Skip to content

Николай Милчев Posts

КАТО ДЕТЕ, КОЕТО ОЩЕ НЯМА СПОМЕНИ

Навсякъде около мен израстват сгради. Никнат една до друга. Кварталът, в който живея вече трийсет години, е от престижните. Големи бетонни блокове, сгради и всякакви други създания ден след ден пъплят към небето.
Тук пораснаха дъщерите ми, тук – в квартал „Изток“, ги водехме на забавачници, на сладкарници, тук тръгнаха в първи клас.
После видях как една железопътна линия бавно обраства с бурени и коприва. Видях как спряха влаковете и на мястото на теснолинейката докараха кранове, приличащи на гигантски жирафи.
А по тази теснолинейка децата беряха къпини и джанки, гонеха скакалчета и гущери, пушеха тайно цигари и тайно си глътваха по малко вино даже.
От тази жп теснолинейка аз изкопах едно младо орехово дръвче и го посадих в градината пред блока.
Няма да повярвате, но славеите нощем се надпяваха с пъшкането на локомотива и аз можех да позная кой точно локомотив минава и кой точно славей пее. Локомотив и славей заедно на концерт – как ви се струва?
А сега вместо тях железен жираф е боднал врат в небето.
Преди години срещу нас пасяха кози, а от другата страна на дипломатическите блокове – в една къща, маршируваше петел и се разхождаха кокошки из двора. И дипломатите гледаха от прозорците си как стопаните на къщата вадят мед от кошерите си или берат краставици от лехите.
Знам, че животът върви напред. Знам, че едни къщи остаряват и падат и на тяхно място се строят нови. Знам, че човекът иска да е все по-нагоре и по-високо, че иска да живее в облаците.
И си казвам – добре, ама защо строите вашите Вавилонски кули точно върху моите спомени и моя живот?
Мили собственици на апартаменти, на офиси, небостъргачи и облаци, земята може да е вече ваша, цялата Земя може вече да е ваша, но спомените все още са мои и аз не съм съгласен да строите върху тях.
Не искам точно до детската психиатрия да има парти клуб за деца на новобогаташи.
Не искам до малкото езеро, в което ловяхме риба, да има офис на застрахователна компания.
Не искам до автогарата на младостта ми, откъдето тръгваха пет-шест стари, но горди автобуси, сега да има затворен и забранен град. До малката автогара не искам да има затворен град, пазен от бодигардове, камери, власт и банкови сметки.
Не искам по улицата с най-красивите чинари на света да има резиденция с бодлива тел, огради с гипсови лъвове и училищен двор с черешови топчета.
Не искам в двора на детските ясли да има три блока на бивш шеф на банка.
Не искам там, където растяха най-сладките круши, сега да мига магазин за маркови дрехи.
Спрете, ако обичате, да строите върху сърцето ми, върху живота и спомените ми.
Спрете се за малко, ако е възможно.
И защото нищо такова не е възможно, аз или трябва да изчезна завинаги, или да изляза на терасата и с една сламка и чашка със сапунена пяна да правя балончета, докато се стъмни.
Като дете, което още няма спомени.

