Skip to content

Николай Милчев Posts

ТОПВАНЕ

Не се бях топвал в реката от години. Не да се къпя, да плувам или да кисна, а да се топна. Топването в планинска река е внезапна, рязка и студена работа.Някога се свивахме на топка и – бух! – отведнъж скачахме във вира. Като скочиш отведнъж, това отведнъж е толкова бързо и ледено, че почти не усещаш нищо, само дето те няма такъв, какъвто си бил преди миг и вече си станал нещо различно. От краката до косата ти нахлува хлад. Тази дума, хлад, трябва да я изпишат по водата на всички планински реки и по бреговете им също. Не че тече реката е важно, не че пръска, напоява или бляска – нейният хлад е на първо място. Чуваш река и в главата ти повява хлад. Стигнеш на брега – хлад, гледаш рибите – хлад, драсне те върбово листо по врата – хлад. Най-много хлад можеш да усетиш, ако плиснеш ушите си с вода от реката. Именно ушите, а не очите и лицето. Забелязал съм, че щом си намокря ушите, и се разхлаждам на секундата. Но топването винаги е било съвършено отделна работа. И сега – след толкова много време, моя милост пак се топва във Вита. Сядам на скаличките и бавно-бавно си потапям краката. Толкова ми е бяла кожата, невидяла слънце, че малките рибета сигурно ме мислят я за хартия, я за кой знае какво. Изведнъж ми идва на ум, че тези най-маломерни рибета може и да са буквите на реката. Няма начин да не са буквите на реката, с които тя изписва каквото има за писане. От друга страна, като знам, че рибетата порастват и си стават нормални мренки, кленчета, кротушки и скобари, си казвам, че тази азбука е плуваща и променяща се и е смес от различни сезони, снегове, дъждове и видове хайвер. Нещо като общоречна азбука на Балкана. Щях да забравя – балканските пъстърви, дето имат червени точки по тях, съм сигурен, че ги използват за изписване на главни букви или по-значителни думи. След като съм си топнал краката, бързешком си наплисквам ръцете и те изчезват, няма ги. Остава моята безтегловност.Наплисквам си корема и гърба. Викам, докато го правя, защото е много студено, и тогава политам.Политам в две посоки – първата – към дъното на вира, после – към небето. Към дъното на вира пак, както някога, не усещам нищо, абсолютно нищо. Не съм заедно с мислите си, с болестите и страховете си, не съм заедно с любовта и с живота си.Топнал съм се и ето ме – река. Ама не да знам, че съм станал река – няма такова нещо. Просто съм река. Докато летя към небето, разбирай – като съм си показал вече главата над водата, ми се прияждат джанки, от най-сладките и най-големите, прияждат ми се сливи с бял прашец по тях, дояждат ми се домат и краставица от градините наблизо, гледа ми се как стърчиопашките пазят равновесие по камъните, как раците вървят назад, ама си надничат под коремите – да не катастрофират някъде, гледа ми се как двата черни щъркела си трият червените клюнове, нажежени от любов, гледа ми се как гущерчето си тръска краката от жега и ситни-ситни по пътеката. Гледа ми се и как аз летя, а пък не помръдвам от реката.

