Точно на 1 ноември – Деня на народните будители, не бързайте да ставате рано. Ако можете, поспете още малко, още малко посънувайте.

А когато станете, идете в градината. Кажете на шипката честит празник и ѝ разкажете най-хубавия си сън. Разкажете най-хубавия си сън и на ябълката и ще видите колко красиво ще ви се стори това утро, колко разсъмнало.

На този 1 ноември влезте в гората – разходете се между дърветата и жълтите листа.Наведете се и вземете шепа листа, разгледайте ги и ще видите, че върху тях природата е изписала и букви, и знаци, и образи – изписала е и А, и Б, и Ю, и Я. Нарисувала е и образите на светите братя Кирил и Методий, на Паисий и може би на Чинтулов. Е, ако не си помагате с фантазия и с добри очи,буквите и образите може и да не се появят, но вие опитайте!

После идете до езерото и се огледайте във водата му. Вижте не само лицето си, а и душата си – вижте какво е останало от нея, вижте дали е красива. И защото днес е 1 ноември, трябва да се гледа повече и по-дълбоко. А как ще видите душата си? – Дивите патици ще ви кажат. Ще доплуват до вас и ще ви кажат всичко. Те знаят всичко, даже това, как може да се види душа – защото са птици.

После сложете цвете на паметника на някой възрожденец, писател или композитор. Седнете на някоя пейка и си завъртете любим стих в ума. Попейте си. Обадете се на приятел и го поканете на среща. Обадете се, ако можете, на някой облак, и си поръчайте дъжд.

И най-важното – спрете при уличния търговец на книги. Разровете се в кашоните му. Похвалете книгите му. Купете най-скъпата за вас. Купете книга не от книжарница, а от кашон. Повярвайте ми – ще ви стане много хубаво и леко, ще ви стане точно Първи ноември.

Като се приберете с книгата вкъщи, отворете шкафовете на библиотеката си. Помиришете въздуха и ще усетите как миришат книгите – на прах и лепило, на мастило и истории, на любов и на невъзможна любов.

И защото това е вашата библиотека, сложете книгата от кашона така, че всички други книги да я видят. Изчакайте да я приемат, да ѝ направят място и тогава…

Тогава разкажете и на книгите какво сте сънували сутринта на 1 ноември. Разкажете им най-хубавия си сън. Този сън може да е всякакъв.

Аз например на първи ноември най-често сънувам ученическата си любов и после пиша стихове до обяд.

А вие? – Вие сънувайте, каквото искате, само не забравяйте, че сънищата на 1 ноември трябва да се записват на лист. Кой какъвто има – бял, жълт, вълшебен…

На върха на ябълката една ябълчица е останала сама.
През деня е слънчице, през нощта е луна.