ПРЕДИ ГОДИНИ

Докато чаках пред кабинета на доктор Хлебарова, разбрах, че умирам. Доктор Хлебарова е кардиолог, а по коридора пред мен премина мъж с бутилка вино в джоба.
И тогава разбрах, че умирам. Какво му трябва на човек, за да умре – една доктор Хлебарова, един мъж с бутилка вино и един инфаркт.Инфаркта още не го знаех, но знаех, че ще умра.
Тогава до мен седна жена – млада, кльощава и бледа.
– Ти трябва да продължиш да пишеш стихове.– казах ѝ аз
.– Аз никога не съм писала стихове. – отговори ми тя.– Нищо. Продължавай да пишеш. И докато пишеш, не спирай да плачеш.
Нямаше никаква жена, разбира се, но аз я видях и я упътих в творчеството.
Кардиограмата ми при Хлебарова стържеше като нокът на дявол по ламарина, стържеше като ръждив пирон, като бодлива тел и като грак в гърло на гарван. Такава кардиограма направо ти реже вените, капилярите и аортата.
– Исхемична болест – имаш признаци на исхемична болест. – И докторката разгърна кардиограмата, сякаш е дърводелски метър.
– Вземай такси и в Пирогов веднага! – Това ми съобщи Хлебарова и се разпиля на трохи и трохички.
В таксито шофьорът ми разправяше, че е бил келнер и че може да познае колко бакшиш ще му даде клиентът само по обувките.
– Я да видя с какви си обувки! – И шофьорът се обърна и наведе глава. – О, ти си пътник. С тези гуменки направо си пътник.
В Пирогов ме упътиха към спешния кабинет. Ходех сам и пеша. И бях пътник.
Разминах се с мъжа, който носеше в джоба си бутилка вино – този път празна. И пак разбрах, че умирам.
После стана тихо, хората се стопиха. Нямаше никого.
Влязох в спешния кабинет и докато ме преглеждаха, никой не продума. Нямаше нито една дума, която да чуя. Нищо. Само мека, матова белота.
И отново дойде слабата и бледа жена.
– Написах стихотворение. – Чух мислите ѝ.
– Нали ти казах – притворих аз очите си.
И тя ми го прочете наум, и плачеше, докато го четеше.
И вместо стихотворение, заваля сняг.
Валеше сняг, докато бях в инванзивното.
Валеше сняг и в реанимацията.
Валеше сняг и докато един самоубиец от съседното легло пушеше на отворения прозорец.
Валеше сняг и докато една жена говореше в тъмното, че от години сади в градината си домати, а растат невени.
Валеше сняг и на сутринта, когато едни циганета се въргаляха в преспите във вътрешния двор на болницата.
Валеше сняг и докато сънувах тази несъществуваща жена.
Господ да поживи доктор Хлебарова – за професията ѝ и за трохите хляб.
Господ да поживи и мъжа с виното.
Таксиджията дано отново стане келнер и Господ да го поживи.
И Пирогов, и инвазивното, и реанимацията – Господ да ги поживи и да ги пази.
Само тази жена, дето не пишеше стихове, а заваля като сняг, я няма. Може да е била майка ми като млада – дано да е била тя. Само така няма да умра никога.
Господ да поживи и снега, който не спираше да вали.