БОЖА РАБОТА

Ама като ви казвам, че е стръмно пред това гробище, значи е много стръмно. То не че пред някое гробище не е стръмно – от един свят в друг се минава със зор, но тука си е направо баир и половина. Като докарат някой починал човек, спират в подножието на гробището и почват да го изкачват към небето едва ли не. Казва се, че го носят, но това си е изкачване. Но пък като се изкачат тези последни и извънредно усилни земни метри, и се ширва един изглед, от който и на покойника му се завива свят. Околовръст – джанки – едри и благи, сливи и круши, шипки, малки асми с тънко и прозрачно грозде. В гробището има дол, потънал чак до центъра на земята, от който се обаждат жаби, цвъркат косове и свраки, а от време на време изпълзяват таралежи – опечалени и тържествени. В гробището съществува църква от средните векове, строена с бигор, но сега по озъбените й стени бодат с кабърчета некролози. Бигорът е мек и много лесно в него се бодат кабарчета и малки пирони. Нощно време обаче бигорът шушне. Някои разправят, че подсвирквал и припявал – я от вятъра, я от нещо друго. Аз не се наемам да твърдя такива неща, макар че като ученик в десети клас заедно с братовчеда Дачо останах цяла нощ на гробището. Висяхме с моя знаменит братовчед от келешлък и да натрием носа на другите момчета, дето викаха, че ни е страх. Висяхме цяла нощ на гробището, пихме ракия от лимонадено шише, пушихме цигари, но песни и свирни от църквата не чухме. По-хубаво и извисено гробище, да ви кажа, аз не познавам. Не само че тука си почиват мъжете и жените от моя род, не е само това! Въздухът тука е друг, вятърът е друг, скалите, планината наоколо, манастирът – показал глава над гората, и оня връх, дето е като син домат – всичко е екстра. Тръпки ме побиват от такива описания, но наистина ми се отварят очите и душата и не ме е страх от нищо, изобщо не ме е страх от нищо. На входа на гробището има черница на незапомнени години. Един възрастен мъж скубе трева до оградата и аз му викам:– Тая черница сигурно е на сто години?– Какво приказваш? На осемдесет съм аз, а от дете я помня баш същата. Какво ли го питам за черницата? Не ми ли е ясно, че тя не е нито на сто, нито на двеста, нито на хиляда години? Не ми ли е ясно, че ни е майка, баба и прабаба? Майчице мила, какви бръчки има само майчицата ни черница! От челото до нозете е в бръчки. Само да помръдне с клони, и ще ме пипне, но не помръдва – седи си, където е, и чака. Тука е, за да посреща хората си. И с какво да ги посреща – посреща ги с черници, с бели черници. А това вече е тайна работа, сладка работа, божа работа.

АБИТУРИЕНТКИ

Всяко село си има свой собствен и физиономичен начин, по който посреща козите вечер. В селото на майка ми, където хората са по-интелигентни и меки от обкръжаващите ги, козите бяха посрещани също като пътниците от рейса. И рейсът, и козите се изсипваха на площада някъде към седем вечерта, омешваха се и посрещачите съвсем се объркваха. Някои прегръщат и целуват дъщери и внучета, други – кози и козлета. Голямо посрещане и мешавица.Няма по-голяма радост за козите да се качат по стъпалата на рейса и да влязат вътре. Току-що са си дошли от полето и шумата, и пак готови да пътуват. Ако имаха пари, сигурно щяха да си купят билети и да потеглят в неизвестни, но тучни направления. Виждал съм в други околни малки села козите да слизат направо от небето. Колкото е по-малко селото, толкова повече козите се изсипват от небето. Ще ми се да кажа, че са ангели, ама не смея, защото не ми е известно ангелите да дават мляко. Предстои ми да разбера, но засега ще се въздържа да напиша, че козите са ангели и ангелите дават мляко. В едно забутано в Балкана, и то роднинско село, всяка коза си идва, когато й скимне. Нямат си хората козар и козите излизат сами да пасат по индивидуални настроения и по индивидуални настроения си идват. Една коза яде шумата по-бързо. Като разбере, че вимето й се е издуло от мляко, се врътва и се прибира. Друга – с по-бавни дъвкателни способности, си пасе цял ден и си идва чак по месечина. Най-интересно е обаче в селото на баща ми. Там по отношение на прибирането на козите винаги е 24 май. Козите минават на тумби, на тумби, развеселени и с песни на уста покрай старото изоставено училище. То е изоставено, но като минат козите покрай него, и се изпълва с глъч и шум. После тези хубавици – козите, като едни истински абитуриентки, тръгват бавно и тържествено по каменните стъпала, които се спускат от училището към селото. Каменните стъпала са големи колкото малка улица и абитуриентките съвсем спокойно развяват прически, обеци, бели, бежави, кафяви и понякога – черни рокли. Вярно, обувките им са един модел, но затова пък всичките лъщят и потропват. Някой друг ще каже, че докато слизат, козите блеят, а не броят от едно до дванайсет, но аз казвам друго, защото съм човек с въображение. А с каква любов ги очакват на края на стъпалата очарованите близки и роднини! Някои носят парче хляб, други – бучка захар, но най-много носят шума. Вместо букети носят шума.И козите слизат и пеят, и приемат овации точно като абитуриентки на 24 май.

