Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение Петър Караангов

Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче.
Бил съм студент във Велико Търново и Караангов представяше новата си стихосбирка. Тогава изведнъж нещата си дойдоха на мястото – и пастелната мекота, и финесът на детайлите, и тази притаеност на пейзажа – всичко в поезията на Караангов беше писано от момче, от есенно момче.
А иначе беше мъж и половина.
Години по-късно, вече в София, една негова муза ми е споделяла, че когато поетът бил в чужбина, всеки ден ходела на летището и го чакала да кацне. Знаела, че няма да си дойде днес, но го чакала да кацне.
– Като птиче го чаках. – Въздъхваше тя и пускаше оная велика песен:

И се рони брегът на един наш сезон,
и се рони моето лято.

После имах шанса няколко години всяка събота да се срещам с него и с още двайсетина от най-изтъкнатите културни дейци на България в кафенето на улица „Елемаг“, близо до гроба на Дънов. Тук идваха Тончо Русев, Евтим Евтимов, Величко Минеков, Панчо Панчев, Павел Писарев, Кольо Георгиев. Идваха и политици, генерали и още различни видни люде.
Аз се свивах в ъгъла на голямата маса, слушах, траех си и главно отговарях за това, младата сервитьорка да не се отдалечава от компанията. Много питиета се изпиваха, много приказки се изприказваха.
Говореха главно другите, Караангов – почти никога. Понечи да каже нещо, и Тончо Русев точно тогава си поръча още една малка водка. Понечи да каже нещо пак – и Кольо Георгиев си продължи несвършващата никога мисъл. Вярно, умна, но несвършваща.
Така и не дочаках Караангов да каже думата си в кафенето на „Елемаг“, но всички бяхме дочакали голямата му тиха поезия.
Като казвам „тиха“, нямам предвид свита и притеснена, а сенчеста и лековита. Караангов беше роден в Сандански, а там е юг, пек, жега, наровете се търкалят по улиците. Там от Пирин слиза река като сребро, там са чинарите, ливадите и сенките. Там беше музиката на поезията.
Там бяха и стиховете на Караангов  – природа, изсвирена на пиано.
Голяма е заслугата му, че успя да опази поезията си от високите патетични тонове, от фалцетите и барабанния ритъм, от патриотарството и разветите байряци. Неговата философия беше друга – философията на омиротворената красота и любов.
Уж беше кротък, уж беше свит, а веднъж скочи на Николай Хайтов. Бях член на Управителния съвет на СБП, Хайтов беше председател, а Караангов – негов заместник. Трябваше да приемем отчетен доклад и Хайтов прочете нещо, което приличаше на съчинение на ученичка от десети клас. Явно големият писател беше дал на някой друг да пише доклада и този някой си беше оставил ръцете.
– Ама какво е това? – Попита Караангов. – Това е подигравка.
Хайтов се ядоса и подхвърли листовете във въздуха.
– Като не го харесваш, седни и го напиши ти!
– Да го напиша, – отговори поетът, – ама така никога няма да мога.
И слава богу, че не написа никакъв доклад. Той вече беше написал стиховете си и те бяха приети на най-високо място – хората бяха приели стиховете му с възхита.
Чудно ми е какво още чакат литературните критици, институции и всякакви там съюзи, та не кажат, че крехкият поет е създал фина и крехка, но нечуплива поезия. Защо не признаят, че думите на Караангов замъгляват очите ни и ни карат да имаме нужда от есенна мекота и от любов?
И защото не знам кога и какво ще бъде казано, аз ще кажа нещо от мен – Петър Караангов е един от най-големите български поети на двайсети век.
Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче. Когато го видях за последен път, си помислих: Момчето е уморено вече и иска да се прибере…

Топъл дъжд

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите,
о, аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите.

Долавям как се движи пролетта –
в кръвта ми, в соковете на стъблата
и как се връщат тихи над света
зелените лъчи на светлината.

Приветствам пролетните ветрове,
които над земята ни минават –
ще се издигнат нови класове,
реки ще бликнат в тихите дъбрави.

