Skip to content

ИЛЮЗИИ

Илюзиите винаги са ми приличали на вечер…
Прощавай, вечер, но си лягам вече.
И лампата гася, и се опитвам да отгатна
защо в градината ми ябълките светят сладко.

Опитвам се да ти напиша нещо в тъмното,
ако от сънищата си успея да се върна.
Но съм забравил да ти кажа – ябълките и градината
са моите илюзии и моите години.

ЛЯТО

В градината играят моят син и летният ветрец,
люлеят се върху тревите, скачат и се губят –
защото моят син е скакалец,
роден от пеперуда.

ЗА РАЗКОША, ДЕТАЙЛИТЕ И УМИЛЯВАНЕТО

Тези дни си мисля и за случилото се на Черноморския бряг пред сараите на Ахмед Доган.
Това, че там активисти на ДПС и прииждащи „плажуващи“ се срещнаха, разбраха се, пяха заедно химна и се побратимиха, съвсем не означава, че всичко е наред. И че е извоювана голяма победа, голяма психологическа победа.
Още по-наивно е да се смята, че на младежите от ДПС са им се „отворили очите“ и те – като видели сараите и лукса – щели да се замислят много защо са зле, а Ахмед Доган тъне в разкош.
Такива песни любовни и наивни пеят наши политици, политолози и социолози.
Открай време – още от царуването на Симеон Велики, е документирано, че на нашите хора им падат капите от дворци и палати, от униформи и власт.
Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“ от 10 век пише: „Когато обикновен и беден човек, идвайки отдалеч, стигне до портите на княжеския двор, започва да се учудва и изпълнен с възхита, пристъпва към вратите и моли да го пуснат. А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и църквите, той няма да знае с какво да ги сравни, защото в своята родина не е виждал нищо освен бедни сламени колиби. И той ще им се учудва, сякаш си е изгубил ума. Но ако му се отдаде да види и княза с обкичени с бисери дрехи, с огърлица от златни монети и пръстен на ръката, когато той се върне в своята страна и го запитат какво е видял, той ще каже: Не зная как да ви разкажа. Затова е най-добре да видите със собствените си очи, за да се възхитите…“
Това пише Йоан Екзарх в 10 век.
И така е до днес – гледа народът вилите, палатите, дворците и сараите, цъка с език и тайно, дълбоко в себе си се упреква, че и той не е успял да си направи такива. А на момчетата от ДПС, пристигнали с автобуси и бели шапки, мед им капе на душите, като гледат „техният човек“ къде живее. За тях Той е символ на успялото ДПС, на тяхната партия, по чиято стълба се катерят и те – момчетата от рейсовете, с бели шапки.
След разкоша и удивлението винаги идват „детайлите и умиляванията“.
Ние всички, които населяваме тези земи, а и хората по света умират за детайли и за умиляване. Ахмед Доган живее в сараи, пред него са морската шир, чайките, вълните и яхтите, но той е тук най-вече за да се грижи за розите и биодоматите. Има си градина Богочовекът и сам се грижи за плодовете на божествената земя. И да не забравяме още един детайл – в боянските му дворци прелитат и се разхождат пауни – много пауни. Като в ковьорчета.
Така навремето българите са се умилявали, че цар Фердинанд сади растения и лови пеперуди, че Борис Трети гледа пъпеши, че Живков обича качамак и баница, както му ги е правила майка му. После тръпнехме и ревяхме, че Иван Костов си говори с теменужки, че едни едри приватизатори гледаха тигърчета в имотите си и най-вече, че Бойко Борисов обича магнолии и кучета.
Четох спомени на известен тв журналист, който разказва, че в едно интервю ББ му признал какво направил същата вечер, когато го произвели генерал. По пътя за Банкя спрял и купил от месарница най-хубавите и скъпи пържоли. После се прибрал, извел кучетата си в полето и им дал месото, като им казал:
– Яжте сега, да разберете кога ви е хранил генерал!
Така се обичат кучета – генералски кучета.
Думата ми е, че хората сме слаби, че психите ни се огъват, че очите ни се замъгляват и трудно привиждаме истината, ако тя изобщо съществува. „Стълбата“ на Христо Смирненски – стълба от изкушения и мрамор, е желана, както винаги. И затова нека не бързаме със заключения и умни мисли.
Но като гледам как тенджерата ври и кипи, как България въздиша и вика, как площадите и улиците димят и светят, се сещам за един последен детайл – и най-умните понякога се увличат. Слагат едно последно, фатално парче дърво в огъня и тогава…
Тогава идва пожарът и детайлите изчезват.

ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА

Този разказ (фейлетон, алегория или сатира) написах преди няколко месеца. Мисля си, че сега му е времето да го публикувам.


ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА


Към шест часа вечерта в селото пристигаше рейсът. Правеше един кръг на кривия стръмен площад и спираше – топъл и пресипнал. Пътниците слизаха бавно от високите стъпала и с изтръпнали от пътуването крака поемаха към къщите си. Още тогава забелязах, че когато чакаш някой да дойде, той никога не е в рейса. Душата ми се е късала да видя очите на този, когото чакам, и него все да го няма. Все някакви други хора слизаха от рейса в шест часа на площада на селото. Зеленият и полупразен рейс си беше истинско чудо на техниката. От двигателя му миришеше на бензин и жега, а от ауспуха му – на заспиване. Като пипнеш муцуната на рейса – пари. Даже я чуваш как пари. А като погледнеш ауспуха – синьо-зелен, и пушекът му ти отнася главата, приспива ти се. От рейса накрая слизаха шофьорът и кондукторът. Все едно, че бяха космонавти – богове от космодрума Байконур. Изглеждаха толкова важни, уморени и извънземни, че всички ги имахме за герои – героите от рейса.Шофьорът и кондукторът оставаха да спят в специална квартира в селото, а сутринта отпрашваха с пътниците за Тетевен. Тая специална шофьорска квартира ми е изглеждала като резиденция, а беше една стаичка в пристройка, клекнала в чемширите сред двора. Гледал съм ги как вечерят тези наши герои в кръчмата, как ги обгрижват с чорба и кюфтета, как после се прибират в чемширения рай, как кондукторът брои пари и билети и как ги прибира в голяма кожена чанта. Нямало е по-важни хора от шофьора и кондуктора на рейса, които идваха в шест часа вечерта и в шест часа сутринта потегляха обратно по дългия път на живота.– Дай да ти клъцна билета! – казваше кондукторът на пътниците, вземаше им левчетата и пътниците потъваха в полумрака на зеления рейс.– Айде, боже, помози! – кръстеше се шофьорът в тези атеистични соцвремена и селото оставаше без кондуктор, без шофьор и без рейс. Петдесет години по-късно пак един шофьор и един кондуктор са в центъра на живота ми. Шофьорът управлява държавата – черен джип, защото аз живея в държава черен джип, а кондукторът пак е с голяма кожена чанта и след като ни е клъцнал билета и ни е прибрал левчетата, приказва като пребозал. Само дето ние не се качваме в черния джип, а оставаме там, където сме – таксувани, с перфорирани билети, но щастливи и усмихнати. И махаме, махаме с ръка. Шофьорът и кондукторът пак живеят в резиденция между чемшири, само че не ги виждам как си лягат на живо, а на снимки. Не ги виждам как броят пари и билети на живо, а само на снимки. Но затова пък мога да не ходя да ги изпращам сутрин, както някога, от площада на селото, а само си пускам телевизора и съм там – в джипката. Аз много обичам шофьорите, защото техният труд е най-важният. Те карат, управляват и ни водят по светли пътища. Винаги. Наляво, надясно, на изток и на запад. Даже и през океана ще ни закарат, ако се наложи. Ще направят магистрала и през океана. Само се питам има ли разлика между управление и шофиране. Питам за автомобили, не за държавата. Опазил ме господ да съм толкова дързък, та да правя намеци и аналогии между шофиране и управление на държавата. Само си спомням, че някога чаках рейса, сега чакам джипката.

