Skip to content

ИВАЙЛО, ИВАЙЛА И ИВАЙЛОВЧЕТАТА

Един въпрос броди из България – ще се възмути ли, ще се обиди ли Цвета Караянчева, след като беше наречена кърджалийски женски възпроизводителен орган, и при това – неинтелигентен.
Гласът, който изрече тези гинекологични словосъчетания, до болка прилича на гласа на Бойко Борисов. А неговият глас, както е знайно, е единствен, разпознаваем и пътеводителен. Вече десет години този глас печели безапелационно конкурса за политически глас на България. Да те нарече така най-важният глас на България, а ти да не го познаеш и да казваш, че е манипулация – колко мило!
Твърдят, че това било обида не само за Караянчева, ами били унизени и обидени държавността и крехката ни република.
И все забравят човека… Все забравят човека и приказката за цар Ивайло – в случая, за Ивайла.
Поставете се на мястото на Караянчева. Представете си чудна лятна нощ и резиденция в Бояна. Звезди са обсипали свода небесен, щурци пеят в двора на резиденцията, чуруликат славеи и фонтани, охраната едва се забелязва. И после – червени килими, спални, кабинети, прислуга. Ами кортежът от мерцедеси и полицейски коли сутринта? Ами телевизиите, привилегиите, делегациите в чужбина? Ами облагите, лобизмът при законите? Ами връзките, ами хората и роднините, които зависят от нея и се надяват на нея?
Това ли очаквате да замени госпожа Председателката на Народното събрание срещу една гола чест и достойнство? Много искате.
Ами приказката за Ивайло, който от свинар станал цар? Ами че тази приказка се е случила с нея, с Цвета Ивайла. И как очаквате Цвета Ивайла да се обиди и да скъса приказката за Ивайло? Очаквате да замени резиденцията в Бояна с живот в Кърджали и най-високия стол – на Народното събрание, с бюро в Кърджали? Наистина искате много.
Приказката за цар Ивайло и Ивайла ще продължи я с посланическо място, я с ново депутатско или министерско кресло, я с нещо друго, до което се стига на колене. Но на колене по червен килим.
Дотук добре, ами ние – останалите Ивайловчета? Нима всеки от нас не носи в себе си един малък Ивайло и не го пази като зеницата на окото си, като трудовата книжка и портфейла си? Да не би след този скандал с детеродния орган и дупарата на бая европейски премиери всички ние да подадохме оставки? Да излязохме по улиците и да се зачервихме от срам и гняв като залязващо слънце? Няма такова нещо – траем си, та пушек се вдига – както винаги.
Ето ви три примера.
Преди много години, докато живеех и работех в Ловеч, на един местен началник му викаха Копривко. Беше се издигнал главно с това, че жена му вареше коприва – сладка и с много сирене, а най-големият ловешки началник умираше да яде коприва. И така – от копривата до началническия стол. Паница по паница – все по-нагоре. Вярно е, другите знаеха за това, ама майната му. Копривко се издигаше.
Вече в наши дни една много известна писателка ми призна, че издателката ѝ, където я видела, я поздравявала с юмрук в стомаха. Същата издателка – любителка на български книги и чужд алкохол, я поздравявала с юмрук в стомаха – ей така, за кеф. Ама че е унизително, майната му. Важното е да се издават книгите на известната авторка и народът да примира. Изкуството иска жертви, нали?
А аз след трийсет години учителстване в едно любимо на Бога софийско училище доживях ученик да ме напсува пред класа. Напсува ме човекът, без да му мигне окото. И какво мислите, че стана – че го наказаха този юнак, че го изключиха? Няма такова нещо. Назначиха комисия, която ме попита дали съм добре със слуха и сигурен ли съм, че гласът е на същия този ученик.
И аз, вместо да напусна веднага училището, обиден и оскърбен, се влачех още една година, докато едва не загинах. Защото нямам друг избор, защото още малко ми остава до пенсия, още някоя и друга заплата… И все такива „разбираеми“ и „човешки“ аргументи се въртяха в главата ми.
Така че когато съдим, трябва да се изправяме пред огледалото. Но не пред огледалото в коридора, в което винаги сме най-красиви, а пред онова в съвестта ни, дето се гърчи, трепери и се чуди на кой свят е.
Ивайло и Ивайла са ясни. Ами ние – Ивайловчетата?..