Приближаваш ли се нощно време към река, вървиш към нея с мозъка си, а не с очите си. Знаеш, че е някъде там, и вървиш. Краката ти затъват в пясъчни могилки, пясъкът влиза в гуменките ти – влажен и хладен. Спъваш се в камък, камъните стават все по-начесто, бодили и малки храсти се мотаят под стъпките ти.
Особено невидими са малките локвички. На двайсет-трийсет метра от брега са се плиснали. През деня в тях шават жабета, попови лъжички – щях да напиша попови лунички, и малки рибета. Тези локви са тънки като басма и през нощта буквално се диплят в нозете ти. Гуменките ти почват да джвакат.
Нощната река никога не е там, където си я оставил по светло. Какво е станало с нея в мрака не е ясно, но е слязла по-дълбоко в земята, потънала е и се е преместила към скалите на Балкана.
С нощната Вита при Гложене е така. Сигурно ѝ е студено на реката, щом се свива надолу и се завива с още мрак. Или пък я хваща страх и бяга да се притисне към скалите като дете към майка си.
Когато си близо до реката, чуваш как някой плете пуловер. Доближиш ли се съвсем, чуваш как някоя невидима твоя прабаба плете с тънки шишове – куки пуловер. Реката не шумоли, не бълбука, не тече, а леко трака като при плетене. Сигурен съм, че тъмната вода се вие, увива се, играе си около камъните и леко подрънква, сякаш стара жена плете в мрака.
Плетенето обаче се чува само ако си близо до бързеи. Само там можеш да доловиш движението от плетенето. Размотава се реката, къдри се, сякаш е кълбо, и пръските ѝ стават прежда за мокър пуловер. Чудото е в това, че този мокър речен пуловер не е тежък, а е фин, мек, ефирен и топъл. Направо можеш да си го облечеш през глава, ако си човек на метафорите. Нощно време реката винаги е топла и пуловерът ѝ е топъл.
Ако си стигнал до някой вир обаче, не чуваш нищо. Чуваш само как тишината е дълбока и може да те покрие целия, ако влезеш в нея. Чуваш дъното на вира и можеш да видиш рибите, но само в главата си. Можеш да ги видиш как спят, или по-скоро – дремят.
Не знам как хората ловят риба в река нощем, как рибите намират стръвта от въдицата и как се лутат в тъмното, вместо да спят. Къде ходят тия риби в тъмното? И досега ми е чудно и си мисля, че ако хванеш някоя нощна риба на въдица, тя трябва или да страда от безсъние, или да се е стреснала насън и да не знае какво прави.
В тъмния вир през нощта слизат много сенки, затова мракът е с много цветове. От върбите мракът се зеленее, от скалите и големите нападали камъни е бронзов, от тревата и храстите – мек и пухкав, от вятъра – палав и тръпнещ.
Спокойната вода те тегли да я преплуваш – да отидеш на среща с нея като с непозната жена. Вировете са жени – няма съмнение. Само жена може така да те вика, а да не казва нищо; само жена може да е абсолютно навсякъде около теб, а ти да забравяш името ѝ. И да я прегърнеш, и да ѝ поговориш, да се съблечете голи накрая в мрака, и да се въртите, докато премалеете.
Винаги съм се смял на тази приказка, че не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Идете на Вита през нощта и ще разберете, че това не е вярно. Вита не мърда никъде, чака те и те обича повече, отколкото обича камъчетата и рибите си. Идете през нощта на Вита и ще видите, че тя седи на брега, загърнала се е с пуловера, който е изплела, и чака. И винаги е боса. С пуловер е, а е боса. Аз никога не мога да си представя, че реката има обувки, колкото и красиви да са те. Реката винаги е боса.
Някога, преди много години, в едно горещо, трудно и бедно лято, когато си строяхме в Гложене къща, с майка и татко всяка вечер ходехме на Вита. Ходехме да се къпем и да си отморяваме душата, както се пее в песните. Майка ми носеше леген с дрехи, переше, седнала на брега, после с татко минаваха оттатък реката. Там само ги чувах до едно време. Чувах, че нещо си говорят, смеят се, чувах как баща ми пляска с ръце във вира, чувах един-два удара с крак по водата, докато плува, после – нищо – само бронзовия и зеления, и мекия, и пухкавия мрак.
По някое време откъм брега, където бяха изчезнали майка ми и баща ми, се долавяше кадифено и ситно тичане – туп-туп-туп – и тихо.Туп-туп-туп – и тихо. Сърцето ми и то – туп-туп-туп. Това са видрите, мисля си, те правят така. Те тичат така. Няма начин да не са видри – играят си и се гонят.
– Там ли сте, майко? – викам.
Никой не ми отговаря.
След малко родителите ми се връщат сияещи и въздушни, сякаш са прелетели насам над реката. Очите и зъбите им лъщят от сладка и изкъпана умора. Татко леко захапва майка за врата – закача я.
– Чухте ли видрите? – питам.
– Нищо не сме чули.
Отнякъде избликват двама серкмеджии. Беше забранено да се лови риба със серкме и затова те не смееха денем, а ходеха нощем. Знаеха, че строим къща, и ни дават риба. Дават ни все едно пари – да готви майка на майсторите. Вадят от брезентовите си торби пет-шест скобара и скобарите светят сребърно. После се чува как шляпат нагоре към бързея и как серкметата им свистят и се пръсват над водата. Ако не можеш да хвърлиш серкмето си така, че да покриеш всички сенки на реката, от тебе серкмеджия не става. А тези оловни топчета в края на мрежите сякаш са момчешки топчета. Игра – рибарска, нощна, любовна.
Като се прибираме, аз си лягам и се нося из леглото, и плувам. В главата ми е нощната река, и в корема ми е. Скърцам от чистота и от река, и от вятър. Леко потрепервам и макар че е лято, си мятам едно одеяло.
А майка е проснала прането и държи в ръката си калъпа сапун, сякаш е луна. Прибира сапуна в шкафа и лекичко скимти като видра.

 

На моите скъпи приятели Юлияна и Ваня, Младен и Тодор, които живеят в Ловеч. И аз винаги съм с тях.