ПУКАНКИ

         Кутиите, в които някога се продаваха пуканки, за мене бяха магически кутии. Прозрачни и големи като аквариуми, те привличаха хората, сякаш са магнит. Привличаха и моята малка влюбена милост.
         Бях влюбен в Камелия, а майка ѝ продаваше пуканки. Единствената продавачка на пуканки в града.
         Къде пукаше пуканките, не знам, но ги изнасяше в една голяма прозрачна пластмасова кутия и оттам гребеше тези вълшебства. Сипваше ги в хартиени фунии, а народът подхвърляше топлите солени снежинки във въздуха и ги ловеше с уста. Голяма забава падаше с тези пуканки по главната улица.
         Като излезеше на Камелия майка ѝ и почнеше да продава, цялата улица се белваше. Продаваше ли тя пуканки, и зимата идваше. И август месец да е, пак е зима. Цялата земя побеляваше от ефирните бели цветове.
         Майка ми също пукаше пуканки в една очукана тенджера на печката и аз бях станал голям спец в тази област. Познавах царевицата, от която стават хубави пуканки. Кехлибарени, тъмнокехлибарени, восъчни, светловосъчни или бели, зърната на пукливите мамули се познаваха и по това, че не бива да са нито много големи, нито много малки, а средни. Тогава пуканките ставаха тип-топ.
         Много се отчайвах, като си помислех, че Камелия може да усети, че аз не разбирам от пуканки, а пък я обичам. Нейната майка продава пуканки, пък аз не разбирам коя пуканка е хубава и коя не е.
         Самата моя Камелия е балерина. Ходи на танци, стои на палци и си върти, върти едното краче – Андерсенова, приказна работа.
         Разтръсква майка ми тенджерата с пуканки на печката и аз внимавам в картинката. Най-напред пукането на зърната е вяло – пук! – и чакаш няколко секунди до второто пукане. Пук-пук! – и пак чакаш. После пукането се усилва, става като картечница, капакът на тенджерата подскача, майка ми е изплезила език и натиска капака, докато стрелбата на разцъфналите царевични зърна не утихне. И пуук-пук – престрелката спира.
         – Майко, много обичам Камелия! – казвам аз.
         – Коя?
         – Камелия от нашия клас, дето майка ѝ продава пуканки.
         – Е?
         – Какво да правя?
         Майка изсипва пуканките в една тава, ръсва ги със сол и в сладката пара ме напътства прекрасно:
         – За тези глупости питай баща си!
         Питам аз баща си за тези глупости, а той се смее половин час.
         – Майка ѝ на Камелия е много хубава, знаеш ли?
         – Ама аз обичам Камелия – мънкам – за майка ѝ не знам.
         – Слушай, кажи ѝ така – и баща ми намига – Кажи ѝ: Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         И се смее още половин час.
         Много голяма помощ получих тогава от родителското тяло във връзка с моята любов. Но пък ядях пуканки безкрай – ту вкъщи, ту от магическата кутия, докато започна да ми пада гласът и почти онемях. Оттогава като ям пуканки, и ми пада гласът.
         С паднал, отмалял и изчезнал глас един ден казах на моята любов:
         – Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         Камелия трепна, изправи се на един крак, стори ми се, че се завъртя на пръсти и ми залепи шамар. И се разплака, и отлетя.
         Тогава заваля сняг – един от най-солените снегове, които някога съм опитвал.
         Аз ям снежинки непрекъснато. Цял живот ям снежинки – през зимата във вид на кристалчета, през пролетта във вид на акациеви цветове, после във вид на глухарчета, а през есента във вид на мънички облачета, дошли да си вземат довиждане с лятото. Непрекъснато ям снежинки.
         Разбрах веднага какъв идиот съм и тичах след нея да ѝ се извинявам и все повече затъвах в снега, докато потънах до гуша.
         Имало е за какво да потъна в преспите. На другия ден братът на Камелия се обеси в мазето на тяхната кооперация. Беше по-голям от нас, имал психически проблеми, за които не се говореше, и се обеси с тел.
         Тогава кутията с белите пуканки се счупи. Разпръсна се тази вълшебна кутия и снежинките почнаха да валят от долу нагоре и затрупаха и света, и небето чак.
         Когато видях Камелия след десетина дена, тя беше облечена в черно и майка ѝ също. Как става така, Господи, че само за миг нещо, което е бяло и ефирно, се превръща в тъмно и тежко?
         Майка ѝ ме спря и ме хвана за ръката:
         –Кажи на баща си, че това, дето те е научил, не е смешно, никак не е смешно…
         Не можех да помръдна, нито знаех къде съм, нито кой съм.
         Миг преди да се разделим, моята Камелия, моята единствена, нежна и съсипана Камелия прошушна:
         – Аз нищо не съм казвала на майка. Казала ѝ е една пуканка…

ДЪЖД

Цяла нощ си мисля, че вали дъжд. Уж спя, а си мисля, че вали. Чувам капките по сателитната чиния. Сателитните чинии най-вече са създадени да се пълнят с дъжд и да разказват как птиците пият от тях.
 И не е вярно, че през нощта дъждът бил черен, а през деня – бял. Просто през нощта е неосветен. Иначе винаги е прозрачен, защото няма тайни. Тайната му е да се разхожда по въздуха като по въже.
Ако дъждът вали нощем, значи е срамежлив и не смее да се покаже пред очите на хората. Ако слиза през деня, е суетен.
Срамежливият дъжд винаги заспива призори, уморява се и заспива. А суетният е суетен даже в късния следобед и до до края на вечерта също. Но това зависи от прогнозата за времето. Дъждът напоследък много се влияе от прогнозата за времето.
Когато вали, най-много се тревожа за шофьорите, за прозорците пред очите на шофьорите. Аз не карам кола и моите дъждовни прозорци са си дъждовни. Но на шофьорите дъждът им закрива пътя и те пускат чистачки.
Представяте ли си само – чистачки за дъжд? Как можеш да изчистиш дъжда с чистачки? Та той е най-чистото нещо на света.
При валене се успокоявам, става ми много спокойно. Някога си обяснявах това спокойствие с мисълта, че като вали, няма как да излезеш навън и да свършиш нещо.
Сега изобщо не мисля така. Когато вали, аз нямам никакви други намерения, освен да гледам дъжда. Това е най-важната ми работа. И да не ходя никъде – само да гледам. Веднъж гледам дъжда, после мъглата, после облаците, после снега.
После гледам теб, като спиш, и се чудя защо не са те кръстили Капка –Капка, която спи.
Цяла нощ си мислех, че вали, а то наистина си е валяло. И сега, на разсъмване, улицата е като кестен – есенна и гладка. Как се търкаля тази улица само и блести – меко проблясва и се търкаля.
Улицата е голяма капка.

