Skip to content

КАКВО МИ РАЗКАЗВАШЕ БАБА НА ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ

Всеки път на девети септември след тържествата и данданиите с баща ми ходехме на село да видим баба и да я поздравим.
Баба беше вдовица на партизанин, убит като доброволец в Отечествената война край Страцин.
Слязъл дядо ми – трийсетгодишен, на 9 септември 1944 година от планината и два месеца по-късно загинал, прострелян от снайперист при Страцин. Изтичала му кръвта, но го качили на кон. Искали да го спасят, а кръвта му изтекла, докато бил на коня.
Баба цял живот вдигаше кръвно и ни посрещаше с превързана с кърпа глава и два срязани лимона на слепоочието. Знаеше за какво сме дошли точно днес…
Сядахме да обядваме. Баба готвеше толкова хубаво, че не личеше да е готвила. Къщата светеше и миришеше на есен.
После татко излизаше на двора, мотаеше се нещо, а баба почваше да ми разправя:
– Аз на дядо ти Никола, да знаеш, още съм му ядосана. Излъга ме, че няма да иде на фронта, а пък отиде. Не може, вика, Доне, момчетата в Червен бряг ме чакат на гарата. Страх ме е, вика, не сме опитни, ще ни избият, ама не може… Само една телеграма получих от него: „Гоним Берлин“. И след време го докараха в ковчег. На погребението валеше дъжд. Двайсети ноември беше и много народ се събра. Приказки, венци и накрая останахме аз и баща ти.
Тук баба спираше и вадеше от една кутия малка снимка от погребението. Тъжна снимка, а пък къдрава отстрани. На снимката всички хора се скупчили един до друг, а в средата – ковчегът на дядо почти изправен. Изправен и дядо, накичен с цветя и с войнишко кепе. Чудя се как не е паднал или отлетял.
– Останахме ние с баща ти след погребението, – продължава баба – а той малко момче и хайде – за колибата. Колибата – на четири километра в Балкана, на високото, и докато стигнем, се стъмни. Как сме вървели, ми се е изтрило, но като стигнахме в къщата, и очите ми изстинали, и краката ми ги няма.
– Мамо, гладен съм – това чух да ми казва баща ти. И аз опържих три-четири яйца и седнахме да ядем. Ами като е гладно момчето? Ами като бях гладна и аз?
Ето това ми разказваше баба на девети септември.

РАЗСЪМВАНЕ

Честит 6 септември – един от дните на нашето разсъмване.

***

Като чуя да казват, че слънцето изгрявало от изток, и умирам от смях. Няма такава работа! Слънцето изгрява оттам, откъдето кукуригат петлите.
Понеже по цели нощи не спя, аз най-добре зная, че слънцето не изгрява, а слиза по малки мостчета.
Кукуригне нашият петел и хоп – в мрака се появи една дъга от трептения.
Викне комшийският петел и хоп – още една дъга от бъдещия слънчев мост се появи.
После се обади трети хубавец, четвърти и така до самото зазоряване – все дъги, все мостчета.
Нашият петел кукуригаше малиново, защото в двора садяхме малини. Комшийският пееше лешниково – хората си имаха лешник. Нататък кукуриганията бяха ябълкови, доматови и зелеви.
Представяте ли си? – Сякаш се спуска мост за слънцето от малинови, лешникови, ябълкови, доматови и зелеви ранни песни.
Ние гледахме виолетов петел. Комшийският беше тъмнозелен. Следваха белият, червеният и резедавият.
Най-далече пееше един чисто жълт, след който се съмваше.
Всеки петел си имаше отделен костюм и отделен цвят на песента. По различен начин си кривяха шиите тези сутрешни солисти.
Един от солистите си притваряше очите и видимо се престараваше до премаляване. Друг дирижираше с шията си, някои си извиваха вратовете като питанки, други клатеха глави – и философски, и музикантски.
И след всичко това мостът от петльово кукуригане беше готов и слънцето стъпваше на него.

КАТО ХОДЯ НА ПРОТЕСТИТЕ

Като ходя на протестите, ми се струва, че не ходя, а прелитам от едно време в друго – за малко, но прелитам.

Като ходя на протестите, видях една бременна жена, която седи на столче. Надявам се след време детето ѝ да подскача и да си играе точно тука.

Като ходя на протестите, виждам едни политици, дето по-добре да не ги бях виждал.

Като ходя на протестите, виждам шлемове, щитове, палки и боксове. И кръв. И се питам – какъв ли филм снимат точно сега.

Като ходя на протестите, не виждам много добре, но се надявам, когато лютивият спрей се разсее, да видя колко красиво е наоколо.

Като ходя на протестите, виждам гълъби да се къпят във фонтана и се надявам да са станали бели.