Ще израсте висока буйна ръж,
ще се събудят спомени изстинали –
дъждът сега е само топъл дъжд,
изгубил спомена за свойто минало.

Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал в миг и отшумял.
Как светът изведнъж
стана по-красив и бял.

Ще се завърне слънцето от юг
и над града във тая утрин рано
ще мине светлият лиричен звук
на някое, на някое пиано.

Дъждът ще влезе в стаите при нас
– измитите стъкла ще се засмеят
и нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят.

МАРТЕНСКА ВЕЧЕР

Не обичам да бързат снежинките, не обичам да бързат.
Закъде са се разбързали тези снежинки?
Колко е хубаво, че светлината на лампата е замръзнала
и въздухът е ту златен, ту синкав.

Колко е хубаво, че нощта все още не спи
и се чуди дали косите ѝ до утре ще побелеят.
Не обичам снежинките да бързат. И нека вали
този мартенски сняг последен.

Колко е хубаво, че снегът е разпръснат на малки перца
и не знам дали това не са някакви птичета бели.
Мирише на тъмно и на тишина,
която само снежинките  са видели.

Аз стоя на терасата като снежен човек,
на когото му се иска да слезе на двора,
и си мисля – нека вали през целия век
и снегът да не бърза и никъде да не ходи.

И ако може, да затрупа и нощта, и деня,
да затрупа навсякъде и да стане завинаги бяло.
И снежинките тогава ще светят така,
както свети сега луната изгряла.

Любими поети с любимо стихотворение ЙОРДАН ЯНКОВ

Чувал съм, че приятелите му са го наричали Тѝхиот (Тихия). Разказват, че винаги ставало така: Без да прави кой знае какво, както си седи и си мълчи, накрая на несвършващите някога любовни и поетични вечери Йордан Янков си тръгвал с най-красивата жена. Другите поети рецитират, викат, пият, тупат се в гърдите, а накрая си лягат само с голи метафори и намерения.
А Тихиот си лягал с любов.
Не зная дали е било така, но едно е сигурно – без показност, сякаш от само себе си, Йордан Янков омайваше и хората, и думите.
Така омая и мене преди повече от трийсет години, когато цяла седмица обикаляхме градове, училища и читалища в Южна България по линия на Седмицата на детската книга. Тогава все още съществуваше това чудо – Седмица на детската книга, в която писатели се срещаха с деца, четяха и общуваха.
Спяхме с него в една стая по хотелите и той, както си лежеше в леглото, хей така – помежду другото, ще каже нещо, върху което ще мислиш часове.
През това време имах възможност да се насладя на тънкия му хумор, на енциклопедичните му познания по литература и изобразително изкуство, да слушам за поети и художници, минали през живота и сърцето му.
Можех да наблюдавам как говори с децата като със същества, пълни с тайнствени сили, да усетя как естествено и лесно преминава от света на бита в света на битието. И как навсякъде изкуството беше около него.
Когато го гледах – с тази сивееща брада, високо чело и слаби като клечки крака, го нарекох Дон Кихот от Сливен (той е роден в Сливен). И наистина си беше Дон Кихот – с копие от доброта и стихове.
Йордан Янков е голям майстор и на римувания, и на белия стих. Поетичните форми му бяха подвластни във всичките си измерения, дори тогава, когато стиховете му графически приличаха на проза.
Много от последните му стихове са лирическа проза.
При него нямаше и ред без поезия. И ако не я усетиш, значи не си на висотата на поезията или просто не разбираш от тази работа.
Метафоричен и конкретен, цветен, мъдър, разгърнат, изненадващ, неповторим, модерен – това беше Йордан Янков. И че името му не е сред първенците на поезията от втората половина на двайсети век, е тъжно и несправедливо.
Последните години от живота си той създаде училище за изкуства, където думите, образите и фантазиите си намериха дом.
Спомням си гласа и усмивката му и те ми се сливат в едно озарение и спокойствие.
Защото Йордан Янков беше талантът на спокойствието, който не бърза заникъде. И който на края на вечерта си тръгва с най-хубавата жена.

СЪЩОТО НЕБЕ

          На връщане ще се провреш под същото небе –
по пръстите ти същото небе ще сипе хапещите
капки на мъглата.

