Skip to content

ЕСЕННО ЧЕТИРИСТИШИЕ

След първата слана пространствата са бели
и гарванът – счетоводител с ръкавели,
брои на жълъдите шапките кафяви,
но само в късните ми есенни представи.

ТЕЛЕПАТИЯ

Звъниш ми не по телефона –
по костния ми мозък ми звъниш,
по ДНК,
по молекулите,
по техните ядра,
по бенките
и по извивките на тялото –
звъниш ми от главата до петите
и аз усещам тъмните вибрации,
но не на телефона ти,
а на предчувствието,
че те чувам.

Благодаря ти,
че от телефона ти изтича телепатия;
благодаря ти,
че си плащаш сметките за телефона късно;
благодаря,
че телефонът ти остава под възглавницата
чак до другия следобед;
благодаря,
че телефонът ти е скрит
и си играе с мен на криеница.

Благодаря,
че телефонът ти е най-прекрасното дете,
което утре ще ми се обади
да ми поиска семки
и стихотворение.

И МИ Е ХУБАВО

И ми е хубаво да плачеш,
докато се любим.
Да плачеш от безсилие,
защото няма как
да ни е по-прозрачно
и по-видимо.
Защото няма как да бъдем никъде
освен един около друг,
защото няма как косата ти
да е подстригана на водопадни приливи
и аз да не се къпя
в капчиците пот от тях.
И няма как да не усещам сълзите ти
като криволичещо пространство
или пък като цялото единствено пространство.

А сълзите ти литват най-накрая.
И стаята е озарена от заря,
от фойерверки
и припуквания на различни гласни,
от гукане и драскане
на птици и на животинки
и от това заглъхване на целия водовъртеж,
след който ти ми казваш:
„Капнала съм цялата…“

И аз си мисля колко много плодове
лежат сега в тревата на градината.

ЕЗЕРОТО ПРИВЕЧЕР

Не виждам патицата,
но чувам ръкопляскането на крилете ѝ.
И чувам как се къпе тази топла мелница
и как върти и здрач, и пръски.

Не виждам патицата,
но виждам как папурът
подпира с кафявите си лакти вечерта
и я държи на няколко светлинни мига
от водата.

Тогава патицата литва.
И аз си мисля,
че това е кадифената ми шапка,
която всяка вечер
ходи някъде високо.

ЕСЕННА ГЕОМЕТРИЯ

От геометрията на сезоните избирам есента
и нейните отрупани от плодове окръжности.
Избирам дюлите под раменете ти,
избирам тайнственото гроздово зърно,
напуснало екватора,
избирам семката му,
слязла до дълбочина и влага,
избирам коленете ти
и тяхното учудване,
че не са слънчогледи,
избирам двете кокалчета
с вкус на пътешествия,
надвиснали над глезените.
Избирам ти главата и очите,
избирам кръглите ти гласни звукове,
избирам ти илюзията
за завръщането в есенните ми ръце.

А те са есенни
и са отрупани с безсилие
да ти разкажат нещо повече
от бъдещи снежинки.

МЕТАФОРА

Когато стиховете идват на земята,
тя става бавна,
много бавна…
Цветята
се изпълват със смирение,
дърветата
престават да протягат пръсти,
реката
никъде не ходи,
моретата
седят и не вълнуват своите коси
и цялата природа
се заслушва в себе си.

Какво е станало –
ме питаше момчето.
Защо цветята светят плахо?
Защо дърветата си закопчават дрехите?
Защо реката не подгони рибите си?
Защо моретата не си сменят прическите?
Защо навсякъде е тихо,
много тихо?

Защото стиховете
слизат на земята
и от метафори
земята става книга –
друга книга –
му отговорих аз.

Тогава най-красивата метафора
със свлечено чорапче и сандали
излиза от кориците на книгата
и тръгва да разхожда красотата си.

Какво момиче –
каза си момчето.
И тръгна
да ѝ прочете сандалите
и роклята,
и фибите в косите.

