Най-хубавото на тази есен е, че можеш да си поръчаш зелето онлайн. И други години са карали зелето по къщите с каруци, но сега е онлайн – зеле по интернет. И не го доставят с каруци, а с едни четвъртити камионетки, бели като кутии.
         Красива работа е да ти докарат зелето пред блока в камионетки, бели като кутии.
         Зелките са в прозрачни найлонови чували и хубавите им глави се виждат отвсякъде. Ковид облечени продавачи на онлайн зеле, с космонавтски костюми, стоварват чувалите с уважение и със смирение пред тази есенна неотменност. Неотменност е есента, листопадът и той е неотменност, неотменимо е и зелето.
         Комшията и жена му приемат чувалите със зелките с блясък в очите.
         – Това ще става кисело зеле! – Казва комшията и подпира с един от чувалите входната врата. Така входната врата е широко отворена и останалите зелки могат да влязат в блока като у тях си.
         Някаква омотана с шалове и със страх женица се спъва в чувала на вратата и той се търкулва по стълбите. Отвързва се този прозрачен хубавец и зелките почват да бягат и да подскачат.
         Горд и свободолюбив зеленчук са зелките. И в чувал да ги завържеш, все ще намерят начин да се освободят и побегнат.
         Комшията и жена му настигат зелките, сякаш са непослушни деца, и ги завръщат в чувала.
         Комшията е счетоводител и носи поне четиридесет и осми номер обувки. Добър човек е, но ходи като обут с плавници и затова сигурно ми се привижда, че не събира зелките, а плува към тях в развълнуваното столично море.
         Жена му е учителка по френски. Дава частни уроци и съм чувал, че държи да поправя домашните работи на учениците си докрай. Много ги редактирала, казват.
         И сега почва да редактира зелките. Уж ги събира, а веднага им къса горните листа като на тетрадки. И зелките остават без нито едно сгрешено листо – стават правилни.
         – Това ще става кисело зеле!  – И главният стопанин на разпилени зелки е задъхан, но щастлив, защото на всичко отгоре и асансьорът работи, а техният апартамент е на осемнайсетия етаж.
         И си представям аз следната картина – струпали са счетоводителят и учителката по френски език зелките на масата си в кухнята. Масата е близо до прозореца и зелето оглежда пейзажа отвисоко. Виждат зелките облаци. Под облаците виждат Витоша, под Витоша – Бояна – някак далечна, после виждат дипломатическите блокове – смалени. И накрая зърват хората – малки като мравучки, някъде долу на земята.
         И самочувствието им на зелки се покачва и те стават най-важните в света и в есента.
         Още повече, че една кулинарна бг звезда сподели по телевизията, че си идвала от Дубай само заради киселото зеле. Обожавала го и си идвала да му се любува и да го вкусва чак от Дубай.
         Всичко хубаво, но ако може това есенно съкровище на витамини и щастие да не се казва кисело зеле. Нека се казва есенно или даже прекрасно зеле, но кисело лично на мен малко ми разваля настроението.

Ако ме питат кой ми е най-щастливият миг,
ще кажа – когато на двора жена ми прането събира,
защото животът е само илик
или най-много – копче на риза.

Почивалките са чудни работи. На  тях хората като вървят, вървят, и седнат да си починат.
Почива̀лките могат да са камъни, на които да си отдъхнеш, или парче от поляна, или облак. Изобщо почива̀лките са с най-различни изображения и лица.
Мислил съм какво ли може да се кръсти с такава дума – почива̀лка. Жена – може, самодива – не е ясно, тайна – кой знае, мъка – още по-заплетено. Дума ли е като дума, та да кръстиш нещо с нея?
Но най-важното за почива̀лките е, че като се умориш и седнеш на тях, краката ти се събират близо до сърцето, приближават се до него и си казваш – колко е хубаво сърцето ти да знае как си се уморил от пътя, да се кротне за малко, да не бърза чак толкова и все да подскача нагоре.
По пътеката за Топилище – една от махалите под Гложенския манастир, имаше няколко почива̀лки. Разстоянието от селото до колибите е към три километра, ама баирът голям. Крачиш, крачиш километър и пъкне първата почива̀лка. Потта по гърба ти таман е почнала да дими, ризата ти се е слепнала с раменете и врата и ето я почива̀лката.
Тая почива̀лка е камък. Зъбат един такъв, ама като седнеш на него, и той ти се умилква, умилква.
До камъка е Ямата. Дълбока пропаст е Ямата – кратер, поне петдесет метра дълбок, с папрат, дървета и свои си растения на дъното. И със студена вода.
Почиваш си над Ямата и си мислиш – аз сега нагоре ли отивам, или надолу? Кое е по-хубавото – припекът и колибите до манастира или хладината на дъното на Ямата?
