Skip to content

БОБ ПО ОСИКОВСКИ

            В тези усилни и паметни дни с жена ми решихме да направим коледно добро. Ама като няма на кого…
            В осемнайсететажния ни блок вечер светят твърде ограничен брой прозорци, а иначе пълните асансьори дремят, обездвижени с часове. Ковид е…
            Богатите от блока се изнесоха и, взели безценните си животи и бижута, потънаха по вилите си в Гърция или на Черноморието. Една милионерска династия дори забрани на фризьорите и козметиците си да споменават, че не са в София – страх ги е да не ги оберат и да не им развалят карантината, усамотението и красотите.
            В блока останахме по човек на етаж, дето се вика, ама такова е положението.
            Истински флагман на оставането беше домоуправителката. Тя само се облече в космонавтски костюм и продължи да стои на своя боен пост. Украси елхичката във входа освен с играчки, и с бели маски. Сложи дезинфектант пред пощенските кутии, по-голям от бидон за зеле. Залепи в асансьора табела с надпис “Моля, стойте с гръб един към друг“ и животът бавно продължи напред и към Коледа.
            На Коледа освен чудеса, става и чуден боб по осиковски – с маслини, с печени червени чушки, с гъби и моркови и девесил, обезателно девесил.
Осиковският боб на жена ми е нашето коледно чудо.
            –Занеси на домоуправителката един буркан с боб! – Казах аз.
            – Безсолен е, заради теб не съм слагала грам сол.
            – Нищо, тя ще си го досоли.
            Много се зарадвала домоуправителката на боба, разплакала се от умиление, но сълзите ѝ останали зад космонавтския костюм, невидими и тайни.
            На първи януари по обяд се звъни. Сурвакари са, викам си. Сурвакари, ама друг път – беше домоуправителката. Като една истинска Валентина Терешкова на нашата бетонна ракета, като една майка закрилница, тя ми подаде бутилка червено вино „Меча кръв“ и един празен буркан.
            – Връщам ви буркана. Изварявах го половин час за всеки случай. Вътре има нещо за вас.
            Отваряме ние буркана, а вътре – картичка – малка, стерилно изварена и с много мил надпис: „ЧНГ. Да сте живи и здрави и слагайте повече сол в боба.“

ЛИРАТА

            Някога този квартал беше известен с едно дърво, с две-три кози, петел и железопътна линия. Беше известен и с една камара писатели и художници, които живееха тук, но по различни причини те вече не са известни. Писането и рисуването винаги са били неизвестни работи, известна е славата, но и тя се изпарява.
            Козите и петела отдавна ги няма. Железопътната линия обрасна с тръни и с коприва. Остана само дървото.
            Дървото е ливански кедър и прилича на лира. Така му казват – лирата. Идват хора от цяла София да му се радват и да се снимат под него.
            – Нали това е ливански кедър? – питам един едър и отпуснат мъж, който извежда престарялото си куче от къщата, в двора на която е дървото. Питам го, колкото да се разговорим.
            – Да, садено е, когато са построили къщата, но не знам откъде са го намерили.
            Веднага си личи дали човек живее в една къща, или е от къщата.
Този явно само живееше тук. Може и да е от цял живот, но само живееше.
            – Няма такова дърво, приказка е! – хваля аз лирата.
            – Най-хубавото му е, че не цапа. Като метем, и не остава смола. Игличките му не са засмолени и шишарките му винаги гледат нагоре.
            Аз отдавна го знам този кедър. Нарочно минавам покрай него, когато се прибирам вкъщи, за да го видя. Внушил съм си, че ми помага и ме лекува. Стъблото му наистина е като лира и макар че никога не съм го чувал да свири, все се надявам, че ветровете идват в квартала ни заради него. Ветровете понякога са големи музиканти.
            – По-високо е от къщата, – казвам, – пази я.
            – Пази я, ама ще я отнесе.
            – Как?
            – Корените, корените – обяснява мъжът. – Надигат плочите в двора, влязоха в мазето, ще бутнат къщата.
             – Какво ще правите?
            – Не ни дават да го отсечем. Било нещо като паметник на природата, иначе отдавна да сме си решили въпроса. Но от друга страна – не цапа и игличките лесно се метат.
            – Нали е лира, ще ви свири?
            – Лира е, ама вече не ни трябва и ни пречи.
            И мъжът с кучето тръгва по тротоара.