          Между октомври и ноември – есента ще е
навяла дрипите си по овразите и пътят сам
ще си намира пътя.

          Раздърпани от вятъра, тополите ще си
подхвърлят гарвани – ще разгадаеш кода на
играта, предвещаваща разместване в контура
на пейзажа.

          Под същото небе – на педя от челото ти,
на педя от дъха ти.

Йордан Янков

Любими поети с любимо стихотворение Елисавета Багряна

Като малък си мислех, че Багряна означава боичка, цвят някакъв, багра. После разбрах, че значението на псевдонима било багрянородна – родена с власт, нещо като императрица на поезията. И защото Императрица на поезията звучи доста надуто, ще го кажа така: Елисавета Багряна е Жената на българската поезия.
Веднага се сещам за това, което са ни учили в училище – че поезията ѝ била бунт срещу патриархалните норми, еманципация, стихия, че била волност и още какво ли не.
Така е, но поезията на Багряна е преди всичко завръщане. Завръщане на женското лирично начало на своето изконно място – при земята, при пътищата и вятъра и при любовта, която е избрана от сърцето.
Стиховете на голямата наша поетеса не чупят, не рушат, не разбиват, както непрекъснато се повтаря. Тъкмо обратното – те възстановяват, съединяват, раждат и се опиват от мисълта, че раждат любов.
Казват, че още докато набирали „Вечната и святата“, печатарите си вземали по някоя кола, четели стиховете ѝ, радвали им се, носели ги вкъщи.
Така сигурно се е зарадвала и слисала едновременно Багряна, когато видяла първата си стихосбирка, стоварена на купчинки пред вратата си. „Вечната и святата“ чакала своята майка пред вратата ѝ. Какъв по-голям знак от това?
Оставям настрана и отминавам с мълчание всякакви клюки, злоби, зависти, лъжи и опити за огорчения, които съпровождат живота на поетесата. То слънцето, дето е слънце, не може да угоди на всички, та Багряна ли?
Главното е друго – с поезията на Багряна нашата лирика отиде по света толкова естествено, колкото е естествено да седи между цветята в градината, у дома си.
Тя можеше да прави със стиха всичко и направи всичко – и битие, и сълза, и рождения, и обич, и грях, и съзерцания. От бита и от обичаите ни направи поезия.
Багряна сътвори от стиха жена. Тя е нашият матриархат в поезията.
На следовничките ѝ ще пожелая да четат по-внимателно голямата поетеса и да не бъркат кухнята и леглото със свободата и властването. И да не бъркат перченето и позите със силата на духа и характера. Ще им пожелая повече талант и по-малко гримаси. Но това между другото.
Поетът Найден Вълчев на времето направи така, че и аз можах да присъствам на един от последните ѝ юбилеи в дома на Яворов на улица „Раковски“ в София. Бях толкова развълнуван, че нещата от вечерта ми се сливат, но едно си спомням много добре – чувам как Багряна повтаря полу на шега, полу на сериозно:
– Няма ли мъже тука, да ме покани някой на танц? Така ми се танцува!
Велика поетеса – с дух и талант, достойни за поклон.
Стихотворението, което избрах от Багряна, за мен е най-хубавото българско любовно стихотворение. Нямам колебания. Простотата, силата и осезаемостта на чувствата са недостижими, а стиховете „не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти“, казват всичко за живота и за поезията. Това стихотворение е майка на любовта.

