Skip to content

БЕЛЕНИ ЯБЪЛКИ

Аз ще сложа на твоята маса много ябълки,
защото обичаш.
Ще ги беля една по една,
защото ти не бива да ядеш небелени ябълки.
Ще те гледам как отхапваш
и ще бъда щастлив –
щастлив
като ножче, което е белило ябълки,
като зъби, които отхапват от ябълки,
като сок, който капе по гушата,
като пръсти, които избърсват сока от гушата .

Цял следобед ще мълча
и ще беля кората на ябълки.
И красивите дълги спирали ще напомнят,
че следобедът свършва.
Тези тъжни спирали от обелени ябълки –
тях какво да ги правя?

Нищо друго не ми идва на ум,
освен да обичам.
Да обичам устата и устните,
и ръцете, и пръстите лепкави,
и косата, и шията захарна
на жената,
която ме гледа
и си мисли,
че приличам на ябълка.

КНЯЗА

Когато го погребваха, стана земетресение. Къщата ни се разтрепери и започна да пуши, а варта съскаше и падаше от стените. Земята замуча като болна крава. И приятелите му, които носеха ковчега, го зарязаха насред двора, близо до градинката с домати. Заваля и дъжд и всичко се сля в едно – страх, смърт и земетресение.
В суматохата мене ме заведоха в къщата на началната учителка, за да не гледам повече и да не се плаша. А и защото дъждът щеше да ме отмие. Учителката, която беше най-хубавата жена в околията и най-добрата учителка, ме прегръщаше и ме успокояваше. Все пак беше умрял братът на баба – Кольо Княза, легендарният Кольо Княза.
Учителката първо реши да ме сложи да спя на обяд, но се сети, че земетресението може да се повтори, и ми даде да решавам задачи. Тогава чухме музиката, която предвождаше погребението. Познах виенето на баба и чух как хората шляпат в локвите, чух даже как някои заобикалят локвите нагоре към гробището.
Разбира се, че не съм решавал повече никакви задачи в този ден, а честно да си кажа, аз никога през живота си не съм решил нито една задача – нито в математически, нито във философски смисъл на това понятие.
Казах, че Кольо Княза беше легенда. Братът на баба беше всичко, но най-много беше няколко неща – обущар, пияница, певец и любовник и рибар със серкме. Любовник само на жени от София обаче.
Обущарският му дюкян беше пълен с дървени калъпи за обувки. И сега, когато си купувам обувки в магазин, се оглеждам за калъпи. Калъпите бяха навсякъде, сякаш някакви мистични хора от дърво се бяха събули в дюкяна и после се бяха изпарили. Когато му донасяха нови обувки да им слага налчета, Княза ги носеше поне една седмица и като го питаха защо се развява нагоре-надолу с чужди обувки, отговаряше:
– Да не изглеждат просташки нови.
Хората не разбираха тогава нищо от английски хумор и само се пулеха.
Запомнил съм конците, с които шиеше обувките – „Мечка макара“. Кафеникави конци, напоени с парафин, режещи, по-здрави от корабни въжета. Като сега виждам чамовите клечки за подметки, големите криви игли за шиене, клещи, шила, пили и пилички, чукове и чукчета със сплескан нос отпред – цял хирургически кабинет.
Като казах, че конците за обувки бяха по-здрави от корабни въжета, имах предвид, че Княза често и ненадейно се качваше на неговия си кораб и макар че живеехме насред Балкана, отплаваше… Отплаваше във винаги известна посока – към кръчмата.
Пиенето му беше велико. С всички салтанати. Със сливова ракия, в която беше киснат липов цвят, със специален бръснар, който идваше само в сряда и го бръснеше направо на стола в кръчмата, с тънко нарязана сланина, налагана със сняг от Вежен, с козе сирене, в което режеха зелена чушка, с приятели отвсякъде и с песни. Пиеше по една седмица и пееше по една седмица. А какъв глас имаше само!
– Като запее Кольо, и ми сладни ей тука – казваше баба и сочеше гърдите си. – Благо ми става.