Месец след като съм се родил, съм се набозал с гной от гърдата на майка ми и едва не съм умрял. Мляко и гной – каква комбинация само. И не се уплаших. Не си спомням, че не съм се уплашил, но не се уплаших.
            Като дете си срязах с дебела бирена чаша глезена на крака до кокал. Щеше да ми изнече кръвта. И не се уплаших. Почти съм сигурен, че не се уплаших.
            После в казармата си срязах на две носа и челото. Цяла нощ лежах като в Ботева балада и не се уплаших – това го помня със сигурност.
            Преди три години получих инфаркт. Ходих до Космоса, без да мърдам от леглото в инвазивното, и изобщо не се уплаших. За това се подписвам с две ръце.
            Но сега съм уплашен.
Уплашен съм, защото съм безпомощен да видя какво идва. Не си мислете, че се надявам да видя бъдещето. Аз не съм врачка или прорицател. Само ми се иска да разбера какво ще е времето в главата ми няколко дена напред. В сряда ще бъде ли отчаяно лошо време? В четвъртък ще има ли щастливи ветрове? В петък дали ще мога да кажа на облаците да ми се махнат от очите? А най-важното е да разбера дали в неделя ще мога да напиша стихотворение за сняг. За сняг, който разказва топло.
            Страх ме е, че ще умра. Страх ме е, че сега наистина ще умра от срам, че комшиите ми в градинката не чакат Годо, а евтина храна с кюфтета и картофено пюре по европейска програма.
            Страх ме е, че ще умра от мъка, дето богаташите в квартала слагат в дворовете си изкуствени дървета, а в тях слагат изкуствени гнезда, а в тях изкуствени щъркели. Слагат изкуствени щъркели и мислят, че е пролет.
            Страх ме е, че ще умра от срам, дето по запустялата жп линия точно пред детската психиатрия растат бетонни чудовища, офиси и небостъргачи, а не бръшлян, шипки и здравец.
            И ме е страх, че ще умра от това, дето в главата ми се леят гласове на политици, на бандити и на малоумници, на шмекери и метреси, а не се лее дъжд – хубав и дълъг есенен дъжд.
            Някога не ме беше страх, сега вече се страхувам. Толкова се страхувам, че докато гледам буквите, с които пиша, си мисля, че са станали точици. И уж пиша думи, а изписвам многоточие. А с многоточие най-много да стигна някъде, където няма букви и смисъл, и дъх.

СЕЛСКИ ДВОР

Тревата в двора ни беше като палат,
макар че дворът ни беше два пръста.
И в тревата аз бях един бръмбар млад –
разсеян, зелен и лъскав.

Край мене петелът беше цар
на две шарени кокошки.
И до мене едно царевично зърно – като янтар,
трепкаше, от небето пръснато.

И петелът го клъвна – този гладен Бог
клъвна слънцето, което светеше до мене в тревата.
И аз разбрах, че петелът е по-висок
от всичко в двора ни и на земята.

А петелът си беше само един петел –
суета и любов, цветове и гребен.
И аз пак съм бръмбар, който се е навел
и щъка, и между тревите гледа.

КОЕ Е ПОВЕЧЕ?