ПЪЛНО БЛАЖЕНСТВО

            Тази жена винаги ми е миришела на София. Не че съм знаел от Гложене как мирише София, но леля Русанка беше с мирис на нещо далечно.
            Само Фото Захариев, царство му небесно, можеше да каже колко хубава беше тази гложенска снаха. Лично той, великият художник фотограф на Витската долина, я беше снимал стотици пъти. Като си дойдеше от София, и Фотото почваше да я снима – отпред, встрани, с развети коси и с букли, с кърпа и без кърпа.
            Тъкмо да кажа – и без нищо, но се спирам, защото за такива снимки се носеха приказки, но никой не ги беше виждал.
            Леля Русанка беше от Голяма Брестница и се беше оженила в селого ни за известен лекар, а после се преместиха в София.
            През едно лято я видях да се къпе в реката. Не да се къпе като другите жени – с ператен сапун и леген, а като жена, която се радва на водата.
            Влезе с тънката си басмяна рокля и клекна насред бързея. Клекна и замря. Нито мърдаше, нито дишаше. Бързеят обливаше тялото ѝ отгоре, проникваше в нея отдолу и отстрани. И тя се превърна в малък бент, от който водата скачаше и си играеше. Леля Русанка стоя така поне десет минути и когато се изправи, беше по-красива и от реката. Беше толкова чиста, че през нея се виждаха и върбите отсреща, и пътеката, която се качваше към манастира.
            Страшно ме е яд, че тогава го нямаше Фото Захариев да я снима, както свети и капе. Сигурен съм, че щеше да е снимката на живота му.
            Докторът и леля Русанка ни бяха комшии и когато си дойдеха в Гложене, аз се залепвах у тях. Седях ѝ до краката и слушах как пеят крепнайлоновите ѝ чорапи. Уж седеше тази богиня от София, уж не помръдваше, а чорапите ѝ пееха. Какво имаше в тези нейни чорапи, не знам – жички ли, струни ли, но пееха.
            Сега си мисля, че са скърцали, но за момчешките ми премалели уши са били музика.
            – Знаеш ли какво е Витоша? – Попита ме веднъж леля Русанка.
            – Планина до София. – отговорих.
            – Браво! Само че освен планина е и пълно блаженство.
            И ми разказа за Витоша такива неща, от които ми се издуха и гърдите, и панталоните.
            –Ходим ние с един мъж златар на Витоша и като се находим по поляните – лягаме. И пълно блаженство.
            – Какво е пълно блаженство?
            – Хем да си на планината, хем да си на небето.
            И леля Русанка ми разказа с думи прости, че не обича доктора, а с този златар ходят на Витоша и правят пълно блаженство.
            – И аз ходя по Балкана, – измънках, – ама не съм правил пълно блаженство.
            – Ще, ще, само да завали сняг…
            И снегът заваля, натрупа сняг до пояс и аз я попитах:
            – Какво става с блаженството?
            Тя ме заведе на двора и ме зарина в снега. Овъргаля ме от врата до петите и като видя, че целият съм побелял, ме прегърна:
            – Точно така беше побелял и моята първа любов. Сняг, сняг, а ние правим любов в снега и димим, димим…
            –Ами пълното блаженство със златаря?
            – Със златаря е друго. А първата ми любов беше ученик. Ти в кой клас си?
            – В шести. – отговорих.
            – Ще трябва да почакаш. Този сняг още не е твоя, има време. – И пак ме бутна в снега.

