Skip to content

ПРЕЗ ЗИМАТА

Избраха го за папа на снежинките…
И снежният човек отиде до върха
на своята метла
и каза нещо толкова красиво,
че няколко виелици
веднага го изтриха.

ЗА МОИТЕ ГРАДОВЕ

ТЕТЕВЕН
Докато стигнеш,
вече помниш всичко.

ЛОВЕЧ
Въртя се в кръг
по двата бряга на реката.
Кога преплувах Осъма,
кога се мръкна?

ТЪРНОВО
Далечен акробат,
който не се страхува
да падне
в мрежите на Янтра.

СОФИЯ
Все повече си мисля,
че сме двама.
Единият съм аз,
а другият пристига.

СТАРОМОДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Очаквам те на лунна светлина,
за да ти кажа –
на Луната няма пътища.
И лунната пътека е една
и няма как ти да не стигнеш до лицето ми.

И да ти кажа –
на обратната страна
на това бяло копче
има нощница,
която аз съм предполагал винаги.
И да ти кажа –
на Луната сънищата винаги са бавни
и въпреки това отиват в Космоса.

И раниците на момичетата стават кръгли,
а на момчетата – по-бледи от Луна,
когато лунната пътека се препъне в камъче.

И да ти кажа колко е часът,
когато пълнолунието
стане тъмно.

И да ти кажа –
толкова си хубава,
че ми се ще да съм планетата Земя,
която си седи на пейката
и гледа към небето.

МАЛКО СНЯГ

Когато слиза първата снежинка,
тя се подписва, без да прави нищо.
Но идва втората… И сякаш най-нехайно
подправя подписа на първата снежинка.

ЗА СКОРОСТТА НА СВЕТЛИНАТА

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя плат от нея
и ти да си ушиеш рокля.
И аз да виждам как си идваш
с далечни осветителни движения.

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя денонощие
без нищо друго
и ти да идваш винаги
от сутринта
до вечерта.

Кажи ми колко струва скоростта на светлината,
за да ти купя нощна лампа,
дума за звезда,
парченце сън,
пробуждане на копче,
кристалче захар,
северно сияние,
електромер за сняг
и мълнии оттатък гребена
на твоите коси.

И да платя таксито ти,
разбира се,
което е по-кръгло
и от изгрев.

ТЕОРИЯ ЗА ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ

Докато гледам как леглото ни
е пълно с география и космос
и как завивките ни
се надигат като планини,
и как пропадам някъде;
докато гледам сенките
на врящи извори,
стадата на косите ти,
гладът на дългите ти
и прозрачни пръсти;
докато гледам как очите ти
се оцветяват от магнезий
и как очите ти сияят от това,
че има диви гълъби
и котки,
и пропадане наоколо;
докато гледам как се свличаш,
сякаш си лавина
и как чаршафът е навеял
сняг и мараня навсякъде,
си мисля,
че светът се е създал
преди петнадесет минути.

А ти дойде преди шестнайсет –
като взрив,
за който асансьорът ми
и външната врата
са само част от някаква теория.

МОИТЕ ЧЕТИРИ МЕЧКИ

Отдавна не съм виждал бели мечки.
Освен някога…
Тогава мечките пристигаха
и водеха за носовете облаците,
натоварени със снегове.
И стъпваха по-тежко от декември.
Такива бели мечки ходят по водата
и аз си спомням как минаваха
от нашата река до полюса
по лунната пътека.
А лунната пътека беше станала пързалка.

После си спомням как тревата почна да ръмжи,
да си надига козината по поляната
и да настръхва.
И аз видях едно мече зелено
да се търкаля,
сякаш е глухарче.
Видях го да се качва по скалите –
като бръшлян и здравец,
като мълния,
като димяща кръгла резеда.
Видях мечето като пролет.
И майка му видях –
как си оглежда
разсънената ласкава муцуна
и как си мие пръстите в реката.
Реката беше разцъфтяла вече.

През лятото си мислех, че са сенки
изгубените мечешки фантазии.
Представях си ги жълти,
слънчогледови,
узрели и високи,
неподвижни.
Представях си как мечките са август
и как залязват още сутринта,
а през деня не правят нищо друго.
В такова лято искам да ме има
и да открия златен мечи косъм.

Отдавна не съм виждал бели мечки,
нито зелени,
нито златни…
Но в есента разбрах, че са кафяви.
Кафяви са проклетите животни…
Кафяви са проклетите животни,
защото падат толкова листа
и ги затрупват с цялата си есен.
И ги затрупват от Балкана
чак до полюса.

Но есента не ходи никога до полюса,
защото няма детство.

РЕКА

Какво да си направя от река?
Върба, която винаги тече надолу
и роклята ѝ се разхожда чак до дъното?
Да си направя въдица за облаци
и да напълня кошчето си с отражения
или да си направя мост от капки
за прелетните водни кончета?
Престол от жабуняк за жабата,
която разговаря на подскоци,
и няколко внезапни заливчета,
от които
на рибите им се завива свят?
Какво да си направя от река?

Ще си направя ключ
и ще отключа долината –
да влязат вятърът,
дъждът,
снегът
и гръмотевиците;
да влязат тежките порои,
сушата
и пясъкът;
да влязат всичките рибари на света
и аз да гледам
как през мрежите им
свети планината.

Ще си направя от реката мои хора –
ще си направя братя и сестри,
бащи и майки,
дядовци и баби,
ще си направя цялото ни село,
което не е нищо повече
от къщи на река.

Ще си направя и едно магаре,
което да изпие толкова вода,
че аз да му се чудя на ушите.

Какво да си направя от река
освен ботуши,
пълни с детство?

САМО ТОЛКОВА

Не искам много повече,
освен да гледам хълмовете ти,
които се повдигат
и се връщат,
когато спиш.
Да гледам шията ти,
тръгнала да стигне долината,
и кръстопътя с двете преспи сняг,
които винаги са топли.

Да гледам стълбицата
на гръбначния ти стълб,
която пука,
сякаш е от пуканки
и сладко електричество.
Да гледам как когато мисля силно,
ти потрепваш,
защото кожата ти чува
моята прохлада.
И как едното ти ухо е станало
прозрачно
и малиново,
защото спиш на него
и подслушваш нашата далечина.

Не искам много повече,
освен да гледам
как чаршафът се е сбръчкал толкова,
че даже фибата ти
ми е трудно да открия.

А фибата ти
ми е нужна затова,
за да не влизат
сънищата ти
в очите ми.

ОБАДИ МИ СЕ

Обади ми се незабавно и тъжно!
Обади ми се с думи,
които не помниш, че знаеш!
Подреди ги така,
че да чувам как дишаш
от страх
и мълчиш,
и долиташ при думите.

Подреди ги така,
че да бъдат като ябълки обли,
като шипки червени,
като охлюви влажни и сребърни,
като свраки навсякъде,
като тъмни бръшляни
и внезапни води,
като дълги ливади
от билки
и отровни понятия

Обади ми се незабавно и тъжно!
И недей да подреждаш словореда си
никак,
освен може би само така –
да те чувам.