Като ходя на протестите, виждам и сенки, които хвърлят павета и бомбички по полицаите. Уж сенки, а хвърлят силно и отдалече. Виждам и водни оръдия, а ги мисля за слонове от цирк или за детски водни пистолети.

Като ходя на протестите, винаги закъснявам – даже по-рано да съм там, винаги закъснявам.

Като ходя на протестите, виждам един светофар, който свети само зелено. Най- мъдрият светофар.

Като ходя на протестите, видях едно момче с каска и лопата и ми е хубаво да си мисля, че каската ще го пази, а с лопатата след време ще копае в градината си.

Като ходя на протестите, видях едно куче, което си говореше с хората и беше съвършено съгласно с техния гняв. И кимаше с глава.

Като ходя на протестите, понякога сядам да си почина на тротоара и виждам каква голяма улица само е тротоарът.

Като ходя на протестите, не виждам много от приятелите си, но се надявам, че тъкмо сега те пишат стихове и стиховете им са красиви.

Като ходя на протестите, винаги е сутрин – даже вечер да е, пак е сутрин.

Да видиш Гложенския манастир

Гложенският манастир е толкова високо в небето, че трябва да се вижда отвсякъде. Да, ама не е така.От дете знам точно къде е. Хиляди пъти съм го съзирал над гората и под облаците, а сега го няма. Кривя си шията и очите да го видя, а той е изчезнал. Гледам нагоре – къпини, орехи, баири, клонаци, буки, мъгли, а манастира го няма. И изведнъж – ето го! – Като кафяв светъл охлюв е изпълзял по скалите и си почива между небето и земята. Пристъпя крачка напред – изчезне. Върна се обратно – пак си е там. После метър надолу – стопил се е. Защо правиш така, Господи,че високите и далечни неща да ги виждаме изведнъж и само от едно място. И само когато ти решиш…

Найден Вълчев на деветдесет и три

Найден Вълчев днес става на 93 години.Голям поет, преводач и белетрист, този голям човек винаги ме е плашил и вдъхновявал.Изплаши ме, когато преди много години ми написа, че стихотворенията ми не стават. Изплаши ме, когато ми каза, че „големите“ теми в поезията не винаги са големи. Изплаши ме, когато ми каза да си налягам парцалите и да си чакам времето.Изплаши ме и когато ми каза: „Асан ще яде баница“, а това означаваше, че ще напише предговор за първата ми стихосбирка и че книжката ми ще излезе.Колко много ме е плашил той – с любовта и взискателността си. И колко ме е вдъхновявал само!Със стиховете си – звънтящи и омайни, с мекотата на пейзажите в тях, с релефа на чувствата, с бистротата и синевата. С виртуозността си.С преводите си – други светове, при които можех да отида.С прозата си – сладка, добра и дълбока.С поведението си, с мярата си, с усмивката си – усмивка на дете и мъдрец. Найден Вълчев – това е свят и това са светове, които трябва да видим сега – не утре и не после.Струва си да го попитаме толкова много неща, колкото само един голям творец може да разкаже и да сътвори.
Честит рожден ден, вуйчо Найдене! Николай Милчев
РАЗПЯТИЕ
Щастливо двата пътя си вървяха,опасваха света околовръст…Но се пресякоха. А се не сляха.И ме разпънаха на кръст –
за да вървя към теб като обречени да усещам всеки божи ден,че си при мен, когато си далече,и че съм сам, когато си при мен.
Найден Вълчев

БЕЛИ НОЩИ

Нашите нощи са бели –
от чаршафа, изпран с парченце лунен сапун,
от прозореца, който си закрива очите с ръце,
и от лампата – пълна с искри и трептения,
и от твоите думи за мен,
и от моите мисли за теб.
И от листа, на който изписвам бълбукане.

Нашите нощи са бели –
от снежинки и пуканки
и от бели череши за черешово сладко,
и от черни череши;
от солените капки пот по гърба ти,
от извивките твои
и от твоите хълмове, долини и подножия.

Нашите нощи са бели.
И ръцете ти са сияния северни,
и ръцете ми са сияния южни,
и косата ти е коса на сияния,
и косата ти е косата на моите пръсти.

Искам само едно –
искам дълго небе от памук
и памукът да цъфти цяла нощ,
и да мислим, че това са звезди.
Нищо друго не искам.

ИЛЮЗИИ

Илюзиите винаги са ми приличали на вечер…
Прощавай, вечер, но си лягам вече.
И лампата гася, и се опитвам да отгатна
защо в градината ми ябълките светят сладко.

Опитвам се да ти напиша нещо в тъмното,
ако от сънищата си успея да се върна.
Но съм забравил да ти кажа – ябълките и градината
са моите илюзии и моите години.