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Любими поети с любимо стихотворение
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Като малък си мислех, че Багряна означава боичка, цвят някакъв, багра. После разбрах, че значението на псевдонима било багрянородна – родена с власт, нещо като императрица на поезията. И защото Императрица на поезията звучи доста надуто, ще го кажа така: Елисавета Багряна е Жената на българската поезия.
Веднага се сещам за това, което са ни учили в училище – че поезията ѝ била бунт срещу патриархалните норми, еманципация, стихия, че била волност и още какво ли не.
Така е, но поезията на Багряна е преди всичко завръщане. Завръщане на женското лирично начало на своето изконно място – при земята, при пътищата и вятъра и при любовта, която е избрана от сърцето. Стиховете на голямата наша поетеса не чупят, не рушат, не разбиват, тъкмо обратното – те възстановяват, съединяват, раждат и се опиват от мисълта, че раждат любов.
Казват, че още докато набирали „Вечната и святата“, печатарите си вземали по някоя кола, четели стиховете ѝ, радвали им се, носели ги вкъщи.
Така сигурно се е зарадвала и слисала едновременно Багряна, когато видяла първата си стихосбирка, стоварена на купчинки пред вратата си. „Вечната и святата“ чакала своята майка пред вратата ѝ. Какъв по-голям знак от това?
Оставям настрана и отминавам с мълчание всякакви клюки, злоби, зависти, лъжи и опити за огорчения, които съпровождат живота на поетесата. То слънцето, дето е слънце, не може да угоди на всички, та Багряна ли?
Главното е друго – с поезията на Багряна нашата лирика отиде по света толкова естествено, колкото е естествено да седи между цветята в градината, у дома си.
Тя можеше да прави със стиха всичко и направи всичко – и битие, и сълза, и рождения, и обич, и грях, и съзерцания. От бита и от обичаите ни направи поезия.
Багряна сътвори от стиха жена. Тя е нашият матриархат в поезията. На следовничките ѝ ще пожелая да четат по-внимателно голямата поетеса и да не бъркат кухнята и леглото със свободата и властването. И да не бъркат перченето и позите със силата на духа и характера. Ще им пожелая повече талант и по-малко гримаси. Но това между другото.
Поетът Найден Вълчев на времето направи така, че и аз можах да присъствам на един от последните ѝ юбилеи в дома на Яворов на улица „Раковски“ в София. Бях толкова развълнуван, че нещата от вечерта ми се сливат, но едно си спомням много добре – чувам как Багряна повтаря полу на шега, полу на сериозно:
– Няма ли мъже тука, да ме покани някой на танц? Така ми се танцува!
Велика поетеса – с дух и талант, достойни за поклон.
Стихотворението, което избрах от Багряна, за мен е най-хубавото българско любовно стихотворение. Нямам колебания.  Простотата, силата и осезаемостта на любовта са недостижими, а стиховете „не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти“, казват всичко за живота и за поезията. Това стихотворение е майка на любовта.

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Елисавета Багряна

Любими поети с любимо стихотворение ХРИСТО БАНКОВСКИ

Поетите отпреди моето поколение бяха до един кавалери на Ордена на голямото приятелство. Такъв орден няма никъде по света, но в нашата поезия го имаше. Да си приятел с някого, означаваше, че си му кръвен брат, брат по лирична линия. По цели следобеди са ми разправяли по-големите батьовци кои са им били най-добрите приятели и какви са ги вършили по този случай.
Много често се споменаваше името на Христо Банковски. Христо Банковски – това, Христо Банковски – онова. В.А. го наричаше Кучето. Не знам дали поетът е имал такъв прякор, но В.А. му викаше Кучето. С най- добри чувства – просълзяваше се човекът.
Аз не бях чел нищо от Банковски, но усещах, че работата е водовъртежна и поглъщаща. Цитираха се негови стихове за едно младо и пълно със зелена доброта жито, за един, дето вижда планина, разправяха се истории за любовите му, за нрава му, за косата му, ако щете. И най-много – за смъртта му. Ще си затворя устата какво се говореше за смъртта му.
Един ден, а това беше неизбежно, прочетох стиховете му, прочетох и „Предчувствие“:

А планината ще се смее просто
със устните на своите растения
и буките, от мълния докоснати,
като свещи ще изгорят за мене.

Оттогава това стихотворение ме разплаква поне три пъти, докато го прочета. А финалът му ме заковава.
В поезията на Банковски има много неща, но според мен главното са височините и детайлите. Височините са планински и небесни, а детайлите са неща, дето ти се мотаят в краката и пред очите, но винаги ти влизат под кожата.
И нещо, което ми се струва особено важно – между думите на Банковски има странни разстояния – малки процепи, които увличат мисълта, поглъщат я и я пращат в други светове. Конкретното става многоизмерно.
В едно стихотворение на поета Янислав Янков се казва, цитирам по памет:

Кажете – какво сме без Христо Банковски,
кажете – какво сме без Христо Банковски.
Неговите приятели най-добре знаят какво са без Христо Банковски.