Ако някой ме попиташе като момче за какво служи Покритият мост в Ловеч, щях да му кажа: за да минавам по него и да си купя кебапчета в стария град.
Там имаше една кебапчийница, в която продаваха най-сладките кебапчета – варени. Не ги печаха, а ги варяха в една голяма тенджера с вода, докато станат прозрачни, небесни кебапчета. Магията на тези кебапчета беше, че ги варят с вода от Баш Бунар – най-големия извор в града. Разправяше се, че който пиел от него, се влюбвал завинаги в красотата на този край или в някоя мома. Аз хапвах кебапчетата, варени в тази вода, и се влюбих завинаги в кебапчетата. И в белите като лице на момиче кебапчийски питки, които вървяха с тях.
После като ученик в гимназията си дадох сметка, че Покритият мост извежда към парка Стратеш. Стратеш беше убежище на закътани поляни и на втория по големина зоопарк в България. Това, че зоопаркът беше втори по големина, винаги ме е ядосвало. Как пък не можеше по нещо да сме първи, освен по големина на люляците?
Стратеш приютяваше и стотици изгарящи от любов сърца. Едно такова сърце с ученическа фуражка бях аз, но другото, което беше с барета и което очаквах да ми е вярно цял живот, ме предаде с инструктора си по кормуване, с който често пресичаха Покрития мост с един учебен москвич. А това голямо синьо У (Учебен) върху покрива на москвича още ми виси като обеца на ухото по отношение на любовта.
След тази моя сърдечна катастрофа мостът пак така водеше към Стратеш, към полусенките, теменужките и черешките ранозрейки И към паметниците на българо-руската бойна слава. Под тях бяха гробищата на града.
Колко слава, колко спомени и колко паметници в този мой свиден Ловеч! Паметник до паметник. И един паметник най-висок от всички – на Левски.
В Париж, където и да погледнеш, виждаш Айфеловата кула. Тук виждаш Левски. И в миша дупка да се скриеш, виждаш Апостола. Никога не разбрах защо точно на паметника Левски е с леко подгънат крак. Сигурно са искали да внушат, че той никога не спира, че винаги върви. Ами ако по войнишки е застанал в команда „Свободно!”? Той е Апостол, но и той има право да се отпусне малко. Малко да се освободи от тази вихрушка, наречена свобода, невиждана от никого до днес.
Аз, разбира се, замръзвам, защото това е Левски и силата му е до небето. Но защо паметникът му трябваше да е до небето? Сигурно, за да не слезе никога и да не се върне вече в стария град на Ловеч. Ако случайно се върне и слезе да походи из Ловеч, гигантът трябва да мине през Покрития мост, а няма да може – много е висок паметникът. Да легне и да пълзи – абсурд! Това е Левски. Да си отреже сам главата – правил го е, но едва ли ще го направи пак. Затова Левски си седи там, където си е, и не помръдва. Чисто технически е неподвижен, защото Покритият мост е препятствие.
А сега нека малко да успокоим хората, които казват: „Ама как може така? Как може така да се говори за паметника на Левски.“
За Левски в България – пък казвам аз – никога не се говори. За Левски само се пее и рецитира.И му търсим гроба.Голямо търсене падна на тоя гроб. И го няма, и го няма. Може пък и да ни е сърдит. А когато един гроб ти е сърдит, как да го намериш?
Нека сега да внесем малко романтика. Ако бях поет на Ловеч, но там аз никога не бях признат за слуга на метафорите, щях да напиша: Покритият мост е чадър над камионите, които някога минаваха по него; Покритият мост е чадър и за рибите в Осъм, които от реката гледат слънцето и луната; Покритият мост е и ръкав от ризата на Ловеч (това се получи много добре). Покритият мост е път към уханията на люляците по хълмовете. И това става, ама е малко сладникаво. Покритият мост е и гъста боза, и любовна съдба. Е, това пък откъде дойде?
Ами дойде от там, че на моста някога наистина се продаваше най-гъстата боза и хората изкупиха конците на града, защото рекламата за нея беше: да я режеш с конец.
А любовната съдба на Покрития мост? За нея нямам думи, за нея трябва бинокъл. Силен военен бинокъл, за да се види.
С такъв бинокъл се беше снабдил художникът на кметството. Той следеше своята любима от скалите срещу моста – за колко време минава от единия до другия край на тази покрита метафора за връзките между хората. Мереше с хронометър времето на преминаването и ако любимата закъснееше с половин минута, правеше цветни скандали. Защото да закъснее с половин минута означава, че докато минава по моста, любовта му говори с други хора и не го обича. Ами ако говори с мъж? И тогава художникът на кметството, подобно на Ван Гог, посягаше на себе си, режеше вените си – съвсем лекичко, по-скоро се одраскваше и то пред „Бърза помощ”, пиеше по пет аспирина и се тровеше с гроздова ракия от Южна България.
Ех, този Покрит мост! Ех, този Кольо Фичето, дето го е построил! Ех, тези будни хора, дето го направили пак, когато изгорял.
Казах, че мостът е изгорял и възстановен отново, и се сетих, че веднъж началникът на пожарната ми каза, че мостът му прилича на голям маркуч, с който може да се угаси всичко – дори и река Осъм, ако случайно водата се запали.
Иначе аз винаги съм знаел, че Покритият мост е най-красивата част на Ловеч, че е главата и умът на града, че е душата му.
И чадър за рибите, разбира се, които много мразят да се мокрят в Осъма, когато вали дъжд.

