Skip to content

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Преди няколко години бях в Света гора атонска. Живях в Зографския манастир, видях Хилендар и Ватопед. Преминах по много пътеки в Градината на Света Богородица, както наричат Атон. Написах стихосбирка за този мой атонски живот – „Прелъст и светогорски стихотворения“.
Сега ви представям няколко разказа или разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф.
Правя го с преклонение пред тази свята за източното православие земя.
От днес в продължение на пет дена ще публикувам по един лиричен фрагмент от моите преживявания.
„По пътя към Зограф“ е първият.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Чувал съм да казват, че морето те викало и те дърпало за краката и дрехите и искало да се върнеш при него, когато слезеш на брега. Освен ако морето не иска да те прати нагоре по пътя към планината.
Бялото море на Атон прави точно такива работи – бута те нагоре по пътя към Бога.
Надявах да не споменавам името божие още в началото на тези писания, но не ми се отдаде. Никога не ми се е отдавало нито да споменавам божието име, когато искам, нито да го затаявам, когато е за затаяване. Такъв си е Господ в моите уста – прави с думите каквото си иска. И най-вече прави така, че ме изненадва.
На пристанището в Атон, от което се тръгва за Зографския манастир, камъчетата са се протегнали и пръснали поне на петдесетина метра навътре по брега. Вълните не стигат до тях, а само си играят на гоненица. Сякаш камъчетата за тях са деца. Ако камъчетата са деца, а в това нямам никакво съмнение, тогава Бялото море какво е? Тяхна по-голяма сестра, майка, учителка – всичко може да е вярно. Но морето тича към камъчетата, плаши ги наужким и тъкмо да ги прегърне и дръпне към себе си – изведнъж спира.
Това спиране на морето винаги ме е учудвало. Не че няма сили морето да направи още няколко крачки – има, разбира се. Но спира изведнъж и с това показва, че е жив човек и че се залисва и си играе. И морето има нужда, като излезе от морето, да поспре малко и да се огледа пред самите камъчета.
Аз и моите приятели слязохме от кораба и тръгнахме по пътя от пристанището за Зографския манастир.
Как точно тръгнаха те, не зная, но аз първо тръгнах със стомаха си – стомахът ми се беше свил на топка и това негово свиване първо почна да върви нагоре. Направен съм от такъв материал, че виждам не толкова с очите си, а с кожата си. Когато нещо ми е много важно, го гледам с кожата си и в такива моменти температурата на тялото ми пада до трийсет и три градуса. Хората завират във важни моменти, а аз изстивам.
И тогава с кожата и стомаха си аз видях пътя за Зограф, помирисах сенките и умората на Зограф, които бяха някъде в края на пътя.
Не се опитвах да запомня какви са дърветата нагоре към манастира. Не че ги познавам добре, но ми напълниха очите големите кипариси, борове и ели, наметнати със зелени, светлозелени и тъмнозелени дрехи. И почнах да кръщавам дърветата с имена. Като открия някое красиво дърво, и го кръщавам с човешко име. Една млада тополка я кръстих Светла, но веднага се сетих, че на Атон не идват жени, и се смутих. Светла беше първата ми любов.
Друго дърво го кръстих Илиян – приятелят ми от детството. Това дърво сякаш дойде при мен и ме хвана за ръка.
После дадох име на един чинар – Светослав, момчето, което ме научи да пуша цигари. Чинарът в онзи следобед много ми приличаше на цигара, завита с бяла хартия.
Да ме пита човек за какви цигари си мислех на Света гора, ама си мислех за Светослав и за цигари. Пушило ми се е от страх и от притеснение.
Много ми се ще да бях кръстил някой гигантски дъб Паисий Хилендарски, ама къде у мене такова чувство за история, и то за История славянобългарска? Слаба е човешката душа, слаба е – бяга от духовното и нетленното и все към греховното тежи. Така е, признавам, и затова гигантския дъб по пътя за Зограф не го кръстих Паисий Хилендарски, а Йочо Дървото. Кръстих го на един мой съученик, когото биех и тормозех непрекъснато, за което дълбоко и искрено се разкайвам. Честно казано, момчето Йочо порасна голямо дърво, но това е предмет на друго изследване на човешката душа, природа и растеж. Кръстих това дърво така от срам, че съм бил лош, а сега вече исках да съм добър.
Имената на дърветата винаги са съществували – имам предвид малките им имена. Дърветата винаги са си знаели човешките имена и са говорили на човешки език. Затова никак не се учудих, когато една смокиня, навярно прабаба на моята любов Светла, се обърна към мен по име:
– Николайчо, погледни в пропастта край пътя, миличък! – Така ми каза тази евангелска смокиня, чието име няма как да не е било също Светла.
Повика ме смокинята по име и ме накара да погледна в пропастта край пътя. И аз погледнах и видях очите на Бога.
Сега вече мога спокойно, дълбоко и синьо да произнасям думата Бог и да казвам очите на Бога. Защото долу – на дъното на речното корито, във вид на сини локви трепкаха очите на Бога.
Когато бях ученик в прогимназията, ни заведоха на екскурзия до Карлуково да видим Очите на Бога в една пещера. Като погледнеш в тази пещера нагоре, и над главата и съзнанието ти, сякаш кацнали във въздуха, виждаш две очи. Виждаш две огромни дупки в свода на пещерата, пълни със слънце и светлина, и с бръчки около тях от огромни паяжини и сенки на птици.
Тогава – в тая карлуковска пещера, се уплаших, защото очите бяха каменни и празни, а сега на Атон потънах в Божиите очи, защото бяха водни и трепкаха.
Никога, ама никога не бих предположил, че Божиите очи могат и да са локви. Докато ги гледах от пътя, видях как от тях излита ехото на моя поглед, как се отразяват и размиват блещуканията на резедавите листа, как разстоянието прави очите да се смаляват или разширяват. И видях колко силно ти се иска да си пийнеш от тях.
Не издържах и слязох при светогорските Божи очи, които си бяха локви на дъното на реката.
И като слязох долу, усетих, че Бог лежи и си почива – зелен и пролетен, разцъфнал и слънчев, Бог си почиваше, легнал по гръб. А очите му се меняха – ту сини, ту зеленикави, ту светли, ту тъмни – когато някой облак прелетеше над тях, ту изпълнени с височина. И се наведох, и отпих от тях.
После от високия бряг на реката се търкулнаха камъчета – същите като камъчетата на морето– цопнаха в локвите и кръговете им бяха весели и безкрайни.
Само да не се уплашите, че тези камъчета ще почнат да глождят Божиите очи. Бог си знае работата и ако това се случи, той почва да плаче с всичките облаци на своята мъка. И реката приижда, и камъчетата изчезват от очите му.
Преди да потънеш в тунела на християнските сенки – преди да опреш във височината на Зографския манастир, има един каменен мост, обрасъл с огромен копър. И за какво му е на моста този огромен копър – сигурно за да пази сянка на мравките, които като мене отиваха в Зограф.
Зеленият и хладен тунел преди манастира е от клони на дървета, които цял живот постят. Тънки, много тънки дървета, просветнали от постене, и тънки клони, които са изплели сенчестия тунел. Това аз наричам тунела на религиозното предчувствие. Знаеш, че след една секунда ще зърнеш този каменен светец, че след секунда ще си в нозете му и предчувстваш, че няма да ти стигнат думите, за да го опишеш.
Алеко Константинов, царство му небесно, е описал Ниагарския водопад. А аз сега трябва да описвам една застинала каменна Ниагара. Трябва да опиша велик водопад, който не пада от небето, а се ражда от земята.
Няма по-красива къща на света от Зографския манастир. Къщата на Бога е това. Манастирът се е слял с хълма наоколо, станал е нещо като невиждано голяма скала, надвесен над речната долина и над Бялото море даже.
Камък, мъх, плочи, дърво, желязо, пак камъни, пак мъх и въздух, и слънце, и светлина, и север и юг, и изток и запад, и врати и прозорци, и тераси и покриви, и гълъби и врани, и гущерчета и бръшлян, и хлад и сенки, и вятър, и ветрец – това почувствах, като видях Зограф. И не го видях, а го усетих.
И когато се приближих и го пипнах с пръсти, почувствах, че е хладен и сенчест, напечен и топъл, притихнал и смирен, вглъбен и милостив. И сигурно температурата на тялото ми е станала трийсет и три градуса.
Докато пипах камъните по стената на Зографския манастир, видях как едно тънко гущерче пълзи нагоре и ми маха с ръка, и е облечено с мъничко зелено расо.
И пристъпих към входа на манастира.

