Едно от най-хубавите неща на живота е, че човек не знае кога точно ще умре. Някога, много отдавна, хората знаели, но титанът Прометей им отнел тази възможност. Вселил „надежди слепи“ в душите им и направил така, че свършекът на човешкия живот станал неизвестен.
            Гръцката митология обаче е едно, действителността – друго.
            И искам да попитам – каква е тази действителност, в която първо те има, а после те няма? Тъмна работа, временна.
Временна работа е животът, значи и времето е временно.
            През годините сякаш от само себе си, без да съм го искал и търсел, лека-полека съм научавал по нещо за смъртта. Виждал съм смърт, въртял съм се около нея и тя се е въртяла около мене.
            Баба ми Дона цял живот имаше кръвно двеста на сто и двайсет. Диабетът ѝ беше толкова сладък и захарта в кръвта ѝ толкова много, че пчелите не се въртяха в градината, а кацаха направо по ръцете ѝ. Гангрената обаче я топеше и кракът ѝ накрая стана черен. Ослепя, но нито  за миг не трепна. Такава жена беше, че вместо да реве и да се тръшка, пееше.  Сляпа, с гангрена и с кръвно двеста на сто и двайсет, баба ми пееше от сутрин до вечер.
            Караше ме да звъня по телефона на наши познати да им попее. Така пя за последен път на сестра си, на магазинерката в плод-зеленчука в Гложене, на първата си хазяйка в Тетевен, на един лекар от туберкулозното отделение и на главната готвачка в стола на МВР.
            Последния ден от живота си пя само на мене. Не пя, ами мяукаше като коте – сили нямаше вече. А каква певица беше!
            – Като млада пеех като грамофон! – Това ми каза един път и аз го запомних.
            Дядо ми Никола го убили в Отечествената война през четиридесет и четвърта година в Югославия при Страцин. Един негов войник  разказваше, че ранили дядо в слабините. Немски снайперист го прострелял в слабините с куршум, дето като те улучи, и се пръска в тебе. Тия куршуми са ги кръстили дум-дум. Страшна работа.
            – Дядо ти почна да вика от болката. – Продължаваше разказа си някогашният войник. – Кръв колкото искаш, мъка голяма.
            Като си помисля как човек изтръпва на война, каква ли кръв му е била останала?
            – Няма ли някой гложенец, – молел се дядо, – нека някой от Гложене да ме довърши.
            – Нямаше ли някой да го довърши? – Попитах.
            – Довърши го един бял кон. Нали ни беше командир, качихме го на един бял кон, а от тръскането на коня кръвта рукна още по-силно и това си беше…
            Искал е дядо ми да го доубие земляк, съселянин, близък човек, а го е довършил един бял кон.
            Другата ми баба Мата умря, докато четеше за стотен път романа „Снаха“. Тя толкова мразеше снаха си Дафина – агрономка, родом от Свищом, че умря с отворени очи на осемдесет и седем, докато чете романа „Снаха“.
            На тоя свят хората не умират само като пеят или само геройски , умират и както четат.
            Лично видях как си тръгна от живота и прадядо ми Йото. Отиде си на сто и три години, с поникнали няколко млечни зъба. Беше висок два метра и пет сантиметра и просто слезе от леглото. Смъкна се от леглото и полека се пъхна под него. Леглото голямо, високо, с изрисувани табли, с палми и лебеди, а той отиде в тъмното под него и изчезна.
            Баща ми, преди да умре, се смеел. Смеел се така, че коридорът на болницата трептял. Хванал майка ми за ръка, стиснал я и се смеел. Никак не се учудих на тази смърт – баща ми имаше страшно чувство за хумор, нищо, че беше полковник от милицията.
            Сега трябва да опиша и собствената си смърт. Аз зная каква е тя, но за да не излезе, че си измислям, само ще кажа: Да е жив и здрав Прометей и Хадес също!

Щом за сърцето се държа,
аз се държа за тебе.
Сърцето ми е твоето лице,
навеждам се, за да го видя.

Сърцето ми е побеляло от любов
и ти си побеляла от любов –
нали си ми сърце.

Страхувам се, сърце, за теб
и те целувам по устата и по шията.