А баба беше много ревнива по отношение на пеенето, защото сама минаваше за песнопойка.
„Дете на моите години“, „Вампири, таласъми“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“ и какви ли не още песни се процеждаха през вратата на кръчмата, в която беше Княза. Любимата му песен беше „Парата днеска света владее, който я няма, мъчно живее“. Според мен Княза е имал вкус за вечни текстове на песни.
Пиеше и пееше, докато някой от приятелите не му кажеше:
– Браво, страшен си! Пееш като грамофон. Трябва да те запишат в Радио София и да ти издадат плоча. Казвам ти, ще ти издадат плоча!
Тогава моят роднина с благородническо име спираше песните, гледаше два-три часа в посока пътя към София и се прибираше да спи. Спеше по два дена.
Говореше се, че в София жените много го харесвали. Обичали не зная защо и големите му черно-синкави устни, и кръглото му като месечина лице, и жабешките му очи, и къдравата му на копчета коса. Обичали го, докато имал пари, а това траело кратко. После нашият любовник ядял само печени слънчогледови семки и пиел минерална вода пред Банята, докато се прибере в Гложене. Оттогава му останала язвата.
Но това, което знаеха всички е, че той не признава жени, ако не са от София.
Веднъж баба, като се превиваше от смях и се удряше по коленете, ми разказа, че един път дошла да го търси някаква засукана софиянка. Питала за Княза. Тук Княз, там Княз – няма го и накрая я упътили към реката. А там великият мъж със синя кръв, с раздърпани и парцаливи долни гащи и с гумени цървули ловял риба със серкме.
Мадамата от София премаляла и едва не се строполила на камъните по брега.
Тук на баба едва ѝ се разбираше какво говори от смях, но аз все пак чувах, че брат ѝ се приближил към софиянката и започнал да вади една по една риби от торбата – от голямата брезентова торба, която висяла на врата му:
– Искаш ли риба? – питал я Княза. – Витската риба е най-хубавата, да знаеш…
После взел да се извинява, че не е в униформа.
Княза беше голям рибар със серкме. С часове ходеше по брега на реката и гледаше какво прави рибата. Гледаше и дърветата по брега и ако джанките бяха узрели, там щеше да има клен. Ако завалеше дъжд и водата почнеше да приижда и да обръща камъните, щеше да има мряна.
Казваше на рибите госпожици и господа. На мрените казваше госпожици и караше да му се вари от тях рибена чорба с много домати. Затова в двора гледахме домати. А на кленчетата викаше господа и ги искаше оваляни в царевично брашно, пържени до златисто, с коричка.
И така до оня ден със земетресението, до смъртта му, до дъжда и до глупавите задачи.
Месец по-рано Княза беше полетял от високата тераса на една кръчма, край която минаваше пътеката за Гложенския манастир. Някои разказваха, че се напил толкова, че не знаел какво прави и къде ходи. Баба шушукаше, че го блъснали от терасата заради борч.
Аз не вярвам на нищо от това. Мисля си, че е полетял и толкова.
След летенето Княза живя двайсетина дена в плевенската болница и макар че рядко идваше в съзнание, казваше без грешка имената на всички, които го посещаваха.
След време по-големи от мен момчета, които бяха слушали много за Княза, ме попитаха защо му викат така. Тази работа никой не я знаеше, аз също. Но като негов роднина, веднага измислих версия, че е потомък на киевския княз Глож – митичен основател на селото и Гложенския манастир. Така ми се щеше да им разкажа тая моя приказка за прякора на Княза, но не посмях, защото щяха да ме питат дали е имал руски акцент, а той нямаше. Говореше си по гложенски.

АКО АЗ НЕ ТЕ ВИЖДАМ

Ако аз не те виждам, погрознявам –
погрознявам все повече,
на лицето си нямам лице, а луна.
Боже, колко студено ми става.