*Следва продължение…

МОЯТА НАЧАЛНА УЧИТЕЛКА

Моята начална учителка беше река. Когато искаше да ми дръпне ушите, тя ги измиваше; когато искаше да ме погали по главата, я потапяше под вода; a когато искаше да ме заведе на наблюдение, ме водеше при себе си.
Боже, каква любима начална учителка беше реката!
В нейните уроци едно плюс две винаги беше равно на три рибета. Две жаби плюс един жабуняк означаваха локва край реката или час по пеене.
Госпожа учителката ме научи, че когато плача, трябва да направя така, че тя да приижда от сълзите ми.
– Сълзите са най-важното нещо! – каза ми реката. – С тях ставаш прозрачен и се вижда дали си добро момче. Колкото повече плачеш, толкова по-прозрачен ставаш, а аз прииждам и мъката ти изчезва.
Докато учех в училището на реката, разбрах, че да седиш мирно на чина си, е вредно. Непрекъснато трябва да течеш нанякъде, най-вече към друга река или даже към море, което аз още не бях виждал тогава.
Разбрах, че голямата зелена върба е директорката на това речно начално училище. Седи си тя цял ден на брега и по някое време изпраща сянката си на проверка относно преподавания материал. Голямата зелена върба цял живот не се умори да е директорка, която обича сянката си поне колкото училището. Но това е друга върбова педагогика и друга метафора.
Моята начална учителка се ядосваше понякога и тогава трябваше да се отдръпвам от бреговете на училището, да излизам от класната стая за малко. Откъде вземаше толкова дървета и клони, камъни и пясък за своя гняв, откъде? От облаците, от снеговете, от гората, от скалите, от пролетта, от лятото и най-вече от това, че аз никога не успях да проумея задачата за връзката между бурята и прииждащата река – оттам идваше гневът ѝ. Страхуваше се реката, че не умея да се пазя.
Моята начална учителка ме научи на цветове. Не да рисувам – аз не мога една стомна за вода, равноизпъкнала от двете страни, да нарисувам, но ме научи на цветовете си.
През пролетта ме запозна със зеления, със сивозеления, с резедавия и с бледокафявия. И с един особен цвят, на който му казват сур и който е с цвета на влюбен елен.
През лятото ми отвори очите за тънкия, за спрелия, за дремещия си цвят. И за топлия си златист цвят, който в следобедите дими.
Есенните ѝ цветове бяха цветовете на капещата гора – оранжеви, жълти, кафяви, прежълтели, бледи, изгубени.
От зимните ѝ цветове съм запомнил дантеления. През зимата тънкият лед е с цвят на дантела. Запомнил съм още опушения лед – този цвят се състои от лед плюс здрачаване, сламения лед – той се получава от лед и хладни слънчеви лъчи. И студения цвят съм запомнил, който е леден, като го пипнеш с пръсти.
Голяма майсторка на уроците по цветове беше реката.
Край реката живееха скакалците и заедно с тях Вита ме учеше на физическо възпитание: скок от място, скок върху висока трева или папур, скок върху носа на кленче или мрянка, скок в изгрева, скок в залеза, скок на Луната, скок в голямата златна река на Млечния път.
Да не си помислите, че някога съм знаел какво е Млечен път – спирална галактика, в която се намира Слънчевата система – никога не съм знаел подобно нещо. Но го написах, защото след Луната трябваше да напиша нещо по-високо, до което скачаха някога скакалците.
Ако сега ме попитате какво е Млечният път, ще кажа така – Млечният път е пътеката, по която козите се прибират в село и виметата им се влачат по земята и капят от мляко. И ще добавя – Млечният път винаги минава през реката – едно, че козите трябва да пият вода, и друго, че моята начална учителка много обича да си слага разни брошки по роклята – веднъж от подскачащи рибета, друг път – от звезди.

ИВАНЧО КУТИЙКАТА

Иванчо Кутийката не беше много добре в главата – това си мислех понякога. Господ да ме прости, ама като го видех да виси отзад на файтона на баща си с тази картонена кутийка в ръце, и ме надуваше на смях. И с другите момчета от махалата беше същото. Тичахме след файтона и след висящата Кутийка, плезехме се, свирехме и му се кълчехме. И все се чукахме с пръст по слепоочието – знаете какво значи това, нали?
Иванчо Кутийката беше като една парцалена голяма кукла. Обличаше се, сякаш е вятърче – с разпилени и раздърпани дрехи. И не се познаваше това момче ли е, плашило някакво ли е, или облаче, което може да говори.
Беше син на единствения останал файтонджия в града и ние с голямото си, жестоко и тъпо чувство за хумор, като го виждахме как изглежда, си мислехме, че става за маймунка, която да играе върху конете в цирка. Като си помисля какви щуротии си приказвахме за това момче тогава, се разтрепервам и се изпотявам и ми се ще да спра да пиша.
Иванчо Кутийката не ходеше на училище, впрочем той много рядко стъпваше на земята – все отзад на файтона на баща си висеше. Не беше ясно на колко е години, нямаше приятели и най-важното е, че аз така и не разбрах с какво се занимава този файтон. Нямаше пътници, които да кара по селата и до гарата, не превозваше дъждове и есенни сияния, нито влюбени двойки – изобщо този файтон беше с неясно предназначение.
Ама само как ги редя думите – файтон с неясно предназначение. Глупости, глупости на търкалета, както би казал Иванчо Кутийката.
Този файтон беше направен, за да вози него, Иванчо, и неголямата му картонена кутия. Иванчо Кутийката винаги държеше в ръцете си една неголяма картонена кутия. Ходеше слепен с нея и когато рядко стъпваше на земята, и когато се рееше отзад на файтона. Изобщо не стана ясно откъде се е взела тая най-скъпа за него придобивка и как така от нея се е родил и прякорът му – Кутийката. Уж картонена кутийка, а пък за Иванчо – безценна.
Сега трябва много да внимавам, защото всичко, което ще напиша, са само предположения, и то късни мои предположения, повлияни и от това, че понякога много си измислям.
Имаше файтон, който не правеше нищо, освен да плува незнайно къде, и имаше Иванчо, който стоеше на него с картонена кутия, в която имаше неизвестно какво.
Пита се какво има в кутията. И аз това се питам от толкова години – какво ли е имало.
В кутията на Иванчо, фантазирам си аз, е имало пера от гълъби. Над конюшната се въртяха много любовни гълъби и Иванчо ги е носил тези пера, за да ги пусне на свобода на друга улица или в друго небе.
В кутията е имало кифлички с мармалад и Иванчо ги е носил на турчетата в крайната махала, които умираха за сладки работи, но не бяха от най-богатите. А и тези кифлички ги печаха близо до къщата на Кутийката и той, моля се на Бога да е така, ги е открадвал като едното нищо. Кутийката можеше и да прилича на парцалена кукла, ама това не значеше, че парцалените кукли не крадат от време на време.
В кутийката е имало копчета, игла и конци и той ги е носил на една стара жена, дето живееше до Осъма и нямаше кой едно копче да ѝ зашие на роклята. Това не ми изглежда много достоверно, защото едно раздърпано момче като Иванчо едва ли ще се загрижи за незашити копчета. Но на мен работата с копчетата много ми харесва – нали все си измислям.
Най-вероятно в тази кутийка е имало цвете и Иванчо го е пренасял от единия до другия край на града, за да може цветето да опознае Ловеч, да види Покрития мост, Башбунар и Пресечената скала, Стратеш и крепостта.
И, разбира се, ама разбира се – да отиде до двата най-големи вира на реката – Трай Дянко и Куку Нано. Как да не покаже човек на едно цвете вирове с такива имена като Трай Дянко и Куку Нано, дето ги няма по света?
Щеше ми се да напиша – и да види Немската гимназия и Кожарския техникум, но Иванчо Кутийката никога не беше ходил на училище и едва ли щеше да се сети да показва на едно цвете учебни заведения.
Ами ако в кутийката е имало гущерче и Иванчо го е превозвал до някой хълм и до някой напечен камък извън планетата?
Ами ако е имало любовно писмо или гума за изтриване на лъжовни думи…
Всичко е можело да има в тази Иванчова кутийка. Но със сигурност нищо не е ясно.
Като си помисля, излиза, че този файтон върви сам, без някой да го управлява, и без коне, и без път. Излиза, че е така, ама не е. Защото този файтон аз си го спомням, помня го как пружинираше и охкаше и как се въртяха големите му червени колела по крайречната улица до Осъм. Въртят се червените колела и в Осъм сякаш пламват огънчета.
Помня и как конете миришеха на коне, на пот и на прах и как такъмите им висяха или се изпъваха като змии по гърбовете им. Помня, че конете не бяха нито червени, нито бели, нито черни – сиви бяха. И затова, когато минаваха покрай единствената сарачница в града с името „Сив кон“, ѝ се покланяха в движение. Имаха ѝ уважението.
Помня, разбира се, и Иванчо с неговата картонена кутийка и това, как като го питахме защо файтонът върви сам и никой не го управлява, казваше:
– Глупости на търкалета! – И сочеше с кутийката към баща си, който светеше на капрата отпред.
Това обаче накрая също са мои измислици.