Каква почива̀лка е тая, дето ти разтяга душицата между небето и земята?
И виждаш облаците. За тях такива въпроси не съществуват, спокойна работа са те. Почиват си върху въздуха, а не са птици, лежат ту по гръб, ту по очи и са си мързеливи същества, докато не духне вятър и не им отвее почивката.
Много ми се ще да кажа, че облаците са почива̀лки на Господа, но ми се вижда несериозно баш Господ да се облегне на такива господа като облаците, дето могат да се разплачат от нищо и да изчезнат нанякъде.
Следващата почива̀лка за Топилище е под една дива круша – парче стръмна ливада е. Не, не е под кривата круша тая почива̀лка, а се е разположила точно тука, за да си разквасиш устата с някой плод, ако му е узряло времето.
На дивата круша има диви гълъби. Дивите гълъби имат черни гердани. И като седне да почива някоя жена, все си пипа гушата и си вика – малко са ми герданите на мене, трябват ми поне още два като на гривеците.
А дивите гълъби се перчат, перчат и литнат към манастира, защото много обичат, когато някоя хубава жена си пожелае още гердани за гушата. И си мислят, че като прелитат над манастира, може и да стане работата с герданите.
Третата почива̀лка е досами първите колиби на Топилище. Там пътеката влиза в нещо като тунел от дървета и преди да се гмурнеш в сянката им, потта ти трябва да попие и очите ти да се избистрят. Седиш на третата почива̀лка, а около тебе щъкат гущерчета. Едното зелено като сянка, другото кафяво, сякаш е пръст от пътеката, последното – шарено като опашката на гиздовранка, дето кряска от радост, че вече си близо до колибата.
А стигнеш ли колибата, сядаш на най-долното ѝ стъпало и седиш, седиш, докато се мръкне.
И около тебе всичко си почива.

Сега едно есенно листо е моят Вергилий
и то ме води навътре, навътре в гората.
А след гората си ти, моя мила
Беатриче на светлината.

И защото поезията е илюзия и блян,
край мене плуват листа и спокойствие.
И един по-червен от звездите дрян
тръпне от сладост и чака да дойдеш.

            Когато в едно село няма църква, всеки си прави негова.             В Малка звездица нямахме налична такава и хората се свързваха с Господа, както намерят за добре и както им е най-лесно и хубаво. 
       Братът на баба ми – Кольо Княза, си оплете църква. Беше майстор на серкметата и си оплете едно специално.Както се беше напил яко, го  заметна по средата на кръчмата. И улови в него по-малки юзчета с ракия и по-големи юзове с повече сливова, и нарязана сланина и сирене, улови даже две големи пържени мрени, полети с оцет и чесън.
            – Ела! – Рече му тогава кръчмарят, който светеше от лампата над главата си. – Ела и аз от ловец на шишета, мезета и пържена риба ще те направя ловец на хора.
            Кръчмарят беше учил малко в Семинарията, но го бяха изгонили за несъстоятелност.
            И накара Кольо Княза да хвърли пак серкмето.
            Тогава в серкмето се уловиха Васко Гъбата – изключителен пияница и мъченик на сливовата, улови се бирникът на селото Лазар – комарджия от най-отчаяните, уловиха се и Пешо Тигъра, и Дачко Дивия котарак, и още шест-седем екземпляра и ето ти църквата на бабиния брат.
            Баба ми Дона – да не остане по-долу от брат си, и тя си посади църква. Имахме една градина край Вита и тя садеше там най-много лук. Сади лук, кръстът ѝ ще се счупи от садене, и по едно време вдигне глава към облаците и се прекръсти.
            – Много ми е хубаво, като садя лук и като се прекръстя после! – И се разплакваше тая жена, сякаш режеше лук.
            Баба садеше и картофи. И като почне да ги вади тези картофи, им се радва и ги целува като икони. Махне им пръстта и ги целува.
            Мене ме хващаше срам от хората, да не си помислят, че е мръднала нещо, но после – като опържеше вечер картофите на големи колела, и се успокоявах.
            – Чудо картофи, чудо нечувано! – Триеше си баба ръцете в престилката.
            И аз, нали съм примрял от глад, също вярвах в небесната сила на картофите.
            Комшийката ни цял живот тъчеше черги и станът ѝ също беше нещо като черква. Удря тя с бърдото на стана и сякаш камбана бие. Баммм! – и една шарчица цъфне на чергата. Баммм! – цъфне друга шарчица или цвете, или птиче. И току почнат да трепкат свещици по тъканото – да те е страх да не се запали чергата.
            – Лельо Пено, – питам аз, – като колко черги си изтъкала? Колко дълги са тия черги?
            – От назе до вазе! – И си сложи ръката на устата, и се смее.