Но аз също знам, че без стиховете му поезията ни нямаше да е толкова висока, млада и трагична.
Знам и друго – няма го вече приятелството между поетите. Разбягали сме се като мишки и като надути пауни един от друг и чакаме слънцето да ни огрее само нас.
Чакаме, ама няма да стане, защото какво сме без приятелството и без Христо Банковски.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Ще бъде светло, топло и красиво –
зелено щастие светът ще бъде.
И върховете – птици мълчаливи –
не ще повярват в моята присъда.

В мен ще догаря сетната обида –
последна болка ще прелее в мен,
и аз от тоя свят ще си отида
безкрайно тих, безкрайно уморен.

А планината ще се смее просто
със устните на своите растения
и буките, от мълния докоснати,
като свещи ще изгорят за мене.

Природата навред ще тържествува,
небрежна към живота и смъртта.
В реките и потоците ще плува
безсмъртната и смъртна красота.

И аз не знам, почти не знам доколко
ще съм щастлив, но слънцето ще свети
и няма вече да усещам болка
във тоя страшен апарат – сърцето.

Невидима ръка ще ме приспива –
ръка спокойна, нежна и добра.
Ще бъде светло, топло и красиво
и ще умра…

Христо Банковски

Любими поети с любимо стихотворение ДОРА ГАБЕ

Не мога да погледна онази бяла и източена нависоко снимка на Дора Габе и да не си помисля за житен клас или за кокиче. Това е била поетесата в моето детско съзнание, това е и досега – житен клас и кокиче.
Именно Дора Габе ме накара да се чувствам колело, което се търкаля по нанадолнището и което прави от децата смях и движение.
 И до ден днешен през мене и през живота ми „тичат с колелото Катето и Джори“, над мен се синее небето на Родината – „Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи“, а когато разбрах, че и „баба била някога мъничка“, нищо повече не ми трябваше.
Аз не правя разлика между поезията и прозата на Дора Габе за деца. Слели са ми се в едно и също нещо. А книгата ѝ „Някога“ съм си я кръстил „Винаги“ и „Завинаги“, защото такава книга за детството не съм чел. Отвориш ли я, и те лъхва на къща, на майка и баща, на двор, на животни, на тъмно, което не е страшно, на близки хора и на любов.
Дора Габе направи така, че аз чувствах литературата като кожата и като дрехите си.
Бил съм втори или трети клас, когато в моето начално училище в Ловеч дойде Дора Габе. Голямо суетене и радост беше. Учихме нейни стихотворения и каквото там е нужно друго.
Нашите учителки обаче решиха, че трябва да я изненадаме и освен да рецитираме нейни стихове, да ѝ покажем колко сме добри по физкултура. На мен и на още няколко деца ни се падна да скачаме пред Дора Габе дълъг скок в трап, пълен с пясък.
– И да кажеш на майка ти да ти сложи ластик на крачолите на шортите, – заръча ми учителката, – та като скачаш, да не се види нещо неприлично пред другарката Дора Габе.
С прищипнати от ластика на шортите крака, аз скочих колкото мога, и чух как казаха за мене:
– Той пише и стихове, другарко Габе.
– Така ли? – Учуди се поетесата. – И стихове пише, и скача  в пясъка…
Останах си само със скачането – така и не прочетох пред Дора Габе стихотворение, и слава богу!
Години по-късно  съм си мислел за живота ѝ и за мъжете, които са минали през него, светели са и са го огрявали –  Йордан Йовков, Пейо Яворов, Боян Пенев, Витеслав Незвал… Дай боже всяка жена да види толкова различни и такива слънца.
Една вечер се разхождахме по „Граф Игнатиев“ с високия почти два метра поет А.В. Като стигнахме до паметника на Патриарх Евтимий, и А.В. ми посочи един блок вдясно:
– Знаеш ли, че ей там е живяла Дора Габе?
– Знам. Под нея е живял Ангел Каралийчев.
– Така е, ама не знаеш, че аз съм ходил на гости на Дора Габе. – И продължи: – Изпратиха ме веднъж да ѝ занеса някакво писмо от Съюза на писателите. Качвам се аз по стълбите, звъня на вратата и чувам: Идаа, ида! После пак: Ида, ей сегичка! Такова отваряне на врата никога не бях чувал. – Казва А.В. и завършва: – Оттогава поне два –три пъти съм се промъквал по стълбите само да звънна на вратата, за да чуя това „идаа, ида“, после тичах обратно и се криех.
Кажете ми на коя врата, можете да звъннете сега и да чуете гласа на Поезията: Идаа, ида!
Няма съмнение – животът и книгите на Дора Габе са ми завъртели главата. Обичам ги без даже да го осъзнавам и да мога да изрека думата любов. А стихотворения като „Почакай, слънце“ и „Откакто се родих, на всички поколения връстница станах“ („Занесеност“) ме карат да вярвам, че нашата поезия наистина свети, и то свети мъдро и ярко.
После съм ходил в дома на Дора Габе, където е редакцията на списание „Пламък“. Поетесата завещава жилището си на младите писатели. И през цялото време, докато съм бил там, съм се опитвал да не мисля как точно е ходела, какво точно е правела Дора Габе в къщата си – как е пишела, как е четяла, защото нямаше да мога да стоя и пет минути – от вълнение и от мъка, че я няма.
С думите си – със стиховете, разказите,  романите, спомените, есетата, преводите, и със съдбата си Дора Габе направи така, че нашата литература спокойно може да тръгне по света. И да си е у дома си – в България и в Добруджа.

ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ

Почакай слънце,
аз не съм готова
за идващата нощ –
денят ми не е свършен още!

Не се преборих със съвестта си,
за да й дам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им.
А ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите
на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!

Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!?

Почакай, слънце!

Любими поети с любимо стихотворение ИВАН ДИНКОВ

Рядко съм виждал поет със самочувствие, каквото имаше Иван Динков. Самото самочувствие можеше да му завиди.
И така трябва да бъде – поетите са длъжни да знаят кои са, а не да се свиват като мушмороци от сутрин до вечер. Самочувствието на Иван Динков идваше от личната му убеденост, че ако ще се сравнява с някого, това може да е само Ботев. И така трябва да бъде – ако не се сравняваш с Ботев, какви стихове ще напишеш?
Прочетете неговата великолепна книга „Почит към литературата“ и вижте има ли случка и разговор с друг писател, в който той да не излиза победител и да не казва нещо по-умно от всички останали. Иван Динков не се е огънал пред Пабло Неруда, та ще се огъва пред някакви нашенски писачи.
Иван Динков много обичаше таланта си и ненавиждаше бездарията. Един поет мушморок ми е разказвал, че е бил подчинен на Иван Динков в „Партиздат“. Според мушморока Динков „яко го газел“. И нашият човек, почти като Алековия помощник-регистратор, решил да се напие и да му се озъби.
– Два-три пъти се напивах още от сутринта. – Обясняваше ми известният сега поет. – Ама като видех Иван Динков, и ми прилошаваше – дали от пиенето, или от него, не знам. И така и не му се озъбих.
Талантливият човек е талантлив и пиян, а пияният бездарник е още по-голям бездарник.
Чувал съм и от няколко известни сега поетеси, че са били влюбени в Иван Динков, възхищавали му са се и са се учели от него. И всичките до една му бяха благодарни, че е бил суров и безпощаден към стиховете им, че ги е връщал да ги поправят и доработват – както прави истински майстор.
Запомнил съм Иван Динков да казва: Момчета, стихът трябва да се слага така естествено, както човешката реч. И той го правеше така. Голяма част от стиховете му са с фолклорни интонации, с обрати и съчетаване на съвършено различни неща. И в най-хубавите стихотворения на Иван Динков има пасажи, които спокойно могат да отидат в други стихотворения или да бъдат начало на други стихотворения.
Има поети, които предпочитат да четат стиховете си шепнешком, други – като гледат встрани от очите на хората, някои – като си гледат в пъповете. А Иван Динков рецитираше стиховете си, сякаш е насред стадион и е стъпил на сцена. Неговите стихове заслужават и сцена, и стадион.
Мисля си за заглавието на стихосбирката му „Лична карта“. Тази негова „Лична карта“ е надграничният му паспорт за голямата поезия.
Веднъж го поканих да го представя пред обществеността в квартал „Изток“. В един общински салон дойдоха наистина много негови почитатели. Казах няколко думи за таланта му, за изсечените му в камък стихове, за приноса му в българската поезия и накрая завърших, че това е един от най-големите български поети.
Когато дойде до трибуната, Иван Динков уж ми прошепна, но всички чуха:
– Най-големият!
И започна да рецитира – с устните си, с ума си и с големия си талант. А после в едно квартално кръчме изпихме една бутилка водка.
За последен път видях Иван Динков в град Девин – на фона на зелените Родопи поетът изглеждаше още по-тъмен и по-голям.