ИМАНЯРИ

– Четох в една американска книга, че за тая работа трябва да намерим негър албинос.
– Какво?
– В един американски роман пише, че за да намериш злато, ти трябват негър албинос и пълнолуние.
– Тука нямаме негри албиноси, а пълнолунието е от време на време.
– Това са шашкънии! Трябва ни врачката от Торос. Тя познавала и за болести, и за имане.
– Врачката от Торос е скъпчийка, ще ни вземе луди пари.
– Ще ни вземе, ама познава.
Такива и още такива щуротии си приказваха трима иманяри от село Гложене, Тетевенска околия.
Единият – международен шофьор, запознат с европейските шосета и американската литература, другият – работник в сладкарския цех на Кооперацията, а третият – дърводелец в мебелната фабрика.
Никакъв начин няма да се свърже иманярството с международния шофьорлък, с кифлите и баничките и с правенето на мебели. Няма, ама има.
Йото – международният шофьор, направо си миришеше на дънки, шоколадови яйца и мохерни пуловери, а това по време на социализма си беше миризма и половина. Бая пари се изкарваха от такава миризма. Да го пита човек за какво му е иманярството.
Павлин от сладкарския цех беше човек със сладки ръце – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Правеше такива кифли и банички, че сутрин към седем часа и следобед след четири цялото село му беше в ръцете. Ядяха хората тестените продукти на Павлин, та чак ушите им ставаха прозрачни. И нямаха абсолютно никакъв проблем със затлъстяването, холестерола и кръвната захар. Славни и здрави години бяха. Да се пита човек защо му е на сладкар иманярство.
Лазар – дърводелецът, майстореше главно малки столчета. Цялата фабрика прави маси, библиотеки и кревати, той се беше специализирал на малките столчета. Голяма нужда имаше тогава от малки столчета, защото хората караха на печки с дърва и трябваше да седят на малки столчета пред устата на печките и да ги палят. Жените най-много седяха на тези четирикраки същества и най-често палеха печките. Да се неначудиш каква е връзката между иманярството и малките столчета.
Тогава иманярството по нашия край го имаха за болест и за нещо неприлично. Целият трудов народ строи новия живот с ум, сърце и душа, а някой си търси имане.
Иначе легенди за заровено злато – колкото щеш. И всичките, които се носеха от урва на урва и от век на век, бяха все легенди за пещери, пълни с козиняви чували злато. И все имането е на Вълчан войвода. И винаги на входа на пещерата имането го пази восъчен змей. Никога не разбрах защо змеят трябва да е восъчен. Все си мислех, че ако някога тръгна да търся злато и видя такъв восъчен змей, ще драсна с клечка кибрит и ще му запаля фитила. Истина ви казвам – мислех си, че восъчният змей е голяма, много голяма свещ и като ѝ запаля фитила, тя ще изгори. Нали е много хубава тази моя представа – и християнска, и езическа – змеят да е восъчна свещ и тя да изгори? И после имането само да се покаже.
– Йотооо, тая работа с албиноса дали няма да стане, ако намерим някого с оная болест, дето им избелява кожата – венелиго?
– Витилиго се казва, витилиго! – Каза Йото. – И няма да стане, трябва албинос. Така пише в американската книга. Ако няма негър – някакъв друг, но да е албинос.
– А ако наръсим Горчо циганчето с бяло брашно тип петстотин, дали няма да стане? – Попита Павлин.
– И с пълнолуние да го поръсиш Горчо, файда няма – бяха думите на майстора на малки столчета.
Да му се неначуди човек на поетичните приказки. Сигурно е чул нещо такова от жените, които си купуват неговите произведения на седящото изкуство.
– Горчо не става за албинос! Ще каже на кварталния, той му е агент доносник! – Съобщи международният шофьор, явно запознат с тайните на народната милиция тогава.
Хубаво, много хубаво върви разказът – и атмосфера, и образи, и портрети, и обстановка, и всичко, ама защо им е на трима здрави и прави мъже да търсят имане? Е това ако мога да го обясня, и край – ще ми олекне. А обяснението е просто – толкова е просто, че ще ми избоде очите, дето и без това са късогледи. Защото човекът е такъв – има бяс в кръвта си, блясък, нощ, луна и пълнолуние има в кръвта си. Жаден е не толкова за имане, а за премаляване от мисълта за имане. И трябва нещо тайно да прави човекът, защото животът не е само слънце, ами и мрак, и звезди от жълтици в мрака. Човек трябва да изтръпва, да рови, да копае, да дълбае до центъра на земята, ако трябва, и да търси имане. Иначе – край с него.
Стана ясно, че албинос няма, и болни от витилиго няма. И работата опря до врачката от Торос.
Нашите трима другари бяха разбрали от абсолютно сигурно място, че навръх местността Главен досами Боаза е заровено злато от годините, когато небето и земята са били едно и също нещо и златото не ги е разделяло. Истината е (ех, каква дума за иманяри), истината е, че те вярваха, че точно там ще изкопаят имането на местния Вълчан войвода. Врачката от село Торос потвърди сигурните сведения и поиска дял – нещо като сегашна комисионна. Не колкото очакваха, но някакъв дял поиска.
Тази врачка не беше красива – беше самата красота, взряна в бъдещето. От глава до пети беше направена един път, екстра. Тъмна и светла едновременно, висока и точно толкова висока, колкото да я видиш. С коси на прииждаща река – до Торос тече река Вит и сигурно косите ѝ са от реката. Шията ѝ като на дива гъска, гърдите – къртичини, бедрата – млади липи. Това е портретът на тази млада гадателка. От мене – толкова по въпроса.
На самото място на събитието тя предрече:
– На пет-шест метра е. Дотам има три плочи. Златото е под третата плоча.
После младата сибила им показа и върховете на Стара планина, и Дунавската равнина, и Дунав в края на равнината. После ги целуна по челата и посочи надолу, към земята, а те ѝ целунаха ръка. Нещо като ритуал.
И след този трогателен ритуал голямото копаене започна. Копаеше международният шофьор и пръстта изчезваше като аутобан под краката му. Копаеше сладкарят и пръстта димеше като кифла или като баничка. Копаеше столарят и пръстта сама приклякваше до лопатата му. И така ден след ден, та чак до края на света, а златото го няма.
Доведоха пак врачката и я питат и разпитват защо го няма имането.
– Защото пълнолунието е след два дена, затова. И защото трябва още два метра да се копае.– Оправдава се врачката.
Когато настъпи пълнолунието, самият Павлин – човекът със сладките ръце, се поръси целия с бяло брашно тип петстотин, уж че е албинос, и пак нищо – потъна златото, стопи се.
– Спуснете ме с въже долу да видя лично! – каза врачката от Торос, след като нашите хора пак я бяха домъкнали на мястото на разбитите си надежди.
Спуснаха я с въже и след малко се чу:
– Да дойде някой при мен! Някой веднага да слезе долу!
Пръв като в народна приказка тръгна най-големият брат Йото. Бави се той двайсет минути и когато изведнъж избликна от земята сам, без да са го издърпвали, сияеше като златен наполеон или като емблема на дънки по-точно.
– Какво става?
– Каза да слезеш и ти! – И сияещият шофьор посочи сладкаря.
След двайсет минути сладкарят си дойде, сякаш изваден от фурна и със златиста коричка отгоре, димящ отвсякъде.
– Твой ред е – каза той и в изкопа изчезна дърводелецът.
Когато след време дърводелецът поникна от земята, само изпъшка:
– Никакви малки столчета! Почвам да правя кревати.
Тогава пълнолунието се показа – и от небето, и от земята едновременно се показа и беше по-красиво отвсякога. Пълнолунието беше с коси от река, с тяло от сладост, с шия на дива гъска, с гърди като къртичини, с бедра като млади липи и миришеше на любов това пълнолуние..