            И жената на даскал Драган си беше измислила църква – с френско грозде и момини сълзи, с дюли и круши масловки и с едно малко японско петле, дето викаше, та се късаше.
            Даскал Драган учи децата на роден език и пеене, а жена му сади френско грозде, любува се на дюлите и крушите и слуша японското петле.
            Нашият петел най-много три пъти да изкукурига, докато се съмне, а японското петле – триста пъти. Но е така, когато се смесват хора, култури и религии.
            Ако в Малка звездица си имахме църква, сигурно попът от Рибарица, като се освободеше от редене на плочки за мивки и от други божии дела, можеше и при нас да дойде за малко, ама като нямаме църква…
            Това, че нямахме църква обаче, накара хората да си садят здравец навсякъде по къщите. По камънаците в Балкана здравец колкото щеш, ама по къщите го нямаше толкова.
            И почнаха жените да садят здравец – пред портите, в дворовете, край стъпалата на къщите, по прозорците, във въздуха, над покривите – навсякъде здравец.
            Една много табиетлийка жена посади здравец и на небето, но още не се е върнала да каже по-зелен ли е здравецът там и още по-хубаво ли мирише.
            Жената със здравеца на небето не се върна, но една голяма звезда тръгна и вървя, вървя, докато най-накрая спря над Малка звездица.

МУЗИКА НА БАИР

Площадът на Голяма Брестница си е баир. Толкова е стръмен, че ако тръгнеш от горния му край да се разхождаш надолу, някой трябва да те подпира да не паднеш в Дъбен. Дъбен е селото на дъното на света, а Голяма Брестница е високо на баира.
Такива села винаги се напрягат да останат прави. Малко да се отпуснат, и коленете им омекват, почват да се търкалят презглава и хайдеее… Тука зиме падат големи снегове. Баирът е близо до небето и снегът не изминава кой знае колко път, преди да затисне селото. Кравите си търкат отгоре коремите в снега и където прегазят преспите, си е цял бял път – мек и гладък. Овцете се губят, стават на кълбета вълна, а снежинките са по-големи от кокошки. Лете пече, та се къса. Главата ти, особено ако е голяма като моята, може да се разшири до размерите на зелена тиква или даже на две зелени тикви. Но пък какви дини стават само и какви пъпеши стават, какъв кукуруз става и какви ли не още неща стават! Стават дините например, почват да се търкалят и се пукват от сладост. Стават пъпешите и литват, и са и луни, и звезди, и са даже сламената шапка на бай Георги – пазача на бостана. Кукурузът става на зърна, зърната – на брашно, брашното – на качамак, а в качамака – бучици овче сирене, бяло като снежинки. Няма нищо по-хубаво от качамак със снежинки.
Казах, че стават и какви ли не други работи в селото.
Една сама жена гледа двамата си болни синове повече от сто години и селото вече не помни тя ли им е майка, или болните ѝ синове я чакат да се смали, да стане дете и тогава да оздравеят. И понеже тези двама болни синове не могат да говорят изобщо, освен да кукат като кукувици, майка им и тя се научи да кука като кукувица и така се разбират, ако има какво толкова да се разбират птици, които по случайност са хора.
Има и един старец – Въло, дето съди всички за всичко. Съди роднините си за имоти, съди кмета, че е кмет, съди фелдшера, че има колело и на колелото му се спукала гумата, съди един петел, че има гребен, съди продавача в смесения магазин, че няма гребенчета, съди дори площада на селото, че е стръмен и може да падне чак в Дъбен от него.
В селото съществува и една баба Вътка, дето гледа ябълково дърво с ябълки, по-сладки от шоколад. Не бях виждал шоколад във вид на ябълки да расте на дърво, но у бабини Въткини видях. Високо са ябълките, шоколадови такива, и като издебнеш да не гледа баба Вътка към тебе, и ето ти шоколада.
Да не си помислите, че тази ябълка е била дървото на познанието или нещо подобно. Нищо такова. Просто си раждаше ябълки от шоколад, ама трябваше да ги откъснеш.
Сещам се за още купчина неща, но носът ми вече подушва музиката на Голяма Брестница – оркестъра, така да се каже.
Всяка неделя заран на площада свиреше хоро. Не казваха свири музиката, а свири хорото. И хората отиваха да играят.
Оркестърът кацваше в горния край на площада и аз го подушвах. Подушвах музиката като куче.
Лальо кръчмарят надуваше тромпет. Сигурно го е лъскал с парцала, дето забърсваше тезгяха и масите, но усещах, че тромпетът ми прилича на лъсната кръчмарска посуда. И ми миришеше тоя тромпет на чорба – на боб чорба с девисил и зелени джанки. Пустият му тромпет – да издава такива звуци, а пък да мирише на боб чорба. След две минути тромпетът ми лъхне на мастика, след още малко – на сливова ракия и кюфте. И на мен ми се ошашави главата. Не зная музиката ли да гледам, хорото ли, или да преглъщам.
