Балони летят навсякъде – над цветя и надежди,
над продълговати автомобили и изгубени очи.
И когато вървим, не вървим сами, а един балон ни повежда
и ни води, и е щастлив, че това не личи.

Един невидим балон ни издига във въздуха и прелитаме с него земята.
И глухарчето вярва, че този балон е то.
И е толкова суетно, че накрая си скубе косата,
защото балонът може да не е глухарче, а сричка или листо.

Един невидим балон ни отнася при морето и при облака,
и при реката, която подскача и е дете.
Няма нищо по-сладко от захарен памук, който е облаче
и сладък балон, кацнал на чипо носле.

Няма нищо по-сънено и замаяно от балоните на чаршафа
и от любовта няма по-тъжен и по-далечен балон.
А майка ми пере и от легена летят пеперуди и макове
и жабите и гълъбите бълбукат, и слънцето се търкаля по своя наклон.

И защото слънцето е най-горещият и светъл от всички балони,
единственото, което можем да правим, е вечер да го угасим.
Ами това е… Лека нощ на балоните и нека за спомен
най-дългия конец до небето да им подарим.

Тази гугутка е влюбена, влюбена – като птица,
и като дервиш около себе си се върти.
И се върти, и гукането ѝ нещо повече от гукане изрича,
и се върти земята, и гукането се върти.

Как не ѝ се завива свят? Завива ѝ се, разбира се,
но това е любов и всичко наоколо шурти и шурти –
шуртят дървото и слънцето, и камъчетата, и реката, която слиза
от гърба на планината и пеша си върви.

Затова гугутката не мисли за нищо, освен за въртенето.
Освен за ослепителната, възхитителната и отнасяща светлина.
И се покланя тя, и лумва, и никъде го няма времето,
и във въздуха се полюшват две-три перца.

Ако спра дотук, ще са само перцата и вихърът,
и светлината, която се облизва и присвива очи.
А трябва да ви кажа, че гугутките бяха две и с листа се покриха,
но в слънчевия следобед това почти не личи.

Само няколко стъпки и съм там –
при астрономията на зреещите домати.
Нищо по-хубаво от сам
и от спрялото въртене на земята.

Казват, че земята е кръгла – смях.
Земята е моята тепсия,
в която бера и краставици, и грах
и чието дъно с трева ще изтрия.

Казват, че животът свършва, че има срок…
А петелът си протяга ръцете
и прегръща кокошките, и е висок
колкото гълъбите в небето.

Казват, че ябълката е баба ми. Сигурно е така.
И аз съм на гърба на баба, и викам,
и съм момчето, което маха с ръка
и се радва,че наоколо няма никого.

На гърба на магарето съм и съм му внук,
и с това объркано родословие
късам перата на зеления лук
и нищо повече от това не мога.

И си свирукам, защото е ден
и няма какво друго да върша,
освен да гледам как скакалецът зелен
се люлее на една тревичка и не я прекършва.

Няколко глътки мляко с кафе ще събудят очите ми
и аз ще видя колко красиво е от дъжда да не те е страх.
И колко е тъжно, че чаршафите са като мъглите,
и колко е хубаво все пак да се губим сред тях.

Споменах крави и облаци и виждам пастирчето на селото –
по-високо е от планината, а е още момче.
И е прекрасно, че майка му пуловер му е изплела
и то ходи с пуловер през лятото – като всяко планинско момче.

Майката на пастирчето е добра жена и знае,
че момчето ѝ ще се върне вечерта с мляко и с липов цвят-
А дъждът се усилва и страхът ме задържа в голямата стая,
и страхът задържа в стаята целия мой свят.

Страх ме е да изляза, защото нямам пуловер и не ме чака стадо,
и защото книгите и стиховете са ми пресушили ума,
и защото когато вали дъжд, се подхлъзвам и падам,
и се търкалям по стръмните страници, и не мога да спра.

И защото планината ме е забравила като куче,
което е избягало и се скита, и не знае къде да спре,
а пастирчето върви под капките и връвчица си суче
за врата на едно бяло теле.