На ръцете си нямам часовник и пръстен,
а безвремие в кръг.
На краката си нямам обувки,
а пропасти.
Боже, свят ми се вие от пропасти.

Нямам дрехи, които са хубави.
Нямам стая, която е хубава.
Нямам стол – да облегна ръцете си,
когато не те виждам до мене.

Искам само да те виждам до себе си
и луната да стане бонбон.
Боже, трябва да внимавам със сладкото.

И си мисля да ти купя часовник и пръстен,
но не скъпи – откъде да намеря пари за луксозни отблясъци?
И си мисля да ти купя обувки
и да стана красив като нови обувки
и красив като дрехи,
които ти обличаш, когато те гледам.

А сега си седя и те гледам,
и люлея страха си на стола,
и завъртам главата на стаята.
И съм толкова хубав, че плача
от любов.
И така погрознявам все повече.

ЧИЧО ПАВЕЛ

Чичо Павел хлебарят живееше в къщата под нас, а селската фурна беше през пътя. Чувах го всяка нощ някъде към три часа. От балконската стая, в която спях и не спях, го чувах как отваря вратницата на къщата си, как леко провлачва краката си по пътя, чувах даже подрънкването на закопчалките на гумените му цървули. Отиваше да замеси хляба, да го хване, както казваше.
И докато вървеше в тъмното, винаги кашляше. По-скоро – покашляше. Направи няколко крачки и покашля. Тази кашлица ми е изглеждала мека, приятна, сякаш с нея той уважаваше и приемаше факта, че аз, малкото момче, от години не мога да спя. Кашлицата му си говореше с мен, успокояваше ме, поздравяваше ме един вид.
Сега си мисля, че ми е било приятно да чуя кашляне в тъмното, но все пак това се повтаряше всяка нощ. Всяка нощ.
Хлябът, който чичо Павел месеше, приличаше на гъба – на голяма златистожълта печурка. Кръгъл, с коричка, леко напукана покрая, този хляб хвърляше уханието си от фурната чак до долната чешма на селото. И винаги, когато се сетя за този хляб, се сещам поне за още две-три неща – за платнената торба, в която го носехме, за бучка прясно сирене и за зелена чушка. И се сещам как пареше хлябът през торбата.
Гледал съм как оживява хлябът, как чичо Павел внася чувалите с брашно от камиона във фурната. С всеки чувал кръстът му се навеждаше с по един милиметър , с всеки чувал дочените му дрехи побеляваха все повече, докато станеше топка сняг.
Помня как една голяма едноръка машина бъркаше тестото, как тестото се нареждаше на купчинки в тесни дървени корита. На дъното на тези корита имаше бяло платно, сякаш тестото беше булка. После дълги, много дълги лопати го запращаха в дъното на фурната.
Най-много се радвах на подвижната електрическа лампа, с която чичо Павел светеше от време на време във фурната, за да види дали се е опекъл хлябът. Струваше ми се, че е лекар, който преглежда гърлото на дете, и доволен, че няма нищо страшно, оставяше лампата встрани.
– Чувам те да кашляш всяка нощ – го попитах веднъж – да не си болен?
Чичо Павел заекваше и като леко издаваше устните си напред и разтегляше думите, каза:
– Ннне-е съм болен. Сссамо ме е страх малко през нощта. Кашлям, за да не ме е страх. Иначе хлябът ще разбере и няма да втаса.
И ми натисна носа, сякаш е клаксон. Никак не обичах да ми натиска носа така, но той понякога го правеше.

ЧУДЯ СЕ

Толкова много те обичам, че непрекъснато се чудя –
защо продавачът на дрехи ти взема пари за дрехи,
защо в магазина за хиляда и една стоки 
хиляда и втората не е само за теб,
защо по улицата минават коли,
а не минават цветя, с които ти да отидеш някъде;
чудя се кога изобщо се храниш,
като денят по цял ден си играе с теб.