Спортистчето

Няма по-голямо нещо на тоя свят от спорта! Спортът те прави небе, прави така, че човек се отделя от земята и може да разбере какво са птиците или рибите и земноводните даже.
Ако не си спортувал, значи само си бил човек, а не много повече неща, които си могъл да бъдеш. Ако не си на ти със спорта, не е възможно да разбереш, че вятърът е момче, което ти диша във врата и ти застъпва гуменките, и никога няма да разбереш, че леката атлетика е в основата на всичките успехи на човека.
А ако не си играл футбол, няма начин да разбереш как топката от нерви и напрежение в стомаха ти се превръща в кожено кълбо, търкулва се на тревата и ти тичаш след нея и искаш да победиш.
Ако не ти се е пуквало ребро, ако ушите ти не са се изпълвали с болки и хрущяли, значи не си тренирал джудо, и така нататък, и така нататък. Нищо не си бил, ако не си бил спортист. Живял си напразно, ако не си бил спортист.
И тъкмо да кажа, че е било по-добре изобщо да не си се раждал, и се сетих, че има една такава сладникава, но любима песен, в която се пее за изпепеляващи изповеди и накрая се плаче даже:

Дали е трябвало,
дали е трябвало,
дали е трябвало изобщо
да се раждаш.

Много повторения, много чудо!
Защо намесвам тази песен ли? Защото ми е писнало от преструванковщини, че всичко, което ни се случва, е съдбовно, че винаги искаме да дадем всичко от себе си, дори троха от своя залък, че винаги трябва да правим всичко правилно. И ми е писнало, защото ни мачкат с приказки и песни и най-вече защото винаги ми е ставало лошо от спорта. И по-точно – от преструване, че трябва да обичам спорта. И от такива песни, в които ако не си направил еди-какво си, значи си живял напразно.
– Николайчо, ти имаш ли шорти с ластик на крачолите? – попита ме някога началната ми учителка.
– С ластик нямам, защо?
– Защото утре в училището ще идва Дора Габе и трябва да се представим пред писателката.
– Как да се представим?
– Ще скачаме пред Дора Габе в трапа за дълъг скок. И ти си определен също.
– Не може ли да ѝ прочета нещо мое?
– Не е предвидено четене на произведения на ученици пред писателката.
– А ластика на шортите – защо?
– За да не ви се види нещо неприлично, докато скачате. Не е удобно пред другарката Дора Габе.
Стана ли ви ясно защо потръпвам от фалшиви текстове, диалози, от фалшив живот и спорт? Мене, ученик в четвърти клас, ни жив, ни умрял от писане на сантиментални стихове плюс стихове с буен патриотизъм и с вяра в бъдещето, вместо да ме накарат да прочета стихотворение пред Дора Габе, ме карат да скачам в трапа за дълъг скок пред нея. Ами трябва и майка ми цял следобед преди моя решителен скок да ниже ластик на крачолите на шортите, за да не ми се видят случайно неудобните детайли. Това педагогично ли е? Защо е трябвало тогава да потискат поета в мен за сметка на скачача на дълъг скок?
Когато на другия ден се засилих и скочих от цялата си душа пред Дора Габе, аз не паднах в трапа с пясък и не си напълних зъбите с песъчинки, а паднах в буквичките на едно стихотворение, което исках да прочета, а не можах. Паднах в пясъка на разпилените си илюзии, че едно стихотворение е по-важно от един скок дължина.
Знаете ли каква е разликата между скок дължина на едно момче през 1968 година и стихотворение, написано от същото момче през 1968 година? Разликата е, че стихотворението може да почака, а скокът – не. И сега – половин век по-късно, е същото. Стихотворенията чакат, скоковете – не.
Дора Габе – тази велика и мека, и равнинна, и дълбока, и небесна поетеса, ме похвали. Пипна ми бузата и ми каза браво. Ама не за стихотворението, дето не ѝ го прочетох, а за скока с ластичните шорти. Как ли е оживяла тогава тая фина жена?
После взех да тренирам лека атлетика. Всички в училище тренирахме лека атлетика, защото учителят по физическо искаше да дишаме чист въздух. Чист въздух тогава в люляковия ни град – колкото щеш, но той си беше наумил, че трябва да го дишаме безкрай и главно докато тичаме. И че така ще ни направи бързи, смели, сръчни и най-вече – здрави.
Но на мен непрекъснато ми ставаше лошо от така наречената лека атлетика. Повръщах след всяка тренировка и вдигах температура.
Майка ми, която беше медицинска сестра, дойде да говори с учителя треньор:
–Гади му се – каза,– може ли да го отпишем?
– Ще му дадем шпайкове и ще се оправи.
Тези шпайкове бяха връх на леката атлетика тогава. Нещо като футболни обувки, но с пирони – мечта за всеки тичащ крак.
Няколко дена бях много щастлив и ходех отвисоко-отвисоко, но после разбрах, че съм свършен с тези бодливи същества. Докато тичах потен и премалял по пистата от сгур, така паднах, че се ожулих от върха на носа до свършека на моя телесен свят – до пръстите на краката. И се ожулих така, че после един месец коремът ми пламтеше като залез.
Хубавото на леката атлетика според мен е само едно – че от време на време сядаш на пейката до пистата и докато си почиваш, можеш да блееш и да си мислиш ту за узрелите череши на баира, ту за стихове, ту за момичета.
Ако искаш да си известен в училище, трябва да тренираш футбол. А и световното първенство в Мексико беше оставило неизличими следи в момчешкото ми съзнание и в съзнанието на българския народ като цяло. Тренирах футбол в градския детски отбор и дори станах много добър. Вкарах един гол на гостуващия детски отбор от Враца, но ме изгониха за сбиване. Бях много силно крило, но и много силно ми се виеше свят след всеки мач. Таванът падаше на очите ми, отслабнах страшно.
Майка ми ме спря без консултации с треньора, който пък се въргаляше доста мощно в тревите край Осъма с една моя братовчедка. Кой знае, може и затова да съм бил добро крило, вкарало един-единствен гол през живота си. Понякога успехите идват по роднинска линия.
Каквото и да говорят за футбола – а светът никога не е говорил нищо друго – аз най-много ценя във футбола фанелките на играчите. Така си я обичах моята фанелка с номер осем на гърба, че ходех по цял ден вкъщи с нея и даже спях с нея през нощта. След като майка прекрати внезапно договора ми с ФК Кърпачев – Ловеч, фанелката си остана все за мен. Треньорът не си я поиска – от любов към братовчедка ми, естествено.
В края на моята спортна кариера станах за пет дена джудист. Ако искаш да сваляш момичета, тогава трябваше да си джудист и да си със счупени уши. Положението от тогава е същото, без промяна. Като са ти зарасли ушите с хрущяли, значи си голяма работа.
За да си джудист обаче, трябваше да си перка. Някога викаха перка на този, който има големи мускули и гърдите му са изпъкнали. На такъв викаха и буца.
И защото нямах търпение да тренирам с щанги и гирички, а и защото кариерата ми приключи за пет дена, още от първия ден почнах да пия ви комплекс. Треньорът ми каза, че трябва да пия ви комплекс на хапчета – да заякна, и аз изпих веднага една опаковка червени малки хапчета. И стоях цял ден пред огледалото гол – да видя как ще стана перка и буца. Прилоша ми зверски, както се очаква, но аз се правех, че не се сещам от какво ми е зле.
Треньорът ми беше казал също, че джудистите трябва да се бръснат и че и аз трябва да се обръсна.
– Ама аз нямам брада…Само мъх малко. – Опитах се да се спася.
– Нищо, ти се бръсни и тя ще ти порасне! Иначе край с джудото.
Та освен на ви комплекс наблегнах и на бръснене.
Няколко дена по-късно по време на тренировки си счупих ухото и край. Нито станах перка, нито свалих момиче.
От тази спортна авантюра с източен привкус ми остана споменът за претъркаляне през рамо и за падане с тупане на ръка. Като паднеш на земята, трябва да тупнеш с ръка и да се претърколиш. Така не се удряш и ти няма нищо.
И в живота е така – падаш, тупаш с ръка и се претъркаляш. И понякога си чупиш я ухо, я глава, я илюзии.
От джудото ми остана и един смях. Много смешни ми изглеждаха тези джудистки дрехи. Сякаш са дрехите на хлебаря, който месеше симиди във фурната срещу нас. Като си облечеше белите фурнаджийски дрехи и се препашеше с колан, ставаше същински джудист.
Но ако се опитам да стана по-сериозен, ще кажа, че халатът на доктор Ичев – най-добрият педиатър в града, също приличаше на джудистки дрехи. А доктор Ичев беше много сериозен човек, така че трябва да внимавам повече, като се смея на джудистките дрехи.
Много ми се иска да ви съобщя стихотворението, което бях написал някога и което не можах да прочета пред дълбокоуважаемата Дора Габе, когато тя дойде на посещение в нашето училище. Рискувам много, но си го обичам – голям шедьовър е:

Самотна лодка се белее,
а в нея – аз и ти.
Ако не ме обичаш ти,
море, ела и ме вземи…

Шедьовър е, няма две мнения, ама и учителката е била абсолютно права да ме накара да скачам дълъг скок пред Дора Габе, вместо да го чета.
В дългия скок е истината и в шортите с ластик. Стиховете могат да почакат.

ВЕТЕРИНАРНАТА ЛЕЧЕБНИЦА

Някога, много отдавна, аз живеех на втория етаж. На първия етаж живееха на смени коне и прасета, крави и овце, кози и биволици и други животни, които пребиваваха в лечебницата.
Ветеринарната лечебница в Ловеч беше една голяма бяла къща на два етажа.
На първия бяха пациентите, на втория – аз и моето семейство. Голямата бяла къща на два етажа плюс животни, плюс прислужник, плюс фелдшер, плюс лекарско семейство – и ето ти цялата ветеринарна ловешка лечебница.
А дворът на лечебницата – зашумен с круши и ябълки, орехи и череши, мушмули, дренки, лешници е една кайсия, която не я давам за нищо на света. Много сладка кайсия, по-сладка от мед.
Още от дете съм свикнал, когато заспивам, някоя крава да надува сирена под мен, защото ражда, и в сънищата ми да се прескачат теленца. Свикнал съм да си уча урока, докато биволицата с рана на врата реве по-мощно от буря. А любимите ми книги винаги съм ги чел в съпровод на магаре, коза и оркестър. Гъските буквално ми бяха станали братовчеди – в лечебницата гледахме гъски и когато те тръгваха към Осъма да се къпят и да ловят риба, аз бях едно от техните момчета.
Тези гъски понякога рязко намаляваха числеността си, щом някой цигански табор, който винаги отива в небето, спреше на брега на реката, близо до ветеринарната лечебница. Таборът отива в небето и гъските също.
Велики години бяха – телевизорите бяха черно-бели, светът – цветен, а лечебницата – на два етажа.
Как беше замислена тая ветеринарна лечебница само – с грижа и за животните, и за хората, които ги лекуват.
Идват пациентите от близките села и на входа ги посреща прислужникът Мики-Мики. На Мики-Мики това не му е истинското име, но понеже непрекъснато казва мики-мики преди всяко изречение, истинското му име изчезна. А мики-мики означаваше „абе как може така“, „ей, да му се не види“, „олеле, майко“, „тц-тц-тц…“. И все такива работи. И оттам му дойде и прякорът.
Мики-Мики води пострадалия кон на първия етаж, където е конската болница. Първият етаж на лечебницата е голямо каменно помещение, което кънти, като говориш. Мирише на лекарства, на говежда пот, на бръмчене на мухи, а в средата на помещението има канал. Над канала – клетка с въжета и синджир. Сега като си затворя очите, клетката с канала ми прилича на сервиз за коли. Но тогава това си беше Спешно отделение за животни, а някои от животните си бяха живи транспортни средства.
Конят се връзва здраво, очите му стават големи, кървави, уплашени, че чак скимти – не пръхти, ами скимти, трепери целият.
И фелдшерът Пешев казва на Мики-Мики да вземе кофата с разтворения калиев перманганат. И топват крака на коня вътре.
Какъв виолетов цвят имаше тоя калиев перманганат. Ако е тъмнолилав, е опасно – може да се повреди раната. Трябва да е розов, едва розов даже.
Конят въздъхва дълбоко, сякаш е човек, и след малко почва да благодари и на Пешев, и на Мики-Мики за положените хуманитарни грижи.
Първият етаж на ветеринарната лечебница в Ловеч приличаше и на пещера. Като паднеха сенки и слънцето изчезнеше нанякъде, първият етаж ставаше усоен, загадъчен и стряскащ. Навсякъде имаше стъкленици, наредени по шкафове, с разни спиртосани овнешки сърца, с плъхове, змии и пепелянки. Имаше и едно препарирано теле с две глави. Това теле с две глави много ме плашеше, защото си представях как един ден ще проговори на два езика едновременно и аз няма да му разбера нищо.
Някак си бях свикнал с кравешкия език, в който муу-ууу е основна дума и основно понятие.
Този първи етаж беше нещо подобно и на виенско колело. Уж неподвижен първи етаж, уж досами земята, а пък като виенско колело.
Близо до лечебницата беше пазарът – там едно широко място и на него всяка година пристигаше виенско колело. Хората тичат, блъскат се, качват се и се возят. И се въртят, докато им стане лошо и пребледнеят. Въртят се хората с шарените си дрехи и физиономии, а на мен ми се привижда, че в кабините на виенското колело са се качили козлета, агънца, кончета и така нататък. Какво да ми се привижда на мене – момчето от ветеринарната лечебница, освен такива работи. А колелото се върти и на животинките им става лошо от въртенето и от живота, бързат да слязат и хайде – в лечебницата, която е на две крачки. И всички – козлета, агнета, кончета – на първия етаж под мен и търсят помощ.
Абе хора, не знаете ли, че ако се возите на виенско колело и то е толкова високо, все някога ще ви се завие свят и ще трябва да потърсите спешна помощ?
Пешев – ветеринарният фелдшер, никога не се качваше на виенско колело. Той беше много добър и много дебел. Търкаляше се като топка наоколо, лекуваше каквото видеше и каквото пристигнеше, но никога не се качваше на виенското колело.
– Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от ябълката.