КАК НЕ СЪМ СЕ СЕТИЛ

Гледам старата дървена люлка.
Как не съм се сетил досега за това –
баба в нея е месела тестото – на светлина от светулки,
а после е лягала като бяла пита в нощта.

И дядо си е отчупвал от питата залче голямо.
Как не съм се сетил досега за това –
залчето е била мама, а после мама
ми е дала от залчето една троха.

Гледам старата дървена люлка.
Как не съм се сетил досега за това –
баща ми през лятото е събирал светулки,
за да светят на челото ми през нощта.

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

ИЗВИНИТЕЛНИ ОБЯСНЕНИЯ НА ОЧЕВИДЦИ

Като гледам и слушам какво става около мен, все повече си мисля, че историята е спряла. Нещо повече – че история не е имало никога. Историята, струва ми се, е само извинителни обяснения на очевидци и танц на историята с очевидците.
Страх ме хваща и за българската, и за световната история, като си помисля, че неща, на които съм бил свидетел, се представят в абсолютно противоположна светлина от тази, в която ги помня.
Питам се изобщо имал ли съм очи, какво съм гледал и какво съм виждал. На моето бяло сега някои казват черно и обратно.
Някога бях абсолютно убеден, че социализмът е най-справедливият строй, най-хуманният. Не съм си мислел, че в магазините няма достатъчно стоки и че по радиото говорят само за Тодор Живков и Леонид Брежнев. И моля ви за внимание – никой никога не ме срещна и не ми каза, че социализмът е лош, че трябва да се борим с него, че ни е нужна свобода или друг обществен строй.
Като студент също не видях бунтове и несъгласия. Как нито един мой колега не изпсува комунизма и не му се озъби? Ще кажете – правили са го пред други, все пак – не сте били техен човек. Но на мене ми се иска тогава да го бях видял.
Преди трийсетина години имаше един милион членове на БКП. Казват, че на 9 септември 1944 година членовете на Работническата партия са били не повече от 5-6 хиляди. Само за десетина години стават 200-300 хиляди. От любов към комунизма ли?
Само за месеци след 10 ноември 1989 година на големия митинг на СДС на Орлов мост имаше един милион души, казват. Допреди месеци – един милион членове на БКП, после – един милион срещу БКП.
Ако всички на митинга на СДС (и техните близки) бяха гласували за СДС, дали БСП тогава щеше да спечели изборите? Питам само. И защо са били тогава тези един милион членове на БКП и един милион митингуващи за СДС? Сещате се защо, нали – защото историята е почнала да танцува и да се върти.

Като казвам, че историята за мене е спряла и само се върти , имам предвид следното:
За каквото и да се говореше преди 1989 година, все се стигаше до гнилия капитализъм и тежкото наследство от преди. Сега е точно обратното – за всичко е виновен комунизмът, култът към личността и липсата на демокрация.
Преди лягах и ставах с Тодор Живков и Съветския съюз, сега лягам и ставам с Бойко Борисов, ЕС, САЩ и НАТО.
Преди лягах и ставах с отряда „Чавдар“, сега – с Белене.
Преди лягах и ставах с активни борци, сега – с репресирани.
Преди лягах и ставах с едни образи по телевизията, сега – пак само с едни.
Преди Партията си имаше един Бог, сега всяка партия си има богове.
Преди имаше една Партия и една Телевизия, сега всяка партийка си има телевизия и една Партия си има всичките телевизии.
Преди слушах „Ален мак“, сега слушам Васко Кръпката.
Преди четях Димитър Димов, сега четат Теодора Димова.
Преди гледах Вежди Рашидов, сега пак Вежди Рашидов.
Историята за мен не просто е спряла, дами и господа, тя се върти на едно място и когато си покаже гърба, иска ти да го приемаш за единственото ѝ лице.
В началото казах, че историята е само извинителни обяснения на очевидци. Сега ще добавя – извинителни обяснения на съмнителни очевидци.