Чудя се как се казваш,
защото  от името ти винаги остават различни ухания.
И къде заминаваш, когато до мене лежиш,
и как по-добре да те видя
и дали да не стана алпинист, за да мога да те виждам понякога.

И се чудя дали да ти пиша писма
точно когато си говорим за нещо
и дали да те снимам, когато те няма,
и дали ще харесаш тази твоя естествена снимка.

И се чудя как обличаш каквото ти падне,
а така ти прилича да бъдеш безвкусно облечена.
И защо от вкуса ти за книги ми е винаги южно,
и защо пишеш бавно, по-бавно от мравка,
и защо обикаляш мравуняка и прелистваш тревите край него.

И защо твоят северен малък пуловер
е с еленчета – като в приказка детска.
И защо на косата ти фибата закопчава и парченце небе,
а понякога закопчава и вятър.
Все се чудя.

КОГАТО ОТДАВНА НЕ СИ БИЛ В ПЛАНИНАТА

Когато отдавна не си бил в планината, започва да ти личи.
Баирите, които са уморявали краката ти, сега уморяват очите ти и ти се струват не хей там, а чак хееей там горе.
Пътеките, които са били просто планински пътеки, сега ти се струват по-тесни от конец и с камъчета, дето нямат друга работа, освен да се търкалят под гуменките ти.
Къпините вече не ти изглеждат жадни за изяждане къпини, а само тук-там узрели сини топчета и при това – с бодли, по-големи от зъби на куче.
Казвам зъби на куче и се хващам, че малко ме е страх от кучетата в планината. Излегнало се надолу с главата към реката, планинското село е завъдило кучета, чиито опашки някога дирижираха хора от мухи на моето детство, а сега ме плашат. И първата ми мисъл е не дали кучето е жълто или рижаво, не дали лаенето му е обло, насечено или уплашено, а дали е вързано – сякаш съм в Борисовата градина в София.
Отседнали сме в едноетажна каменна къща в Родопите. Някога къщата е била училище. Джамията е зад оградата.
Наближава Курбан Байрям и от минарето молитвите трептят. Трептят през няколко часа цялото денонощие. Изсипват своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма.
Когато отдавна не си бил в планината, ти личи.
Вместо да се радвам на футбола, който момчетата играят пред чешмата, аз се чудя защо чешмата тече и водата ѝ се разстила надолу.
Има ли нещо по-хубаво от това, футболната врата да е каменна чешма и вратарят да е измокрен до уши, и всички ситни играчи да са измокрени. Няма, разбира се, но аз си мисля защо се плиска и пилее водата.
Има ли нещо по-хубаво от това, да видиш крава, която си похапва сено от седалката на моторна лодка? Наблизо има голям язовир и в селото е пълно с моторни лодки и с крави, които обикалят лодките и се чешат в тях. Няма, разбира се, но аз се страхувам кравата да не разкъса кожената тапицерия на моторницата и да я съсипе.
Малко момченце с кръгла глава и с бели като сирене бузи стои пред джамията и не помръдва. Стои близо половин час. То чака баща си, който се моли, но на мен ми идва да се обадя на 112 и да кажа, че е изгубено дете. Вбесявам се, че хората не си гледат децата, че ги зарязват сами по улиците.
И тогава от храстите през пътя цъфва момиче. Облечено в розова празнична рокля, то маха на момченцето и отива при него. Това е сестра му. Наблюдавала го е през цялото време, а аз съм кипял от страх и от гняв.
Когато отдавна не си бил в планината, низите тютюн върху зидовете не ти изглеждат като кехлибарени гердани, а като мустаци на отчаяни старци. Петелът, който рови в двора между кокошките, не те замайва с цветовете си, а те натъжава с кривите си крака.
А когато накрая през нощта песента на щуреца започне да ти прилича на щракане на нокторезачка, значи работата е зле. Значи трябва или да изчезнеш веднага от планината, или имаш нужда от много, много планина.
– Щурецът щрака със своята нокторезачка и реже ноктите на нощта. Това става за стихотворение – си мисля – става за стихотворение.
После веднага се завивам презглава с одеялото от срам, че ми е дошла на ум такава глупост, докато родопската нощ става тънка и бледолилава.