Шофьорът на текезесето Васил дънеше тъпана. А тъпанът – като гумата на трактор. Не чак толкова голям, ама все пак като гума. Доближа се аз до тъпана и усетя мирис на нафта, дръпна се малко встрани – мирише ми на грес. А тъпанът прозрачен един и ако го сложиш над канала в текезесето, дето поправят колите, ще видиш, че не е повреден и си е баш тъпан, само дето много се е сближил с Васил шофьора и оттам са тези несъответствия на миризмите с музиката. Оркестърът си имаше и цигулар – Христо Лалкин, началният учител. Другата музика мирише на разни селски работи, неговата – на колосана риза. Единствената колосана риза в Голяма Брестница и в цялата Луковитска околия свиреше на цигулка. Аз, честно казано, избягвах да душа много-много до цигулката, защото другарят Христо Лалкин беше и мой учител и как щях да се почувствам само, ако разбера, че цигулката му мирише на нещо, от което и хабер си нямам. Как е издържал този колосан човек на това стръмно хоро, не ми се мисли. Но че не е получил разрив на сърцето от гайдарджията, който се явяваше понякога в оркестъра, е цяла загадка.
Само от време на време, рядко, когато не беше много пиян, в оркестъра вливаше своята сила дядо Ганчо гайдарджията. Дядо Ганчо беше и касапин. Колеше каквото може през седмицата, та да се пооблажи населението, и свиреше на гайда. Отделяше се все пак от оркестъра малко и свиреше за по-старите хора, но аз все си представях, че ручилото на гайдата му е тръстиковата цев, с която надуваше кожата на някоя напуснала този свят овца, преди да я одере.
Спирам, за да си отдъхна и аз, и тези, които трудно издържат такива неромантични подробности за селската музика, ама така си беше бе, хора. Кръчмар, шофьор, начален учител и касапин бяха звездите на оркестъра в Голяма Брестница, на тая музика на баир.
А когато след хорото звездите изгрееха над стръмното като живота село, леля ми се шмугваше да си приказва в тъмното с един ергенаш, а аз клечах и галех по ушите едно куче вълча порода.
Само ние с него не се бяхме хващали на хорото.

С Камелия решихме да ходим изведнъж.
Бяхме у тях, тя свиреше на пианото си. Аз уж примирах от свиренето, седях на килима до краката ѝ и се палех като кибрит. Сигурно съм ѝ пипнал коленете, защото тя спря с музиката и каза:
– Искаш ли да ходим?
Преглътнах и ме сви коремът, а главата ми се изпълни с мравучки. Честна дума, главата ми беше пълна с мравучки.
– Така и така говорят, че ходим – продължи Камелия, – тааа…
– Ами добре. – Смутолевих и се изправих на колене пред нея.
Седях си аз на килима, а се изправих на колене. И тръгнах – нали щяхме да ходим. Полекичка-полекичка си сложих главата си между коленете ѝ – не че тя ги разтвори много – едва ги помести встрани, но си сложих главата и поех въздух.
Усетих дъх на кръстопът. Някой ще каже – този го удари на стихотворения. Какъв дъх на кръстопът може да има между краката на едно момиче от осми клас? Може, може – усетих тогава, че да ходиш с момиче, означава да избираш накъде да тръгнеш – напред между краката му или встрани – към музиката и поезията.
Опитвах се да римувам и да пописвам и когато за пръв път ми отпечатаха стихотворение в местния вестник „Осъмски лебед“, Камелия ми съобщи, че го чели на глас вкъщи. Баща ѝ обаче се възмутил, дето съм споменал за лодки, а Осъма бил плитък за лодки.
Почнахме да ходим ние с нея и тъй като музиката и поезията бяха задънена улица за осмокласните ни тела, се отправихме към един строеж.
– Ела да се качим да се поразходим. – Едва познах въздуха, който излизаше от устата ми.
– Тука ли ? – попита тя.
– Защо, много е хубаво. Ще се качим да погледаме града отгоре.
И тръгнахме да ходим по стълбите на този новостроящ се блок в любимия Ловеч. Докато сме се качвали, се стъмни. Почнахме да се качваме някъде към един и половина на обяд след училище и докато сме се катерели, станало вечер. Нищо се не вижда – мракът мек и зелен като бомбето на главата ми.
Не свирех на пиано, но сигурно заради римите носех зелено бомбе и това правеше силно впечатление в махалата и в училище. Не само го носех, ами го свалях пред учителите – повдигах го малко над главата си в знак на уважение, а те ми се смееха. Всички ми се смееха заради това зелено бомбе.