НА ПЪРВИЯ ЧИН

Въведе ме в училище за ръка. От целия първи клас мене държеше за ръка и каза:
– Соколче, ти седни тука, на първия чин.
И аз седнах.
Другарката Харитонова – моята първа учителка, ме обичаше много. Като казвам много, означава, че лицето ѝ ставаше прасковено от умиление, като ме погледнеше, но и петънцата по него, които тя криеше с какво ли не, отново побеляваха леко. Чудна работа – радваше ми се, а петънцата по лицето ѝ изплуваха отнякъде и белееха. Никога не разбрах защо е така. Може би срамът, че ме е обичала заради нещо друго, може би гузната съвест, че ме е обичала неправилно и грешно – кой знае? Но фактът си беше факт – щом погледнеше през мене с поглед на жена, и лицето ѝ ставаше като праскова и белите петънца се появяваха.
Харитонова беше влюбена в баща ми, а оттам и в мен като в умалено подобие бащино, което е пред очите ѝ. Как да не ме сложи на първия чин – няма начин винаги да не съм на първия чин.
– Соколче, Соколче – шепнеше Харитонова и навиваше на дългия си фин пръст някоя от къдриците ми.
Боже, каква къдрава коса имах – като на негърче. Цялата ми коса беше на копчета, както казваха тогава, и приличах и на момче с облак на главата, и на кошер, който жужи някъде дълбоко.
Викаха ми Соколче, защото фамилното ни име беше хвъркато и птиче – Соколови. Баща ми беше Соколов – Калоян Соколов. А името ми приличаше, защото си бях отнесен отвсякъде.
Никога не можах да запомня какво учим в клас, нито да реша една задача през живота си. Докато децата сричаха азбуката, аз събирах скакалци в кибритена кутия; докато децата събираха и изваждаха числа, аз гледах как петелът се върти и прижумява покрай кокошките. Децата рисуваха пейзажи и поляни, аз нарисувах половин къща, и то обърната настрани; децата пееха, аз ръмжах и така нататък.
Но седях на първия чин, защото Харитонова беше влюбена в баща ми.
Беше го видяла някъде в града, срещнала го тоя мой баща – хубавец, сладкодумец, че и началник някакъв, и край – гръмотевица, любов. Той – хубавец и началник, тя –изгубена в славянобългарската азбука и педагогиката. И с петънца по лицето на всичко отгоре, и с мъж, който мечтае да стане ловец.
Разбрах, че една вечер ѝ заявил:
– Ако не стана ловец, няма живот.
И тя, какво да прави, сетила се, че баща ми може да помогне…
Искам да ви уверя, дами и господа, че от първия чин винаги се вижда най-хубаво. Виждаш черната дъска, виждаш как на черната дъска с бял тебешир се появяват букви, числа, думи, вселени. Виждаш как светът на науката оживява за теб.
Виждаш, ако гледаш където трябва. А аз в този момент гледах не към прозореца и хоризонта на черната дъска, а някъде надолу. И както гледах от първия чин надолу, видях гащичките на другарката Харитонова – бели и далечни. Срам ме е, едва го написах – един първокласник да има такъв поглед, ама като гледам не където трябва…
Харитонова си беше разтворила леко колената и бедрата и аз с моя първокласен поглед стигнах до белотата в края на картината. Веднага зажумях, но белотата си стоеше под клепачите ми. Срам ме е и ме е страх да погледна пак, а в очите ми – все белите гащички на учителката.
– Майка ти с какво ти мие косата, та ти стои така бухнала? – попита ме Харитонова.
– С домашен сапун – отговорих аз и изохках, защото тя този път нави на пръста си повече от една къдрица и ме оскуба.
– А от какво вари сапуна?
– От маста на прасето, ама слага липов цвят в казана, докато го вари. – И пак изохках.
После Харитонова се наведе и мина цял час, докато устните ѝ преминаваха през косата ми – целуна ме тази жена и докато се навеждаше и ме вдишваше, чувах жужене на пчела. И не ме беше страх, че ще ме ужили.
После баща ми и мъжът на Харитонова тръгнаха заедно на лов. Баща ми го уреди да стане ловец, даже го заведе до Плевен да му купят пушка.
