Skip to content

ЗИМЕН БОНЗАЙ

Когато потънеш в гората… В гората,
където човек е бонзай,
послушай как тъничко мърка сланата
с гласче от премръзнал калай.

Близни си безсмъртие от гнездото на птица
и ако можеш, недей,
недей да угасяш оная искрица,
стаена в елховия клей.

Мисли си за гъбата, дето я няма,
за косите на изящния храст.
Мисли за реката, която пияна
ще залита и плаче на глас.

Набери от снега прежълтялата шума.
От окото на този букет
ще усетиш как капва голямата дума,
премълчана от японски поет.

И с бонзай в душата продължи да се движиш,
но пред крехка снежинка се спри.
И тогава ще видиш, че снегът и оризът
са две бели, неразделни сестри.

2012 година

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

В ГРАДИНАТА

Разликата между монаха и градинаря е, че монахът копае в градината, за да изнурява тялото си и да възкликва: „Слава тебе, Боже!“, а градинарят работи, за да се роди зеле.

ПРЕЗ НЯКОЯ ПРОЛЕТ

А тишината ще обгръща твоите обувки –
каквото си могъл, обиколил си.
В градината до къщата ще зеленее лукът,
след някой ден и сливите ще цъфнат.

СТУДЕНО

Не излизай от шала си, не помръдвай от мен,
защото е вечер и светът е студен.
И защото там някъде – край черния път,
снегът умира от бяла смърт.

ГЕОГРАФИЯ НА ТЯЛОТО ТИ

Не зная кой е бил владетелят
на тази твоя територия
и кой е управлявал цялото творение.
И кой е управлявал
цялата повърхнина и граници,
вулканите и долините,
тичинките, дюлите
и ручеите с бистри устни;
саваната и нейните окръжности
и хълмовете с боровинки най-отгоре;
колоните от хладен или топъл мрамор
и разстоянията между тези същества.

Не зная кой е гледал как се къпеш –
от облаците до реката.

Не зная кой е князът на косите ти,
но князът на косите ти е управлявал
гребените на света.
И не е разрешил да се разбърка
и едничък косъм.
И не е позволил и косъм от главата ти
да падне.
Защото е обичал вятърът в косите ти
и вятърът в главата ти
и е обичал да пристигат дъждове
и ласкавите ти коси да са полирани.

Не зная кой е бил стопанинът на шията ти,
но гледката е удължавала живота му.
И шията е удължавала представите
за разстояния и прешлени от облаци.

За раменете ти отпада всякакво съмнение –
тях езерото само може да ги притежава.
Или пък равновесието, равнината,
или трептението –
как ще издържат на цветовете
в толкова посоки?
За раменете ти е ясно, че отмерват
като везни и вятъра, и шала ти.
И само грам несъвършенство е достатъчно,
за да отпуснеш рамене и да изчезнеш.

Екваторът е винаги горещ.
И възхитителен,
следобеден,
оазисен
и равен,
и пропадащ.
И аз си мисля,
че за да те видя тук,
ще трябва да те искам не от някого,
а от слънчасали от обич думи:
гърди,
корем,
водовъртеж,
миражи и солени капки,
и пясък и солена захар,
и нокти в пясъка –
чак до прохлада.
И ето ме – в екватора на тялото,
където никога не мисля нищо повече.

Надолу са бедрата ти –
два хоризонта,
между които любовта избира себе си.
И носи и дъжда, и снеговете,
сезоните и плодните градини,
и носи цялата си безнадеждна география
при делтата на твоите бедра.
Над тази делта птиците прелитат
или гнездят,
когато имат сила.

Пропуснах само да разкажа нещо,
което знам, без да разбирам нищо.
Защото няма как да има нищо друго,
освен сърцето.
С тъжната му власт
да управлява цялата обърканост –
от двата хоризонта до косите ти.

Най-хубавото стихотворение е болното. Болно с нещо неизлечимо повече от думите – с неописуемост.

ПРЕЗ ЗИМАТА

Избраха го за папа на снежинките…
И снежният човек отиде до върха
на своята метла
и каза нещо толкова красиво,
че няколко виелици
веднага го изтриха.