Skip to content

ДЕКЕМВРИ

Ако си представим, че годината е хартия,
декември е най-смачканият ѝ лист.
Напишеш нещо – вятърът го изтрие,
но снегът през декември е бял и чист.

Декември е грешка – правописна и всякаква,
но това, че Исус се е родил, е знак,
че дори накрая – в студа и в мрака,
снегът през декември е прекрасен сняг.

Ято врани се търкаля като въглени черни
и лисица прекосява скъсения ден.
И декември се спира, и иска да седне
направо в снега, който пада студен.

И тогава си мисля, че декември е зима
и дете, и фъртуна, и врабец, и луна.
И че всичко наоколо е хартия незрима,
по която снегът пише с изящна ръка.

ПЪРВИ СНЯГ

Боли ме, че си отиде есента,
че дните се свиват и идва големият мрак.
Тогава над мен и над света
вали болкоуспокояващ сняг.

Вали цяла нощ и болките стават бели,
и шипката спира да кърви.
И с побеляла от сняг глава ме гледа
и мига с очи.

ПЕСЕН

Не е като да си поръчаш ракия
или две, а после да спреш.
Живот е това – ще те напие,
ще си поплачеш и ще умреш.

И как да го мериш на литри и глътки,
на съмвания и мрак?
Живот е това… И става късно,
и пада, и пада сняг.

КОГАТО ПАДНЕ СНЯГ

         Когато падне сняг, детето тича да го вдигне. Взема го на ръце и го носи в шепите си. Ако го хвърли към теб, значи си играе и иска ти също да  поносиш за малко снега и да го върнеш.
         Снегът никога не се връща същият. Връща се във вид на снежна топка или на малка бяла планета, или във вид на кокоше яйце, което баба може да ти опържи. Но само ако обичаш пържени яйца, които изчезват.
         Когато падне снегът, и разбираш дали някой те обича. Обича ли те, ще ти напълни врата със сняг. Усетиш ли ледени вадички да се стичат по кожата ти, това е любов. Напълненият със сняг врат и мократа кожа правят така, че трябва да си съблечеш пуловера и да се изсушиш – това вече е истинска любов.
         Падналият сняг е слязъл на земята ангел. Не е паднал ангел, а слязъл на земята ангел.
         Като гледам зимната картина, си мисля колко обичат ангелите да спят. Лежат си отвън на земята и спят. Сигурно са уморени от слизането – небето все пак е много високо. А зимната картина няма кой да я събуди, освен белият ни петел. Като навали сняг, и белият ни петел сутрин кукурига с десетина минути по-късно. Иска човекът малко да се стопли, преди да извика, че е утро.
         Падне ли сняг, жените тичат да си измият косите със снежна вода. Разтопяват в една голяма тенджера сняг и си мият косите с калъп домашен сапун. Тогава разбираш, че освен домашен сапун има и домашен сняг. Внасяш снега в къщата и той става домашен. Можеш да си измиеш косата с него и тя почва да скърца. Чувал съм как скърца измита със сняг коса – скръъц, скръъц… Това значи, че косите на жените са чисти.
         Падналият сняг си е направо тетрадка. Без да е учило в частно или в каквото и да е друго училище, врабчето може да напише, че е гладно само като подскача напред-назад. Заекът – че го е страх, кучето – че го мързи, а свраката може да напише, че ѝ е скучно.
         И как става това ли? – Със следи. Следите са най-точната азбука. През зимата тази азбука е бяла, но после цветът ѝ се мени, тя става зелена, златна, узряла. Колко учен човек трябва да си, за да запомниш тези букви и значения.
         Като падне снегът, можеш да си направиш снежен човек и да видиш колко прилича на тебе. Снежният човек е наш първи братовчед и не е лошо да идеш да го поздравиш, ако видиш, че стои отвън.

ОСМОТО ЧУДО НА СВЕТА

След седемте чудеса на света
светът от какво друго ще се учуди?
Зима е – идва снегът
и снежинките са по-големи от пеперуди.

Не е ли осмото чудо на света,
че най-голямата от тях седи до мене
и е толкова бяла мократа ѝ коса,
колкото целия сняг и цялото време?

Аз зная, че пеперудите отлитат все пак,
снежинките също и става студено.
Затова гледам как вали големият сняг
и ми е хубаво, че си до мене.

Това е осмото чудо на белия свят.
Ти отиваш до печката и слагаш чая.
Зима е… Вечерта ще повее хлад,
а какво ще е след това – не зная.