Колко време сме се качвали, не е ясно изобщо, но на седмия етаж вече беше вечер.
С треперещи капачки на коленете реших, че сега е моментът да ходим където ще ходим, и я прегърнах между мириса на вар, чам и мрак. Целувах я по врата, бутах си носа към гърдите ѝ, но бомбето все ми пречеше. Не беше голямо бомбе, нито периферията му беше кой знае каква, но ми пречи. И го махнах.
Хвърлих го встрани в тъмното и то се изпари. Не чух да пада и се притесних. Спряхме да ходим с Камелия за малко. Пуснах я от устата си и запристъпвах. Опипвам с крак къде може да е бомбето – не го усещам, няма го. Докато кракът ми увисна във въздуха и се спрях. Утре ще дойда да го търся – това си казах.
Опрях Камелия до една стена и почнах да се подувам целият, сякаш съм не един, а два балона едновременно. И отлетях високо над строежа и над нощния люляков град.
На другия ден отидох да си търся бомбето. Качих се на любовния етаж и ми изстина кръвта. Голям страх имам от високото, та едва погледнах в асансьорната шахта, където завинаги беше изчезнало бомбето. И не стига, че съм щял да се пребия като куче в тая асансьорна шахта, ами зърнах и някакви преплетени железа в нея, та падането е щяло да бъде като върху саби.
Прежалих бомбето. Пред Камелия не казах нищо, а нашите ги излъгах, че едно куче ми е задигнало ценната придобивка. Куче да краде бомбе – глупост голяма, ама друго не ми дойде на ум.
Ходим ние с Камелия, ходим нагоре-надолу – я по алеите на Баш бунар, я до Зоологическата градина на Стратеш, я до кебапчийницата на Бочко, я за мекици с пудра захар до гарата.
И един път – хайде у нас.
Няма само при нейното пиано да стоим. И аз искам да ѝ покажа моята библиотека. Вкъщи книги колкото щеш, но докато ги четях, все се порязвах на листовете им. Как ги правят тия книги – да ми порязват пръстите, не знам. Ако един ден някой реши да ги разлиства, ще намери сигурно петънца от кръв по тях. Друго и да не открие в тях, петънца от кръвта ми ще види.
Влизаме ние с Камелия у нас и аз веднага я гътам на диванчето с малката библиотека.
Бях решил да правим любов, няма само да се издигам с балони в небето. Пък и другите момчета все се хвалеха с такива работи.
Един Илиян от нашия клас – хулиган и половина, ми беше казал – седем пъти я оправих Злателина. И аз го запомних – седем пъти.
Съблякохме се чисто голи и усетих, че Камелия мирише на студена пот. Някога миришеше на кръстопът до пианото, сега на диванчето у нас миришеше на студена пот. Страхувала се е, защото преглъщаше непрекъснато и си свиваше изведнъж горната част на лицето.
Почнах да я целувам и зъбите ѝ ми се сториха също студени. Полирано студени, а езика ѝ го нямаше. Търся ѝ езика – няма го никакъв. Сигурно го е била глътнала.
И се сетих за седемте пъти. Както си лежим чисто голи, реших, че и аз ще го направя седем пъти. Преместих се отгоре. Натисна напред един път и лежа на коремчето ѝ. После втори път и пак лежа на коремчето ѝ. И я гледам.
Камелия си извила главата встрани и вече не трепери, ами е отплувала нанякъде. Ама не с моите лодки от стихотворението.
После пак напъна и пак лежа на нея. И така – седем пъти и спрях. Нито знаех какво правя, нито къде съм.
Някога до пианото ѝ разтворих коленете и си пъхнах главата между тях, сега – не. Не ѝ бях разтварял сега нито коленете, нито нищо. Но го бях направил седем пъти уж като хулигана Илиян.
Камелия ме погали по главата. Видях, че езикът ѝ си беше дошъл на мястото:
– Еех, момчета, нали знаете всичко…
Знаем всичко друг път. Илиян знае, аз зная дръжки, кой да ме научи мене. Виж, да има нещо за лодки, дето плуват по плиткия Осъм, знам. Но да разтворя краката на едно момиче, хич ме няма.
След мен Камелия тръгна да ходи с Илиян. Класика. Ама за мен класика са Вазов и Яворов, а за Илиян – седемте пъти.
Лъжеше тая маймуна, разбира се, лъжеше и преувеличаваше, но ми го беше набил в мозъка това седем пъти.
Какво са правили после, не знам. Камелия е свирела на пиано или пък не, Илиян е бил хулиган или пък не, но ходиха година-две и ходенето им свърши.
Аз се влюбих още един път – сега в една малина. Бяхме на бригада за малини в Априлци и се влюбих в една малка малина, дето се казваше Светла.