            С вас едва ли е било така, но мене сутрин са ме будили лъвове.
            Лято е и Ловеч лека-полека си отваря очите. През прозореца ми идва хлад, мирис на симид от фурната през улицата, влетява по някоя друга мушица, чувам и гласове на гълъби, които бълбукат. Усещам зеления въздух от градините, протегнали се към брега на Осъм, усещам и лекия блатен дъх на засъхваща вода. Всеки ден реката отстъпва с по няколко сантиметра навътре, смалява се, лято е.             Но аз чакам да чуя лъва. Чакам си лъвския рев и го чувам. Лъвът изстрелва от височината на Стратеш своите режещи рикания и тогава наистина се събуждам. И почвам да внимавам за лъвското реване.
            Ловеч е известен със своя зоопарк – втори по големина в България. Зоопаркът е на хълма Стратеш над града и всяка лятна утрин лъвовете надуват своите царски гърла надлъж и нашир. Няма такова друго детство, освен в Африка, където децата да чуват сутрин рев на лъв. Само в Африка и в Ловеч. Но колко важно за нас беше това лъвско реване!
            Ако лъвът ревеше бързо, накъсано и силно, значи денят ще е хубав и топъл. В хладните летни сутрини лъвовете реват повече, защото им е студено, а това значеше, че ни чака прекрасен ден. В хубавите и ясни летни дни рибата в Осъм и особено скобарът кълвеше много. Затова тази лъвска метеорология беше по-важна от прогнозата на Любка Кумчева.
            Боже, какви метеоролози бяха лъвовете!
            Прозяват ли се, лениво ли е реването им, значи сигурно следобед ще вали и риболов няма да има. След всяко лъвско прозяване изскачаха облаци.
            Сега си мисля, че ако някъде в Родината е можело да се роди наш Хемингуей, то това е трябвало да стане само в Ловеч. Трябвало е, ама не е станало.
            Най-чудното с тези лъвове беше, че когато тръгнехме да ги видим в зоопарка, винаги им беряхме плодове – хранехме ги с череши през лятото,  с ябълки и круши през есента. Дори веднъж един приятел реши да им предложи диви ягоди, но точно тогава лъвовете бяха отишли някъде и никой не разбра дали обичат толкова мънички сладости.
            Шегата си е шега, но по пътя за зоопарка ние наистина пълнехме пазвите и джобовете си с плодове, а понякога ги пълнехме с любов и с кисели джанки.
            Този лъвски рев ме е будел с години, затова сега ми е толкова мъчно да си спомня как веднъж видях да докарват болния лъв с камион във ветеринарната лечебница. Един лъв, ако е болен, какъв лъв е? Опашката на лъва се вееше след камиона – вееше се като махало на счупен часовник и аз разбрах, че съм станал голям. Толкова голям, че да не чувам вече как реват лъвовете сутрин.

            Имах аз един приятел от Троян – Минко Сапунджийски, голям поклонник на женските уши. Умираше си да разглежда ушите на жените и да вниква в техните форми, цвят, големина и значение.
            Сапунджийски обаче беше чист пред съвестта си и пред собствената си жена. Признал си беше греховете по тънката линия и я беше помолил само за едно:
            –Гледай като умра, – казал той на жена си, – любовниците ми да не те избутат от първа линия след ковчега. Върви след мене първо ти, а после нека се точат всички мои останали радости.
            Същият този Минко по едно време се беше влюбил в жената Камелия.
            – Такива кръгли ушлета не съм виждал по земята! – Разказваше той. – И малки, ще ги глътна, без да разбера. Малките женски уши – продължаваше троянският любовник, – са и розички, и охлюви едновременно. Хем цъфтят, хем не знаеш какво мислят. Целувам я аз по устата, а акълът ми все в малките ѝ розови уши. После се премествам по гушата, стигам и до по-съществени места. Езикът ми се върти около двете зърна, а сякаш усещам вкуса на малки хлебчета или на градина. И ми се струва, че тези малки уши чуват как ми бие кръвта. Тогава ушлетата на Камелия от розови стават алени. И най-важното е, че докато правим любов, краката ѝ треперят, тресат се, сякаш е пуснат ток по тях. Малките женски уши са голяма работа, думи нямам – отнасят те целия.
            – Откъде я намери тая Камелия? – Преглъщам аз.
            – От Калейца, от Калейца е жената, работи в ателие за керамика.
            Веднъж Минко беше ходил в Габрово по кметски работи и там срещнал едни уши на рис. Така се изрази – тази имаше уши на рис.
            – Жената с уши на рис е зверче! – И приятелят ми свиваше пръстите на ръцете си, сякаш искаше да одере някого, и тракваше със зъби. – Няма никакво разстояние между лицето и ушите. Прилепнали са изцяло, нещо като сраснали. Не знаеш жена ли е, зверче ли е.
            – Виждал съм и аз такива. – Съобщавам.
            – Виждал си, ама не си. Такива уши много обичат гората.
            – Това за гората откъде?
            – Оттам, че докато се чудехме къде да се скрием, габровската риска ми рече: Заведи ме в гора, да се навикам. Много обичам да викам, а в Габрово всичко се чува.
            – И отидохте ли?
            – Отидохме и още как. И моята риска викаше така, че събудихме и звяр, и природа.
            Името на риската Минко скри съвсем кавалерски, тъй като не било никакъв проблем то да бъде открито в списъка с личния състав на Габровското кметство и жената да бъде изложена.
            – По-сладки уши не съм и сънувал! – И приятелят ми с необичайните вкусове за жени ми разказа, че срещнал любовта на живота си, била от Силистра. – Нито малки, нито средни, по-скоро – големи. И с много сочно излъчване. А обеците – дълги и тъмни. Като ги докоснеш с длан, и се опарваш. Опарваш се от хлад. И ги чух – чух ги да ми казват, че ме обичат.
            – Ушите не говорят! – възразих.
            – Не говорят, ако не са с обеци, а на тези обеците звъняха и падаха една по една, победени от любовта.
            Носи се слух, че после въпросният мой приятел, въпреки служебните си ангажименти и обществено положение на кметски служител в Троян, написал разказ за случая в Силистра. Предал историята достоверно и с подробности. Героинята кръстил Сирена Иванова. После направил така, че това писание станало достояние на много хора – едни добри, други не чак толкова, а трети – направо диви животинчета.
            Един ден видях Минко жълт, та жълт, с превързана глава. Превръзката минаваше и през лявото му ухо.
            – Къде си си счупил главата? – Попитах.
            – Не е главата, ухото е.
            – Браво! И как стана?
            – Стана в Габрово.
            – Значи риската?
            – Да, същата хубавица. Отхапа ми парче от ухото, ревнивото му животно с животно.
            – Пак ли бяхте в гората?
            – Пак, ама аз останах с отхапано ухо.
            И Минко Сапунджийски направи такава физиономия от болка, че аз я чух. Чух болката му с двете си мъжки уши.

