превъплъщения имаха те!
Някои направо си бяха пъпешчета с въздушни, сладки кристали отвътре. Други се стопяваха за секунда в устата и изчезваха нагоре в небцето, малки и ефирни.
Имаше ябълки, които кървяха, когато ги захапеш. Пускаха червени линии в бялата си плът и кръвта идваше от дълбоко, от самото им сърце. Други бяха стипчиви, леко киселееха и спасяваха човека от сънливост и носталгия.
Там имаше ябълки за търкаляне, за съзерцаване, за милване и любов. Някои от тях никога не биваше да напускат градините, други трябваше да пътешестват, трети – да обикалят само около хората, четвърти – да летят.
В името на светата ябълкова истина ще спомена, че тези райски плодове лесно загниват, че кафявите им лунички бързо се превръщат в петна, почват да горчат и не стават за ядене. Гнилите ябълки са тези, към които никой не протяга ръка, но те винаги са в купчината, от която ядат хората.
Бахчите с ябълките на дядо Митьо почваха от прозорците на дома му и стигаха до гробището, което беше хей там някъде. Той вареше ябълкова ракия по два-три тона всяка година. Месеци наред тълчеше с дървен чук ябълките, сплескваше ги на пихтия, облизваше си пръстите от сока и слагаше ябълките да ферментират. После вареше ракията, докато се свършеха дървата за огъня на казана в целия Балкан. На неговата ракия ѝ викаха къпана. „Митьо я къпе, като я вари” – казваха за ракията му. Как точно е ставала тая работа с къпането и какъв е майсторлъкът, на мен не ми е ясно, но продаваше чиста ракия. Продаваше ракията и си купуваше още ябълкови бахчи.
Беше вуйчо на баща ми и веднъж дойде да ни види в Плевен. Звънна се на вратата на четвъртия етаж на апартамента и когато отворихме, видяхме, че е дядо Митьо и че е бос, без обувки.
– Донесох ви ябълки – каза той и раницата му увисна само на единия кожен ремък.
– Ама ти … – и баща ми го вкара в кухнята. – Ти що така изведнъж? И що си бос?
Ябълките взеха да подскачат по цялата маса.
– Събух се пред вратата – каза дядо Митьо.
– Пред коя?
– Пред тази, дето ме вдигна до вашия етаж. Един човек стоеше с мен долу пред една врата и аз се събух. Натисна едно копче – и айде нагоре. Като видиш врата, се събуваш.
Баща ми тичаше към асансьора… Нашият гост с есенните ябълки се беше събул пред асансьора на първия етаж и баща ми тичаше да донесе невидимите му обувки.
„Като видиш врата, трябва да се събуеш” – ама това си го мислеше нашият роднина. Другите хора не мислят така. Те не само че не се събуват, ами си вярват, че светът е без нито една врата, и газят направо.
– Радо-о-о, Радо-о-о-о, тука ли си? – възвисявал се преди години гласът на Митьо във вътрешния двор на Софийския университет. – Тука ли си, Радо-о-о?
Рада, дъщеря му, учела история в университета и той дошъл да я види. Дали бил идвал друг път в София, не е известно – историците мълчат по този въпрос. Рейсът от Тетевен го изсипал на Орлов мост и дядо Митьо разказваше следното:
– Веднага го видях училището на Рада. Вижда се от моста с големите орлета. Отидох в двора и виках, виках, иначе как ще я намеря?
Рада се засрамила, познала му гласа и от притеснение затворила прозорците на стаята, дето учела история. После слязла в двора при баща си. Да ти познае някой гласа в големия град, пък дори това да е дъщеря ти, си е постижение. Губят се гласовете на хората, изчезват в градовете и пространството и никого не го е грижа какъв глас имаш и кого викаш.
В махалата под Гложенския манастир, където живееше дядо Митьо, хората не си говорят, а си викат. Не че се карат постоянно, но разстоянията между баирите са такива, че ако не викаш, няма да намериш никого, няма да срещнеш никого и никой няма да те открие.
– Братче Митьо-о-о – викне роднинска жена и ехото падне в доловете или завие към гората.
– Е-е-хе-е-е-й – отговаря Митьо.
– Къде пладне да слезеш у на-а-а-а-с – носи се гласът на жената.
– Ще слеза-а-а – и ехото се изкачва по баира обратно, минава край шипките и кляка пред гробището.
А ябълковият човек извикал Рада, защото ѝ носел ябълки. Дал и на другите момчета и момичета, дето дошли да видят кой е този исторически герой, който вика в двора на Университета. И си глътнали тези бъдещи историци езиците, като видели, че не ги кани на бунт, а раздава ябълки.
Когато в Балкана бие град, той оставя петна по ябълките – по-големи, по-малки, по-ясни или по-скрити. Понякога даже невидими. Такова невидимо петно от градушка, но не която пада от небето, а от тавана на къщата, имал в душата си и Митьо, имал такова петно още от дете.
Разправя се за една страховита история от детството му. Ще предам случая кратко, по войнишки.
