текст Николай Милчев, музика Биляна Ангелова
Николай Милчев
Писател
Всеки път на девети септември след тържествата и данданиите с баща ми ходехме на село да видим баба и да я поздравим.
Баба беше вдовица на партизанин, убит като доброволец в Отечествената война край Страцин.
Слязъл дядо ми – трийсетгодишен, на 9 септември 1944 година от планината и два месеца по-късно загинал, прострелян от снайперист при Страцин. Изтичала му кръвта, но го качили на кон. Искали да го спасят, а кръвта му изтекла, докато бил на коня.
Баба цял живот вдигаше кръвно и ни посрещаше с превързана с кърпа глава и два срязани лимона на слепоочието. Знаеше за какво сме дошли точно днес…
Сядахме да обядваме. Баба готвеше толкова хубаво, че не личеше да е готвила. Къщата светеше и миришеше на есен.
После татко излизаше на двора, мотаеше се нещо, а баба почваше да ми разправя:
– Аз на дядо ти Никола, да знаеш, още съм му ядосана. Излъга ме, че няма да иде на фронта, а пък отиде. Не може, вика, Доне, момчетата в Червен бряг ме чакат на гарата. Страх ме е, вика, не сме опитни, ще ни избият, ама не може… Само една телеграма получих от него: „Гоним Берлин“. И след време го докараха в ковчег. На погребението валеше дъжд. Двайсети ноември беше и много народ се събра. Приказки, венци и накрая останахме аз и баща ти.
Тук баба спираше и вадеше от една кутия малка снимка от погребението. Тъжна снимка, а пък къдрава отстрани. На снимката всички хора се скупчили един до друг, а в средата – ковчегът на дядо почти изправен. Изправен и дядо, накичен с цветя и с войнишко кепе. Чудя се как не е паднал или отлетял.
– Останахме ние с баща ти след погребението, – продължава баба – а той малко момче и хайде – за колибата. Колибата – на четири километра в Балкана, на високото, и докато стигнем, се стъмни. Как сме вървели, ми се е изтрило, но като стигнахме в къщата, и очите ми изстинали, и краката ми ги няма.
– Мамо, гладен съм – това чух да ми казва баща ти. И аз опържих три-четири яйца и седнахме да ядем. Ами като е гладно момчето? Ами като бях гладна и аз?
Ето това ми разказваше баба на девети септември.
Честит 6 септември – един от дните на нашето разсъмване.
***
Като чуя да казват, че слънцето изгрявало от изток, и умирам от смях. Няма такава работа! Слънцето изгрява оттам, откъдето кукуригат петлите.
Понеже по цели нощи не спя, аз най-добре зная, че слънцето не изгрява, а слиза по малки мостчета.
Кукуригне нашият петел и хоп – в мрака се появи една дъга от трептения.
Викне комшийският петел и хоп – още една дъга от бъдещия слънчев мост се появи.
После се обади трети хубавец, четвърти и така до самото зазоряване – все дъги, все мостчета.
Нашият петел кукуригаше малиново, защото в двора садяхме малини. Комшийският пееше лешниково – хората си имаха лешник. Нататък кукуриганията бяха ябълкови, доматови и зелеви.
Представяте ли си? – Сякаш се спуска мост за слънцето от малинови, лешникови, ябълкови, доматови и зелеви ранни песни.
Ние гледахме виолетов петел. Комшийският беше тъмнозелен. Следваха белият, червеният и резедавият.
Най-далече пееше един чисто жълт, след който се съмваше.
Всеки петел си имаше отделен костюм и отделен цвят на песента. По различен начин си кривяха шиите тези сутрешни солисти.
Един от солистите си притваряше очите и видимо се престараваше до премаляване. Друг дирижираше с шията си, някои си извиваха вратовете като питанки, други клатеха глави – и философски, и музикантски.
И след всичко това мостът от петльово кукуригане беше готов и слънцето стъпваше на него.
Като ходя на протестите, ми се струва, че не ходя, а прелитам от едно време в друго – за малко, но прелитам.
Като ходя на протестите, видях една бременна жена, която седи на столче. Надявам се след време детето ѝ да подскача и да си играе точно тука.
Като ходя на протестите, виждам едни политици, дето по-добре да не ги бях виждал.
Като ходя на протестите, виждам шлемове, щитове, палки и боксове. И кръв. И се питам – какъв ли филм снимат точно сега.
Като ходя на протестите, не виждам много добре, но се надявам, когато лютивият спрей се разсее, да видя колко красиво е наоколо.
Като ходя на протестите, виждам гълъби да се къпят във фонтана и се надявам да са станали бели.