Най-напред го усетих като семка. Ето тук – долу в корема ми, усетих, че се спотайва малка семка. Усещах я как се обръща, как се свива и набръчква, как се цепва и как от нея пониква дръвче. Как е долетяла тази семка в мен, не знам. Иска ми се да си мисля, че съм се целувал с птица и така е станала работата, ама едва ли. Птиците се целуват само с капките вода, а пък аз не съм капка вода и това е известно на всички.
Мисля, че е по-добре да не знам как семката се е озовала в мен и как от нея се роди дръвче. Така е къде-къде по-красиво и загадъчно от това, да науча, че майка ми е била ябълка или праскова, или круша, и да се чудя какво да правя с човешката си биография.
Представяте ли си ме – момче с дръвче в стомаха? Като малко стихотворение.
Прекрасно е, че няколко години това дръвче разцъфтяваше и се смееше, шумолеше и се поклащаше от вълнение и беше толкова щастливо, че когато кихнех, ми ръкопляскаше с листата си.
За дръвчето се грижеха всички, които се въртяха около мен, и най-първо баба ми.
Тя по цял ден ме носеше на гърба си в едно шарено цедило и ми показваше света наоколо. В градината между невените и краставиците аз разбрах колко е хубаво и кръгло да си невен и колко е зелено и продълговато да си краставица. Там, в градината, видях как тиквата дебелее и се спуска по дувара, сякаш е домашното ни слънце, и как доматите си играят на малки залези. Между лехите с лук се запознах с бурените и запомних, че бурените са най-верните приятели на пръстта и че никога не я изоставят току-така. От гърба на баба видях как козлетата прелитат от облак на облак, как прасето хърка като уморена светкавица и как петелът се облича всяка сутрин с гвардейска униформа.
Сега ще напиша нещо много тихо и скришно – баба ме обичаше толкова и толкова аз се бях слепил с гърба ѝ, че тя пишкаше така, както бяхме слепени. Чувах я как пишка и не знаех какво прави. Ама знаех, че е скришно и тайно. И още повече я обичах и я прегръщах така, че щях да я удуша – синини ѝ оставих по гушата.
И дръвчето в мен какво да прави – гледа с очи, мига от радост и е замаяно.
Да, ама баба умря. И аз затънах в ковчега ѝ посред стаята като в пряспа – като в лоша и ледена пряспа. Гледам я – не е тя, не е баба. Моята баба грееше, тази е хладна. Моята баба приказваше, тази си е глътнала езика и приказките, моята баба беше момиче, а тази е друга баба. Познах я само по пъпката на носа – само по голямата пъпка на носа я познах. Някога тази пъпка ми изглеждаше като цвете, сега си помислих, че е камъче, студено камъче.
И на дръвчето в корема ми му паднаха първите листа. Усетих как ми става лошо и побягнах на двора. Не повърнах, само се вцепених и взех да гледам как котката си мие лицето и ръцете. А може и да не се е миела, а да е плакала – кой знае.
После беше майка ми. Тя миришеше едновременно на лавандулов спирт и на парфюм „Бич може“. Тръгваше на работа, когато в очите ми още не се беше съмнало, и си идваше, когато вече бях уморен до безразличие. Голяма глупост написах – уморен до безразличие. Не, бях уморен до изчезване, че по цял ден беше в болницата, и това ме разболяваше.
Мама светеше и покрай нея всички светехме – от килима в хола с ресни, обърнати винаги към изгрева и към залеза, до плочките в банята – всичко светеше. И ъглите на стаите – и те светеха. Къпеше ме сутрин, обед и вечер, денем и нощем – къпеше ме, докато любовта ми към нея не потече като вода. Наводних я аз със своята любов. Не ѝ давах дъх да си поеме и главата си над моята любов да си покаже. Ревнувах я от роклята ѝ, от гребена ѝ, от гривната и от сутиена ѝ, от походката ѝ я ревнувах.
Докато един ден не разбрах, че иска да се самоубие. Каза ми го в очите. Спомена за въже и за някакъв край.
И дръвчето в мен изпращя, преви се.
Като си помисля за какво е искала да се самоубие, ми идва само едно на ум – от много любов. Обичаше татко ми до небето, а мене – до Космоса. А пък телцето ѝ – малко, как да събере в такова телце толкова любов. Да си майка на Вселената не е лесна работа.
Баща ми пък направо отсече дръвчето в корема ми, по-точно – го застреля. Работеше в полицията и си оставяше пистолета във витрината на шкафа, при книгите – да се вижда, да ни е пред очите и да се фука с него, разбира се, ако дойде някой у нас. И го е оставял зареден тоя пистолет. Акъл не е имал.
Казах, че баща ми е отсякъл моето дръвче и го е застрелял, ама не е точно така. Преди историята с пистолета, а и после, той качи на клоните на моето дръвче много птици и животни, много пътища и планини, много истории и легенди, и балади, и смях, и фантазии. И песни закачи по клоните.
От него знам, че кафето, за да е хубаво, трябва да е черно като женската душа и сладко като изневярата и че душата на човека и доверието са като вятъра – излетят ли, никога не се връщат повече.
Всичко това е така, ама баща ми веднъж изчезна и си забрави пистолета. И аз го взех. Взех го и го насочих към най-добрия си приятел.
Един ден по-рано този мой най-добър приятел ме извика в тяхното мазе и там ми показа как от триене на ръка с човешко тяло се получава огън. Не ми разказа какво е любов, а как се прави любовен огън. И аз разбрах, че най-хубавото нещо на света е, ако бързо, много бързо въртиш едни и същи думи в ума си и ако ръката ти свива света около теб само до едно движение.
Боже, какво съм разбрал тогава – че любовта била движение, и то много бързо! Глупости на търкалета. Как да не го убия този мой най-добър приятел?
– Искаш ли сега да те убия? – попитах приятеля си. Пистолетът сочеше към него.
– Недей, убий телевизора!
Обърнах пистолета към телевизора, но не застрелях филма, а в последния момент вдигнах ръка нагоре и гръмнах в тавана. Посипа ни вар, въздухът стана и синкав, и бял. Държах пистолета към килима и хей така, без нищо, от несвяст, гръмнах пак. И изпищях, хвърлих пистолета и се счупих. Страх, мъка, ужас, вар, изстрели, комшии.
Не ми се разправя повече, само добавям, че баща ми гръмна трети път с пистолета, като каза, че обича друга жена, че не може без нея, че разбрал какво е щастие и още такива работи. Голямо гърмене падна в тая къща!
След време се огледах в огледалото – имахме широко огледало в коридора и аз се побирах целия в него. Гледах се и за пръв път си казах:
– Николайчо, това си ти, ама защо си станал дървено човече?
Бабо мила, майко мила, татко мили, какво беше станало с мен? Къде ми беше изчезнало дръвчето и кога бях станал дървено човече?
И отидох, и за пръв път си купих кутия с цигари. Изпуших две-три до реката, зави ми се свят. Но на тръгване си помислих – трябва да внимавам с кибрита. Кой знае – може и да лумна.