Толкова бях се отнесъл по тая Светла, че вечер, като ни прибираха с камион от малините към лагера, светулките встрани от пътя ми изглеждаха по-големи от луната. И то, забележете – по-големи от кървава луна.
Знаете ли какво най-често става, когато се влюбиш в малина? Изяжда я някой друг – това става. А ти само преглъщаш. И моята я изяде един друг Илиян и така нататък, и така нататък.
Историята с Камелия обаче неочаквано се сдоби с друг, доста мокър финал. Скъсала тя с поредния хулиган – да ѝ се не надява човек – при това свирене на пиано, и решила от добро сърце да ми направи подарък във връзка с моето влизане в казармата.
Дни преди да влетя в казармата, излязохме с нея както някога. Мотахме се с часове и стигнахме до Стратеш. Както някога се стъмни. В парка падна чудна есенна нощ – прохладна и свежа.
– Да седнем на пейката до чешмичката. – Предложи тя.
– Добре.
Седнахме на пейката до чешмичката. А чешмичката ромоли и чурулика като в прекрасен разказ.
Целувахме се, аз разкопчавах каквото можех, но Камелия ме спря:
– Сега не мога, неразположена съм. Ще направя нещо друго.
– Какво друго?
– Иди до чешмичката.
– Ама не ми се пие вода.
– Иди се измий бе, човек! Затова седнахме тука.
– Къпал съм се вчера.
– Ти не разбираш ли какво ти казвам? – И направи такава физиономия, че я видях в тъмното.
Сега, всички знаят какво е имала на ум моята някогашна Камелия, ама аз тогава – не.
– Иди се измий, или си тръгвам!
Отидох да се измия и си измих очите. Напръсках си очите, ушите и врата и когато се върнах, Камелия беше изчезнала.
На пейката ме чакаше зеленото ми бомбе.
И тръгнах да си ходя сам.

            Никой не се е връщал от оня свят – все това чувам, откакто за пръв път видях смъртта.
            Нашето комшийче Ваньо – шестгодишно момче, умря от слабо сърце. И аз от страх се скрих под леглото му.
            Лежи си Ваньо със завързани с панделка крачета на спалнята у тях, а под спалнята – аз. И от страх прегърнах един куфар и замалко да се скрия в него, за да не чувам как вие леля Златка.
            Чудя се и до днес – аз съм ли съм бил в оня свят под спалнята, или Ваньо, който лежеше на спалнята, е бил някъде другаде.
            За да не ме е страх тогава, си стисках силно очите и със стиснати очи видях, че между очите и веждите има много място. И запълних аз това място с река Осъм, с бреговете на реката, с дъскорезницата, с малките сомчета, които се ловяха там. Запълних го това пространство с шушкащите крепнайлонови чорапи на учителката ми от детската градина, с гумите на стария файтон и с едно малко куче, което гледахме в мазето на блока.
            И този уж реален свят стана оня свят.
            Малък съм, а смъртта лежи над мене и превръща всяка моя мисъл в оня свят. Не е много за казване, дори не ми се вярва да е било, но в самия край на леглото на малкия Ваньо някой беше сложил кукла с бяла дантелена рокля – нещо като принцеса. Спящото момче и малката принцеса. И това ако не е оня свят.
            След няколко години почина братът на баба ми Дона – Кольо Княза. Велик пияница, обущар, певец, любовник и серкмеджия. Живееше той в една стара къща, плетена с пръти и кал и пълна с ракия, калъпи за обувки и бълхи. Много бълхи.
            Като се поклоняха хората пред тленното тяло и нетленните песни на Княза, както и да бяха обути, излизаха с ботуши от бълхи. От глезените до коленете им имаше толкова бълхи, че сякаш бяха обули ботуши.
            Един негов възмургав другар по чашка и бракониерски риболов – Паци Циганчето, излезе освен с ботуши и със серкме, преметнато през ръката – баба му го беше подарила за спомен вместо пешкир.
            Без ботуши излезе само една гостенка на погребението, софиянка, дошла специално по този тъжен случай. Дошла беше от любов. Тя се яви, както си беше в началото – с черни лачени обувки. Сигурно селските бълхи не обичат парфюмите.
            Тогава дойде редът на котарака ни Маньо. Маньо беше голям котарак – толкова голям, че ако се изправеше на крака, си беше жив човек.
            Влезе Маньо тайно при смъртта, но го подгониха, защото котка при смърт не бива. И той цъфна на вратата, облечен в сиви дрехи, сивооблачни, ако щете, и с червени чизми. Облачни дрехи и червени чизми. И това ако не е приказка от оня свят.