МЯРАТА, ГЛУПАКО!

На времето един кандидат за президент на Америка непрекъснато повтаряше в агитацията си знаменитата фраза: „Икономиката, глупако!“ Искаше да каже човекът, че без икономика няма нищо. И спечели президентския пост.В България за тази фраза е още раничко. Но за сметка на това повсеместно може да се използва друга, не по-малко важна: „Мярата, глупако!“Искаш да управляваш, ама ако може, да е докато свят светува . Мярата, глупако!Искаш да крадеш, ама ако може да е с милиарди. Мярата, глупако!Искаш да живееш в дворец, ама ако може – дворецът да плава в морето. Мярата, глупако!Искаш да нахлуеш с пушки и пищови в най-главната сграда в София. Мярата, глупако! И законът!Иска ти се да произвеждаш Народни събрания през два-три месеца непрекъснато. Мярата, глупако! Иска ти се да говориш само ти по телевизията и от трибуната на Парламента, та да те види партийният ти шеф и пак да те запише за депутат. Мярата, глупако!Иска ти се да командваш всичките телевизии и всичките вестници, и всичко, в което се пише нещо черно на бяло. Иска ти се да командваш мозъците на хората. Мярата, глупако!Иска ти се само ти да обичаш България и ако може, да я удушиш от любов. Мярата, глупако!Иска ти се да задигнеш кокошките, прасето и козичката на баба Иринка от село. Мярата, глупако!Иска ти се всички да ти се кланят и да ти благодарят, че изобщо ги поглеждаш и благоволяваш да им кажеш здрасти. Мярата, глупако!Иска ти се да ти дадат Нобелова награда за каквото и да е и орден „Стара планина“, и още някакъв орден с мечове, и джакпот от тотото да спечелиш, и да те изберат за академик в БАН. Искаш и да те направят почетен член на футболен клуб „Диаманти“ в Студено Буче, и генерал-лейтенант от космическите войски на Русия, ако може, да станеш. Мярата, глупако!И връзка с главния мозък.