ДОКАТО ЧАКАМ КРАЯ НА СВЕТА

Какво спасение ни връхлетя само! За да бъдем спасени, трябва да бъдем смачкани. Нашето спасение е в Техни ръце – НОЩ-и, лекарски началници и социолози, математици и премиери, президенти и слънца – това са новите спасители. Боговете от телевизорите.
Защото Второто пришествие е настъпило, прости ми, Боже, който и да си ти и както и да е малкото ти име.
Никога, ама никога не съм вярвал, че за броени дни – за няколко месеца само, светът ще оглушее за всичко, което не е КОВИД. Сякаш „метла“ – единна и могъща метла, измете от великия световен ефир всичко останало. Няма войни, няма пожари, няма суши и бедност, тероризъм няма, няма рак, СПИН, даже никаква друга смърт освен КОВИД- смърт няма.
Изтръпвам, като си помисля, че за стотина дни аз знам за КОВИД повече неща, отколкото знам за поезията и литературата, с които живея от петдесет години. Никой нищо не знае за КОВИД, но всички знаем за него повече от всичко.
Не е имало тема през моя живот, която така властно, тотално и всеобхватно да е била налагана като единствено важно нещо за света. Спомням си и други теми, от които сме треперели – ядрената война, Студената война, непрекъснатите горещи войни, свинския грип, лудата крава, финансовите кризи и предсказанията за края на света. Но те бяха бледи, бледи подобия на сегашния бяс.
Светът е подгонен като стадо овце и натикан в ъгъла от своя страх от смъртта. Краят на света е настъпил и се търсят спасители. И спасение.
Светът се надпреварва да търси ваксини, лекарства, хапчета, инжекции и илюзии. А някой да иска пари – всичките пари на света.
Това, което вчера беше ясно и полезно, днес е мътно и вредно. Първо КОВИД беше грип като останалите, после стана смъртоносен – най-смъртоносният. Първо не ловеше младите хора и децата, сега най-много лови тях. Първо бяха нужни аспиратори, сега аспираторите били вредни. Първо май беше тръгнал от Китай, сега се доказва, че бил латентен и винаги го е имало по целия свят.
И почнахме да се лекуваме – с каквото ни падне и с каквото ни кажат: с белина, с хинин, с ветеринарни хапчета, с джинджифил и гроздова ракия, с аспирин и боров въздух. Но най-вече се лекувахме с лични и собствени затвори, с килии и самота.
Промени се всичко – лицата ни, ръцете ни, облеклото ни, усмивките ни, очите ни.
Дори рекламите се промениха и вече ни агитират, че затворът на четирите стени бил завръщане у дома. Представяте ли си – когато си затворен, си се завърнал у дома? Остава отнякъде да се появят и „белоцветните вишни“ във вид на дезинфектанти.
И се разделихме на КОВИД- лоялисти и КОВИД- дисиденти, на КОВИД-вярващи и КОВИД-атеисти. КОВИД е новият Бог. И иска жертвоприношение и ритуали, и жреци, и пари.
Континентите станаха територии и лагери, държавите – дворове с телени огради, народите – племена, домовете – пещери. От сутрин до вечер по телевизии, радиа, вестници, в интернет, по пейки, градинки, по ел. инсталации и чешми тече КОВИД. И бавно-бавно всичко изчезва. Няма движение, няма култура, няма природа, няма общуване. Има страх, парализа, недоверие, омраза. И разделение – разделение, разкъсване и разцепване.
И като си помисля защо, единственото, което ми идва на ум е – защото някои са много алчни, а всички останали сме много слаби. И защото можем без хоризонти, без върхове и долини, без срещи и любов, без звезди и облаци, можем без изкуство и култура – без всичко можем. Но без страховете си не можем.
Не можем вече и без удължаване на извънредни положения, карантини, усложнени епидемиологични обстановки и така – до есента, до изборите, до края на следващия век и докато дишаме.
За другите не знам, но за себе си съм наясно: Писна ми. И не ви искам вече грижите, не ви искам вече спасяването, мерките, забраните, ужасиите, пресите, чуковете, експертизите, затворите и килиите.
И докато още мога да мисля, вземам няколко книги и изчезвам. Знаете ли кои са книгите? „Антихрист“, „Спасителят в ръжта“, „Под манастирската лоза“, „Игра на стъклени перли“, „Планински вечери“, приказките на Андерсен и още поне хиляда. Дано ми стигнат, докато чакам края на света…