            Сигурно съм бил петнайсетинагодишен, когато от тоя свят си тръгна прабаба ми по майчина линия Тота. Почина тя на деветдесет и осем години, а прадядо ми – мъжът ѝ Йото, беше на сто и две.
            Плаче прадядо ми Йото, братата му всяка секунда расте, ще стигне земята и се обръща той към майка ми и леля ми. Очите му червени, плуват:
            – Вижте я, вижте я баба ви – като момиче е.
            А майка и леля реват, реват, па се скрият в другата стая и се смеят на това, дето баба им е момиче.
            И знаете ли какво? Когато свърши погребението и седнахме да ядем, както си му е редът, се оказа, че на прадядо ми Йото са му поникнали млечни зъби. За един ден, докато е траело погребението, му бяха поникнали млечни зъби. Брадата му до земята, а в устата му – млечни зъби. Старец, а пък дете.
            И той така се зарадва, че се напи и започна да ни прегръща един по един и да ни дава по петдесет стотинки, дето са му поникнали млечни зъби.
            Ето затова аз никога не съм вярвал, че има оня свят – защото съм в него винаги.

Тези дни уважавана от мен професорка по литература ми написа: „Имам чувството, че творческите мъки са ти непознати“.
Тя сигурно е имала предвид, че публикувам често във фейсбук и стихове, и разкази, и публицистични материали. Щом публикувам често, значи нямам творчески мъки.
Може и да е искала да ме похвали, но на мен ми прозвуча като съмнение, даже като лек упрек.
Още от ученик, после в университета, а и като учител по литература все слушам и чета за благодатната творческа мъка. Край нямат разказите колко мъчно е писал Дебелянов, как бавно е създавал творбите си Далчев , колко трудно е творял Вапцаров, колко пестелив и внимателен е бил Петър Алипиев и така нататък.
Под „творческа мъка“ ние обикновено разбираме бавно и малко писане. Това ни изглежда по-автентично и по-човешко.
Ще цитирам по памет Далчев: „Аз оставям едно стихотворение да се върти в ума ми дотогава, докато усетя, че е станало. И чак след това сядам да го запиша на листа.“ А на въпроса „Ами ако забравите това, което си мислите?“, поетът отговаря: „Ако забравя какво съм си мислел, значи не е било хубаво“.
Един много нашумял поет, нашумял главно с текстовете си за песни и не много плодотворен, се подиграваше с друг свой събрат, като го попита в печата: „Ти тая сутрин написа ли си стихотворението?“
Излиза, че като той мълчи и не пише, е много добре, но като пишеш често – е опасно и подвеждащо.
И винаги се дава пример с тези бавнописци, които имат творчески мъки, сякаш другите нямат.
Струва ми се, че има голяма разлика между творческа мъка и изработване на изделието.
Пропуска се фактът например, че Христо Смирненски е пишел на секундата, по всяко време и навсякъде – и сутрин в сладкарницата на баща си, и както върви в предните редици на манифестацията. Не се е притеснявал никак и когато е диктувал направо на печатарите на вестници своите изключителни стихотворения и шаржове.
Сещам се и за още един от привилегированите с творчески мъки вечен гуру на поезията, който поправя стихотворенията си цял живот, така че първите му стихотворения стават почти последни. Първите му трепети изчезват, за да се заменят с това, което чувства сега. Има и такава творческа мъка. Всякаква творческа мъка има.
Според мен обаче творческата мъка не е седене и зяпане в листа или писане по едно стихотворение на година, а живот.
Извинявам се за примера, но аз съм в творческа мъка (отвеяност) още от дете. Нищо, ама нищо друго не е било толкова важно за мен, колкото литературата. От изгрев до залез и насън дори – в ъгъла, в средата и където щете на съзнанието ми е била поезията. За каквото и да говоря, съм си мислел за поезия. И никой не ми е преподавал този език на падащи листа и снежинки, които винаги са нещо друго. Никой не ме задържа тук, на земята, когато и умът, и сърцето ми изчезват в метафори, в сравнения и в заблуди. Какъв е ефектът от това, е въпрос на съвсем друг разговор. На друга оценка.
Но при мен творческата мъка е дишане, то пък е равно на писане. И пиша непрекъснато, защото само така продължавам да се лекувам от ужаса, че някой ден мога и да разбера, че есента е есен, а не платно, нарисувано от жълт вятър. Пиша, защото историите, които съм преживял, няма да са истории, ако не ги разкажа по съвършено различен начин. За мен действителността е мъка, а написаните думи и изречения – радост.
Мисля си, че творческата мъка е името на писателя, неговото въображение и сила, неговият личен печат.
Преди години разказвачът Димитър Яръмов, както си пиеше ракията в къщата си в Нови хан, ми каза: „Писането е като горивото в човека – някой има сили за една книга, друг – за пет. Гледай да ти стигнат и силите, и животът.“

            Един от комшиите ни на село беше дърводелец – Лазар Майката. Хем дърводелец, хем майка на столовете – най-добрият столар.
