Skip to content

БАЛОНИ

И жабите, и гълъбите правят балони.
Прането на майка ми – също. И детето с тръбичка в сапунената вода,
и дъждът в локвите прави балони, и над всичко виси огромен
слънчев балон от топлина.

Балони летят навсякъде – над цветя и надежди,
над продълговати автомобили и изгубени очи.
И когато вървим, не вървим сами, а един балон ни повежда
и ни води, и е щастлив, че това не личи.

Един невидим балон ни издига във въздуха и прелитаме с него земята.
И глухарчето вярва, че този балон е то.
И е толкова суетно, че накрая си скубе косата,
защото балонът може да не е глухарче, а сричка или листо.

Един невидим балон ни отнася при морето и при облака,
и при реката, която подскача и е дете.
Няма нищо по-сладко от захарен памук, който е облаче
и сладък балон, кацнал на чипо носле.

Няма нищо по-сънено и замаяно от балоните на чаршафа
и от любовта няма по-тъжен и по-далечен балон.
А майка ми пере и от легена летят пеперуди и макове
и жабите и гълъбите бълбукат, и слънцето се търкаля по своя наклон.

И защото слънцето е най-горещият и светъл от всички балони,
единственото, което можем да правим, е вечер да го угасим.
Ами това е… Лека нощ на балоните и нека за спомен
най-дългия конец до небето да им подарим.

ЛЮБОВ

Гледам гугутката, която се навежда и прави поклони –
покланя се гугутката, сякаш вади от земята вода.
От любов се покланя… А след малко в най-високите клони
се люлее и люлее, сякаш и от въздуха вади вода.

Тази гугутка е влюбена, влюбена – като птица,
и като дервиш около себе си се върти.
И се върти, и гукането ѝ нещо повече от гукане изрича,
и се върти земята, и гукането се върти.

Как не ѝ се завива свят? Завива ѝ се, разбира се,
но това е любов и всичко наоколо шурти и шурти –
шуртят дървото и слънцето, и камъчетата, и реката, която слиза
от гърба на планината и пеша си върви.

Затова гугутката не мисли за нищо, освен за въртенето.
Освен за ослепителната, възхитителната и отнасяща светлина.
И се покланя тя, и лумва, и никъде го няма времето,
и във въздуха се полюшват две-три перца.

Ако спра дотук, ще са само перцата и вихърът,
и светлината, която се облизва и присвива очи.
А трябва да ви кажа, че гугутките бяха две и с листа се покриха,
но в слънчевия следобед това почти не личи.

ЗА СТИХОВЕТЕ

Всеки ден чета стихове, много стихове. Чета ги в профили и страници във фейсбук, в книги и в ръкописи, които приятели ми изпращат.
И ми става и топло, и студено, и тъжно, и весело. Стихотворенията са като рентгенови снимки – можеш да видиш анатомията на човека, неговите болести, неговото здраве. Можеш да видиш душата му.
Стиховете, както изследване в лаборатория, отчитат ниво на талант, на интелигентност, чувствителност, пристрастия, комплекси. С една разлика – не показват кое е нормално ниво и кое е отклонение.
Как да се ориентираме тогава? Не знам, нямам рецепта. Освен може би по един старовремски начин…
Някога нашите майки ни мереха температурата, като ни целуваха по челата. Така разбираха, дали „горим“, или не. Стиховете не могат да бъдат целувани по челата, но могат да бъдат усетени. Ако дъхтят на гора, на ливада, на сено, на село, на град, на любов, на рана, на страх, на мъка и на живот – значи са живи. Ако миришат на лаборатория, на измислица, на съчинение, на смукане на пръсти, на оригиналничене, на хрумка, на безсилие или ако най-общо казано – са писани не край реката, а в природонаучния музей – значи са болни.
Това е разликата между стиховете – здрави и болни.
Знам, че всичко е въпрос на вкус, на натрупване, на време, на стил, на сила и възлизане – така е… Но струва ми се, „Долината на сенките“, в която влезе поезията ни, вече стана много дълга долина, много дълга. Защото няма какво друго да се направи, нека се радваме, докато можем, на червеношийката в листата на храста, а не на сянката ѝ в музея на препарираната природа.