            Връщам се аз веднъж от София и баща ми ме посреща с космическа новина:
            – Николайчо, да знаеш, ние вече с майка ти не гледаме прасе, а луна.
            Баща ми е фантазна натура, с него и да слушаме как летят самодиви край Гложене сме ходили, ама това, дето го казва, ме удря в главата.
            – Каква луна бе, човек? Прасето ви е екстра, сигурно гони стотака.
            – Казвам ти, гледаме луна в кочека! – И баща ми почва да ми обяснява. – Събудя се по нощите, а майка ти я няма на другия креват. Чакам, чакам да дойде, и се дигна да я търся. И знаеш ли къде я намирам? – При прасето. Седи и го гледа. А то едно бяло, валчесто, сякаш месечината е слязла тук долу.
            Истина е, че в село си гледат прасетата във въздуха и по дърветата. Нямат дворове хората, едва могат да се обърнат в тях от теснотия и затова правят кочеци по дърветата. Ама чак вместо прасета да хранят луна – това го чувах за пръв път.
            Баща ми не пие ракия изобщо. Не лизва грам, дето се вика, но аз го поднасям:
            – Да не си ударил малко за отскок? Какви ги приказваш?
            – Майка ти не е добре, това ти приказвам. Дето я намирам по нощите при прасето, никак не е добре.
            – Пие ли си хапчетата? – питам.
            – Казва, че ги пие, ама може и да ги хвърля.
            Майка ми пие хапчета цял живот. Едни бели такива и обли като малки луни. Като ги пие, всичко е наред, забрави ли ги – и отлита.
            Отивам аз при майка и я насвивам:
            – Какви ги правиш? Изкарала си акъла на татко. Не спиш и седиш при прасето, докато се съмне…
            – Чак пък докато се съмне… – оправдава се тя. – Прасето да не е слънце?
            –Не е слънце, но татко казва, че гледате луна, схващаш ли?
            – Така ли се изрази старецът? – И лунната ми майчица се усмихва с оная усмивка, с която е огрявала живота ми и глупостите ми, и всичко.
            – Така се изрази. И какво?
            – Прав е, гледаме луна. Знаеш ли ти колко сланина дава луната? Такава сланина дава, дето ти се топи в устата. Поне за сланина няма да се стискаме.
            – Дрънкаш глупости! – Завръщам я аз. – Кажи ми обаче ти лекарствата пиеш ли си ги?
            – Пия ги, абсолютно ги пия, не мърдам без тях.
            – Тогава къде щъкаш по малките часове?
            – Аз лекарствата си ги пия, Кольо, ама нощите, нощите много дълги. И да не паля лампата, отивам при прасето – да ми свети. Като луна е станало.
            Какво да ѝ кажа? Нощите напоследък наистина станаха много дълги – по-дълги отколкото е пътят от село до София.
             – И сега какво по-нататък?
            – Нищо. Ти ако искаш, ела нощес с мене да погледаме луната.
            И аз отидох.
            Ако се беше събудил баща ми, щеше да ни завари двамата.

