РАЗОЧАРОВАН СЪМ ОТ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ С ПРЕРЯЗАНИ ГЛАСНИ СТРУНИ

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА Е СТЪЛБА – ОТ ТЕБ ЗАВИСИ ДАЛИ СЕ ИЗКАЧВАШ

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е поет, автор на десетки стихосбирки и доскорошен преподавател в 105 СУ „Атанас Далчев“. „Стандарт“ го попита какво е да колекционираш сънища от Нотр Дам, да видиш Ванга на икона там и да се доближиш до смъртта, за да разбереш че „страшно няма“.

– В навечерието на католическия Великден Париж загуби един свой много съществен символ – „Нотр дам дьо Пари“…

– Аз съм бил няколко пъти в Париж и той е един от любимите ми градове. Когато видях пламъците, не повярвах. Помислих си, че гледам лошо, зло кино. А след това си помислих за сънищата. Последния път, когато разглеждах „Парижката Света Богородица“, се почувствах толкова уморен, че спах в градината пред църквата повече от час на една пейка. И ако след пожара хората си събираха „сувенири“, ако моят приятел – писателят Димо Райков, си беше събрал въглени, аз си събирах сънища. И си мислех какво може да остане от едни сънища, през които е минал огън. Могат да останат светещи и светли сънища. Порази ме и друго – непрестанно се говори, че катедралата е над 1000 години, но тя на времето е била много млада, революционна. Ние едновременно сме нейни правнуци и нейни родители. Има много сложно взаимовръзка, свързана и с въпроса дали Катедралата да бъде възстановена такава, каквато е, или да бъде променена. Не съм специалист, но си мисля, че всяко нещо, което се променя, променя и нашата вяра. Убеден съм, че Катедралата трябва да остане такава, каквато е била – тоест – каквато е. И голямата поука е, че ако целунем нейната пепел, ще целунем и сънищата, и спомените си. И че тежкият урок е, че нещо трябва да стане на пепел, за да си спомним колко красиво и ценно е било то.
Мой приятел, известен български писател, който не ми е позволил да го цитирам, ми бе казал, че Ванга е споменала, че нейната майка е от Париж и че нейният дух е в Нотр Дам. Когато последния път отидох там, едно от изображенията на светици изключително много приличаше на Ванга.

– А как гледате на реакциите на политиците ни от типа: „ Ще им пратим реставратори“…

– Честно казано, такива реакции просто ме забавляват. Нашите политици реагират като дете, което иска да се покаже пред майка си. Разбира се, ако можем да помогнем с реставратори и специалисти, в това няма нищо лошо. Но при положение, че нашите села и манастири тънат в разруха, а ние да подпомагаме Париж, който няма нужда от нашата помощ, а „Александър Невски“ отвътре да не е в необходимото състояние – не знам какво да кажа… Но ние винаги сме така. Нашата помощ за Катедралата в Париж е като да вдигнеш ръка пред учителката, за да покажеш, че имаш отношение по въпроса, който е поставен.

– Предстои Великден. Според Вас до каква степен българинът вярва, до каква само чупи яйца и яде козунаци?

– По време на Страстната седмица има нещо изключително, напомнящо стълба нагоре и надолу. Ако всеки един от тези дни, които току-що преминават, осъзнаваме какво се е случило в началото на евангелските времена, може би тази стълба ще върви нагоре. Ние обаче станахме битови хора. Битът ни прегърна. Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае през тази седмица, освен превръщането на хляба в плът и на виното в кръв Христова, е умиването на нозете на апостолите. Винаги досега сме учили, че това е смирение и почит към хората. И това е така, но най-важният смисъл да се умият краката на апостолите е да се махне от тях прахта от извървения път, защото без Христос те ще тръгнат сами по съвършено нов път. И ако можем в тези дни да осъзнаем, че тръгването по нов път е нещо много важно, аз си мисля, че всичко ще бъде наред. Но драмата на нашия битов живот е, че ни липсва визия, че измиването на нозете за нас е само смирение, а не виждаме големия път на промяната.