Било след Балканската война. Мъжете – убити. Убити и мъжете в рода на Митьо. Останал само дядо му. Митьо и дядо му. През деня дядо му се губел, а Митьо всяка нощ чувал как нещо по тавана се влачи. Качил се една нощ и видял дядо си да влачи сандък.
– Какъв е този сандък?
– Ковчег е, не е сандък – рекъл дядо му.
– Защо ти е?
– Като умра, да имам ковчег. Правя си го сам, тайно през деня. А вечер го качвам тук, на тавана, да се не плашиш. Всички ги убиха. Няма кой ковчег да ми направи.
Тук отдавам чест и козирувам на Митьовия дядо и на душите на убитите и продължавам – животът е война, жестока работа и ако не си жесток, животът така ще те изтъркаля, че няма да се спреш даже в пропастта под Гложенския манастир. И ето, пак се налага да сменям ритъма и вместо военен марш да разказвам приказка, смразяваща приказка.
Знаете историята за Вилхелм Тел и сина му. Стреля Вилхелм Тел, улучва ябълката на главата на сина си и всички са щастливи. Така спасявал Вилхелм Тел сина си, а ето какво нашият герой Митьо правел със своя син.
– Няма да слушаш, а? – и Митьо го връзвал за една ябълка.
Връзвал сина си този ябълков дявол, изнасял ловджийската си пушка, насочвал я към момчето и гръмвал над главата му. И над непослушния и полужив син се ронели бели и розови цветове на ябълки. Гадна и страшна работа и затова я поръсих с ябълков цвят.
Всяка история, дори най-жестоката, най-непоносимата и ужасната, се опитомява, ако я поръсиш с цветове. И за какво е правил това ябълковият човек? Ами затова, защото от ябълките, освен ракия, става и оцет. Опива се човекът, напоява се със страховете си и се вкисва, и става оцет. И иска синът му да е послушен, както той разбира послушанието. И го е страх за сина му, и стреля с пушка над главата му.
По-нататък няма какво да се добави, по-точно има, но то е пак любов и ябълки, омраза и ябълки и търкаляне на ябълки по тревата и по склона. Като казах тревата, тя сега е висока повече от метър и не е косена от векове. И се вее тревата над ябълковия човек в края на неговата бахча, където е гробището.
Дядо Митьо загина, блъснат от мотор на пътя за тетевенската болница, където отиваше да занесе една раница с ябълки на свой болен приятел. Раницата с ябълки щеше да стигне за цялата болница.
Много ми се ще да кажа, че са го намерили бос на шосето, но не смея, защото на шосето за Тетевен няма асансьор. Или пък – кой знае?

ЮЗИНАТА

Сега си представете, че поемате дълбоко въздух, гмурвате се под вода и започвате да плувате. Загребвате с дланите на ръцете си, махате като жаба с крака и плувате, плувате, докато ушите ви започнат да шумят, да пукат, и когато ви се стори, че няма край и гърдите ви се свият и подпалят, точно тогава си показвате главата над водата с едно „пу-у-у-х” – нито много силно, нито много слабо. Показвате си главата в царството на юзината.
За да доплуваш до юзината, трябва да си или риба, или амфибия. Когато по-късно гледах филма „Човекът амфибия”, си помислих, че и ние сме били амфибии. Десетина момчета амфибии от село Гложене, Тетевенско, светнало насред Балкана. Плували сме като амфибии в силната, изумрудена вода на циментовия канал. После, лазейки по дъното на това водно чудо, закрито отгоре също с циментов капак, след близо две минути подводни усилия и напъни сме излизали в двора на юзината. Там, в двора на юзината – тайнствен, потънал в сенки и с малък шадраван, ние не правехме нищо особено, само се опивахме от тръпките на нещо забранено. „Влизането в района на юзината строго забранено!”, „Внимание! Високо напрежение! Опасно за живота!” – такива табели имаше закачени по оградата на юзината и именно те ни притегляха, както подмолите притеглят риба или както дървото притегля светкавица.
Докато плувахме по дъното на вадата, трябваше да си отваряме очите под водата, за да не се блъснем в циментовите стени. Този, който е плувал с отворени очи без очила под вода знае, че това е особено, акварелно преживяване. Очите ти започват да парят, виждаш размазано, но виждаш неща с такива форми и цветове, които никога не можеш да забравиш. Виждаш водораслите, залепени по стената като опашки на зелени водни плъхове, рибите се стрелкат, сплескани и далечни, а камъните са като прясно сирене, което трепти.
Целият този подводен свят ние, момчетата, го преплувахме с опиянение и със свършващ въздух, с пукане в ушите и със страх, но го преминавахме, защото само така можехме да влезем при тока, при електричеството, при тайнството на тази първа ВЕЦ по нашия край. През голямата желязна порта нямаше никога да ни пуснат. Деца в юзината – това нямаше как да стане, затова ние предприемахме това подводно пътуване и като истински полуголи млади подводници изплувахме в двора на тази тайнственост.