            Никога не съм си мислел, че пиша на кирилица. Убийте ме заради липса на патриотизъм при писане на букви, но не съм си мислел на каква азбука пиша. Още по-малко пък съм обичал самите очертания на буквите. Не съм се прехласвал пред изображенията им нито за секунда.
            Това е истината. Нещо повече – много бързо ме заболяваше ръката, пишейки по-дълго.
            В началото се опитвах да пиша красиво, стараех се там нещо, но не защото това ще ми е от полза, а защото ни караше началната учителка.
            Гледах в училище портретите на Кирил и Методий и зяпах повече дрехите им и шарките по тях, чудех се кой кой е – единият с бяла, а другият с черна брада, и изобщо не поглеждах свитъка с букви, изрисуван помежду тях. Знаех, че Солунските братя са ни дали азбуката, но някак си го приемах в реда на нещата.
            Щом Кирил и Методий, мислех си аз, са били толкова умни и добри, няма как да не ни дадат нещо хубаво, като азбука например.
            Ще ви кажа честно – най-щастлив и спокоен съм се чувствал, когато не знаех тази кирилица откъде идва и каква е точно, защо глагоголицата ту я има, ту я няма. Хубаво ми е било да пиша с буквите, с които пиша, а не да се оплитам в паяжината на историята, която винаги е политика.  Глаголицата е политика, кирилицата е политика, всяка дума е политика, сенките на думите – и те са политика. И колко щастлив съм бил, преди да го разбера.
            Най ми е било хубаво след първото ми глупаво стихотворение за самотни лодки в морето и любов. И знаете ли защо? – Защото още не можех да пиша и го продиктувах на един мой по-голям комшия. Кажете ми с какви букви съм му продиктувал това стихотворение – с кирилица, с главолица, с латиница или с милчевица.
            Ще ви призная, че първата, най-сладка азбука, която видях, беше милчевицата. Майка ми пишеше на нея. Като си изписваше двете имена – Марийка Милчева, майка ми наблягаше на фамилията си с двойно по-големи букви. Толкова обичаше баща ми, че рисуваше с буквите на малкото му име – Милчо. Това беше нейната азбука – милчевица.
            Баба ми пишеше едва, но пишеше на николица – дядо ми беше Никола. Прабаба ми – на нешовица.
            И така нататък – до дъното на азбуките и на имената.
            За колко много мои азбуки се сетих. А докато си припомнях тези работи, изобщо не си мислех на каква азбука ги отразявам – нищо такова не ми е идвало на ум.