Умираме да измерваме всичко в количество. Кое е най-много, кое е още повече, кое е най-много повече. Главно това ни интересува.
Индия е с повече население от Лихтенщайн.
Дунав е по-дълга река от Перловската.
Васил Божков е по-богат от братовчед ми Милчо от Гложене.
Яйцата от птицефермата край Плевен са повече от яйцата на Фаберже.
И Димка Павлова – поетеса, е написала повече стихове от Дебелянов.
И какво? Какво от това?
От доста време политикани, социолози и още все такива видни екземпляри ни набиват в главите, че хората на протестите трябвало да са двеста хиляди, за да падне властта. Как са изчислили и измерили, че трябва да са точно двеста хиляди, не знам. Но това е посочената заветна цифра, за да си идат феодалите от управлението.
Игра – това е игра на балони, на големи политически балони.
Ако бяха излезли двеста хиляди души, щяха да кажат, че са нужни триста хиляди, после – че трябват половин милион. И така – докрай, и така завинаги.
Снощи слушам водачите на митинга – и те се хванали на това хоро. Много сме – викат от микрофона – от Президентството, та чак до края на Двореца сме и от Министерския съвет сме стигнали до паметника на Света София.
Сигурно на другия митинг хората трябва да са до Вакарел и до Люлин.
Това е опасна пързалка и опасна аритметика, която винаги няма да излиза за протестиращите. Те все ще са на минус.
Асфалтът на магистралата винаги е по-дълъг от калната уличка в село Сливата.
Нападалите есенни листа винаги са повече от влюбените очи, които ги гледат.
Но по калната уличка в село Сливата се прибира в паянтовата си къща баба Ленка и това е по-важно от магистрала.
А очите на влюбените в парка виждат толкова много листа, които и хиляди есени не могат да натрупат.
Кое е повече – двеста хиляди души или една бременна жена, седнала на столче между протестиращите?
Кое е повече – двеста хиляди души или едно дете, което е на врата на баща си и маха със знаменце?
Кое е повече – двеста хиляди души или един гълъб, който пие от фонтана и после си измива очите и крилете с вода?
За социолозите и властта двеста хиляди е повече.
За мен не е .
За мен е достатъчно, че докато гледам към заспалите прозорци на Министерския съвет, един светофар спира да мига, слиза от стълба, на който е закачен и си тръгва за вкъщи. Дали е подал оставка, не знам, но свети целият в зелено, докато си отива.
Сега някой ще каже: „Ама това е литература. Така власт не се сваля.“
Вярно, литературата не сваля властта, тя само понякога сваля звезди и понякога светофари сваля от стълбовете пред Министерския съвет.
Дори разказват, че един път литературата била самият светофар, който свети само в зелено.
Но кой да знае дали е истина…

НА ЗАЗОРЯВАНЕ

Пътувам на зазоряване с рейс. Отдавна не съм виждал как се съмва по пътя. Съмването си има всичко – и хоризонт, и предчувствие, и разпукване. И цветове си има – бледолимонени, лилави, розови, червеникави.
Почвам да си тананикам. И коя мислите песен ми се върти на езика? На Неда Украден – „Зора e“. Коя друга песен ще ми дойде наум на мене по изгрев?
Искам да измисля някакво сравнение за изгрев, но го докарвам до залез, и то на Далчев – „бе залезът като домат“ – пише поетът в едно свое стихотворение.
Неда Украден и Далчев – как ви се струват тези имена, дето си ги спомням рано сутрин?
Сравнение за изгрев не измислям, но за луната се сещам – мандаринова жълтица. А тя е изпълнила небето вдясно от мене. Вляво е утрото, вдясно – луната.
После луната потъва много надълбоко в облаците, които изведнъж изскачат отнякъде.
По пътя край Дунава селата са бедни. Бедни села по зазоряване. Само тук-там светят електрически крушки по долните етажи на къщите, бурени и треволяци край шосето, кучета и пустота. И по един пътник, който виси на спирката.
Като спре рейсът и пътникът влезе, от него лъхва на тютюн, опако на чаршафи, пот и мъка.
Тогава пак виждам луната – голямата мандаринова жълтица.
И си представям как някой сиромах иманяр, след като цяла нощ е блъскал напразно, накрая заспива и по една висока стълба се качва на небето. Там набързо с лопата разрива облаците и намира луната – какво имане само.