ВИНОВЕН ЗА ПЪРВАТА ЛЮБОВ

                Ако знаех какво нещо е любовта, сигурно щях да взема Нобелова награда за любов, ама не знам.
            Знам само, че е най-голямата метафора, пренасяне на мисли, чувства и химически процеси от една глава на друга. И от едно сърце и едни слабини на друго сърце и други слабини.
            Изписал съм доста изречения на тази тема. Много откровения съм си позволил, някои дори разголващи до дъно, но и много съм премълчавал и лъгал. Не съм лъгал нарочно, самозалъгвал съм се, оправдавал съм се на всякакво равнище – клетъчно, социално, психологическо, писателско, ако щете.
            И винаги излизаше, че съм прав, че само аз съм бил влюбеният до уши, че мене са ме изиграли и изоставили. Горкичкият, как ли съм оживял?
            Страшна работа са любовните описания. Пълни са с лъжи и извъртания и с театър, в който само пишещият има думата.  А не е така, никога не е така.
            Понякога се гледам в огледалото и се чудя как не са ми поникнали не две, а четири крила и как отдавна не съм кацнал на седмото небе, където ми е мястото.
            Моята първа любов, царство ѝ небесно, имаше сияещо и слънчево име. Луничкава, крехка и бледа, тя се вместваше в представите ми за английска красота. Какво значи английска красота, изобщо не ми беше ясно, но го бях прочел някъде и исках такава мъглива красота. Другите момичета – напращели като априлски върби – със сокове и пролет под роклите си, аз искам английска красота.
            Моето момиче не говореше много. Мълчаливичко едно, а аз – воденица на думи. Сигурно съм ѝ надул главата с приказки за стихове, книги и кой знае какво.
            Тя обаче искаше да се показваме по заведения, да ходим по главната улица, а аз я водех на брега на Осъма да хвърляме камъчета и да въздишаме.
            Ще кажете – не сте били един за друг. Не е така – аз не бях за любовта, каквато я исках. Убийте ме, не мога да ви отговоря какво исках от нея. Исках да ме обича и най-вече да не се вижда с никого.
            Да, ама тя се виждаше. И веднъж я срещнах с три момчета да се движи из центъра на града. Мислите, че ги спрях, че направих скандал, че се сбих с момчетата? Нищо подобно. Помислих си, че съм се припознал, че не е била тя, за да запазя измислената си увереност и спокойствие.
            Как пък нито веднъж не се попитах какво точно обича, какво иска, от какво ѝ е хубаво, какво мисли за следването си след единайсети клас – не, само се наслаждавах на пауновото си заслепение. Нещо като полумомче, полупаун.
            Даже когато за  пръв път правихме любов, мислех единствено за себе си и за розовите петънца по бедрата ѝ, които ми даваха някакъв нов статут на мъж. Глупости на търкалета, надувки и перчене – това е било.
            След като спах с първата си любов, разбира се, се похвалих на Илиян, с когото седях на един чин, той пък разнесе тази мъжествена вест из гимназията и из целия градски свят.
             Боже, колко ми се смъкна гардът, когато за пръв път ме заведе у тях. Стори ми се разхвърляно и не много чисто. Моята майка беше превърнала къщата ни в стерилна аптека и музей едновременно, а у любовта ми – разхвърляно. Това ме счупи. Влезе баба ѝ и ни донесе чай. Ама как може да се пие чай в различни чаши, как може лъжичките да не са еднакви, защо няма кристална захарница? Голяма любов е било от моя страна, няма и дума, щом едно недокрай изпънато одеяло и чай в различни чаши са ме поразили. 
            На абитуриентския ни бал отидох да я взема с москвич, на който не се затваряше задната врата. Имахме волга, черна, но аз отидох да я взема със син москвич, защото баща ми каза, че така е по-добре – да не приказват хората, че имаме волга.
            Тя се разплака – очаквала е черната волга. И не само че се разплака, което вбеси майка ми, но се яви с голяма златиста перука. Нашите се опулиха. Как може младо момиче да ходи на абитуриентския си бал с перука, срамота!
            Аз, кавалеринът, бях с гръцки обувки на токове, два номера по-големи, пълни с памук, и ходех като на кокили, и нямаше нищо, но перуката на моята първа любов им извади очите.
            – Искам да ти заявя, – каза ми майка след бала, – че съм ги проучила целия им род. Баба ѝ не е наред с главата, така че да си знаеш – ако направиш някоя глупост, тя влиза, аз излизам.
            Ако направя някоя глупост ли? О, каква глупост направих само, не ми се говори, защото такива неща са като рязане на месо, сърце и живот с нож. Господ да ни е на помощ някой ден – и на мен, и на Сияна.
            Споменавам името Сияна, за да стане малко по-светло, иначе съвсем ще се стъмни.
            После отидох войник. Тя записа агрономство в Пловдив. Взеха ме в казармата, защото не ме приеха студент. А как се фуках само със стихове и публикации. Фуках се, ама не влязох висше първата година.
            Тук настъпва най-главният момент в нашата любов със Сияна. Пишех ѝ всеки ден и тя ми пишеше всеки ден. Поне в началото. Във всяко мое писмо имаше и стихотворение. Пишех стихове в писмата си като луд. Съчинил съм най-малко двеста. Сега съм сигурен, че са били глупави и слаби, но тогава…
            Нейните писма бяха облепени с картинки, с цветя и рози. Познавах ги от сто метра по картинките и по вкуса. Аз не само че си опирах очите и устата в тях, не само ги целувах и душех като куче, но ги и близвах. И ми бяха толкова сладки.
            След една година тя се омъжи за неин колега от Малко Търново. Мислех да се застрелям с автомата, да си прережа вените, но стигнах само до гасене на фасове в ръката си. Още имам пет-шест петна по кожата на лявата ръка. Проклинах я, обвинявах я за всичко, само никога не се попитах – ти какво щеше да ѝ предложиш: свекър и свекърва, които я мразят, плюс неясно какви стихове и фантасмагории. Направо ми беше хубаво да страдам.
            Години по-късно, при една наша случайна среща в София, изтърсих:
            – Пазиш ли ми писмата от казармата? Ако ги пазиш, да ми ги върнеш, че ще издавам стихосбирка във Военно издателство.
            – Не ги пазя. – Каза ми моята омъжена първа любов. – Изхвърлих ги, да не ги намери мъжът ми.
            Заля ме вряла вода. Как е могла, какъв човек е – да ми съсипе писмата и стихотворенията? Гениалните ми войнишки стихотворения.
            Намразих я окончателно и ми олекна. И забравих цялата ни любов. Не я забравих, разбира се, само я затрупах със злобата си и с гузната си съвест.
            Тръгнах си бесен и лек като перце едновременно. И се сетих за нейните писма с картинките и с вкуса на любов. Сетих се, ама като не знам къде са – никаква идея нямам. Тя поне каза, че е изхвърлила моите, аз и това не помня. Нищо не помнех за нейните писма, но за моите страдах, даже разказ написах.
            И разказът се хареса.