ПОД ОРЕХА

Там, където вадата на електрическата централа се вливаше във Вита, се беше образувало неголямо езеро. Брегът на реката –от баластра и пясък, подпираше водите на вадата и езерото си нямаше никаква друга работа, освен да лежи по гръб и да гледа небето.
Сутрин при разсъмване водите на това малко водно огледало бяха лилави, по обед – руси, вечер – от вишневи до тъмнозелени. Всеки час на деня даваше различен цвят на езерото. И съм сигурен, че мренките, кленчетата и таранките, които се въдеха в него, бяха различни на цвят двайсет и четири часа – веднъж бледосини риби, после слънчеви, сенчести, нощни, след това лунни и накрая – изгревни.
И ето ти – електрическа вода, електрическо езеро, електрически риби. Не че имаше електричество в тях и можеха да те раздрусат, ако ги пипнеш – светлинен дух и просветления имаха тези води и риби.
Водата във вадата правеше електричеството на ВЕЦа и след това, пълна с енергията на невидими частици, стигаше до Вита, почти светеща. Магична вода беше тази. И езерото, макар и пълно с риба, рядко беше посещавано от рибари. Езерото най-често беше посещавано от моето детство, което от време на време скачаше в него, за да занесе на дъното я някоя тайна, я някоя чута дума, я каквото се сетите.
На брега имаше кръчма, по-точно – фургонче, от което през лятото едно младо момче Вени продаваше лимонада, бира и ракия. Фургонче, а през прозорчето му се показват ръцете на Вени.
Колко ми се иска сега това кръчме да беше Антимовският хан, да имаше едни красиви кръчмарки, един Калмук да лежи пред вратата на хана, ама няма. Има фургонче и младо момче, което продава. И от време на време – някое магаре, тръгнало да се развява по ливадите зад реката.
И все пак Господ е милостив – беше нарисувал тук един орех, дето го няма по света. Орехът беше голям мъж, облечен в сиви панталони, със зелен пуловер, с коси от дъжд, слънце и мъгла и с пълен джоб орехи през есента.
Голям мъж беше орехът, но не пиеше нищо друго освен вода от езерото. И я пиеше със стотиците си устни от листа, което значеше, че може и да целува със стотици устни, ако се влюби в някоя жена с изтръпнала от топлината кожа.
Сянката на този орех струваше поне тон ракия или сто кила риба, или хиляда целувки, или хиляда и една мъки.
От раменете на този орех аз скачах в езерото и в електрическата вода. Скачах от мъка, от радост, от жега, от несвъртък и от бяс. И от нямане как да скоча в морето, което беше на другия край на света.
Кръчмата на Вени, известна още с името „Под ореха“, си имаше три-четири маси и на тях сядаха само отнесени от вятъра хора и напечени от слънцето същества.
Седях и аз – момче, на което главата му беше по-голяма от луната през нощта и от слънцето по пладне. С такава голяма глава и с тънки като бучиниш крака какво можеш да правиш, освен да седиш на маса под ореха, да пиеш лимонада и да слушаш?
– Това гребенче – почваше Лазар Фелдшера, – ми е от майка ми.
Лазар е фелдшер пенсионер и никога не е бил женен за никого, освен за любовта към майка си.
– Мама всяка сутрин чистеше зъбите на гребенчето с клечка за зъби, да е чисто. После навиваше памуче на клечката за зъби, топваше я в спирт и чистеше зъбите на гребенчето със спирт. Това гребенче затова свети, защото го чистеше мама, докато имах коса.
И заръчваше една ракия след бирата, като казваше:
– Я дай една ракия, па майната му!
А аз поглеждах към ореха и ми ставаше жега.