Николай Милчев

РИСУНКИ В ТЪМНОТО

Вече писах, че като ученик не спах няколко години. Наистина не заспивах. И това бяха едни от най-отнесените години в живота ми. Кръстих написаното за тази безсъница „Възглавница върху главата“ и който иска, може да го прочете.
Сега се сещам за още някои шантави неща от тогавашното ми неспане. Въобразил си бях, че през нощта някой може да ме убие. Представях си как убиецът се изкачва по външната стълба на къщата, как застава пред вратата на моята стая и насочва към мен пистолет.
– От това не мога да спя. Страх ме е, че ще ме убият – си мислех тогава и започнах да изчислявам дали това е възможно геометрически. Измерих ъгъла от външната врата до леглото ми, мислех откъде може да мине куршумът и къде може евентуално да рекушира и установих, че убиването ми е възможно. Преместих леглото в другия край на стаята, където за да ме намери куршумът, буквално трябваше да се движи на зиг-заг. Дори споменах нещо на нашите за тапициране на вратата, защото ми е много шумно.
Преместването на леглото не помогна, а това с тапицирането си остана мираж.
Вцепенявах се и от мисълта, че по стената нагоре ще пропълзи змия. Ходех до прозореца и мислех как може да стане това. На прозореца с пирони беше закована тънка мрежа за мухи, но аз пипах в основата на мрежата и търсех пролуки, през които змията можеше да влезе. Пролуки нямаше, но аз треперех.
После започнах да се завивам презглава с юргана. Надявах се в топлия мрак под завивката да се успокоя и да се унеса.
Но дойдоха мъките с мърдането. Страх ме беше да си покажа пръстите на краката, защото някой може да ме ощипе изпод леглото. Ако си покажех ръката, се боях, че ще ми я издърпат. Отвивах си главата за миг, изтръпвах и пак се завивах. Задушавах се и щях да се пръсна. И това мое юрганско убежище се провали. Все пак имаше нещо хубаво в цялато работа с юргана, защото оттогава знам, че няма нищо по-меко и фино от копринен златистожълт юрган на ромбове. Но красив юрган е едно, а спане – друго.
Тогава измислих нещо невиждано, с което се гордея и досега. Нещо, което можеше да ме изстреля във върховете на изобразителното изкуство, ако не беше изкълченият крак на майка ми.
Сетих се, че трябва да рисувам по тавана, както си лежа в леглото. Да рисувам в тъмното. Сигурен бях, че от много рисуване ще ми се доспи.
Представях си, че пръстите ми са дълги моливи, с които стигам тавана –
дори известно време спрях да си режа ноктите, за да са като графит на молив. И с тия пръсти, дълги като моливи до тавана, започнах да рисувам образи, които виждах. Наистина виждах образи по тавана.
Най-често виждах бял заек с перка на челото. Как се рисува бял заек с черен молив посред нощ, само аз си знам. Но рисувах. И не един, а десетки зайци, които бягаха по стената, криеха се и накрая с въртящите си перки отлитаха.
Тази работа с нарисуваните зайци сигурно стана, защото нашите бяха развъдили питомни зайци и целият ни двор беше пълен с бели ангорци с червени очи. И със заешки дупки беше пълен целият двор, но аз тогава не знаех какво означава заешка дупка.
След рисунките на дългоухите дойде образът на Христо Ботев. Защо точно на Христо Ботев – не знам. От всичко в този портрет най-много ме измъчваше брадата на войводата. Протягах си пръстите към тавана и в тъмното рисувах косъм по косъм, косъм до косъм, докато тази брада не станеше като борова гора и като катран, което в мрака не е толкова трудно.
Сигурно има и някаква връзка с поезията, че ми се привиждаше точно Ботев, но тогава не ми е минавало през ум за това нещо – просто рисувах.
Докато един ден покрай нашия двор мина циганска каруца, на която беше изографисана Ботевата чета на козлодуйския бряг, и аз спрях да рисувам гения.