МАЛКА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

            Голяма работа е Коледа – от яслите чак до небето, дума да няма.
            Но защо като наближи Рождество, и отвсякъде се лее сироп и се точи бяло сладко и баклава? Толкова захаросани писания се явяват, че е чудно как хората не хващат вкупом диабет. Коледни приказки, спомени, книги и чудеса и хиляди още бози, от които ми прилошава.
            И всеки описва личния си Исус, личните си Йосиф и Мария и ги описва така, че да си кажеш – боже, аз колко съм нисш, а този колко е възвишен. И да се засрамиш, че не си се сетил нищо подобно.             Така стана и с мене. Викам си – я да се сетя и аз за моето Свето семейство.
            Малко е странно, но моят малък Исус се казва Мария. Моят Исус е момиче. Първородната ми дъщеря е кръстена на баба си – майка ми Мария.
            А баща ми – личният ми Йосиф, се казваше Милчо. Той толкова вярваше, че ще има внук, който ще носи неговото незабравимо име, че купи още една ловна пушка – да я подари на Младенеца веднага при раждането му в яслите. Ходи чак в Разградско и от един кучкарник купи куче лудогорско гонче, да има с кого да си играе внукът, докато стане ловец.
            Като разбрал баща ми, че се е родило момиче, пребледнял, станал жълт като тиква и казал на майка ми:
            – Не го буди, нека се наспи Николайчо! Утре ще му кажем там каквото е станало.
            А на сутринта този мой Йосиф само продума:
            – Е, няма нищо, не се ядосвай, имаш момиче.
            Майка ми Мария обаче беше на седмото небе. Подновена с име, тя се промъкнала още през нощта, часове след раждането, в родилния дом, взела бебето тайно и тръгнала при другите родилки с въпроса:
            – Нали нашето бебе е най-хубаво? Нали няма по-хубаво от нашето бебе?
            – Няма по-хубаво – кимали сънените родилки и сигурно са си мислели нехубави неща за майка ми Мария.
            Тогава дошли влъхвите – една акушерка и две санитарки. Подгонили майка ми и я гонили нагоре-надолу по коридорите, додето я познали. Майка ми беше медицинска сестра, известна в цялата болница. За нея знаеха и в Назарет, и във Витлеем.
            После майка ми обикаляла улиците на Ловеч и търсела прозорец, който да свети, за да събиди хората и да им каже, че на света има още една Мария. Ама хората спели, защото било доста преди Коледа и никаква Витлеемска звезда не се задавала.
            Когато малката Мария си дойде вкъщи, майка я сложи на спалнята, а до нея голяма кукла с бяла дантелена рокля. И майка ми целуваше ту бебето, ту куклата.
            Тогава момиченцето се наака. Наака се блажено и прекрасно. Баба ѝ – голямата Мария, я разпови, завря си лицето в коремчето на бебето, стоя така известно време, после бавно, с пръст взе малко от поаканото и го близна. За секунда само, но го близна. И каза:
            – Като мед е.
            Сигурно вече е било Коледа, макар че беше през октомври.