НА МАМА

Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля – в тоя мътен хаос, –
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара „Отче наш…“
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб – но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие –
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита –
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно –
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

Любими поети с любимо стихотворение ДОБРОМИР ТОНЕВ

Мисля си, че мога да разпозная „южната“ от „северната“ поезия на България. Не се шегувам – поетите, родени и писали на юг от Стара планина, ги подушвам веднага. В тях има една по-голяма подреденост, логика – ако има логика в поезията изобщо, тегли ги повече към Бялото море и стиховете им изглеждат градски.
Родените на север от Балкана са разхвърляни, по-метафорични, по-диви и неокастрени, ако щете.
Има, разбира се, и изключения и някой веднага ще започне да ми противоречи с имена и стихове, но това е моето усещане.
Морските ни поети пък са съвсем отделна тема.
Разгръщах „Белег от подкова“ на Добромир Тонев и поетическият ми свят – доста калейдоскопичен, започна да се подрежда. Усещах мириса на Тракия, радвах се на сгъстения и изящен стих, на лекотата, с която поетическите внушения ме завладяваха.  Четях и сякаш гледах през прозорец към борова гора и през прозорец на южен град.
Беше ясно, че се е появил талант, който не те смачква и отчайва, а тъкмо обратното – приласкава те и те просветлява. А и това заглавие – „Белег от подкова“, ми беше легнало на сърцето.
Дядо ми, убит в Отечествената война, още от дете е имал белег от подкова на конче върху лицето си. И всички казвали, че това е на щастие и на дълъг живот. А го убили на трийсет и три. И затова ме прониза една мисъл – ето това заглавие – „Белег от подкова“, е и мое заглавие. Книгата ми е роднина.
Четях стиховете на Добромир Тонев и страниците сами се разгръщаха. И като свърших да чета, едва бях започнал.
Видях го на живо само един път – през 1982 година, когато беше дошъл на фестивал на студентското творчество в Шумен. Аз също бях там и на връщане пътувахме в едно купе във влака. Помня го, облегнат в ъгъла на седалката, почти неподвижен и почти неговорещ нищо. Знаех само, че е Добромир Тонев и аз пътувам с Поезията в едно купе.
Тогава Поезията много пушеше и в купето почти нямаше въздух.
Няма да правя анализ на последвалите му поетически изяви, но книгата му „Нежна машина“ вече беше нещо друго, нещо различно.
Понеже заговорих за влак и за пътуване, искам да си представите, че пристигате на някоя гара и много, ама много искате да видите близки до сърцето ви хора. Сигурен съм, че ако очите ви са поетични, няма как там – на гарата, да не видите Добромир Тонев. Колкото и хора да има на перона, Добромир Тонев ще го видите веднага.
Чувал съм, че в Пловдив са кръстили литературна академия на негово име и че пазят паметта му.
С риск да се засегне някой от пловдивските ми колеги и приятели, но писането на Добромир Тонев си остава самотно. Следовници сякаш няма, наследници сякаш не се забелязват. Дано да греша.
И за да не излезе, че съм разделил българската поезия на южна и северна, ще завърша с това, че хора като Добромир Тонев я правят единна.