ВИЛНА ЗОНА

Кафявата боя по капаците на къщата си е същата. Пак лъщи по същия начин, сякаш е леко мокра. И къщата си е същата – хубава, спокойно отпусната върху тревата, с покрив, който на фона на наклонения на една страна Балкан изглежда удивително съразмерен. А не е съразмерен покрив, скосен е – по алпийски образец, прилича на постриган и зализан ерген. В двора красивата виладжийка е същата. По същия начин казва „не“ – като преди да произнесе отрицателната частица, от гърлото й се прокрадват няколко звука Ъ. Като я попиташ нещо, най често ти казва: – Ъъъ-нне! – Така звучи нейното „не“. Също както и миналата година.Срещу красивата виладжийка във вилната зона живее автотенекеджия.На това му казвам късмет! Да си направиш вила за кеф и тишина, а срещу теб да се посади автотенекеджия. Редуват се ту косови и славееви песни, ту удари на чукове по ламарина. Тука целенасочено ще спомена, че вилната зона се казва Беровската кория и е една от най-хубавите махали на моето балканско село. Чудя се, поне от петдесет години се чудя как може на махалите да се измисли такова глупаво име – вилна зона. Чуйте само как звучи – вилна зона! Безчовечно, отблъскващо, запокитено някъде и безадресно. Но като са викнали – вилни зони, та вилни зони!И още нещо ще спомена целенасочено – аз много обичам Беровската кория. Обичам разнебитения път до нея, здравеца и шипките край разбития път, обичам водната пещера с извора – чудото на махалата. Обичам чаплите, черните щъркели, видрите и пчелоядите наоколо. Обичам река Вит, която, заплетена сега в папури и върби, изглежда тиха, но която, не дай си боже, някой ден може бая бели да направи, като придойде. Обичам я тази махала и защото тук гонехме катерици, пушехме цигари и пиехме ром. Скъпа ми е, защото още помня как две бели магарета си бяха направили обиталища под ниските ябълки във високите треви. Още ми е в ушите акордеона на чичо Матей, който като един същински виртуоз свиреше на малините и лешниците, на поповите лъжички, жабите и скакалците и най-много на леля Русанка и на сестра й. Свиреше и на леля Персефона и братовчедката й, и на кака Веска и кака Кръстанка, и на всички жени от селото, от махалата и цялата тетевенска околия, та чак до Розовата долина. Той свири на всичко живо, а аз го гледам в джапанките.Сега обаче на махалата й казват вилна зона и сякаш с някоя вила ме убождат по крака. А иначе виладжийката, както миналата година, е простряла да съхне сутиен, в който като нищо могат да преспят Луната и близначката й. Опнала е да пече бедра, по-дълги от слънчогледи, и все такива хубави неща, заради които автотенекеджията би спрял да чука и да нарушава хармонията между женските прелести и природата. Всичко това е прекрасно, но на мен нещо ми е счупено, не ми е както трябва. Никога нищо не ми е било както трябва, все ми е терсене. Сигурно е намалял магнитът. Някога тука беше пълно с магнит – навсякъде магнит: пътят – магнит, ливадите – магнит, реката – да не говорим, къщите, дворовете, махалата, облаците, хората – магнит до магнит. И аз залепвах и не можех да помръдна от любов. Направо не се отлепях от нищо наоколо. Сега силата намалява. Връщам се и гледам – вилна зона. Ама къде ми е Беровската кория, къде са ми сърцето и животът? Ако реша да попитам красивата виладжийка дали знае, тя няма начин да не ми отговори:– Ъъъ-нне!

ИЗВОРЧЕТА

Изворчетата най-често се намират в долове и ями, в падини, дерета и оврази.Някак си е трудно да срещнеш изворче на баир или то да ти помаха от някой връх. Водата е тайна работа, прикътана, а да се напиеш с вода от изворче е рай и благодат. Няма по-голяма наслада от това, да отпиеш от студената вода, да я преглътнеш и да усетиш, че силите ти се връщат. За да пиеш от изворче, трябва да се наведеш, да подгънеш крак, да легнеш по очи даже, да си натопиш устата и носа и да затвориш очи, защото иначе можеш да изпиеш собствения си образ. И прохладата, която тръгва по тебе, е велика. Потта по шията и ушите ти изчезва, изпръхналите устни започват да светят от капчиците вода, ако пък си намокриш челото – още по-добре.Ледено ли е кладенчето, ще усетиш лека болка в мозъка, но после ти става спокойно и сенчесто. Пиеш ли вода от изворче напролет, няма как да не изпиеш и някое облаче. Ако е лято, може да ти намигне жаба, песъчинките от дъното може да се завъртят в кръг пред тебе. Наесен трябва да отместиш с дъх накапалите листа, а през зимата и ледец можеш да натрошиш, ако си жаден.От изворчето можеш да пиеш направо с уста, но с кратунка също става, с канче, с буркан, с тасче, с паница и с други такива разни същества и приспособления. Можеш да гребнеш с шепа и да пийнеш от бръчките по дланта си и от линията на живота си. Има обаче и едни други изворчета, дето не живеят по долове и оврази, а в реки. В река Вит също има такива изворчета, дето ту ги има, ту ги няма. Тях най-много ги откриват децата. Големите хора ги избягват – струват им се съмнителни. Връщаме се ние в един някогашен следобед с братовчеда Дачо от къпане по Вита и сме жадни, та ни се плетат краката. Реката ни е изпила – така се казваше. Устните ни са сини, лилави, като драснем с нокът по кожата си, остават бели черти, което значи, че много сме се къпали и много сме жадни. Братовчедът Дачо кляка в самия край на реката и почва да топи показалеца си. Топне го, после пак, гледа и занича къде водата се бърчи и трепка и съобщава:– Тука водата е лед! Пий, това е изворче!И аз се навеждам и пия. И наистина – тече си Вита, лятна и изтъняла, топла като чай и изведнъж – до брега й изворче, студено и сладко. Изворче в реката. Отиваме утре с братовчеда пак там да пием , а изворчето го няма. Нито водата е студена, нито нищо. Търсим, топим си пръстите и го намираме това изворче по-надолу, ама бая по-надолу. Омръзнало му е да стои на едно и също място и се е преместило.И ние пием – хем от изворчето, хем от река Вит. После, като ливнат големите дъждове, реката се изправя, пакостна и яростна, с цвят на боза, и от изворчетата няма и помен – изпива си ги тя. До следващото лято.Такива ми ти работи с тия изворчета. Само да ви кажа още нещо – ако лежиш над изворче и се подпираш на длани, по дланите ти после има разни и различни отпечатъци – от треволяци, камъчета и бодили, от прахоляк, тиня и кал, от небе и звезди, от река и от реки, от време и от любов. И най-много от жажда.