ПРЕДИ НОВА ГОДИНА

До края на годината остават още два-три завоя,
две-три разсъмвания и низини.
Абсолютно ми е все едно – дори снегът и покоят
не са сняг и покой, ако не беше ти.

Моето летоброене започва с твоето име –
не с раждането ти, а с това, че те видях.
Абсолютно ми е все едно, че ще дойде 2021 година,
ако не беше ти и нашият сняг.

Казват, че Новата година била нова надежда –
хората не знаят какво говорят, ако не говорят за любов.
Затова аз се въртя около сърцето си и се оглеждам,
и единствено за твоето идване съм готов.

До края на годината има толкова много минути –
всичко може да стане и пътят да се счупи на две.
Абсолютно ми е все едно, че ще изчезнем по пътя
и че времето ще умре.

Страхувам се само да не пропусна мига на твоето появяване –
ти си моята единствена година, отрупана със светлина.
Вече всичко изчезва, освен леглото и стаята
и снегът, който цял живот върху мене валя.

БЛАГОСЛОВЕНИЕ

Моето благословение е да те обичам,
нищо друго – само това,
защото съм най-малкото телено иличе,
загърнало дрехата ти в студа.

Моето благословение е да мисля за тебе
от сутрин до вечер – само това,
защото съм най-малкото дървено гребенче,
изгубено в твоята коса.

Моето благословение е да ти направя пръстен
от сплетени тревички – само това.
И защото след малко ще стане късно,
гледам колко е хубава тази трева.

Моето благословение е, когато се мръкне,
да ти кажа, че светиш – само това.
И да усетя, че ми е мъчно
колкото цялата любов на света.

Мъчно ми е, че не мога да го намеря
обяснението за любовта.
Моето благословение е, че и сега треперя
и си мисля за тебе – само това.

ЗИМНА ЛЮБОВ

Мога да те овъргалям цялата в снега,
но не мога да те изчистя от него.
Мога да те направя на снежна топка или на луна,
но не мога от снега да те отнема.

Ти на снега принадлежиш от глава до пети
и си снежинката, която само мене обича.
Мога да направя снегът в косата ти да трепти
и да премигва от електричество.

Мога да направя от роклята ти пряспа или жар,
мога да изплета пуловера ти отново,
мога да съм твоето вълнено палто и мек хастар,
но от снега да те изчистя не мога.

Мога да сипя в коритото топла вода
и да гледам как парата по нозете ти се увива,
мога да те поискам от снега за жена,
но да те изчистя от снега, нямам сили.

И ми кажи как да те изчистя от този сняг –
от чистотата му кой може да те отнеме?
Сега ще те овъргалям цялата, защото след малко ще падне мрак
и аз няма да имам повече време.

ЛЮБОВ

Без тебе нощта е като ада –
само че с пламъчета по тавана.
Ти си денят, в който светлината е млада
и аз мога с ръка да я хвана.

Ти си денят, в който никога не се мръква
и нощта си стои вкъщи.
Ела и нека отидем на църква,
и да си купим еднакви кръстчета.

Твоето кръстче да е малко и дървено,
а моето да е само твое.
Без тебе никъде не ми се мърда,
не ми се излиза от очите ти и покоя.

Без тебе не ми се пие ни вода, ни вино,
не ми се яде и не ми се говори.
Затова мога да ти кажа единствено,
че без тебе небето не е най-горе.

Затова млъквам. Млъквам, но буквите
сами се нареждат в изречения.
Без тебе нощта си няма утро,
затова не мърдай от мене.

И да не си посмяла да мислиш
нещо различно от тихо.
И не ми казвай, че белоцветните вишни
ги има и в други стихове.