Модерна и конюнктурна професия не е равнозначно на щастлива

Тръгнеха ли облаците да идват откъм манастира, баба ме вземаше и ме водеше при сестра си.
– Хайде, Николайче! – викаше тя с леко белнати и повдигнати нагоре очи.
Хвърляше на гърба ми и на нейния гръб по един найлон и тръгвахме.
Сестра ѝ живееше през пет-шест къщи надолу от нашата, но щом облаците идваха откъм манастира, трябваше да иде да я види. Знаеше се, че идва ли дъжд от манастира, идва раздяла.
Влизахме в къщата на нашата роднина и стояхме не повече от петнайсетина минути. Двете жени си приказваха бързо и все по-бързо неща, които няма да могат да си кажат в близките дни. Ние оставяхме домати и боб, вземахме брашно и орехи, някакви приказки за комшийки се разправяха, нещо за това-онова и тръгвахме.
В тези минути двете сестри излъчваха страх, грижа, любов една към друга. Пипаха се по главите и забрадките, а телата и кожите им бяха изпънати и напрегнати. Въртяха се в кръг жените, шушкаха се и сякаш не смееха да назоват това, което идваше.
– Може и да не е много голям, а? – питаше премаляла баба.
–А, ааа, ако нещо такова повече, ела на дола утре сутрин да се видим!
–Ще, ще…
Тръгвахме си в някакъв унес, трескаво и набързо, и докато изминем тези стотина метра до вкъщи, първите дъждовни капки ни удряха по главите. Не ни удряха, а се сплескваха върху главите ни.
Първите капки на дъжда са като деца, които играят на криеница. Изскачат изневиделица и идват не от небето, а отстрани или отдолу, или кой знае откъде. Нали са деца, тези първи капки си имат имена. Аз им бях измислил имената – Първанка, Бистра, Светла, Дебеланка, Топчето. Такива момичешки имена бях измислил на първите капки и те пляскаха с ръце по найлона, който ме обгръщаше, за да ми се обадят, че са пристигнали.
Тези стотина метра ние с баба вървяхме и между капките. Най-хубавото нещо в началото на един дъжд е, че между капките му има пътеки, по които можеш да минеш сух. И не ти избираш пътеките, а пътеките избират тебе. Как става тази работа със сухите пътеки в дъждовното небе, не ми е ясно, но става. Човек върви по земята, дъждът е завалял, а човекът остава почти сух, защото капките му правят път, така да се каже, уважават го затова, че се прибира вкъщи. Но това трае много малко време, после пътеките се затварят, зарастват от дъжда, той превзема всичко и небето и земята стават вода.
И всички тези капки с момичешки имена порастват, стават големи жени и като големи жени валят с косите си над света.
Тогава дъждът, който слизаше от манастира, ритваше с крак портите на небето и връхлиташе.
И хората от Гложене – и баба, и сестра ѝ, и кучетата и котките, и козите и кравите, и гълъбите и гущерите, и гъските и охлювите, и вишните и ябълките знаеха, че дойде ли дъждът от манастира, ще е голямо разделение.
Облаците в началото бяха бледосини, после потъмняваха, почерняваха, виеха се, сякаш са огромни смоци, тръгваха да слизат по склона на планината, търкаляха се, настъпваха се, качваха се по гърбовете си, сякаш са коне, цвилеха и махаха с опашки. А от опашките им пращяха мълнии.
Такова пращене можеш да чуеш само когато сломена, ядосана и изоставена жена сваля своята рокля в тъмното.
Мълниите бяха като огнени патерици за облаците, които продължаваха да слизат от манастира, да куцат и да се привеждат, докато се пльоснат по корем над селото.
Дъждът валеше на пръчки. Можеше да се види как водните пръчки се подреждат първо надолу, после застават настрани, после сплитат пръсти и така плетат дъждовната си кошница.
Дъждът валеше и от мъка. На такъв дъжд, който идва от манастира, мъката му е голяма. Мъчно му е за небесните неща, за звездите и това, дето е зад тях, за кръглите залези и за това, което е след залеза, и за кой знае какво още.
А когато мъката на един дъжд е голяма, и дъждът е голям.