МИЛИАРДЕР СТИГНА ДО КОСМОСА

Милиардерът Джеф Безос полетя в Космоса. По-точно – стигна до Космоса. Прекъсват тв, радио и всякакви други предавания, за да гледаме и да се дивим. Приказки една след друга – колко е исторически моментът, колко е важно това за човечеството и все такива. Когато за пръв път човек стъпи на Луната, знаменита стана фразата: „ Каква малка крачка за човека и каква голяма крачка за човечеството!“Сега можем да го преобърнем – каква малка стъпка за човечеството и каква голяма стъпка за човека милиардер. Направил си ракета, капсула, взел в нея и част от родата, отишъл до Космоса и целият свят примира.А не беше ли възможно вместо ракета, да си направи стълба от долари и да се изкачи по тях? Знам, знам – добре е, важно е… Голям пиар и голямо самочувствие за някои държави и личности, но защо ли на мен нищо не ми трепва? Когато излетя Юрий Гагарин, бях съвсем малко момче, но го запомних. Нашите ме закараха и на живо да го видя и макар и като в просъница, но още ми е пред очите. Защо ли? Един малък, дребничък такъв, съвсем обикновен, а звезден човек. Първият най-обикновен звезден човек.Ама някога било пропаганда, било надпревара между велики сили, било идеология и помпане на мускули. Добре, че сега не е така.След години, вече като студент, като чух, че мой съгражданин от Ловеч е полетял в Космоса, не спах два дни. Тичах да видя къщата на Георги Иванов, пет пъти минавах покрай нея, летях покрай нея и аз. Сега пак се говори за някакви български астронавти, но повече ми става тъжно и някак си – несериозно, с извинение. Полетял милиардер. Туризъм щял да прави между звездите. Халал да му е. Но не можеше ли вместо да се вози из пространството, да покани някого, който утре едва ли ще види слънцето, да вземе някой бедняк, писател, художник, учител да вземе нагоре. Фантазирам си и сигурно съм смешен, но какво да се прави – нищо не ми трепва, мозъкът ми го осъзнава и отчита, но сърцето не трепва. Явно остарявам и не ставам за космонавт. Аз, дето се вика, на ябълката не мога да се покатеря един джоб ябълки да си откъсна, ами съм взел да се занимавам с ракети и космоси.

ЗАЩО НЕ СИ ГОВОРЯТ ПАРТИИТЕ?