ЛЮБОВ

Не лунните, а нашите пътеки
са най-красивите в морето.
А нашите пътеки са представи
за бели камъчета с обло изражение.

Това ми казваш винаги, когато
сме в планината с тихи водорасли.
И винаги ми казваш,че това е
потъването наше в планината,
дошла да си ни вземе от брега.

Обичам те, защото ме объркваш,
защото е несвързан словоредът ти
и винаги не знаеш нищо точно,
освен че се отдалечаваме от сушата,
като лежим в ливадата с делфините.

Обичам те, защото пътешествам
около тялото ти – голо от фантазии,
около глезена и мачтата на шията,
около морската ни болест да сме влюбени,
около цялото безсилие, с което
аз не съм виждал никога море,
по-хубаво от планината
с камъчета по пътеката.

***

– ¿Por qué me tiras del pelo?
– Porque estás del todo a mi lado.
Niños. A su lado – el río.
En el río – dos barbudos negros.
Dos barbudos negros de charol.
Sedosos, sin secuestrar.
Y una cigüeña con calcetines
Bajados – de plantas mojadas.
Tan grandes como los peces,
Los niños no tienen sombras.
– ¿Por qué me tiras las horquillas?
– Para dárselas a los barbudos
Que ellos también se vuelvan guapos
Que brillen más que el cuellecito.
Dos peces negros – enamorados
Y dos colas en el cielo.
El cielo – hecho de frambuesas,
de ocaso y ronquidos.
– Di mi nombre en la oscuridad.
Ese nombre que es pluma de cigüeña
Y no le cuentes a la piedra
Lo que ha pasado después.
Dos peces. Una de ellas no está.
Se ha ido a bañar el verano.

***

En la acera delante de la tienda de jabones,
Desde siempre huele a ti.
A una atracción que no se ve.
Las vendedoras saben lo normal que es
Que no me compre nada
Más que nubes.
Y que allí, en esa misma calle, bañe a tu silueta
Con una gota de imaciencia enorme.

Me encanta tu olor a percepciones,
A agujas de pino y a menta,
A clavo,
Canela,
Y manzana verde…

Y si siguiera pensando en tus aromas
Llegaría hasta el pelo
Y jamás pensaría
En comprarte un peine.

***

Llegará nuestro otoño indeciso,
y los saltamontes transportarán, apenas cobrando,
aquella luz tan seca.
La van a juntar muy detrás de tus ojos,
donde de manera natural
las mujeres esconden islas,
aromas
o reflejos, pintados con tiniebla.

Yo voy a ser tan solo una parte de la tristeza terrenal veraniega,
porque sé,
que el verano no es nada más que tú.
Porque podría comprarte
una gota enorme de leche
y sentrame cerca del trigo,
hasta que se haga sol,
luego nieve,
y luego pan.

Antes de que soltemos las cigüeñas
a que se busquen diplomas de ángeles,
prometo enseñarte mi manuscrito – como un desmayo.
Es tan bonito,
que los pájaros tengan papeles del cielo,
y nosotros tengamos los significados de septiembre,
palabras,
membrillos,
y helada de golpe.

Es tan bonito,
el que juguemos a capas y a rosa mosqueta,
el que andemos a tientas por la semántica,
como si fuera un almiar.
Pero hay algo más que el todo –
el que no sepamos nada…
Y si se puede,
que este nada sea una hoja otoñal.

Y si se puede,
que paremos un segundo bajo las hojas que caen –
ellas – siempre hechas de puntos suspensivos y de amarillo.
Y si se puede,
que nos quedemos en el aire,
que no caigamos.
Y si se puede –
que estemos solos –
los saltamontes, tú y yo.

Y si se puede,
que no venga ningún invierno indeciso.
Los copos de nieve son los derrochadores más grandes del blanco.
Incluso dicen por ahi,
que esa nieve tiene un banco para sentarse y un jardín.
Y un librito de poemas –con hojas blancas dentro de él.