– Като умря мама, – продължаваше вече с ракия в очите Лазар – аз това гребенче си го сложих под дюшека да лежи настрани. А като легна, и ме гложди. Надигна дюшека – гребенчето си лежи настрани. Легна – ще ме прободе. И го сложих на столчето до печката, дето седеше мама. Виждали ли сте гребенче да седи на столче до печка?
И аз – буух! – и скачах от ореха в езерото. Не издържах повече на приказките на фелдшера и исках да ги скрия под водата.
Като скачах във водата, чувствах, че ме удря ток, ама студен ток. Отварям очи – размазано. И сякаш от дъното светят малки лампички. Докато потъвам, гледам разни треви, водорасли, риби, парченца слънца и си мисля – къде да скрия сега тази дума гребенче? И я скривам в едни много рошави треви на дъното и хайде – обратно.
– Жега ли ти е? – пита ме кръчмарчето Вени.
– Жега ми е. – И къдравата ми коса е станала като поляна през нощта – черна и мокра.
Вени е правнук на водопада, който е край селото. Абсолютно сигурно е, че родът му е оттам, защото и дядо му, и баща му, когато почне да вали дъжд, бягат към водопада и му се молят да влязат в него – иначе дъждът ще ги отнесе и никога няма да се върнат. И водопадът почва да бучи и да става по-голям от дъжда и от небето, отваря вратите на къщата си и дядото и бащата на Вени се прибират у тях.
Вени прави същото, само че го прави, когато слънцето грее като лудо. Полудее ли слънцето, Вени се затичва към водопада, съблича си дрехите, още докато тича, и изчезва зад водната стена. След това се явява сияещ пред кръчмето и продава лимонада, бира и ракия.
Аз много обичам да седя под ореха. Орехова сянка имам ли си – имам си, езеро с електричество имам ли си – имам си, риби с различни цветове, лято и уши имам ли си – имам си.
– Кольо, голяма работа си, да знаеш! – чувам гласът на едно бирено шише, което е изпило най-малко пет бири. – Да намериш баба Атанасица умряла и да седиш един час до нея да ѝ четеш приказки… Голяма работа си, ей!
И аз, ама за секунда – пак на ореха. И буух – във водата. Вярно е, четох приказки на баба Атанасица, като беше умряла, ама и тя ми четеше още преди да се родя. Чувах я тази самотна наша комшийка да ми чете приказки още преди майка и татко да се запознаят. Чувам я и сега, когато съм на дъното на езерото. А там едни приказни същества, дето не им знам името и рода. Кажете ми, как се крият тези приказни същества точно на дъното на нашето езеро? Ако беше жива баба Атанасица, щях да я питам, тя сигурно щеше да знае.
Лятото в Балкана свършва бързо. Сякаш някой изведнъж му обръсва златната брада и го изпраща да си ходи в полето. Лятото в планините свършва по средата на лятото. Един дъжд на Свети Илия – и го отнася. И кръчмата под ореха – и тя свършва, и тя се отнася от дъжда.
И тъкмо да съобщя на Вени, че догодина ще пия и аз бира, и чувам:
– Николайчо, можеш ли да скочиш от върха на ореха? Ако скочиш, ще ти кажа най-важното нещо.
Докато летя от върха на ореха, стомахът ми се залепя за устата, мозъкът ми е изстинал, а главата ми е по-голяма от луна и слънце, взети заедно.
Езерото ме обгръща отвсякъде – станало е море и мога да скрия в него думи, страхове и цялото село мога да скрия.
Когато си показвам главата над водата, лятото го няма, кръчмето го няма, няма никого. Само един огромен зелен скакалец ме гледа, потрепва с крака, мига и казва:
– Най-важното нещо е да скочиш!
Тревата под него се огъва доземи и той скача над мене.