СЕЛСКО УТРО

Само няколко каменни стъпала
и съм при скакалеца на двора.
Нищо по-хубаво от сутринта, 
в която няма хора.

Само няколко стъпки и съм там –
при астрономията на зреещите домати.
Нищо по-хубаво от сам
и от спрялото въртене на земята.

Казват, че земята е кръгла – смях.
Земята е моята тепсия,
в която бера и краставици, и грах
и чието дъно с трева ще изтрия.

Казват, че животът свършва, че има срок…
А петелът си протяга ръцете
и прегръща кокошките, и е висок
колкото гълъбите в небето.

Казват, че ябълката е баба ми. Сигурно е така.
И аз съм на гърба на баба, и викам,
и съм момчето, което маха с ръка
и се радва,че наоколо няма никого.

На гърба на магарето съм и съм му внук,
и с това объркано родословие
късам перата на зеления лук
и нищо повече от това не мога.

И си свирукам, защото е ден
и няма какво друго да върша,
освен да гледам как скакалецът зелен
се люлее на една тревичка и не я прекършва.

СТРАХ ОТ ДЪЖД

Дъждовните капки едва ли ще ме удавят,
нито ще удавят стихотворението ми, нито обувките ми, нито страха.
Жалко е само, че по небето вместо облаци няма крави,
защото кравите дават мляко, а не дъжд, когато пасат.

Няколко глътки мляко с кафе ще събудят очите ми
и аз ще видя колко красиво е от дъжда да не те е страх.
И колко е тъжно, че чаршафите са като мъглите,
и колко е хубаво все пак да се губим сред тях.

Споменах крави и облаци и виждам пастирчето на селото –
по-високо е от планината, а е още момче.
И е прекрасно, че майка му пуловер му е изплела
и то ходи с пуловер през лятото – като всяко планинско момче.

Майката на пастирчето е добра жена и знае,
че момчето ѝ ще се върне вечерта с мляко и с липов цвят-
А дъждът се усилва и страхът ме задържа в голямата стая,
и страхът задържа в стаята целия мой свят.

Страх ме е да изляза, защото нямам пуловер и не ме чака стадо,
и защото книгите и стиховете са ми пресушили ума,
и защото когато вали дъжд, се подхлъзвам и падам,
и се търкалям по стръмните страници, и не мога да спра.

И защото планината ме е забравила като куче,
което е избягало и се скита, и не знае къде да спре,
а пастирчето върви под капките и връвчица си суче
за врата на едно бяло теле.

Колко дъжд ме очаква още и какви наводнения и суши?
А прозорецът на голямата стая се е замъглил.
И какво да правя, освен звънците на кравите да слушам
и да потъна в чаршафите, макар че не ми се спи.

ЛЮБОВНО ЛЯТО

Замириса на жега, на магарешко хълцане и сенокос,
на търкулнати джанки, на камъчета, на ябълки новородени.
И замириса на един-единствен въпрос – 
защо лятото мирише на тебе и мене.

Ти миришеш на събуждане и на точно това –
на гънките по чаршафа, на влагата в двора,
и миришеш на премигване, на разчорлена коса
и на отсъствие на абсолютно всякакви хора.

Ти си плискаш очите със зеленина
и очите ти виждат, че утрото е хладно.
И миришеш на толкова тишина,
че тишината мирише на двама.

В тишината, разбира се, скача петел
и марширува под звуците на петльови маршове.
Аз те гледам и в бурените съм се заплел,
защото и бурените миришат на твоята сънена кожа.

Защото тревата дъхне на косена трева,
аз лежа по очи и не мога дума да кажа.
Лято е и слънцето си напича гърба,
и мирише на река, на потна любов и на влага.

И мирише на едно-единствено нещо – на нас –
на нашите мишници и пръсти, на страховете ни.
И мирише на бълбукане в дъното на нашия глас
и на гръмотевиците и дъждовете.

И мирише на отмаляване, на изчезване, на вик,
на пляскане на гълъби, които се любят,
на слънчогледи, на лавандула и ечемик.
И мирише на гъби – на две окъпани гъби.

