Моите трима будители и луничките по тялото

ЕСЕН

Върху голия свят – листоплат.

Един слънчоглед и една слънчогледица млада
се гледат и им капят звезди от очите.
Господи на вечерта и на вечерната прохлада,
направи слънцето да не си дойде никога.

РОКЛЯТА НА МАЛКАТА ПРИНЦЕСА

Палат
от плат.

НА ПРОЛЕТНИЯ БАЛ

Клонки
с папийонки.

Ако можех да си спомня
как съм вдишвал косите ти,
щях да купя един гребен –
от мен до косите ти.
И този гребен
щеше да е по-красив от събуждане
и по-мек от пяната на сапуна.
И този гребен
щеше да е най-топлият климат,
и първите снежинки, разресали зимата,
и внезапно оскубване,
и кадифени следобеди…
Ако можех да си спомня
как съм вдишвал,
но вече не мога.

Затова си остригвам и главата, и думите
и ги гледам как бляскат като обли приумици,
и си мисля как майка ми с едно дървено гребенче
реши нашата котка.
И си мисля за тебе.

Като врабче върху опашката на рис
денят трепти – изящен риск
да си и ден, и вятър с перушина…
Врабчето литна, рисът си замина.

Вървиш на метър и не зная още колко сантиметра от земята.
И си висока чак до жиците, и електрическа ти е косата.

Изпълваш си обувките с много памук и с малко равновесие
и пълниш джобовете си с изчезване на тъмни кестени.

Изтриваш дънките на коленете си, както си триеш устните,
изпръхнали от страх, че винаги е късно;

изпръхнали от вятъра, който, ревнив на ъгъла,
разбърква светлините – като пера от гълъби.

Но ти си идваш винаги високо по прозорците
и както газиш в шумата, подритваш едно орехче.

И него скриваш в джоба си – при кестена и тъмното.
Обичам да си идваш, като пашкул загърната.

Обичам да ми казваш: „Студено ми е цялата“.
И аз да те прегръщам като гореща баня

и да ти къпя думите, които днес си казала,
и после да ти кажа: „Вече съм много гладен.“

Какви жирафи с осветителни глави
и колко много електричество по вратовете им –
високи стълбове
и лампи,
и дори
възможност
да премигнеш
към небето.

Когато си вървиш по улицата,
е моята любима гледка.
И улицата от началото до края ѝ,
е моята любима гледка,
когато ти се приближаваш.
Когато ми звъниш на входната врата
и електрическата инсталация
вибрира от любов,
е моята любима гледка.
Когато влизаш, без да съм отворил нищо
освен ризата си,
е моята любима гледка.
Когато притреперваш до леглото ми
и дрехите ти падат
като меки гилотини над следобеда,
е моята любима гледка.
Когато сме навсякъде във въздуха
и от телата ни се реят нереалности,
е моята любима гледка.
Когато под лъжичките ни има хлад
и диви плодове,
и мента,
и няколко пътеки
право към небето,
е моята любима гледка.
Когато спим и аз съм при устата ти,
която ми разказва,
че не бива да заспиваме,
е моята любима гледка.

И още толкова неща,
които вече не си спомням,
са моята любима гледка.

Двайсет и пет грама октомври към края си,
още толкова припламвания и тишина.
И още петдесет грама от един замаян
и удивителен страх от смъртта.