Skip to content

ПРИКАЗНО

Куп неща ми трябват – конче и череша,
гребенче от вятър, за да си ги реша.
Трябва ми и песен – като костенурка.
Плавна и огромна – бяла, лунна хурка.
Да преда на нея приказки червени,
кончета, череши, сенки на елени.
И от редовете да ми става вкусно,
сякаш че разказват бабините устни.

ПОЕТ

Честит празник на Андерсеновите вълшебства и фантазии. Честит празник на хубавите детски книги, които не знаем колко са хубави.

ПОЕТ

Ако щъркелът пише стихотворение,
сигурно ще каже ето така:
Пролет е,
жабите имат хрема
и кихат.
И аз не мога да спя през нощта.

И защото е модерен поет, вместо препинателни знаци
ще капне в стиховете капки за нос.
Пролет е,
жабите кихат
и светят акации
в тази възпята от щъркела нощ.

СЛЪНЧЕВИ ПЕТНА

Слънчевите петна са слезли от горе, от върха на дърветата –
скочили са слънчевите петна на земята
и сега мигат, и светят.

Приличат на златни локвички, на жълтъци, на окъпани гъби,
приличат на слънчеви въртележки,
в които си се изгубил.

Ако погледнеш в очите им или идеш при тях
и ги пипнеш,
ще поникне минзухар, после лято, после есен,
после залез от тях ще поникне.

Ще те парне едно огънче, после друго и трето
и слънчевите петна, които са само на слънцето,
ще си идат в небето.

ПРОЛЕТ

Между лилавите теменужки
листче бяла хартия свети.
Листче е, ама наужким…
И пеперудата литва в небето.

ВСИЧКО Е МОЕ

Казват ми непрекъснато, гледам и чета непрекъснато, че всичко е мое.
Моя е месарницата на моята улица – с каймата и изкуствените плодове между месото.
Моя е разширяващата се Вселена. И обратната страна на Луната.
Моя е банката. И другата банка.Мои са и ръцете, пъхнати в джобовете ми.
Моя е телевизията. Там хората са едни и същи, а ми казват, че съм аз.
Мои са всички аптеки и лекарства, най-вече лекарствата за сърце.
Магазинът за цветя също е мой. Чудя се само кои цветя ще ми приличат повече – червените, белите или хоризонталните.
Завинаги мой е страхът да не ми откраднат прането от терасата или да ми откраднат надеждата, че това няма да се случи.
Мои са автобусите и трамваите, които са или психиатрии, или гардероби за дрехи втора употреба.
Моя е националната лотария с нейните много-много нули.
Моя е гледката от прозореца – със синкавите снегове по Витоша и с клошарите, които пият патрончета в градинката.
Мое е стихотворението, което може би ще напиша, ако някой ми се обади по телефона просто така.
Моя е теменужката, която е само на пролетта.
Мой е пласмасовият стол, на който седя на брега, а реката долу я няма.
Моя е библиотеката, за която се чудя как не ми е паднала на главата и как не ме е затрупала.
Мое е и кучето, оставено от баща ми. Но за кучето не се знае нищо от години.

ПРОЛЕТНА РЕКА

Река със зелени камъни. Реката ги облива, облива.
На брега – зелено гущерче и един стрък коприва.

Пясък и стъпки в пясъка – на кози и на козарче.
Козарчето е кученце – шарено меко зарче.

Няколко жаби зелени, големи като планети.
И само една мушица край шапката на момчето.

И една река, която на своя бряг е седнала
и си люлее сандалите, и си съблича фланелата.

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Преди години слънцето светеше на петна.
Грееше гривата ми и хълбоците – нали бях конче.
Скок-подскок,
скок-подскок…
А вечер една жена
къпеше със слънчева вода своето конче.

Преди години слънцето си лягаше рано да спи –
доспиваше му се от тичане нагоре-надолу.
Едно, две, три,
едно, две, три –
и кончето скача в легена голо.

После в леглото – като в дълга ливада,
луната свети – и тя на петна.
Поспри се, конче, заспивай, мама…
И не заспивай…
И нани-на…

ИГРА

Какво друго да кажа, освен че едно куче
тича по хълма и гони заек?
Здрачава се. И след малко ще бъде изключено
осветлението на небето и осветлението в стаята.