Колко много ухания и трепети, и миризми,
и какво лято – колкото хиляди димящи жълтъци.
И на дъното на лятото – аз и ти,
и жегата, и магарето, което хълца.

ПЕТЕЛ

Направен е от парче шарена черга, от бодил и от изгрев. Направен е от скъсан сън, от слънце, което се перчи, и от любов. А любовта му е разперена и върви настрани, и залита, и се върти, защото е петльова любов.
Петелът е монахът на зората, апостолът на слънцето, който през нощта три пъти кукурига и три пъти се отказва от мрака.
Петелът е и палячото в цирка на задния двор, жонгльорът с пера и човекът с дългия нос.
Той е директорът на училището за пиленца, страшилището на червеите, мускетарят на кокошките. Петелът е топката сняг, която се е запалила и свети. Той е гвардеецът с красива униформа, който е на стража по цял ден. Само той може да отдава толкова красиво чест и на кучето, и на облака, и на козата. Само той може да се сбие с друг петел, защото е надникнал в неговите владения. Само той може да се качи на комина на къщата и да извика:
– Аз съм петелът! Аз съм петелът на света!
После петелът скача в престилката на баба и кълве – кълве царевица от пръстите ѝ, и кълве годините ѝ, които се ронят.
Петелът е и мъж, и момче, което се засилва и скача, и лети, лети над оградата.

ЛЮБОВНА ПРИКАЗКА

Пръстите на краката ти са като гребени.
И си играеш с косите ми, и решиш косите ми зелени.

И цялата поляна знае, че ми се радваш много
и че от слънцето телата ни са станали рохки и ментови.

Какво да си мисля повече, освен да не мисля нищо?
Лежим и къртичините край нас като момичешки гърди поникват.

И са мургави и остри гърди, и в маранята приличат
на разсънена светлина, която гърба си напича.

И устните ти не спират и ходят по мен навсякъде,
и търсят слюнчица и пот, и солени изворчета, и мляко.

И търсят долини и хълмове, и бенки, и многоточия,
и гласни, и съгласни звукове, и всичко друго наоколо.

Ти знаеш добре, че това е игра, която убива,
но бълбукаш и цъфтиш, и дишаш, и цветята като бебета повиваш.

И ги люлееш, и им разказваш приказки от друго време,
и седиш като пиленце голо на моите слаби колене.

Ти, ручейче мое подскочило, ще станеш облаче бяло,
ще станеш капка и камъче, търкулнато насред одеало,

ще станеш равнец и мащерка, и кученце, и пеперуда,
а аз ще лежа на поляната и на вечерта ще се чудя.

И пипам краката ти боси и пръстите като гребени,
и кокалчетата заоблени, и разпилените венички,

и зная, че ти си мъничка – по-малка от питка житена
и по-сладка от една дума, забравена на езика.

И те обичам колкото заекът си обича ушите.
И чувам как спира времето и как си лягат тревите.

ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Ожени се за мен, ожени се!
Развържи ми връзките на обувките и бавно се ожени за мене пак!
И ми подари една песъчинка, едно охлювче и едно мънисто,
и ми подари сърдечен удар на лампата и мрак!

Ожени се за моите слабости и за силите ми случайни,
и за невидимите ми думи се ожени.
И ми подари цвят от липа и захар, и чайник,
и главоболие, и болест, и лекарства ми подари!

Направи ми сдрачаване от угаснали кибритени клечки
и разсъмване от разрязани портокали ми направи!
Направи ми дете, не по-голямо от лешник,
и ми направи жена от всичките други жени.

И се ожени за мен – непременно и бързо,
и без да разпитваш дали е правилно или не.
Гледай – отвсякъде идват и бучат, и скачат бързеи,
и скачат косите ти, и стигат самото небе.

И ако изчакаме секунда или половин секунда, или прашинка,
и ти не се ожениш за мене сега,
аз ще отплувам на една риба и на едно листо и след години
ще се върна, натоварен с коприна, с метафори и с тъга.

Ще се върна натоварен само с твоето име
и ще питам къде е леглото ми и къде си ти.
Ожени се за мене пак, ожени се за моето време
и ми развържи връзките на обувките, защото така ми се спи.