Големият въпрос (плач) сега е защо не си говорят партиите, защо няма диалог помежду им.Според мен отговорът не е чак толкова труден. Не си говорят, защото няма какво да си кажат, защото са се взрели в пъповете си и защото от сутрин до вечер стоят пред огледалото и питат:“Огледалце, Огледалце, я кажи ми – коя е най-красивата партия на света?“Нека помислим обаче – за какво да говори ГЕРБ с другите – за магистралите, за язовирите, за чекмеджетата, еврата и джипката, за санирането? И за всички техни местни, Балкански, световни и вселенски успехи?За какво да говори БСП с другите – за вътрешните войни, за дебнене и подозрения, за дълги разводи и бързи женитби?За какво да говори ДПС с другите – за Росенец, за ТЕЦ Варна, за срещата с Ердоган, за закона Магнитски?За какво да говорят патриотите, излезли във внезапен отпуск, с другите – за раздаването на паспорти, за великата любов на Македония към България или за хвърлянето на пиратки през прозорците?За какво да говори ИТН с другите – за почти забравения референдум, за партийните субсидии, за мажоритарния вот, за таблетите и НАСА, за някогашните концерти по стадионите? Или за кандидат – министрите, които спуснаха като десетте божи заповеди?За какво да говори Демократична България с другите – за Гешев и за съдебната реформа, за вечната лустрация и новоизпечения ни враг Русия? За какво да говори Изправи се, мутри вън с другите – за енергията и заветите на митингите, за кражбите и зулумите и за разследващите комисии?Ясно е, че всеки дърпа чергата (диалога) към себе си и иска да се представи като повелител на идеите. Да, обаче другите от тези идеи ги стяга чепикът. Честно казано, мен главно ме интересуват образованието и културата. Там – почти нищо. Семейството, на което съм кръстник, го интересува здравеопазването и социалните му измерения. Там – батаци и нищо Роднините ми от село Арчар, Видинско, ги интересува откъде да изкарат два лева, за да не опъват шии от глад. И там нищо и половина Другите ми роднини от Тетевенско, докато посрещат със сълзи и целувки ББ, забравят да го попитат къде им е поминъкът и промишлеността, но те са си такива – балканджии с широки души. Е, как да има разговор, като в тоя разговор мене ме няма? Изчезнал е също от разговора и приятелят ми Тодор, братовчедите ми Милчо и Йото, и тях ги няма. Няма ги още хиляди други, които по никакъв начин не могат да се вредят да стане дума за тях. Поне веднъж да стане дума за тях. В приказките и новините обаче ги има Балтов и Ангелов, ББ и Томислав. А Делян П. ту го има, ту го няма. Социолози и политолози ги има ежесекундно. Неотлъчно присъстват Гешев и Сийка, Караянчева и Цв. Цветанов, Корнелия Нинова присъства главно с блясъка в очите си и още, и още. Напоследък в голяма концентрация се явяват Хаджигенов, Минеков и Бабикян, Дончева и Манолова и концентрацията на присъствието им вече е в заплашителни размери. Слави присъства с мита и легендата за него, Тошко Йорданов – с ръцете си в джобовете, а Филип Станев – с бакембардите си. Няма и едва ли ще има диалог между партиите, ако не стане дума за Петър и Илиян от Ловеч, за Пейо и Румяна от Ямбол, за баба Лалка и баба Вътка от Голяма Брестница, ако ги няма децата и внуците ни. Докато партии и партийни велможи говорят само за себе си, за своите пристрастия, амбиции и мании, работата няма да стане. Време е да се говори за хората – с техните имена и с техните грижи. Другото е пиеса, театро и вечеринка.

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ЛЕВСКИ

На днешния ден е роден Левски.
Представям си го като бебенце с пелени.
Представям си го като ябълчица и кестен
и като дъждец, който вали.

Представям си Левски като мъничко лъвче
и защото това е първият му рожден ден,
си представям как гривата му расте и как едно млечно зъбче
свети и се белее пред мен.

Страх ме е, че лъвчето ще порасте,
страх ме е,че лъвчето цял живот ще върви и върви
и единственото нещо, по което ще го позная,
е млечното зъбче, което блести.