С баба излизахме на терасата и гледахме как селото бавно започва да плува, как в двора ни влиза невидим прилив, как кокошките се качват по дърветата, как прасето се мъчи да полети заедно с кочината, как червеите в градината скачат и избликват, как мушмулата се привежда и се смалява, как улукът се задавя и кашля и как пеят с мокри гласове и светят цинковите кофи, които баба пълни с дъжд.
– Омеква ми косата, като я мия с дъждовна вода – казва тя – затова пълня кофите.
Но в гласа ѝ вече има уплах и влага, голяма влага и голям уплах.
По улицата понякога притичват приведени мушами и найлони. Хората щъкат нагоре-надолу, после всичко потъва.
Дъждът валеше отвсякъде и най-вече от страха на селото. И повече нямаше цветове, нямаше привечер, нощ и ден. Имаше привечерен дъжд, нощен дъжд, разсъмнат дъжд. И мъгла – мъгла, която се опитваше като с парцал да попие дъжда, но само се смиваше в него.
И бученето дойде и стана голямо, много голямо.
С баба слушахме как бученето първо беше някъде високо над нас, в стръмната част на селото, как после тръгна да слиза и да бучи надолу, как ревеше и как се разля това бучене и раздели селото надве.
Бучеше Смильов дол – така се казваше това бучене. Този дол разделяше селото надве и когато дъждът се плиснеше от манастира, Смильов дол прииждаше така, че хората с дни не мърдаха от къщите си и сякаш оставаха на два отделни континента.
И затова ние с баба ходехме при сестра ѝ преди дъжда – да си вземем довиждане, така да се каже, защото нямаше да се виждаме няколко дена. Долът не разрешаваше.
През цялата година този дол си беше една стръмна и каменна улица, по която козите и гъските слизаха до Вита и по която ние през зимата се пързаляхме, но завалеше ли, и ставаше като Ламанша. И как ревеше този дол след дъжд, и как викаше и охкаше, и как се молеше и тропаше.
Понякога, когато заблудена и повлечена коза плуваше надолу, долът врещеше и бодеше с рога въздуха, когато някой гъсок се люшкаше по вълните, долът пляскаше с крила и съскаше, а понякога мътната му вода потракваше с каменни зъби и с откъртени павета и скали. По водата в дола се носеха незнайно откъде стари печки, столове, качета, черги и ужасии.
Хората от селото стояха на двата бряга на тази улица река, на този гложенски Ламанш и викаха един към друг, и махаха с ръце.
Първоначално не се чуваше нищо. После думите, макар и измокрени от мътната вода, ставаха доловими:
– Еей, как е магарицата? Магарицата как е?
– По-добре еее, не куца толкова.
– Имаш ли аналгин, остана ли ти аналгин?
– Имааам, имам, още две зърна имам.
– Васьоо, въдицата, въдицата взе ли, да я хвърлиш за риба?
– Довечера, довечера ще я хвърля за тебе, како Мике…
И все такива работи си приказваха хората през Ламанша.
И ние с баба стояхме там, а сестра ѝ – от другата страна. Баба само си сваляше кърпата от главата и пак се забраждаше, сякаш искаше да покаже на сестра си и на цялото село, че си е мила главата с дъждовна вода и косата ѝ е станала мека. А аз само си мислех, че е крайно време в този дол да има риба.
– Трябва да се направи тука въздушен мост! Без мост няма да стане! – викаше техникът на кметството.
– Или да се купят лодки – една-две лодки за зор заман – умува друг.
– Какви лодки в Балкана, бе? Млъкни… Лодки в Балкана…
Водата намаляваше, почваше да се избистря, ставаше сура като гръб на елен, както се казва по тоя край.
И тогава някое лудо момче първо се хвърляше през водата. Подхлъзваше се, падаше, ставаше като мокър плъх и накрая – след минута или след век, преминаваше оттатък. Като моряк и като малък Колумб момчето се престрашаваше и преплуваше този дъждовен океан, този космос от дъжд.
Така е с тия дъждове от манастира – от тях се раждат и моряците на Балкана.
После хората почват да шляпат по водата, минават я хей така, за да погазят в нея и да я преминат, после се пръскат с вода и се занасят…
А баба и сестра ѝ идват с по един леген да перат дрехи с дъждовна вода. После идват и други жени да перат дрехи насред улицата.

