Когато бях дете, баба беше по-стара от Стара планина, а аз – по-малък от бобено зърно. Баба беше по-стара от Стара планина и аз нямаше къде да отида, освен до полите ѝ, до джоба на елека ѝ и до върха на косите ѝ. И да спя, докато поникна отново и стана зелен, кръгъл и гладък.
Баба гледаше на боб и позна, че съм гладен, и ми сипа паница с боб, и аз я изядох.
Беше вечер и баба отиде да измие паницата, и паницата грейна в небето.

Все някой ден ще получа медал –
за капчиците роса по стиховете през зимата.
И тогава ще съм по-щастлив и от крал,
който бере снежинки и череши в градината.

На медала ще има далечина
и в далечината ще има зима и листи.
И аз ще съм щастлив, защото една жена
ще ме чака цял ден и къщата ни ще чисти.

И когато си дойда с този медал,
и сложа на масата росата, снежинките и черешите,
ще видя, че нищо от зимата не съм разбрал
и че жена ми е с хубави летни дрехи.

Цял следобед седя до гроба на татко.
Тежко ми е, сякаш на гърдите ми е стъпил слон.
Става късно. И ми се прияжда сладко.
И гробът прилича на шоколадов бонбон.

Най-накрая си купих красива игла
и си купих всичките цветове на конците.
И закърпих с червено онези мъгли,
от които не виждам дните.

И заших на следобеда кадифения панталон,
и сега той отива някъде.
И високо над него един влюбен балон
маха с конец на вятъра.

Вързах възелче – да не пада това копче от сняг
и човекът от сняг да си има дреха.
И завих с одеяло уморения влак,
и оставих копче от сняг през нощта да му свети.

И погалих ръкава на пуловера стар,
и му сложих на лакътя кръпка от залез.
Господи на конците, нека острият чар
на иглата да зашие ума ми за залеза.

Нека стана шивачът на есента,
на снежинките, на цветята и на градините.
И нека само една побеляла жена
за мене през иглени уши да мине.

Аз, разбира се, си измислям – като човек,
който не може да има нищо такова.
Но забождам една игла на своя елек
и хвърлям цветни конци през прозореца.

Гледам снимка на новоизлюпен наш милионер в модно списание. Цялото му присъствие излъчва самообожание и власт. Облечен е в черно, с папионка и с прилепнала искрящобяла риза. Столът, на който седи, е резбован и масивен – според сегашните вкусове за резба. На масичката пред него в кофичка с лед се изстудява бутилка. До стола му е клекнало куче – кафяво като картините на стената. Пурата, която държи, е огромна, скъпа и е превзела цялата му ръка. Мъжът изпуска дим – две огромни кълбета се издигат встрани от устните му и удивително приличат на две кълбета от вълна на хурка.
И си представих как до този лъскав левент, невидима на снимката, седи майка му и преде. Преде времето на неговото детство, преде му вълнените чорапи.

– Ако разрежа ябълката на две половини,
към коя ще протегнеш ръка?
– Към ръката ти, която от години
ме държи за ръка.

– Ако търкулна ябълката и тя се търкаля,
дали ще протегнеш към нея ръка?
– Не мога, защото е залез
и ти ме държиш за ръка.

Приближи си лицето до стъклото,
нарисувай се с пръстче,
нарисувай си смешно
и веждата,
и окото!
Нарисувай си смешно
и зъбите,
и брадичката.
Нарисувай се с дъх
и по-голяма от всичко.

Нарисувай тъгата си,
от която се стичат
и капките следобедни,
и вечерното електричество.
Притисни до стъклото косата си–
направи я гладка
и колкото тишина
и шоколадови парченца
сладка.

Нарисувай страха си,
че не гледам към тебе
и не виждам в прозореца
необятното време.
И не виждам носа ти –
сплескан, сякаш е чушка…

Боже, колко си хубава –
като нищо наужким.

Приближи си лицето до стъклото,
нарисувай се с пръстче,
нарисувай си смешно
и веждата,
и окото!
Нарисувай си смешно
и зъбите,
и брадичката.
Нарисувай се с дъх
и по-голяма от всичко.

Приближи си тъгата,
от която се стичат
и капките следобедни,
и вечерното електричество.
Притисни си косата –
направи я гладка
и колкото тишина
и шоколадови парченца
сладка.

Притисни си страха,
че не гледам към тебе
и не виждам в прозореца
необятното време.
И не виждам носа ти –
сплескан, сякаш е чушка…

Боже, колко си хубава –
като нищо наужким.

Снегът в началото на март – луна с петна от въглен
и дим от топъл минзухар, и бряг, с трева закърпен.

Снегът в началото на март – яйце с безброй лунички
и зарче със търкулнат чар, и зъбки на лисичка.

И зебра, легнала да спи в градината на баба,
където мартенска тъга върху гърба ѝ пада.

И куче с дрехи от мъгли, и щъркел със ушанка,
и сняг, сред който аз и ти сме слънчице и сянка.

Към края на днешния Трети март (съдя по медиите и фейсбук – най-вече фейсбук) съм абсолютно убеден, че ние, българите, не сме готови да имаме национален празник, че не можем да имаме национален празник сега. Трети март не само че не ни сплотява и окриля, той ни ожесточава един срещу друг. Днес не честваме освобождението ни от турско робство, а правим референдум „за“ и „против Русия, „за“ и „против“ Европа и НАТО, „за“ и „против“ ГЕРБ и БСП и присъдружните им партийки. Правим референдум на собствените си заслепения. Партиите и конюнктурата дотолкова ни овълчиха, че сме готови да си прегризем вратовете от „любов“ към „вождове“, „ценности“ и „принадлежности“. Тръпнем не какво точно ще каже Президента, а дали и как ще спомене Русия и руските воини. Треперим дали на тържествата ще е Бойко Борисов и колко мрачно ще гледа. Тръпнем дали Цвета Караянчева ще каже глупост или някоя още по-голяма глупост. И се поробваме и поробваме отново – от безсилие, от бедност, от бутафория и безпомощност, от нискочелие и страх. И от това излиза, че Трети март е и връх на Балкана, но и окоп, в който залягаме, за да оцелеем от вихрушките и от собствените си демони.