ДЯДО ЙОЦО НА ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ


В София се е появил нов дядо Йоцо. Сякаш Вазовият герой е долетял през времето от Искърското дефиле и сега е на Цариградско шосе. Седи си от месец на едно брезентово столче след спирката на алея „Яворов“, малко навътре в Борисовата градина, и маха на колите.
По-млад е, не е на годините на дядо Йоцо, облечен е с яке, с панталони, вдигнати високо над кръста, и е обут с бели гуменки. От време на време става от столчето, пристъпва, върти се и гуменките му светят като гъби. Или пък като парчета сняг, слезли от Витоша.
Не е добре човекът – това си мисля, като го гледам всеки път. Знам, че Четвърти километър е наблизо и може да се е измъкнал оттам. Все такива не много хубави неща си мисля.
Точно тук, където мъжът маха на движението, се сливат два потока коли – единият, който завива в локалното и идва от Телевизионната кула, и другият, който фучи от Орлов мост. Какъв израз само – сливат се два потока коли. Могат ли колите да приличат на потоци, където има вода, бързеи и риба?
Ами ако нарочно е седнал този нов дядо Йоцо точно където се сливат тези потоци? Ако мисли, че автомобилите са големи риби, плуващи към края на града? Ами ако булевардът за него е река Искър?
И докато аз си фантазирам, взеха, че направиха санитарна сеч в тази част на Борисовата градина.
И човекът, който седеше на брезентовото столче между големи и тъмни дървета, вече седи на гола поляна. Ето го – показва се, на скалата е, дето се вика, вижда се отвсякъде и пътниците ще го забележат. А пътниците все така пляскат с перки и плуват, и се движат нанякъде, където ги чакат други риби и други хора.
Понякога от прозореца на бавнодвижеща се кола, тръгнала да се гмурне от локалното в големия трафик, се показва я глава, я уста, я език и казва нещо на този махащ човек. Какво му казват, не знам, но изтръпвам, че могат да се смеят на застиналото му красиво лице и на раздвижените му крила.
Ами ако е ангел? Ако е ангел, дошъл от гората? Сигурен съм, че Борисовата градина има свои ангели – няма начин при толкова цветя и птици в нея. Щях да пропусна катериците и кълвачите, ама ги добавям. А и човекът се навежда час по час и вдига по едно перце от тревата.
Веднъж забелязах, че този млад дядо Йоцо сякаш не маха с ръка, ами вика с пръсти хората от движението. Вика ги тези пощръклели от бързане дами и господа да спрат, да си оставят колите насред пътя и да дойдат при него. Не е много – десет крачки са, даже няма и десет.
И се сещам, че той вече не поздравява Нова България, а я вика при него – в парка между дърветата.
Тогава движението наистина спира, колите отварят очи и души и хората слизат и тръгват към този мъж с яке, с високо вдигнати над кръста панталони и с бели гуменки.
И изчезват с него в гората – навътре в гората, където все още не е имало санитарна сеч.

НАЛИ ТИ КАЗАХ ДА НЕ СЕ ОБРЪЩАШ

Вървя си през Борисовата градина. По средата на пътя, до оградата на обсерваторията, срещам бивш депутат. Забравил съм името му, но се сещам, че беше царист. Няма как да не си спомням смаленото му колкото длан или юмрук лице, залепналата за черепчето му тънка и бледа кожа. А катинарчето от посребрена брада прави образа му още по-депутатски и паметен. Тъмносиният му костюм сигурно струва повече от надеждите ми за топла зима.
А есента в парка прелива и се стеле навсякъде.
Малките кули на обсерваторията са наклякали, сякаш са гъби, и си пекат бронзовите шапки на слънце.
С депутата върви дама и води куче. Кучето е сетер и бледокафявата му козина лъщи кестеняво.
Депутатът е тържествен, почти отнесен, а парфюмът му се развява във въздуха чист, прозрачен и боров.
Този човек не е в парка, на Шанз-Елизе е, мисля си аз, като го гледам. И на Северния полюс да е, и в пустинята да е този тъмносин костюм, винаги е на Шанз-Елизе.
Сетерът се закача с гълъбите, гони ги, замира пред тях. Гледа шипките, души червената калина. После вдига крак и се умълчава.
Дамата се е разтворила в есента.
А депутатът не вижда нищо, абсолютно нищо – ни листа, ни паяжини, ни дървета, ни синевата в небето.
От толкова самовлюбеност са се стреснали даже кулите на обсерваторията и са се изравнили с тревата. Уж бяха гъби, а сега ги няма.
Не искам да се обръщам, ама се обърнах да погледам този син костюм в гръб. И виждам – божеството със смаленото лице има крив крак. От коляното надолу левият му крак се вгъва навътре. Обувката му даже се е изкривила навътре. И бившият народен избраник го знае. Подозирам, че усеща как го гледам, и се мъчи да си изправи крака, мъчи се да го измести наляво. И не може, и не може, и се предава.
Тогава един гарван почва да ми се смее. Навежда си шията и главата към земята, изправя ги, поглежда ме и чувам:
– Нали ти казах да не се обръщаш? Нали ти казах…