Отблизо двете най-големи съоръжения на юзината на мене ми изглеждаха като два огромни зелени домата с по една пръчка, забита в средата. Имаше и една извита като огромен охлюв зелена фуния, която се сливаше с тревата и гората зад ВЕЦ-а. Имаше и десетки бобини, турбини и турбинчета, шалтери и лостове, и шум, шумене, бучене и скачане на силна, много силна вода. И едно трептящо мъркане, мъркане и в двора на юзината, и навсякъде, сякаш токът, който тръгваше оттук, за да свети в селото, беше голямо жълто коте.
Това, което ме е поразило, изумило, радвало и удивлявало е, че тогава видях как електрически ток, освен от вода, може да се произвежда и от скачащи риби.
Мъжете, които работеха в юзината, бяха сложили сламено кошче на мястото, където част от водата излиза от машините и пада от около два метра надолу. Там рибите, привлечени от кислорода, от шума на водата и от пукащите се водни балончета, се събираха и скачаха, скачаха нагоре. И като скачаха, падаха в плетеното кошче. И летяха една след друга черните витски мрени, и светеха, сякаш са малки мълнии и малки слънца, и кошчето се пълнеше. И пак скачаха рибите във въздуха, и водните капки от техните перки и гърбове светеха.
Тогава на мене ми се струваше, че в тези пълни с лято и електрическо напрежение следобеди именно рибите, летящите във въздуха риби, правят тока и че този ток светеше в очите им.
И като летяха и скачаха тези риби, и като правеха електричество, аз изведнъж, бавно започвах да се пипам зад ушите и високо по гушата. Не, нямах хриле, нямах хриле, но ме пронизваше една мисъл – ами ако аз и момчетата бяхме доплували по дъното на вадата дотук, за да правим електричество? Ако тези черни мрени бяхме ние? Ако юзината светеше от детството ни, от безразсъдството ни, ако светеше от живота и от кръвта ни? Кой да ти каже и кого да питаш, като турбините бучат и нищо не се чува. Рибешкият ток – така му виках аз на този невидим дявол, който по дебелите жици на електрическите стълбове тръгваше нанякъде.
След електричеството идваше прохладата. А прохладата в двора на тази юзина беше велика. Тя идваше от водата, която беше навсякъде, и от вятъра, който повяваше от гората, и от облаците, които слизаха от манастира. И от сенките на двата ореха в двора. Катериците по тези орехи, които ние никога не видяхме, също бяха електрически и небесни. Не мекият Балкан, не ливадите, не цветята – само прохладата беше достатъчна, за да повярвам, че има други, неземно красиви светове. Отвъдната красота на тази малка ВЕЦ идваше и от манастира. Отникъде другаде Гложенският манастир не се виждаше така ясно. Високо-високо в скалите, увит в мъгли и в тайнственост, той беше на такова надоблачно място, че не се виждаше отникъде. Но от юзината манастирът се виждаше. Мигаше с кубетата на църквата и прозорците си – истински люспи от божествена риба.
А знаете ли, че мълниите в Балкана хрущят? Чуваш ги, сякаш са край шапката и ушите ти и додето ги чуеш, вече не чуваш нищо. Виждаш ги високо, високо и додето ги видиш, вече нищо не виждаш. И над Гложене, и в небето над него имаше и друга юзина с електричество – юзината на мълниите, на която ние, тогавашните момчета, гледахме като на Господ, тичащ от манастира надолу.
А легендата разказва, че някога, преди век, един мъж от Гложене, който сънувал, измечтал и построил юзината, казал:
– Тъмно ми е на очите, искам да ми светне!
Докарал машините от Швейцария с влак, с кораб, с биволи, със златни пари и с крилете на ангели. Построил бент на реката, построил вада същият този човек, пуснал силната зелено-синя вода и токът се плъзнал по жиците.
Друга легенда, вече кръчмарска, се залива от смях, като разказва как един пияница, като видял първата светнала крушка, си помислил, че е стъклена чаша с жълта, сливова ракия, залепена за тавана. Чудил се как ракията не се разлива и как чашата не пада.
Юзината обаче взе и човешка жертва. Пуснаха тока по невнимание и един електротехник изгоря на жиците.
А край оградата на централата и в сенките на тази ограда се прошепнаха много светли любовни думи, изядоха се не един и два шамара, цъфтеше здравец, пълзяха гущерчета и бръшлян. Около юзината се ядеше и пиеше, пееха се бунтовни и стари градски песни и се въртеше турбината с електрическия ток на човешките души.
И ето ги накрая шейните. Ние, момчетата риби, момчетата амфибии, на които и Вит, и Балкана ни бяха до колене, ходехме да се пързаляме по големия склон над юзината. Там имаше стръмна просека между гората, където бяха изправени електрически стълбове. По тази просека, от много високо, почти от манастира, ние летяхме надолу с големите си, ръчно направени шейни. Мъжете в горите са големи майстори на шейни, големи дърводелци са и ни бяха направили шейни с крила.
И се засилва шейната, и свисти, свисти. Ние сме се залепили за нея, набираме скорост, набираме и вместо да стигнем до юзината, полека, полека и хо-о-о-п, хайде-е-е – отлепяме се от снега и политаме над детството си, над гората, над юзината, над селото и над всичко. И снегът свети и свети. И ние летим, летим с години.
После изведнъж токът на юзината спира и някои от нас престават да светят.