И аз падах с пет ябълки в пазвата. И с пет ябълки в пазвата нахранвах магарето в ъгъла на двора.
–Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от крушата!
И аз падах с две круши в пазвата и с две круши нахранвах едно цигане от катуна, който още летеше към небето.
Можех да падна и от кайсията с много кайсии в пазвата и джобовете, ама ви казах, че тая кайсия не я давам за нищо на света.
Пешев беше голям левскар и ме запали по синия цвят. Оттогава много обичам да гледам сини облаци, сини реки, сини очи, сини ветрове и сини чаршафи, прострени в двора между дърветата.
Мики-Мики – прислужникът, беше известен с това, че освен мики-мики казваше и „дали ще сгреша“.
– Другарю Пешев, – питаше Мики-Мики – дали ще сгреша, ако измия мивката с топла вода?
– Пешев, дали ще сгреша, ако отворя прозорците в обора?
Но когато се обръщаше към баща ми – доктор Кривошиев – аз бях син на ветеринарния лекар Станислав Кривошиев, питаше по-дълго и уважително:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако изхвърля до Осъма тора на овцете, който е от вчера?
Или пък моето любимо:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако отида да си купя три мекици с пудра захар? Много съм гладен! Аз животните съм ги нахранил, ама съм гладен.
И от всички страни отговорът беше само един – ама как ще сгрешиш, давай!
Споменах баща си доктор Кривошиев – той е друга бира и направо ми пресъхва гърлото и ме стиска гърлото, като си спомня за него. Ветеринарен лекар, роден за сатиричен писател. Да ти разкаже виц – размазва те като опашка на кон – конска муха. Да се пошегува нещо – пали те отвътре със смях и със сълзи от смях. Ветеринар с чувство за хумор – сигурно затова животните понякога се смееха в обора и това може да бъде потвърдено от рибите и жабите на река Осъм, която минаваше до двора на лечебницата. Смеят се животните и не само че се смеят на приказките на баща ми, ами разказват и на други животни по селата какъв доктор имат. И другите животни бързат да се разболеят, за да дойдат да се излекуват със смях.
Но винаги, когато разказваше неприлични или съблечени вицове, както се изразяваше баща ми, той все ме пращаше нещо да проверя:
– Иди виж дали е угасена лампата в другата стая! Иди виж дали е включен телевизорът.
А телевизорът, както ви казах, черно-бял. Поне да беше цветен, та да му угасиш цветността.
Това трудно му го приемах за нормално, но аз толкова го обичах.
Да си ветеринарен лекар е голяма работа, висока чест и именно затова на моя баща му бяха дали да живее на високия втори етаж на лечебницата. Там живеех и аз.
Живеех и на двора, разбира се. От сутрин до вечер с дръвчетата, скакалците, гущерите и бръмбарите. И с тревата – ей, каква трева имаше в тоя двор. Каква трева растеше между дърветата само – зелена и тъмнозелена, висока и още по-висока, права или леко поклонена към земята. Подредена и разбъркана като коса на момиче. И като я окосяха с коса за косене, лягаше на пластове и миришеше на зелен одеколон.
Сега тревата не я косят, а я кълцат на салата за мравките. С тези електрически косачки я раздробяват така, че не се познава косена трева ли е, или е някаква лепкава тъмна каша. И не мирише на косена трева, а на ветеринарен обор. Да се чуди човек пеперудите ли, кучетата ли я опикават, дъждовете ли са с голяма киселинност, или светът почна да загнива и косената трева мирише така.
Да ви кажа честно, като вземеш животните в лечебницата, като вземеш персонала, големия двор, всякакви треви, дървета и създания и направо получаваш зоопарк. А в Ловеч, както е известно, има зоопарк – втория по големина зоопарк в България, от което ми се късаше сърцето. Защо винаги присъствам на места, които са втори по големина и значение? Не може ли и аз някога да се озова някъде на първо място?
Веднъж докараха в лечебницата тигъра да го лекуват. Бяха карали и други животни от зоопарка, но тигър – никога. Докараха го упоен и го свалиха, както спи. Упоен и с шарки, тоя тигър приличаше на човек, завит с одеяло на ленти.
Вързаха го на мястото за лекуване на животни и голямото лекуване свърши бързо. Татко му резна цирея и той потрепера. А като потрепери тигър, Вселената потреперва. Кой да ти знае, че тигрите имали циреи?
Татко намаза раната му с йод и му сложи памук и бинт. Тигър с памук и бинт.
И тогава влезе Мики-Мики. Водеше едно полуживо магаре.
– Какво правиш? – попита татко.
– Дали ще сгреша – запремига Мики-Мики, – ама си помислих, че ако тигърът се събуди и е гладен…
– Какво… – попита баща ми.
– Ако е гладен, викам да има едно магаре за всеки случай. Аз когато съм гладен, ям мекици с пудра захар, ама тигърът не яде мекици.
Фелдшерът Пешев се търкулна от смях и търкулна със себе си и Мики-Мики, и магарето. И аз видях, че ризата на фелдшера се синее.
Точно тука ще спомена, че сините чаршафи в двора ги простираше милата ми майчица и аз затова я обичах толкова много. Обичах я толкова много, защото живееше с баща ми и с мен на втория етаж на ветеринарната лечебница и нито един път не поиска цветен телевизор. Не че тогава имаше цветни телевизори. Хем гледаше с нас черно-белия телевизор, хем переше до синьо чаршафите.