После рисувах черупки на охлюви, радвах се на техните извивки и спирали.
Дълго време рисувах и една лисица, но се сетих, че бълхите, които хващах в леглото, може и да са от опашката ѝ.
Дори един път нарисувах мъничката сестра на моя приятел като дива ягода. Това беше най-хубавата ми рисунка – малко момиченце като дива ягода. И след като и тогава не заспах, напуснах рисуването.

Дойде Великден и майка ми каза, че ще варосва стаята. Някога по къщите се варосваше за големите празници. Взе една стълба, баданарка и кофа вар и замаза всичките ми образи и видения – зайци, поети, охлюви, лисици, ягоди… Замаза ми цялата галерия. Стаята стана като наръсена с брашно и светна.
И точно в този ден стълбата хлътна, майка ми полетя и си изкълчи крака.
И това беше краят на моята кариера като рисувач. Безсънието ми обаче си продължи.

ЗА ДВАТА ВХОДА НА УЧИЛИЩЕТО

Българските училища, строени през последните шейсетина години, си приличат. Много си приличат – с големи четвъртити колони пред главния вход, с физкултурни салони във формата на огромни кутии за обувки и с ученически стол, залепен за малкия вход, наричан заден.
Толкова си приличат тези училища, че ако не знаеш как се казва училището, можеш да се объркаш. И кварталите си приличат, и градовете си приличат, и вселените си приличат. За вселените не е сигурно. Училищата си приличат най-много.И до всички училища има супермаркет, а малко по-далече – бензиностанция и автомивка. И локви пред автомивката.

Винаги ме е било яд, че в училищата не се влиза през главния вход. Още от ученик, от дете, а и по-късно като учител винаги съм влизал през задния вход. Обикаляш цялото училище, за да влезеш от най-далечната и малка врата, където е тясно, притеснително и сбутано.
Там, на задния вход, винаги се блъскаш, за да влезеш. Там полусънени бодигардове с раздърпани военни дрехи те проверяват наужким, там майки, баби и дядовци чакат децата си, там са закуските, които се подават в последния момент, там е лавката, до която не можеш да се добереш, ако не си висок поне един и седемдесет. Там са кучетата, които се радват на децата, там са чантите и раниците и излитащите като снаряди напред-назад деца, класове и ветрове. Там е мравунякът на училището, който говори, вика, щъка, щипе. Там е задният вход на училището.

През главния вход влизат само началниците на училището, които имат ключ за главния вход. Всички вървят към задния вход, а началниците на училището – към главния и бавно вадят ключове от чантите си и отключват. И потъват в голямото фоайе и хладния коридор на училището.
А на главния вход обикновено пише: „Добре дошли, скъпи ученици“ или „Нашето училище е ваше“, или „Нека винаги бъдем заедно“, или пък пише нещо друго, което никога не би хрумнало на човек.

Така е в училището, така е в Република България, така е в живота, така е в света, и в галактиката може би е така. Винаги има два входа – един далечен, през който влизат всички, и друг, за който трябва да имаш ключ. Личен ключ, защото е хубаво да имаш ключ. И е хубаво учениците да знаят за това още от малки.

Много пъти съм питал когото трябва защо учениците влизат през задния вход. И отговорът винаги е бил: „Заради сигурността на учениците. Заради тяхната сигурност трябва да е така.“

Но понякога и задните входове се разхубавяват.
Преди години домакинката на едно училище беше направила красива зимна градина с различни растения точно срещу задния вход. За да им е хубаво на децата.
След седмица обаче се сети, че цветята много се прашат, и сложи пред тях перде. Бяло тънко перде, от което нищо не се виждаше, но всички знаеха, че зад пердето има цветя и те не трябва да се прашат.