* * *
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Добромир Тонев

Любими поети с любимо стихотворение ГЪЛЪБ КОВАЧЕВ

Последната ни среща беше в едно кафене пред кино „Изток“ в София. Той пиеше вино, аз – нищо. Това нищо още ми присяда. Казах му, че е голям поет, по-голям, отколкото тези, които се въртят около него и минават за голяма работа.
Стана му хубаво, но сякаш не повярва.
Знаех, че е болен, и сигурно това е натежало, за да го похваля. Натежало е, но на мен ми олекна, защото беше така.
Докторът беше голяма работа.
Сега чета стихотворенията му  и ме пари в корема, мокрее ми на очите, изтива и ми се пали кръвта. И бавно, ред по ред, се качвам към неговите хълмове и гимназии.
Гълъб Ковачев – какво име само. Да плачеш ли, да се смееш ли? И какъв ковач може да е един гълъб, освен с перцата си да подковава въздуха?  Но я се опитай да подковеш въздуха – никога няма да стане, освен ако не си Гълъб Ковачев.
Не мога да се начудя как името му ми е убягвало толкова години, как не съм могъл веднага да разпозная сгъстената като серум спринцовка в поезията.
Поезията на Гълъб Ковачев е толкова сюжетна, че сюжетът изчезва. При него сюжетът е драма в едно действие и с финал, който винаги отива някъде.
С Гълъб Ковачев ме запозна Гриша Трифонов и направо ми каза:
– Това е истински поет!
И беше прав. Но някак си публиката го искаше в ролята му на страдалец, на баща, загубил сина си, на съкрушен човек, който пише стихове за смъртта и за болката. Истина е, че беше съкрушен – и от любов, и от огромната загуба. Но важното е, че беше съкрушен от поезия. И не сълзите от живота, а сълзите от думите го правят голям поет.
Ако разбираш от поезия, Гълъб Ковачев е твоят човек. Гълъб Ковачев е нашият човек.
И знаете ли какво – освен всичко друго, поезията на доктор Гълъб Ковачев може да дава и болнични листове, а това вече наистина е чудо.
Преди няколко години получих инфаркт и ми се наложи в продължение на шест месеца да си вземам болнични от Лекарска консултативна комисия (ЛКК). Една от докторките беше от нашия квартал и ми съчувстваше. Но самият шеф на Комисията ме юркаше здраво. Първо – нищо не му разбирах, като говори, и второ – правех точно обратното на това, което ми казва. Не го правех нарочно – просто той си играеше с мене и искаше все нови и нови неща.
Същият този началник на болничните листове веднъж, вбесен до немай къде от мене, отвори вратата на кабинета си и извика на всички чакащи в коридора:
– Вижте го тоя! Уж е учител, а не може да запомни две и две.
Потънах в земята. Много ми помогна на инфаркта, няма що.
Седмици по-късно – вече след смъртта на Гълъб Ковачев, на премиера на книгата му „Гимназия на своя хълм“, на която аз бях редактор и съставител, същият този лекар седеше на първия ред. Били най-големи приятели с Гълъб Ковачев. Като свърших да говоря за книгата, той дойде при мен и леко пребледнял, с доста по-ясен глас ми каза:
– Ама това Вие ли сте? Ако пак се наложи нещо за болнични, елате, ще ги оправим веднага.
Бях сигурен, че стиховете на Гълъб Ковачев свършиха тая работа. И даже от небето ми спускаха болнични листове.
Много се гордея, че познавах Гълъб Ковачев, че бях негов приятел, че пожела именно аз да бъда съставител на неговата книга с избрани стихотворения. И най-важното, че видях как голямата поезия може да е облечена с бяла престилка, да лекува хората и да не знае, че е поезия.

САНТА МАРИЯ СНЕЖНА

Понякога ми идва
да седна пред някой родилен дом,
да седя там ден и нощ,
да седя там, ако трябва години,
да доживея живота си там
само и само един ден
жена ми да излезе пак от родилния дом,
носейки пряспа сняг…
Сина ни!
Богородице снежна,
майко на преспите сняг!