Аз съм убеден, лично съм убеден, че водната капка е измислена да се плъзга по фаянс. Не да мие и да напоява, не да отразява слънцето и да прави дъга, а да се плъзга по финия фаянс – затова е измислена капката. Фаянсът и капката са родени един за друг и който ги раздели, не е добър човек. Гладка е водната капка и фаянсът е гладък и като се съберат, се обичат. Целуват се и се прегръщат, милват се и няма раздяла през всичките векове напред.
Няма раздяла, но някога, за да станат неразделни като в балада, на водната капка ѝ беше нужна мивка от фаянс. А майстори на мивки от фин фаянс тогава нямаше. Нямаше плочкаджии. Ние лично в кухнята на новата къща имахме студена балканска вода от най-хубавия извор – чиста и режеща, зъбите направо изтръпваха от нея. Чешмяната вода беше каптирана и докарана в селото ни от една водна пещера под Гложенския манастир. Водопроводът беше нов и аз не спирах да мисля, че тази вода се е родила в пещера, че са я пили самодиви и хайдути, стигах чак до праисторическия човек и неговата праисторическа жажда и бях много горд. Какво нещо са съчиненията за студената балканска вода!
– Има един майстор по фаянса в село Катерица, Плевенско – каза баща ми. – Ще запаля колата и ще ида.
– Много е далеко! – каза баба.
– По-близо мивкаджии няма – бяха последните думи на тате и москвичът запуши от Балкана към плевенската Катерица.
Докато чакахме с баба майстора на мивки и плочки, аз през цялото време мислех за името на това плевенско село Катерица. Не знаех, че тамошните хора му викат Катерица с ударение на втората сричка, а се забавлявах да го оприличавам на катерица, която се качва на орех, и си мислих как едно село може да се качва по дърветата и да се шмугва в гората. Оказа се, че може, защото Катерица и катерица, където и да са ударенията им, са едно и също животинче.
Оказа се, че името на село може да изчезва, защото после точно така митичният и по-ценен от парче злато Митко – специалистът по финия фаянс, се качваше по дърветата на живота и изчезваше в гората на грешния свят – като катерица.
Изречението стана много засукано и едва се разбира, но и животът на човека е засукан и понякога едва го проумяваш.
Татко се върна късно вечерта и доложи, че Митко специалистът се е съгласил, че ще дойде след десет дена и лично щял да докара плочки.
Когато съобщи, че ще донесе и червен цимент за фугите на плочките, слънцето изгря пак, макар че беше вечер. Тези десетина дни не бяха десет дни, а много дни, умножени по десет. Така ни се струваше на всички, които я карахме без мивка в кухнята.
Накрая той дойде.
Иска ми се да напиша той с главна буква, но ми се струва неприлично, защото той се пише с главна буква само в евангелията и само когато става дума за Бог. Та той дойде. Дойде с едно малко зелено камионче, докара бели фаянсови плочки и червен цимент за фугите като същински Бог. Докара и цялата тайнственост, магия и мъжки чар, каквато имат големите майстори на мивки, защото българката, ако си признаем честно, е невяста не само на мъжа си, а и на мивката си. Така че Митко специалистът се падаше нещо като мъж на всички жени.
Баба беше назначена за негов адютант и апостол и първата задача, която фаянсовият генерал издаде, беше:
– Каса шуменско – от бомбичките, и суджук – подкова. Без тях мивка не става.
Баба ги намери, като ходи чак в ресторанта на „Балкантурист” в Тетевен с един камион и се върна с камиона, свита в каросерията му и брулена от лечебния балкански вятър.
– За суджука – яде ти се. За бирата – пие ти се. Ама какво общо има мивката с това? – попита баба.
– Ако не накисна всяка плочка в бира, не мога да ги пиля и не прилягат, а ако не ям суджук, ми треперят ръцете – каза най-сериозно този Микеланджело от село Катерица.
После стоя два дена, прави нещо и изчезна.
– Той така си изчезвал – каза татко. – Хората в Катерица ми казаха, че изчезва. Почне мивка на едно място, на друго – и го няма.
Мисля, че беше взел бая пари от нас. Тате се вдигна с колата и пак в селото с това скокливо име. Отидох и аз с него за кураж. Седях отпред и отдясно.
Там една жена веднага ни разказа покъртителни истории за този Митко, майстора на мивки, за този Ромео на Северна България и плевенската равнина, за този Филип Тотю. А защо пък чак Филип Тотю, ще стане ясно след малко.
