Не се бях топвал в реката от години. Не да се къпя, да плувам или да кисна, а да се топна. Топването в планинска река е внезапна, рязка и студена работа.Някога се свивахме на топка и – бух! – отведнъж скачахме във вира. Като скочиш отведнъж, това отведнъж е толкова бързо и ледено, че почти не усещаш нищо, само дето те няма такъв, какъвто си бил преди миг и вече си станал нещо различно. От краката до косата ти нахлува хлад. Тази дума, хлад, трябва да я изпишат по водата на всички планински реки и по бреговете им също. Не че тече реката е важно, не че пръска, напоява или бляска – нейният хлад е на първо място. Чуваш река и в главата ти повява хлад. Стигнеш на брега – хлад, гледаш рибите – хлад, драсне те върбово листо по врата – хлад. Най-много хлад можеш да усетиш, ако плиснеш ушите си с вода от реката. Именно ушите, а не очите и лицето. Забелязал съм, че щом си намокря ушите, и се разхлаждам на секундата. Но топването винаги е било съвършено отделна работа. И сега – след толкова много време, моя милост пак се топва във Вита. Сядам на скаличките и бавно-бавно си потапям краката. Толкова ми е бяла кожата, невидяла слънце, че малките рибета сигурно ме мислят я за хартия, я за кой знае какво. Изведнъж ми идва на ум, че тези най-маломерни рибета може и да са буквите на реката. Няма начин да не са буквите на реката, с които тя изписва каквото има за писане. От друга страна, като знам, че рибетата порастват и си стават нормални мренки, кленчета, кротушки и скобари, си казвам, че тази азбука е плуваща и променяща се и е смес от различни сезони, снегове, дъждове и видове хайвер. Нещо като общоречна азбука на Балкана. Щях да забравя – балканските пъстърви, дето имат червени точки по тях, съм сигурен, че ги използват за изписване на главни букви или по-значителни думи. След като съм си топнал краката, бързешком си наплисквам ръцете и те изчезват, няма ги. Остава моята безтегловност.Наплисквам си корема и гърба. Викам, докато го правя, защото е много студено, и тогава политам.Политам в две посоки – първата – към дъното на вира, после – към небето. Към дъното на вира пак, както някога, не усещам нищо, абсолютно нищо. Не съм заедно с мислите си, с болестите и страховете си, не съм заедно с любовта и с живота си.Топнал съм се и ето ме – река. Ама не да знам, че съм станал река – няма такова нещо. Просто съм река. Докато летя към небето, разбирай – като съм си показал вече главата над водата, ми се прияждат джанки, от най-сладките и най-големите, прияждат ми се сливи с бял прашец по тях, дояждат ми се домат и краставица от градините наблизо, гледа ми се как стърчиопашките пазят равновесие по камъните, как раците вървят назад, ама си надничат под коремите – да не катастрофират някъде, гледа ми се как двата черни щъркела си трият червените клюнове, нажежени от любов, гледа ми се как гущерчето си тръска краката от жега и ситни-ситни по пътеката. Гледа ми се и как аз летя, а пък не помръдвам от реката.
Писател