В тъмното мога да си разглеждам шапката.
И пръстите мога да си разглеждам в тъмното.
Още няколко минути и заекът ще е стигнал
на края на думите и на края на хълма.

И какво друго да кажа, освен че кучето
тича от единия до другия край на листа?
След малко осветлението ще бъде изключено
и аз ще си легна, за да не мисля.

БАЛАДА ЗА ВЪЖЕНИЯ МОСТ

Когато за пръв път преминах през стария въжен мост,
бате Васил ме носеше на главата си.
Мостът трепереше, беше ми лошо от страх и бях бос,
и се страхувах да не падна от въздуха във водата.

Бате Васил спря по средата на този протегнат смок.
Спря се и се смееше, и бълбукаше.
И смокът беше от облаците по-много висок,
и аз бях бос на моста и на самия край на земята.

Бях на главата на бате Васил – този гарван на шестнайсет години.
А бате Васил беше едно съседско момче с крила.
И ме пренесе по въжения мост, и прелетя над такива картини,
каквито има само на дъното на река.

Аз не видях нищо и се стичах като пот по врата му,
страхувах се и се стичах като капчици пот.
И когато стигнахме другия бряг, стъпих на трънче
и после си обух гуменките, и не бях бос.

Тогава бате Васил изпуши една цигара –
младите гарвани обичат да пушат понякога и на слънце да си лежат.
И ме попита колко стотинки имам – щял да излиза довечера,
и аз му казах, че имам по-малко от лев.

ЗА ЧЕТЕНЕТО И ЗАСПИВАНЕТО

Първата книга, която „прочиташ“ като дете, ти я прочита майка ти. Чете ти я тя, защото те обича и иска да слушаш приказки, но най-вече – защото иска да си почине от работа, от лудориите ти и защото иска да те приспи.
Сънят и книгата са брат и сестра. Четеш и заспиваш, и виждаш със заспалите си очи всичко – и това, което го има в книгите, и това, дето го няма.
Като ти чете книги, майка ти си услажда душата, сеща се за детството си, за своята майка се сеща и така приказката няма край.
Никой и никога не мисли, че като ти чете книги, ти ще научиш много думи, нови думи, различни думи или че ще станеш по-добър или по-умен. Нищо такова няма. Важното е времето да минава и да се стопява – да изчезва някъде, да става друго време. И да няма движение, да няма движение. Това щъкане нагоре-надолу, това скачане и падане е самото детство, но то уморява, уморява всички наоколо, уморява най-много майка ти.
Когато бях дете и вкъщи идваха гости, ги карах да ми четат. Не ги оставях дъх да си поемат, докато не ми прочетат приказка. И защо съм правил това ли? – Защото не съм разбирал какво си говорят големите, защото ми е било скучно и празно, и страшно, и тъжно, че не съм център на внимание, защото съм искал да съм пъпът на света и пъпът на стаята, а не че толкова съм обичал книгите.
И досега аз си спомням повече илюстрациите на книгите, рисунките, цветовете, а не съдържанието и случките. Спомням си лицата и дрехите на нарисуваните герои, къщите им, вещите им. Горите и облаците, по които ходят, са ми били сто пъти по-интересни от случките. Случките винаги са ме натъжавали и едва съм издържал края – обикновено захаросан. Аз тогава не съм знаел, че краят е захаросан – знам го сега.
И не е истина, че се учим от приказките. Учим се от тъгата, която остава след тях. И от неясното усещане, че сме прочели нещо, дето уж го има, а го няма и не е възможно никога и никъде.
Някога нашите прабаби приспивали бабите ни с парченце хляб, топнато във вино. После бабите ни приспивали майките ни със страховете от тъмното зад прозореца. После майките ни приспивали нас с книги. Сега ние приспиваме децата и внуците си с преструвки и с технологични фокуси. И със свито от любов сърце.
Това писание трябваше да завърши тук, но се сетих още нещо. Когато преди години се оплаках на майка си, че не мога да спя, тя каза: „Николайчо, уж пописваш, мама, а пък не знаеш, че приспиването най-лесно става с книга. Четеш си и книгата пада на носа ти.“