КОЛКО ГОЛЯМ Е СВЕТЪТ

            Голям бил светът ли? Голям е друг път. Иска ни се обаче да го видим, да го опитаме, да го помиришем, изядем и изпием.
            А тия континенти на картата – един прилича на пистолет, друг – на камила, повечето на нищо не приличат. Лежат си и се протягат, докъдето могат. А хората щъкат нагоре-надолу.
            На дъното на океана гледат мрака. Да гледаш мрака е голяма работа.
В Космоса гледат други звезди и далечини. Не си седят кротко, ами гледат и мрака, и безкрая.
            После всичко се свива. Един ден разбираш, че всичко се свива и върви назад. Разболяваш се и в мозъка ти се взривяват любов и пътища, и континенти.
            Огледаш се в огледалото – главата ти още е на мястото си, а вътре… Вътре всичко се свива за секунди. Изчезва детството ти, изтрива се с гумата, с която си трил правописните грешки в началното училище. Първата целувка – ах, тази изпръхнала, боцкаща, електрическа първа целувка – и тя изчезва. Нагарча, сякаш е лекарство. И какво ли става в главата ни, щом и първата целувка нагарча?
            След това изчезва дворът на къщата, самата къща, роднините ти, одеялата, под които си мислел какво ли не, паниците, в които си ял, изчезва лампата, която свети.
            Свиване, свиване, свиване.
            Стихове, книги, награди, суети, злоба, щения, ламтежи – нищо няма.
            Голям бил светът ли? Целият свят не е по-голям от ръката ти. Толкова е голям, колкото да си вземеш диагнозата, болничния лист или няколко портокала, които винаги в такива случаи падат и се търкалят, търкалят и спират под леглото.
            Тогава идва топлото спокойствие и никакви разстояния, континенти и светове не съществуват. Само топлото спокойствие.
            Главата ти спира да е твоята планета и отива кой знае къде. И светът става топлина – не много силна, но топлина. Само това.

ЗАЕШКИ ДУМИ

         Като си помисля как дворът ни някога се изпълни със зайци, ме е яд, дето не съм се сетил, че зайците са били думи.
         Дядо развъди зайци и дворът ни стана на дупки. Ето първата дума, в която потънаха дългоушковците. Дупките, които бяха повече от всички къртичини в селото, започваха от стъпалата на къщата и свършваха чак до сайванта и под черницата.
         Прелетеше ли сянка на ястреб, и от зайците оставаше само страхът им. Ето ви още две думи до зайците – сянка и страх. А сянката на ястреба не само прелиташе, ами се спираше, залепяше се за земята, влизаше в дупките и зайците примираха от страх.
         Гледал съм как ядат тези скокливи същества. И ми се е струвало, че докато ядат, говорят. Устните им се заоблят, зъбите им просветват и не се знае дали наистина хрупат люцерна, или разговарят възпитано като учени хора. Зайци и закръгляне на устни, зайци и говор – и това си го бива според мене.
         Като завалеше сняг, следите на зайците нямаше как да бъдат объркани. По двора имаше и много други следи, но техните идваха от въздуха.
         Заекът е така направен, че или подскача и тръска задните си крака, или като се засили, започва да бяга по въздуха. Не се различава от отвеяно от вятъра кълбо вълна или трън. И като стъпи на земята, следите му са четири – две отпред една до друга и две малко по-отзад – една след друга. Понякога двете задни следи стават една – сякаш заекът си настъпва краката.
         Сега се чудя – заешки следи ли са били това, или детска геометрия. Мисля, че и тук се получи добро натрупване на следи от думи за заек.
         Само ще спомена любов, гушкане, зеле, морков, куче и други близки и по-далечни до сърцето на заека слова. Няма да задълбавам и с най-важната дума – кръг. Заекът, като почне да бяга и е уплашен, се върти в кръг и се връща пак там, откъдето е тръгнал.
         Ще ви разкажа обаче нещо собствено производство.
         Толкова си бях харесал едно ангорско зайче, толкова много ме привличаше лунната му козинка, толкова много ми приличаха на малини червените му очи, че без да знам как, го ухапах по ухото. Ухапах го силно, изведнъж, в замая и неусвест. От любов и от незнание – затова го ухапах.
         То се разпищя – майко мила, как пищеше тази бяла пухена топка. Опищя махалата и дядо цъфна. Залепи ми шамар зад врата и ми изтегли ухото така силно, че зайчето се почувства отмъстено и млъкна.
         Тогава писнах аз. И почнах да се въртя в кръг.

В предаването гостува още поетът Николай Милчев, който говори за емоционалните последствия от мерките срещу коронавируса, за липсата на адекватна грижа за хората с онкологични и хронични заболявания, както и за състоянието, в което се намират учителите и лекарите в момента. Той коментира и действията на Ангел Джамбазки и отношенията между България и Северна Македония.

ЕСЕННА ГОРА

Окапала шума, окапала шума…
И гледа гората, и няма думи.
Потръпва от мъка, че ѝ капе косата,
и изведнъж остарява гората.

А гората прилича на моята баба,
която от обич към мен прежълтява
и която за мене даже в огън ще влезе.
Едно жълто листо като баба се плези.