Навсякъде около мен израстват сгради. Никнат една до друга. Кварталът, в който живея вече трийсет години, е от престижните. Големи бетонни блокове, сгради и всякакви други създания ден след ден пъплят към небето.
Тук пораснаха дъщерите ми, тук – в квартал „Изток“, ги водехме на забавачници, на сладкарници, тук тръгнаха в първи клас.
После видях как една железопътна линия бавно обраства с бурени и коприва. Видях как спряха влаковете и на мястото на теснолинейката докараха кранове, приличащи на гигантски жирафи.
А по тази теснолинейка децата беряха къпини и джанки, гонеха скакалчета и гущери, пушеха тайно цигари и тайно си глътваха по малко вино даже.
От тази жп теснолинейка аз изкопах едно младо орехово дръвче и го посадих в градината пред блока.
Няма да повярвате, но славеите нощем се надпяваха с пъшкането на локомотива и аз можех да позная кой точно локомотив минава и кой точно славей пее. Локомотив и славей заедно на концерт – как ви се струва?
А сега вместо тях железен жираф е боднал врат в небето.
Преди години срещу нас пасяха кози, а от другата страна на дипломатическите блокове – в една къща, маршируваше петел и се разхождаха кокошки из двора. И дипломатите гледаха от прозорците си как стопаните на къщата вадят мед от кошерите си или берат краставици от лехите.
Знам, че животът върви напред. Знам, че едни къщи остаряват и падат и на тяхно място се строят нови. Знам, че човекът иска да е все по-нагоре и по-високо, че иска да живее в облаците.
И си казвам – добре, ама защо строите вашите Вавилонски кули точно върху моите спомени и моя живот?
Мили собственици на апартаменти, на офиси, небостъргачи и облаци, земята може да е вече ваша, цялата Земя може вече да е ваша, но спомените все още са мои и аз не съм съгласен да строите върху тях.
Не искам точно до детската психиатрия да има парти клуб за деца на новобогаташи.
Не искам до малкото езеро, в което ловяхме риба, да има офис на застрахователна компания.
Не искам до автогарата на младостта ми, откъдето тръгваха пет-шест стари, но горди автобуси, сега да има затворен и забранен град. До малката автогара не искам да има затворен град, пазен от бодигардове, камери, власт и банкови сметки.
Не искам по улицата с най-красивите чинари на света да има резиденция с бодлива тел, огради с гипсови лъвове и училищен двор с черешови топчета.
Не искам в двора на детските ясли да има три блока на бивш шеф на банка.
Не искам там, където растяха най-сладките круши, сега да мига магазин за маркови дрехи.
Спрете, ако обичате, да строите върху сърцето ми, върху живота и спомените ми.
Спрете се за малко, ако е възможно.
И защото нищо такова не е възможно, аз или трябва да изчезна завинаги, или да изляза на терасата и с една сламка и чашка със сапунена пяна да правя балончета, докато се стъмни.
Като дете, което още няма спомени.
Писател