Тази пушка за какво ми беше сега? Но щом съм я споменал, няма да я чакам да гръмне в края на пиесата, а ще обясня, че с нея мъжът на Харитонова гръмна доста зайци, фазани и даже една лисица. Опашката на лисицата цъфна веднага на врата на моята начална учителка, а зайците и фазаните ще се явят след малко.
Чудна, вълшебна приказка е любовта на жената. Особено на учителка, чийто мъж е ловец отскоро. Жената обича по принцип мъжът да е ловец и тя да бъде плаха гургулица, обича да седи до огнището вечер, а любимият да се връща с улов. А ако тази жена е учителка, то тя обезателно ще изнесе на любимия си урок, че много закъснява вечер след лова, и ще му пише отсъствие в дневника.
Татко и мъжът на Харитонова ходеха всяка неделя на лов, а в понеделник тя идваше или със заешка опашка на дръжката на чантата си, или с фазаново перце на баретата си. Много заешки опашки и фазанови перца минаха пред очите ми тая година.
Изглежда любовта между моята начална учителка и баща ми беше разцъфтяла, защото къдриците ми бяха скубани почти непрекъснато от дългите ѝ пръсти.
– Соколче, – питаше ме тя пред целия клас – коя ти е любимата песен вкъщи?
Аз, разбира се, нямах никаква любима песен, ама лъжех:
– Тих ветрец е вече спрял, ясен месечко изгрял… Това ми е любимата песен.
– А „Зайченцето бяло“ обичаш ли я?
– И нея я обичам много.
И музикалните ми лъжи нямаха край.
Не ми е известно къде са се срещали с баща ми – тогава моралът се крепеше на липсата на квартири и на невъзможност да се ходи по хотели, но че са се виждали често, е повече от ясно. Харитонова спря временно да порозовява, като ме гледа, и лицето ѝ се избистри. Много красиво лице имаше тогава.
Още тогава се научих да познавам влюбената жена. Нещо меко слиза при нея от небето, движенията ѝ се изпълват с плавност и продължителност. Влюбената жена спира да върви по земята, а плува на няколко сантиметра над нея.
В случая с моята начална учителка се стигна дотам, че тя почти спря да ни преподава и да ни изпитва. Аз бях останал без коса, дето се вика, но продължавах да седя на първия чин и от време на време да съзерцавам неща, за които си признах без бой в началото.
Животът обаче бързо писа двойка на тайната любов между другарката Харитонова и баща ми. Тяхната любов беше изгонена от училището, от града и от света. Мъжът ѝ разбрал, казал на майка и хайде – Соколчето прехвръкна в друг клас.
– Ти повече в този клас няма да учиш! – Съобщи майка.
– Защо?
– Питай баща си!
И отиде да реве в спалнята.
Не питах никого, но се разбра. Учениците от училището шушукаха какви ли не глупости и даже ми се плезеха. Да ги питаш защо се плезят на любовта на хората?
Харитонова не знам как събра сили и ни жива, ни умряла дойде да ме заведе в новия ми клас. Миг преди да ме предаде по списък и по опис на новата ми учителка, тайно ми пъхна нещо в ръката.
После каза на колежката си:
– И ако може, сложи го на първия чин. Иначе се върти и не внимава.
Като седнах, видях, че ми е дала едно перце от фазанка – сиво и крехко. На Соколчето си беше дала перце от фазанка, много мило, нали?
Няма как накрая да не спомена две важни подробности. Едната е, че съм бесен, дето майка ми рева в спалнята и очите ѝ почервеняха – за това съм бесен на Харитонова. Ама съм ѝ много благодарен, че искаше все да сядам на първия чин.
Иначе как ще виждам какво става пред мен?

ЛЯТНА ГРАДИНА

В градината с узрелите домати грее слънце
и грееш ти.
Един домат не иска повече да е червено съзерцание
и скача на земята.
И устните му се разпукват, и потича сок.

Така е хубаво, че сокът стига устните ти
и имаш семчици по устните,
а моите се червенеят и изпръхват.

В градината с узрелите домати има грах,
малини, даже две-три тикви.
И сянка, за която лешникът не иска благодарност.

Така е хубаво, че имаш петънца от лято по езика си.
Така е хубаво, че имаме градината
с узрелите красиви намерения.
Така е хубаво, че лешникът си сваля шапката
и ни похлупва с нея, докато изчезваме.