            Със сина му Тони бяхме приятели. По-голям  от мене с няколко години, той ме водеше в работилницата на баща си и ми показваше велики неща. Вземаше парче парен бук и го слагаше на тезгяха. Почваше да го стяга с менгемето (не знам дали точно менгеме се казва уредът, с който се захваща дървото) и го стягаше така, че буковото дърво ставаше още по кафяво, после почервеняваше, пребледняваше и накрая от него прокапваше вода.
            – Видя ли? – смееше се синът на дърводелеца и плезеше език. – Видя ли какво става?
            Аз се изпотявах, а дъхът на талаша в работилницата ме удряше в главата.
            Този талаш винаги ми е приличал на къдрици от остригана глава. Гледам ги тия дървени къдрици, есенни такива и леко влажни, и току се пипна за главата. И пръстите ми се боцнат в остриганата ми глава. А кога съм се остригал, не помня.
            Тони пускаше струга. Бавно, много бавно буковите парчета ставаха обли, гладки, изтъняваха се – един път, два пъти и се превръщаха в крака на столове – с глезени в долния край.
            С тези крака на бъдещи столове Тони изнасяше цели представления. Първо се протягаше, политаше и обираше паяжините в ъглите с тях. Какви паяжини само – като се навиеха около дървото, и ми се струваха ту като факли, ту като найлонови женски чорапи.
            След това Тони тропаше с дървените крака, сякаш са кози крака. Посягаше да ме промуши с тях като с шпаги. И веднъж ме удари толкова силно в корема, че си поех въздух чак след години.
            – Знаеш ли защо на татко му викат Майката? – попита ме Тони.
            – Защото е добър майстор, майка на столовете.
            – Не е затова. Викат му Майката, защото ми е майка на мене. И майка ми е, и баща едновременно.
            – Ами леля Мика, тя каква ти е? Не ти ли е майка?
            Точно тогава Тони ме удари в стомаха с крака на стола, за който споменах по-горе, и аз не дишах с години.
            Не дишах, ама какво видях в дърводелската работилница само.
            Видях, че слънчевите лъчи са кинопарати и че можеш без билет, както си седиш между парените букови дъски, да гледаш филмите на облачните сенки, на цъфналите ябълкови истории, на любовната драма на две гугутки, на раздялата на последните дъждовни капки.
            В дърводелската работилница видях филма на най-мъдрите паяци на света, които висят между небето и земята, филма на безмълвието, видях и филма на две мишки, надбягващи се със страховете си и с една котешка опашка.
            Майсторът на столовете Лазар Майката умря внезапно. Както правел столове, и умрял. И дъхът на восък и дърво от работилницата се пренесе в стаята, където беше ковчегът му. Не миришеше на свещи, на сълзи и плач, а на нещо срязано изведнъж. И най-вече – на восък и дърво.
            Видях, че Тони се е остригал и бях сигурен, че талашът в работилницата е станал изведнъж повече.
            Ковчегът беше сложен на четири стола. Крепеше се на четири нови стола, правени от Майката.
            А майката на Тони изобщо я нямаше там. Никъде я нямаше. Леля Мика е била там, разбира се, но аз не я видях, само си помислих, че е отишла да донесе още столове, да донесе всичките столове от работилницата, та хората да има къде да седнат – до един.
            След погребението на баща си Тони лека-полека почна да прави столовете сам. Аз само седях и го гледах. Честно казано, не помня дали тогава стъпвахме в училище изобщо. Аз още не бях почнал да дишам след удара в стомаха, затова само седях и гледах.
            Измайстори Тони някой нов стол и си го сложи на главата. Уж не ми показва вече фокуси, а стои със стол на главата. Върти се наляво и надясно и хем е човек, хем стол.
            Работата със стола на главата почна да се усилва. Мислех си, че играе, че иска да ме забавлява, докато един път, като свали стола от главата си, видях, че пред мен не стои Тони, а самият Лазар Майката. Синът беше станал баща си. Много драматично, нали?
            Драматично, ама тогава влетя леля Мика, удари един шамар на моя приятел и аз си поех дъх. За пръв път от години си поех дъх и чух леля Мика да вика:
            – Момченце, седни си на задника! Сега аз съм ти и майка, и баща.
            Това хубаво, но като тръгнах да се изнизвам от работилницата, усетих, че краката ми тропат – тропат, сякаш са дървени. Тъкмо да помисля, че краката ми са крака на стол, и така се препънах, че и до ден днешен имам белег на капачката на коляното.
            И да знаете още, че косата ми стана по-къдрава и от талаш. И не съм я стригал никога.