Едно от най-хубавите неща на живота е, че човек не знае кога точно ще умре. Някога, много отдавна, хората знаели, но титанът Прометей им отнел тази възможност. Вселил „надежди слепи“ в душите им и направил така, че свършекът на човешкия живот станал неизвестен.
Гръцката митология обаче е едно, действителността – друго.
И искам да попитам – каква е тази действителност, в която първо те има, а после те няма? Тъмна работа, временна.
Временна работа е животът, значи и времето е временно.
През годините сякаш от само себе си, без да съм го искал и търсел, лека-полека съм научавал по нещо за смъртта. Виждал съм смърт, въртял съм се около нея и тя се е въртяла около мене.
Баба ми Дона цял живот имаше кръвно двеста на сто и двайсет. Диабетът ѝ беше толкова сладък и захарта в кръвта ѝ толкова много, че пчелите не се въртяха в градината, а кацаха направо по ръцете ѝ. Гангрената обаче я топеше и кракът ѝ накрая стана черен. Ослепя, но нито за миг не трепна. Такава жена беше, че вместо да реве и да се тръшка, пееше. Сляпа, с гангрена и с кръвно двеста на сто и двайсет, баба ми пееше от сутрин до вечер.
Караше ме да звъня по телефона на наши познати да им попее. Така пя за последен път на сестра си, на магазинерката в плод-зеленчука в Гложене, на първата си хазяйка в Тетевен, на един лекар от туберкулозното отделение и на главната готвачка в стола на МВР.
Последния ден от живота си пя само на мене. Не пя, ами мяукаше като коте – сили нямаше вече. А каква певица беше!
– Като млада пеех като грамофон! – Това ми каза един път и аз го запомних.
Дядо ми Никола го убили в Отечествената война през четиридесет и четвърта година в Югославия при Страцин. Един негов войник разказваше, че ранили дядо в слабините. Немски снайперист го прострелял в слабините с куршум, дето като те улучи, и се пръска в тебе. Тия куршуми са ги кръстили дум-дум. Страшна работа.
– Дядо ти почна да вика от болката. – Продължаваше разказа си някогашният войник. – Кръв колкото искаш, мъка голяма.
Като си помисля как човек изтръпва на война, каква ли кръв му е била останала?
– Няма ли някой гложенец, – молел се дядо, – нека някой от Гложене да ме довърши.
– Нямаше ли някой да го довърши? – Попитах.
– Довърши го един бял кон. Нали ни беше командир, качихме го на един бял кон, а от тръскането на коня кръвта рукна още по-силно и това си беше…
Искал е дядо ми да го доубие земляк, съселянин, близък човек, а го е довършил един бял кон.
Другата ми баба Мата умря, докато четеше за стотен път романа „Снаха“. Тя толкова мразеше снаха си Дафина – агрономка, родом от Свищом, че умря с отворени очи на осемдесет и седем, докато чете романа „Снаха“.
На тоя свят хората не умират само като пеят или само геройски , умират и както четат.
Лично видях как си тръгна от живота и прадядо ми Йото. Отиде си на сто и три години, с поникнали няколко млечни зъба. Беше висок два метра и пет сантиметра и просто слезе от леглото. Смъкна се от леглото и полека се пъхна под него. Леглото голямо, високо, с изрисувани табли, с палми и лебеди, а той отиде в тъмното под него и изчезна.
Баща ми, преди да умре, се смеел. Смеел се така, че коридорът на болницата трептял. Хванал майка ми за ръка, стиснал я и се смеел. Никак не се учудих на тази смърт – баща ми имаше страшно чувство за хумор, нищо, че беше полковник от милицията.
Сега трябва да опиша и собствената си смърт. Аз зная каква е тя, но за да не излезе, че си измислям, само ще кажа: Да е жив и здрав Прометей и Хадес също!
Николай Милчев
Писател