– А Вие виждате ли път на промяна особено сега, когато се тресем покрай апартаменти и избори, при което затъваме в дребнотемие?

– Нашите политици и нашият дневен ред е дневният ред на бита, затова и политиката ни е битова. Затова и все още се мотаем около апартаментите и терасите. Мотаем се около онова, което ни липсва, и не можем да начертаем голямата картина, нито да я видим. Това заиграване с тераси и апартаменти крие друга драматична картина. Преди няколко дни бившият ревизор на БНБ Кольо Парамов каза, че през последните години и десетилетия от България са изнесени около 40 милиарда долара. Представяте ли си, ако е истина? Ако се докаже, че е истина? Тогава и гражданска война няма да ни оправи. Според мен свалянето на разговора на битово равнище е за да се „заглавикват“ и да не погледнат към огромните мащаби, в които е било извършено това грабителство. Целта е хората да се заиграват за парче хляб, за да не видят, че „няма ниви, в които да се посее жито“ и затова кукловодите свалят въпроса до парче месо.

– Тук обаче аз ще Ви задам въпрос с думите на Бертолд Брехт- „ никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита защо са мълчали поетите“. Мълчат ли поетите, и въобще интелектуалците сега, или просто им отказват трибуна?

– Съществува мит, че поетите са гласът на обществото и времето. Те са такива главно чрез творчеството си. Това обаче, което виждам, е и творческо, и гражданско мълчание. Не искам да споменавам имена, но Вие къде сте прочели честно интервю и смело интервю на първите десетина, назначени за първенци на духа? Къде ще чуете болката им? В кои техни думи българите могат да огледат мъката си, залъка си или по-скоро липсата на залък? Кои от тези наши назначени първенци можем да сложим като значка на ревера си или да развеем като знаме? Няма ги – гледат да ги назначат на служби и постове, да ги превеждат, да ги включват в учебници и да ги дават по телевизията. Само тях и никой друг. Дълбоко съм разочарован от тяхната позиция. Те по-скоро са писатели и интелектуалци с прерязани гласни струни. Как става така, че нашите очи се превърнаха в уста – ако можем да ядем с очите си, е най-добре.

– В тази връзка как гледате на литературата, която се появява в социалните мрежи – много хора споделят непрекъснато свои текстове.

– Социалните мрежи създадоха възможност за групиране на хора извън голямата назначена литература. Но фейсбук се превърна в супермаркет за литература. Там непрекъснато има промоции на текстове и стойности. Интернет превърна чалга поети и поетеси в крале и кралици. Всъщност отказвам се от думата „супермаркет“. Интернет е Илиянци за поезия. Аз също качвам свои стихотворения в интернет, защото нямам друга възможност и избор. Но съм наясно, че социалната мрежа е без естетика и без критерии.

– Като учител как гледате на вкуса на своите ученици?

– Вече мога да бъда наречен бивш учител, защото едва ли ще се върна повече в класната стая. Но съм отчаян от естетическия вкус не толкова на учениците си, а на техните родители. Бих искал да бъда наясно с вкуса на родителите, за да знам какво да очаквам от учениците. В момента те са със вкуса на слушалките и рапърските текстове, които задоволяват друг тип критерии и потребности. Такива потребности, които са на два сантиметра от очите. Но учениците не са виновни за това – те друго не са виждали.

– Споменахте, че сте преживели тежък инфаркт. Това ли е причината да се наречете бивш учител?

– Да, преди година и половина преживях много тежък инфаркт. Животът ми висеше на косъм. Бе въпрос на половин час да си отговоря на най-важния въпрос, но слава Богу, не си отговорих. Най-удивителното е, че когато осъзнах мащаба на опасността, не изпитах никакъв страх. И надвесен над смъртта, разбрах, че страшно няма. Никакви тунели не видях, никакви болки не изпитах. Усетих безкрайно спокойствие и не точно примирение, а равноденствие на кръвта. И равновесие на кръвта. Никаква подвижност, никакъв страх – само сливане с нещо, което ни предстои, което не е нито горе, нито долу, а е в нас самите. Тогава просто ставаш хоризонт – нито нататък, нито назад. Просто хоризонт.