МОЯТ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ

            Когато най-добрият ти приятел е гущерче, трудно издържаш да се возиш дълго в автобус. Все те наболява опашката. Ама и тия автобуси – как пък никога не седнах на седалка като хората. Или е корава, или е прокъсана, или не ѝ работи джаджата за отпускане назад.
            Аз не мога да карам кола и затова все с рейсове щъкам нагоре-надолу. Спускам се главно надолу – обратно на световното движение, и винаги, докато се возя, си мисля разни работи и картини. За мене пътуването си е возене – багаж съм си бил от малък, багаж с панталон и пуловер.
            Наблюдавам картинките извън прозореца и абсолютно нищо не виждам. Минават там разни гори, аз усещам, че е зелено. Кривне някоя рекичка – мисля я за пътека. А къщите в пътуващия ми поглед са все изрязани от гланцови блокчета.
            И да ме пита човек защо винаги очаквам да видя диви животни. Другите пътници сигурно очакват да видят овце, кози или крави. Аз все се взирам за диви работи.
            Хиляди пъти съм минал разстоянието от Гложене до София и обратно и така и не видях на Витиня я сърна, я кошута или елен. Толкова се надявах, че някой глиган, а защо не мечка, ще прекоси очите ми – нищо.    Защо тогава са тези табели край пътя: „Ловно стопанство Витиня“, „Внимание! Преминаващи диви животни“. Защо карат същества като мен да се надяват напразно?
            Хубавото на лошото е, че като не видя ни сърна, ни мечка, почвам да си съчинявам стихове. Автобусите са пълни с рими, да знаете. Не кой знае какви, но все пак рими някакви. С тях времето се свива и пътят се превръща в дума, в благозвучие, в прилика с нещо друго.
            Глупавото на шофирането според мен е, че са ти заети очите. И мозъкът ти е зает и картините и римите офейкват. Обаче хората кормуват, за да отидат някъде, да пристигнат, а пък аз се возя, за да блея и да си фантазирам.
            Кацам накрая на нашата спирка в Гложене и моят най-добър приятел там – провесил се с главата надолу и ме чака. Той не е много голям като ръст, петнайсетина сантиметра е, но ми е най-големият приятел. Понякога е зелен, друг път – кафяв и златист, а привечер може да стане и лилав.
            Гущерче е моят най-голям приятел, да си го знаете, вече повече от половин век. На това му викам приятелство.
            Като бях дете, същият този човек – гущерчето, всяка сутрин лъкатушеше в здравеца пред къщата и ме чакаше да се покажа. Като се отъркваше в това неописуемо цвете, гущерчето ставаше зелено и миришеше на утро, на събуждане и на рано. Да миришеш на рано е много прохладно и хубаво.
            Протягам се аз ето така, лекичко и гущерчето се протяга и ми вика:
            – Коле, добро утро, Коле!
            По два пъти ми повтаряше името, докато се разбудя.
            Най-голямата опасност за него призори беше да не го клъвне петелът, но нашият петел не закусваше гущери, които миришат на здравец, а предпочиташе царевица или натрошен хляб.
            По някое време майка изнесеше леген с пране и моят приятел веднага ставаше щипка. Може и да не ви се вижда сериозно, но гущерчето веднага ставаше щипка. Захапваше презрамката на потника ми и така висеше с него под слънцето, докато потникът изсъхне.
            Хората трудно свикват с мисълта, че едно гущерче може да е щипка за пране, но аз това съм го виждал, знам го и ми е било приятно. Какво му е лошо потникът ти да изсъхне бързо и надеждно.
            Като напечеше яко следобед, гущерчето се затулваше в една дупка на къщата. Колкото и да е здрава мазилката на една къща, в нея винаги има място за следобеден сън на приятел. Нямам представа какво сънуват гущерите следобед, но може да се предположи, че сънуват сенки на скакалци или направо скакалци.
            Следобедните гущерчета са кафяви. Моят най-добър приятел даже ставаше златистокафяв. По едно време се изнизваше като мокра връв и ми се плезеше. От слънце ли, от жега ли, не знам, но ми се плезеше.
            После беше залезът. Мушиците се сгъстяваха около главата на моя приятел и той – лилав и вечерен, си похапваше преди звездите да му замъглят мозъка с далечината си.
            И знаете ли какво правеше този петнайсетсантиметров човек тогава? Тръгваше да се изкачва към небето – пълзи, пълзи, докато стане съзвездие или поне многоточие.
            Ще попитате какъв е този най-добър приятел, дето нищо особено не прави през деня, а накрая изчезва в небето. Точно затова ми е приятел, защото не прави нищо особено, а все му се пътува нагоре-надолу и при това – без да кормува.
            Не знам само дали от дългото пътуване не му се схваща гърбът като на мене, но с него не сме от вчера на този свят, дето се вика.