ЧОВЕК Е САМ ВЪРХУ СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА

Когато ме изписаха от болницата след инфаркта, панталоните ми се свличаха на земята. Не бях хапвал нищо от една седмица, ако не се броят банките с безцветна течност, която вливаха във вените и в безвремието ми. Казаха, че е глюкоза.
Едва пристъпвах и тялото ми приличаше на лист хартия, върху който трябваше да се пише всичко отначало.
Малко пресилени думи, но се усещах като лист хартия – в това няма съмнение – толкова изтънял се чувствах.
Докато ми слагаха пластини в сърцето, не мислех за нищо, освен че лежа и близките ми се страхуват. Олекваше ми от това и не изпитвах никаква вина, че съм ги изплашил до смърт.
Тази дума – смърт, я нямах в главата си. Около мен положението беше на живот и смърт, но думата смърт я нямах нито в главата си, нито в сърцето си.
Какво е инфарктът ли – нямам представа. Не съм чел, след като негова милост ме посети без предупреждение, нищо специално за него. Не съм си поръчвал медицински книги за сърце, нито съм се ровил в интернет. Разбрах обаче, че сърцето ми е било запушено деветдесет и девет процента и в епикризата при изписването ми пишеше: „Остър преден миокарден инфаркт… с инплантация на 3 DES…“
Пишеше и още страшни неща, но стана много дълга тая епикриза.
Епикризата стана дълга, ама моят страх, като си дойдох вкъщи, нямаше край. Уж в Пирогов нищо ми нямаше на страха, само един голям инфаркт – какво толкова, ама вкъщи страхът ме скова, скочи ми на гърба и си заби ноктите в мене.
Лежа първата нощ в домашното си легло на деветия етаж и мисля, че ще падна през стената. Мисля си, че стената на стаята е някаква сърдечна тънка стена – ще се спука и аз ще полетя в тъмното. Много тънка ми изглеждаше стената на стаята, добре, че не беше боядисана в червено.
Страх ме беше и да не започна да сънувам. Не се боях, че ще заспя, а че ще сънувам. Въобразих си, че сънят е действителност, в която аз пак ще получа инфаркт.
Има нещо много странно в израза „получих инфаркт“. Човек получава писма, банкови извлечения, уведомления за данъци и такси, но да получи инфаркт – значи някой трябва да го донесе. Кой ги носи тези инфаркти, кой? Годините, ядовете, пиенето и пушенето, любовта, изчезването на любовта, службата, поезията? Поезиятаа със сигурност ги прави тези работи, но лично аз ѝ прощавам.
След като ме беше страх от съня, почна да ме е страх от тялото ми.Седя в креслото и не смея да мръдна. Опитвам се да си спомня как съм се чувствал преди тази сърдечна катастрофа. Мисля си как съм си движил ръцете, изтръпвали ли са ми пръстите, болял ли ме е гърбът. И намирах непрекъснато разлики. Плешката ми вляво никога не е била такава особена, десният ми крак е пълен с мравки се е вдървил, ноктите ми са посинели, та са чак тъмни, защо ми излиза ечемик на окото…
Ако се порежа, докато се бръсна, значи сърцето ми не е наред и ръцете ми треперят от това; ако се задавя, докато пия вода – значи инфарктът ме стиска за гърлото. И все такива страхове и глупости, които ми идваха в главата. Мерех си кръвното по двайсет пъти на ден и ако беше над сто и десет, го мерех пак и пак. Въобразих си, че ако си затворя очите и си навеждам главата надолу, докато си меря кръвното, то ще разбере, че му се покланям и му се моля, и ще се нормализира.
Ако не дай си боже ми се разтупкаше сърцето или ме заболяваха гърдите, правех най, ама най-противопоказните неща – убийствени неща правех. Качвах се от първия до деветия етаж пеша по стълбите на кооперацията, за да се убедя, че сърцето ми няма да излезе през зъбите и че гърдите няма да почнат да ме болят както тогава, преди инфаркта. Тази инфарктна болка в гърдите е като рязане с банциг, който идва от дълбоко и се движи бавно. Реже ти гърдите бавно и болката те облива в пот. Болка, която се превръща в пот – първо вряла, после ледена.
Изкачвах се самоубийствено пеша по стълбите до деветия етаж, за да усетя, че тази режеща болка я няма. И ми светваше, и се успокоявах, и почнах да си пийвам по едно-две питиета. Аз, който бях спрял да пия поне от две години, почнах да си попийвам. И главата ми се замайваше, и инфарктът ми се замайваше. Луда работа. Добре, че не пропуших пак.
Тогава сърцето ми взе да имитира инфаркт. Спомняло си инфаркта сърцето му със сърце и си играело на инфаркт. Как става това, не е много ясно, но ми обясниха, че сърцето си спомняло кризата и си я повтаряло наужким. Изпитва те – хем си играе, хем те изпитва.Уж те болят гърдите, а пък не те болят, уж имаш инфаркт, а пък нямаш. Досущ като в живота – има те, а те няма, жив си, а си спомняш друг живот и друга болка.
Точно тук искам да кажа – пиша ги аз тези мои болки, защото човек е сам и не толкова сам върху сърцето на земята, а сам върху собственото си сърце. Затова ги пиша тези кардиограми.
После тръгнах на психоаналитик. Сам няма да се оправиш със страховете си – ми казаха моите близки – и хайде, на психоаналитик.
Психоаналитичката беше млада, амбициозна и специализирала главно за терапия с деца – точно като за мене. Караше ме да минавам между гумени играчки, да описвам какво чувствам, като ги гледам или докосвам, а накрая да си излея гнева и страха върху тях, като ги мачкам с крака. И без това през цялото време ме беше страшно яд, че точно на мене се бяха случили сърдечните гръмотевици.
Имахме и сеанс, в който вървяхме един срещу друг. Или спирахме на сантиметри, преди да се прегърнем, или се разминавахме, без да се погледнем, и отивахме в различните краища на стаята. Това било, за да свиквам с хората в различни ситуации.
Психотерапевтката ме накара да нарисувам страха си и аз нарисувах едно дяволче без крака в кръг.
– Какво е това?
– Страх – отговорих.
– А сега го накарай да избяга!
И аз нарисувах на дяволчето крачета и задрасках кръга.
Писах и стихове. Като разбра, че пиша, ме накара да измислям детски стихове – за радостта от игрите и живота, пак с цел социализиране. Аз се провалих и в римите, и в метафорите.
Смеете ли се? Много добре. Нарочно написах тази част с психоаналитичката смешно, но работата си беше за плач. И аз плачех – щом се качвах в тролейбуса след сеанса, плачех на последните седалки. Плачех от безсилие – нищо не ме успокояваше и нищо не ми помагаше. Страх ме беше и не знаех какво да правя, и почнах да си повтарям Куазимодо:

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

И ненадейно пада вечерта, ама има и друг стих: „Ещё не вечер!“ Така пее Висоцки. Между ненадейното падане на вечерта и „още не е вечер“ си живея и досега. Живея си, но вътре в мене и около мене все чувам: „Човек е сам върху сърцето на земята“. Това чувам най-много.
След като се качих на влака на страха, след като летях незнайно накъде с него, след като изпих един вагон лекарства, отново отидох в Пирогов – в инвазивното отделение на кардиологията, в което ме спасиха.
– Страх ме е, докторе – казах аз на лекаря, който ми сложи още малко време в сърцето. – Особено вечер ме е страх.
– Мене ме е страх от сутрин до вечер – отговори ми той.