– Митко ли? – започна жената. – Сигурно пак се е оженил. Той през пет месеца си намира по някоя и се жени – тук жената си дръпна кожата под окото надолу, демек – жени се, ама наужким. И продължи: представял се за сирак, нямал никакви роднини, за пръв път открил любовта и не искал повече да е сам. Нямал сили да живее без любов.
В деня преди сватбата булката тегли пари, нейни пари. Сватба е, трябват пари. А той нали е сирак – няма. Теглят парите от банката в града и той я праща за цигари.
– За какви цигари? – пита татко.
– За цигари – казва жената. – И то от най-далече, от чак хе-е-й там, дето цигарите са сухи и хубави.
И жената пак си дръпна кожата под окото – демек, плува ли корабче?
– Лъжел е, бе, лъжел е да му даде чантата с парите, пращал я да му купи цигари и край – изпарявал се. И така много пъти с много булки.
Но какви дни – мисля си аз години по-късно – са изживявали тези изоставени и ограбени жени преди сватбата! Какви мечти, какви приказки, какво състрадание и хуманизъм към сирака, каква любов! Понякога звездите на любовта могат да се отразяват и във фаянсова мивка, направена от голям майстор, а не само в езеро.
– Казват, че веднъж излъгал една жена, голяма партийка от БКП в Благоевград. Казал й: „Аз може и на курсове да съм бил, ама съм бил на курсове, защото е нямало кой да ме насочи идейно”.
Тук жената от Катерица се смя две минути:
– Представяте ли си – стара мома, партийка, началничка, а наш Митко я излъгал!
– А курсовете, на какви курсове е ходил? – татко едва се сдържаше.
– Той така вика на затвора. Като е в затвора, вика, че е на курс. Но най-лошото, дето го направи Митко, е, че обра майка си и баща си.
Жената гледа надолу известно време и едва продължи:
– Омотал си той крака с бинтове, взел една патерица и хайде – у тях. С тия негови курсове техните не го били виждали поне година-две. „Що куцаш бе, Митко?” – проплакала майка му. „А, нищо ми няма.” „А бе що куцаш?” – И Митко – жената плюеше от яд и срам, преди да продължи – казал, че е болен от гангрена и ще му режат крака. „И с един крак се живее” – викал той. – „Вие да сте здрави”. „Не, тая няма да я бъде!” – бил отговорът на майка му и баща му – „Ние сме насреща, каквото трябва” – И му дали всичките си пари.
На мен ми се завъртя главата, татко стана червен като портокал. Като казах червен като портокал, се сетих, че жената спомена за още един случай.
Започнал работа този наш невидим вълшебник в един магазин „Плод и зеленчук” в Плевен. Продавал плодове и зеленчуци сам, в голям магазин. Сам на кантара, сам на чекмеджето с парите. И продавал само банани и портокали. Откъде ги е намирал по онова време, остава забулено в тайна. Толкова много банани и портокали, и нощни ласки, и съзвездия продал, че когато накрая го надчели, сумата с пари била по-голяма от братските могили и паметниците в Плевен. И на Митко вместо да му направят паметник на рицаря на южните плодове, го пратили на курс. Преди затвора той избягал с лодка в Румъния. Това с преминаването на Дунава го бил правил няколко пъти. Върнали го пак и оттогава му викат и Филип Тотю. Филип Тотю на финия фаянс.
Сега искам да прибавя нещо от себе си, може и да не е било, но аз го вярвам, защото така образът на този фаянсов герой може поне малко да се излъска. Дали от бананите, дали от портокалите, но организмът на Митко заякнал, вдъхновил се от добрите цитрусови времена и станал кръводарител. Осем пъти за една година давал кръв в кръвния център на кръвна банка и от там му извадили книжка за кръводарител. С тази книжка можел да сяда на първите седалки в градския транспорт. Представяте ли си Митко специалистът да се вози в градския транспорт? А кой знае – може да го е вдъхновил не толкова хуманизмът, а възможността да влиза в банка, пък била тя и кръвна.
Този украсен, много мрачен и както ми се стори твърде личен разказ на жената от село Катерица завърши с покана да влезем в къщата ѝ и да ни почерпи със сладко от доматчета. Имахме нужда от нещо сладко да се подкрепим.
И тогава блесна мивката на жената – бяла, красива, ефирна, с червени фуги между плочките. Мивка с фантазия, мивка с характер и грижа за човека, мивка мечта. Измитите съдове по нея просто летяха. В чиниите имаше отблясъци, а паниците сами се пълнеха с благодат.
– Митко ми я направи – каза нашата Шехерезада, погали с пръсти плочките, сякаш са мъжко чело, и въздъхна дълбоко. – Направи ми я и отлетя.
А нашата мивка стана готова чак след година. Добре, че един братовчед на баща ми завърши курсове по фаянс в строителния техникум в Тетевен. Той я довърши.