Колко дъжд ме очаква още и какви наводнения и суши?
А прозорецът на голямата стая се е замъглил.
И какво да правя, освен звънците на кравите да слушам
и да потъна в чаршафите, макар че не ми се спи.

Ти миришеш на събуждане и на точно това –
на гънките по чаршафа, на влагата в двора,
и миришеш на премигване, на разчорлена коса
и на отсъствие на абсолютно всякакви хора.

Ти си плискаш очите със зеленина
и очите ти виждат, че утрото е хладно.
И миришеш на толкова тишина,
че тишината мирише на двама.

В тишината, разбира се, скача петел
и марширува под звуците на петльови маршове.
Аз те гледам и в бурените съм се заплел,
защото и бурените миришат на твоята сънена кожа.

Защото тревата дъхне на косена трева,
аз лежа по очи и не мога дума да кажа.
Лято е и слънцето си напича гърба,
и мирише на река, на потна любов и на влага.

И мирише на едно-единствено нещо – на нас –
на нашите мишници и пръсти, на страховете ни.
И мирише на бълбукане в дъното на нашия глас
и на гръмотевиците и дъждовете.

И мирише на отмаляване, на изчезване, на вик,
на пляскане на гълъби, които се любят,
на слънчогледи, на лавандула и ечемик.
И мирише на гъби – на две окъпани гъби.

Колко много ухания и трепети, и миризми,
и какво лято – колкото хиляди димящи жълтъци.
И на дъното на лятото – аз и ти,
и жегата, и магарето, което хълца.

И цялата поляна знае, че ми се радваш много
и че от слънцето телата ни са станали рохки и ментови.

Какво да си мисля повече, освен да не мисля нищо?
Лежим и къртичините край нас като момичешки гърди поникват.

И са мургави и остри гърди, и в маранята приличат
на разсънена светлина, която гърба си напича.

И устните ти не спират и ходят по мен навсякъде,
и търсят слюнчица и пот, и солени изворчета, и мляко.

И търсят долини и хълмове, и бенки, и многоточия,
и гласни, и съгласни звукове, и всичко друго наоколо.

Ти знаеш добре, че това е игра, която убива,
но бълбукаш и цъфтиш, и дишаш, и цветята като бебета повиваш.

И ги люлееш, и им разказваш приказки от друго време,
и седиш като пиленце голо на моите слаби колене.

Ти, ручейче мое подскочило, ще станеш облаче бяло,
ще станеш капка и камъче, търкулнато насред одеало,

ще станеш равнец и мащерка, и кученце, и пеперуда,
а аз ще лежа на поляната и на вечерта ще се чудя.

И пипам краката ти боси и пръстите като гребени,
и кокалчетата заоблени, и разпилените венички,

и зная, че ти си мъничка – по-малка от питка житена
и по-сладка от една дума, забравена на езика.

И те обичам колкото заекът си обича ушите.
И чувам как спира времето и как си лягат тревите.

Ожени се за моите слабости и за силите ми случайни,
и за невидимите ми думи се ожени.
И ми подари цвят от липа и захар, и чайник,
и главоболие, и болест, и лекарства ми подари!

Направи ми сдрачаване от угаснали кибритени клечки
и разсъмване от разрязани портокали ми направи!
Направи ми дете, не по-голямо от лешник,
и ми направи жена от всичките други жени.

И се ожени за мен – непременно и бързо,
и без да разпитваш дали е правилно или не.
Гледай – отвсякъде идват и бучат, и скачат бързеи,
и скачат косите ти, и стигат самото небе.

И ако изчакаме секунда или половин секунда, или прашинка,
и ти не се ожениш за мене сега,
аз ще отплувам на една риба и на едно листо и след години
ще се върна, натоварен с коприна, с метафори и с тъга.

Ще се върна натоварен само с твоето име
и ще питам къде е леглото ми и къде си ти.
Ожени се за мене пак, ожени се за моето време
и ми развържи връзките на обувките, защото така ми се спи.