РОЗОВИЯТ ПУЛОВЕР

Докато се любеха, тя винаги мъркаше. Нито любене е точната дума, нито мъркане, но това е положението с думите.
Как може да се опише тънкото предене на звуци, които издава жена, надвесена над своето изчезване? Може ли да се опише онова усещане за няколко котета, спуснати в кошница с памук, които мяукат и се увиват около главите и около опашките си? Как може да се представи на белия лист, макар че листът прилича на чаршаф, онова изписване на любовта с капчици пот, със слюнчици, с пръсти, с нокти и въздишки, с колебания на сърцето от гърлото до петите. И с трептения – любенето е състояние, при което превеждаш чужди думи от език, който всеки път е различен. Любенето е филология на преглътнати думи, химия на страстта, география на фантазии, физическо възпитание на тялото.
Това последното – че любовта е и физическо възпитание на тялото, го бройте като инерция и недостатъчна овладяност на словесната емоция от моя страна. Обаче при писането и при любенето е нужна и конкретика, затова продължавам така:
Тя беше много красива – като фолклорно създание. Ако има любовна народна песен, която да разказва за момиче, хубаво като ябълка, стройно като топола, с гърди като бели хлябове, с нозе на млада щъркелка, с шия на жирафа и с гореща като савана кожа – това беше тя.
Казвам едни африкански понятия като жирафа и савана и обърквам идилията на българската народна песен, но на света няма идеално описание на жена, а и фолклорът на отделни народи и континенти е преплетен и със странстващи мотиви.
Невена беше такава жена – преплетена, фолклорна и със странстващи мотиви. И когато се любеха с Любен, тя леко мъркаше и се заплиташе в мъркането, а той, безсрамникът му, е запомнил това нейно мъркане и заплитане и още доста неща беше запомнил.
Запомнил беше, че Невена се поти под носа още преди да замирише на любене. Тя спираше да говори, изчезваше някъде, но щом кожите им се запалеха една от друга, щом ръцете им почнеха да не знаят къде са, и тя проскимтяваше. Проскимтяваше бавно и на интервали от по двайсет секунди. Любен беше сигурен, че скимти точно през двайсет секунди, защото си поемаше дъх и когато дъхът му свършваше, тя проскимтяваше. А се знае, че човек трудно издържа без въздух повече от двайсетина секунди. И след всяко проскимтяване капчиците пот под носа ѝ ставаха все повече и все по-розови.
Невена имаше розова пот. Така навярно се потят жените, които се разхождат в различни светове, но са се раждали винаги или по залез слънце, или по изгрев.
Това е много хубаво казано, направо да напишеш финал на любовно стихотворение от такива изрази, но в случая работата беше друга.
Невена страдаше от мания, че е дебела, по-точно – че не е достатъчно слаба, и непрекъснато пазеше диети. Любимата ѝ диета беше с моркови и вода. Нагъваше моркови и пиеше само вода цяла седмица, от което кожата ѝ ставаше морковена, а потта – розова на цвят. Какво ли не прави стремежът към съвършенство?
– Нямаш си на идея колко е интересно – Любен все това повтаряше – колко е интересно – да гледаш как под носа ѝ, под мишниците ѝ и надолу избива розова пот. Пак е солена и стипчива, но е с цвят, който…
Тук този идиот съобщаваше нещо, което не е за приказване и е свързано с отнемане на девствеността на момиче. Розова пот и … розови капки, нали се сещате?
Лесно му е на Любен – той е учител по физическо възпитание, а и аз му помагам тука в някои от изразите, то си личи. Вярно, чете понякога и книги, но главно „преподава“ книгата на човешкото тяло.
А питате ли ме мене какво ми е, като трябва да му записвам по различен начин спомените и дрънкането, а нямам все още достатъчно опит.
Опитът в писането обаче е голям убиец на писателите. Всичко знаят тези опитни автори на изчистена нова проза – как да въвеждат героите си и как героите им да ги няма, как да портретуват и портретите да не се виждат, и всичко там, каквото се полага. Но понякога така се увличат в нововъведенията и фокусите, че се чудиш живи работи ли пишат, или предъвкват пласмаса –полирана пласмаса.
Но кажете ми кой опитен и изискан автор ще седне да описва розова пот под носа на жена, която прави любов и скимти точно през двайсет секунди? Изключено е такова нещо. Но блажени са незнаещите като мене.
Продължавам с финални изречения за правенето на любов. Невена и Любен се любеха като две напълно различни същества. Тя – отплувала по вълните на красивата си младост, той – отплувал по вълните на кой знае какво. Казах ви – той беше учител по физическо и в леглото гимнастиката не му беше чужда, но Невена винаги излизаше от тези еластични и кипящи вълни измръзнала.
Това е, дами и господа, така мисля аз – понякога любовта ни кара да замръзваме даже и след взривяване на всичките ни молекули и аминокиселини. Всичко е отлетяло чак до слънцето и белоцветните вишни са наваляли с цветовете си в леглото, а на нас ни е студено. Защо ли, не знам, но има едно вероятно обяснение – няма любов.
На Невена ѝ ставаше много студено, след като с Любен се върнеха на земята. И тя започна да му плете пуловер. На нея ѝ е студено, а плете пуловер за него.
– Аз този пуловер изобщо не го носех. А и ми го плетеше през лятото. През лятото пуловерите не стават като хората, все нещо им има.
– На този какво му беше? – Питам нашия Ромео с диплома за учител по физическо.
– Голям ми беше и беше розов. Кой ти ходи с розов пуловер? Аз да не съм фламинго?
И на мене жени са ми плели пуловери – помислих си аз тогава. Баба ми например като ми плетеше пуловер, той все излизаше елече – кафяво елече с кафяви копчета. А майка ми правеше от пуловера палто. Как ги плетеше тия пуловери, та все бяха черно палто с червени копчета. Когато баба ти и майка ти ти плетат пуловер, е красива работа и най-вече – спокойна. Нито си учуден, нито нищо. И ти става хубаво и сигурно, защото докато ти плетат пуловер, не те оплитат с прежда, нито те навиват на кълбо, ами те обичат и обличат като майка и баба. Съвършено различна работа.
Чуден учител по физическо възпитание беше този мой приятел. Уж знае как да загрее и раздвижи човешкото тяло, а пък може и да го смрази. Ами ако е казал нещо такова на Невена, която му е изплела пуловер? Ако е казал – широк ми е този пуловер, а и този розов цвят откъде го измисли? Ако ѝ е казал нещо такова?
Представяте ли си милата Невена, красива като в песен, работеща като фелдшерка в Бърза помощ в Тетевен, гладуваща с моркови и вода, скимтяща в леглото и изплела пуловер за любимия, да чуе такова нещо? Сега си мисля, че Любен е за убиване без последващо позвъняване в Бърза помощ.
Сложна работа са любовните отношения и аз няма да съдя никого. Но като почнах за леглото, нека си довърша приказката.
Още в леглото си личи кое какво е. Личи си по забравянето на името. Ако си помниш името, докато тичаш в саваната на страстта, не е добре. Ако в косите на любимата не виждаш преплетени лиани и копчета от слънце и светлина, ако по шията ѝ не валят дъждове и ако не духа горещ вятър в слабините ти, не е на хубаво. Но на първо място е забравянето на името. Името ти трябва да изчезне, и нейното трябва да изчезне. Няма ви и това е.
А това престараване в леглото, това глупаво самочувствие или страх, че ще се сгромолясаш в неуспеха си – това изпепелява всичко. Любовта не не е тепих, не е манеж или цирк, в който маймунки яздят коне, не е.
– Стига, че ме заболя главата! – Каза Любен и беше прав.
Вярно, чел е книги, включително пълната колекция на библиотека „Арлекин“, но моите високи разсъждения щяха да го уморят.
– Ами като не я обичах? – Каза той. – Изплете ми пуловер, ама розов, гледа ме като мажоретка, ама като не я обичам? И знаеш ли какво? – продължи Любен. – Ако не работеше в Бърза помощ, може би… Ама как да се влюбиш в телефон сто и дванайсет, човек влюбва ли се в сини буркани и в сирени?
Този тъп учител по физкултура, моят любим приятел Любен не каза точно това, но думите му бяха в този смисъл. И като си помисля какво се беше случило, май беше прав. Как се издържа на този убийствен звън на телефон сто и дванайсет, с който се вика Бърза помощ?
Ама кой знае? Може би също като Невена в Бърза помощ плетат пуловери за нашите рамене в този все по-изстиващ световен климат.
Сега ми олекна, защото написах заключение в духа на утвърдените писатели – така си мисля поне. Но мене ме влече към кръговата композиция, каквато знам, че имат някои класически разкази. В кръговата композиция краят повтаря началото, затова се връщам към началото:
„Докато се любеха, тя винаги мъркаше. Нито любене е точната дума, нито мъркане, но това е положението с думите.
Как може да се опише тънкото предене на звуци, които издава жена, надвесена над своето изчезване? Може ли да се опише онова усещане за няколко котета, спуснати в кошница с памук, които мяукат и се увиват около главите и около опашките си? Как може да се представи на белия лист, макар че листът прилича на чаршаф, онова изписване на любовта с капчици пот, със слюнчици, с пръсти, с нокти и въздишки, с колебания на сърцето от гърлото до петите.“
Как е възможно всичко това, когато тя е фелдшерка в Бърза помощ, а той е учител по физическо възпитание, който само тупа топката и бяга? Ама и тя – да му изплете розов пуловер и този пуловер да му е голям… Разбирам го донякъде