            Цял живот съм бил абсолютно спокоен за здравето си. Какво може да му се случи на здравето ми, като по бащина линия роднините са пасли по Балкана овце и кози и с млякото им са векували? А по майчина линия на прадядо ми му поникнаха два млечни зъба, когато навърши сто и три години.
            Наистина съм сигурен, че съм препълнен със здравословни гени и светло бъдеще.
            Вярно, има някои подробности, които развалят пейзажа на здравето, но както се казва – на всеки се случва.
            Като бебе на двайсет дена съм се насукал с гной от гърдата на майка ми. Тя викала от болка, докато бозая, но толкова ме обичала, че забравяла за болната си гърда. Едва не съм умрял – станал съм син, та син, но ми се разминало.
            Когато станах на пет години, ме клъвна пепелянка. Не някоя голяма, ами пепелянче, както се изрази баба. Баба обаче толкова се уплаши да не умра, клъвнат от пепелянче, че каза:
            – Само да му премине на Николайчето, па ако ще и радиото да счупи.
            Радиото и аз бяхме еднакви ценности. Как да не оздравея?            На седем години си срязах крака с дебела бирена чаша. Не че съм пил бира – къпех се. Поливах се с топла вода и  опуснах чашата. Като погледнах към раната, и тя от дебелото стъкло ми се видя голяма колкото залез. Това сигурно е първата метафора, която ми е хрумнала. Голяма и страшна метафора, няма що.
            По-друго си е обаче, като знаеш колко е жилав джинсът ти – спокоен си някак.
            В осми клас получих безсъние – не спах около две години изобщо.       След което в десети клас се сдобих с язва на дванайсетопръстника. Бях много горд, че имам язва на дванайсетопръстника, не на стомаха, защото думата дванайсетопръстник ми изглеждаше къде-къде по-авторитетна от стомах.
            В казармата минах през стъклена врата и ми шиха лицето три пъти, докато го хареса майка ми. Първия път каза на доктора, че съм зашит като цървул, а втория път само цъка половин минута. Естет човек беше тя, а и като медицинска сестра се имаше с докторите и те не ѝ се сърдеха на вкуса.
            На двайсет и седем години получих фациалис. Един сутрин, като взех да си мия зъбите, щях да си извадя окото с четката. Изкривих се и не можех да говоря.
            И това бяха едни от най-умните месеци в живота ми.
            След това имаше затишие от около трийсет години – тогава наистина разбрах какво нещо е да си здрав. Толкова си здрав, че те няма никъде, освен в глупостите ти и понякога в любовта.
            На петдесет и седем ме споходи инсулт. Вярно, микро. Виждах двойно десетина дена, мислех, че е от кръвното. Мина ми. Колко ми е минало, не е ясно, но почнах пак да виждам единично.
            Дойде и господин инфарктът – солидна работа. До последно не знаеш нищо, а после, ако случайно знаеш нещо, то е режеща болка и страх, и бездна, и пропадане, и безразличие, и тишина. Голяма работа е господин инфарктът!
            Оперирах се и от херния – хората от една, аз от две.
            А преди два-три месеца ми лепнаха ракова диагноза. Засега излиза, че не е вярна. Но пък на хоризонта се задава впечатляваща коремна операция, която съвсем доказва теорията, че щом си от здрав род, можеш да си спокоен. В края на краищата животът е оптимистична диагноза, най-вече във философски смисъл..

На този свят обичам две неща –
снега и теб.
Снега – когато си прехвърча някъде встрани
красиво,
и теб – когато си прехвърчаш, както можеш,
но около мен.

Обичам и да ме затрупват две неща –
снегът –
докато търся откъде си минала,
и ти –
с красивия си шал, когато те намеря.

Снегът и ти сте две снежинки –
само толкова.
Но колко сняг е навалял върху живота ми
и как обичам този сняг –
така, че ми се плаче.

Миришеш ми на току-що изпрана
и изгладена момичешка престилка,
на ученичество
и шляене по улиците.
Миришеш ми и на земетресение,
с което пръстите ми се изкачваха
по двата твои хълма.

Миришеш ми на разсъбличане,
на хлад под мишниците,
на водовъртеж,
на фурна с хлебчета
и на изгубено съзнание.
Миришеш ми на целите ни
осемнадесет години.

Тогава аз бях някакво петле,
тогава ти бе някаква кокошчица.
Животът ни бе пълен
със зърна от слънце
и с кифли с мармалад,
с коланчето ти,
с джобното ми ножче
и с ужаса, че може и да не успеем
да залепим телата си
със сняг и лава.

А после ми миришеш на изчезване
и на пропадане,
на половин кутия от цигари,
изпушени една след друга,
и на завъртане на времето
в посока без значение.
Миришеш ми на целите ни глупави
сияещи сърца.

Тогава аз бях млад и можех да порасна.
Тогава ти бе млада и можеше да ме убиеш
с дългите си думи.
Тогава аз бях млад и можех да възкръсна
и да те мразя с цялата си обич.

Миришеш ми на толкова любов,
че мога да мълча,
докато си переш престилката,
и после да те гледам,
докато я гладиш.

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет –
да можех да му вляза в кожата
и с моето сърце
в момичето му да се влюбя.

Ако това се случи и е зима,
ще купя сладолед за устните на младата красавица,
ако е лято, ще разрежа тортата на слънцето
и ще ѝ дам едно парче
насред нощта.

Ако е есен, ще ѝ купя ябълки
и ще ги беля,
докато останат голи
и ябълките,
и момичето.

Ако е пролет – ех, ако е пролет,
ще заведа момичето в гората
и ще се върнем
чак когато сме зелени,
и ще се върнем чак когато сме изкаляни
от пролетна любов.

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет
и мускулите му ще трепкат като мускули на конче,
ръцете му ще се протягат за момичета,
очите му ще гледат долините
и само моето сърце ще знае,
че това къдраво момче
е най-щастливото глухарче.

И само моето сърце ще знае,
че след това пристига вятърът,
и само моето сърце ще знае,
че след това съм аз.