Като ходя на протестите, виждам и сенки, които хвърлят павета и бомбички по полицаите. Уж сенки, а хвърлят силно и отдалече. Виждам и водни оръдия, а ги мисля за слонове от цирк или за детски водни пистолети.
Като ходя на протестите, винаги закъснявам – даже по-рано да съм там, винаги закъснявам.
Като ходя на протестите, виждам един светофар, който свети само зелено. Най- мъдрият светофар.
Като ходя на протестите, видях едно момче с каска и лопата и ми е хубаво да си мисля, че каската ще го пази, а с лопатата след време ще копае в градината си.
Като ходя на протестите, видях едно куче, което си говореше с хората и беше съвършено съгласно с техния гняв. И кимаше с глава.
Като ходя на протестите, понякога сядам да си почина на тротоара и виждам каква голяма улица само е тротоарът.
Като ходя на протестите, не виждам много от приятелите си, но се надявам, че тъкмо сега те пишат стихове и стиховете им са красиви.
Като ходя на протестите, винаги е сутрин – даже вечер да е, пак е сутрин.
Гложенският манастир е толкова високо в небето, че трябва да се вижда отвсякъде. Да, ама не е така.От дете знам точно къде е. Хиляди пъти съм го съзирал над гората и под облаците, а сега го няма. Кривя си шията и очите да го видя, а той е изчезнал. Гледам нагоре – къпини, орехи, баири, клонаци, буки, мъгли, а манастира го няма. И изведнъж – ето го! – Като кафяв светъл охлюв е изпълзял по скалите и си почива между небето и земята. Пристъпя крачка напред – изчезне. Върна се обратно – пак си е там. После метър надолу – стопил се е. Защо правиш така, Господи,че високите и далечни неща да ги виждаме изведнъж и само от едно място. И само когато ти решиш…
Найден Вълчев днес става на 93 години.Голям поет, преводач и белетрист, този голям човек винаги ме е плашил и вдъхновявал.Изплаши ме, когато преди много години ми написа, че стихотворенията ми не стават. Изплаши ме, когато ми каза, че „големите“ теми в поезията не винаги са големи. Изплаши ме, когато ми каза да си налягам парцалите и да си чакам времето.Изплаши ме и когато ми каза: „Асан ще яде баница“, а това означаваше, че ще напише предговор за първата ми стихосбирка и че книжката ми ще излезе.Колко много ме е плашил той – с любовта и взискателността си. И колко ме е вдъхновявал само!Със стиховете си – звънтящи и омайни, с мекотата на пейзажите в тях, с релефа на чувствата, с бистротата и синевата. С виртуозността си.С преводите си – други светове, при които можех да отида.С прозата си – сладка, добра и дълбока.С поведението си, с мярата си, с усмивката си – усмивка на дете и мъдрец. Найден Вълчев – това е свят и това са светове, които трябва да видим сега – не утре и не после.Струва си да го попитаме толкова много неща, колкото само един голям творец може да разкаже и да сътвори.
Честит рожден ден, вуйчо Найдене! Николай Милчев
РАЗПЯТИЕ
Щастливо двата пътя си вървяха,опасваха света околовръст…Но се пресякоха. А се не сляха.И ме разпънаха на кръст –
за да вървя към теб като обречени да усещам всеки божи ден,че си при мен, когато си далече,и че съм сам, когато си при мен.
Найден Вълчев
Нашите нощи са бели –
от чаршафа, изпран с парченце лунен сапун,
от прозореца, който си закрива очите с ръце,
и от лампата – пълна с искри и трептения,
и от твоите думи за мен,
и от моите мисли за теб.
И от листа, на който изписвам бълбукане.
Нашите нощи са бели –
от снежинки и пуканки
и от бели череши за черешово сладко,
и от черни череши;
от солените капки пот по гърба ти,
от извивките твои
и от твоите хълмове, долини и подножия.
Нашите нощи са бели.
И ръцете ти са сияния северни,
и ръцете ми са сияния южни,
и косата ти е коса на сияния,
и косата ти е косата на моите пръсти.
Искам само едно –
искам дълго небе от памук
и памукът да цъфти цяла нощ,
и да мислим, че това са звезди.
Нищо друго не искам.
Илюзиите винаги са ми приличали на вечер…
Прощавай, вечер, но си лягам вече.
И лампата гася, и се опитвам да отгатна
защо в градината ми ябълките светят сладко.
Опитвам се да ти напиша нещо в тъмното,
ако от сънищата си успея да се върна.
Но съм забравил да ти кажа – ябълките и градината
са моите илюзии и моите години.