Skip to content

ГРАДСКИ АВТОБУС

Защото този автобус отива чак до гарата
и разписанието му е пълно с меланхолия,
се качват все по-хубави момичета
и куфарите им преливат от илюзии,
от намерения
и дрехи за изчезване.

Сега момичетата ходят с раници
и този стих за куфарите не се връзва с нищо.
Освен с това,
че искам да ме назначат хамалин –
хамалин на илюзии
и заминаване.
Или шофьор на автобус до хоризонта,
където ще се качват все по-хубави момичета.

А разписанието, пълно с меланхолия,
остава само моя лична работа.

СУХОЗЕМНО МОРЕ

Аз не разбирам нищо от море.
И си личи,
че не разбирам нищо.
Защото мога да се сетя само толкова,
когато става дума за море
в стихотворение.

Насапунисва се морето
и след това
излиза на брега –
да се обръсне.
Ако е мъж,
ще тръгне в сушата –
да търси планина
или жена.
И да ѝ каже,
че ѝ носи шал на сини точки.

Това, разбира се,
са сухоземни съчинения.
И си личи,
че не разбирам нищо от море.

За мен морето не е повече
от нашия балкон,
на който някой ми държи ръката.
И не ме пуска
да си поиграя с хоризонта.

За мен морето не е повече
от нашите къпини –
какви красиви острови
от сладка светлина.
И колко много скъсани платна
от всякакви илюзии.

До островите си
аз винаги съм ходил пеш.

За мен морето не е повече
от нашия петел,
който се бръсне сутрин с малко слънце.
И вместо да излезе
на брега на времето,
седи на двора
и брои кокошките.

Но аз ви казах –
не разбирам нищо от далечина
с море.
Особено от толкова красива.

ИСКАМ ДА ТИ КАЖА НЕЩО

Когато се разхождам с теб,
забравям по едно стихотворение.
Забравям куфара си,
в който носех облаци,
градината с череши
и реката.
Забравям слънчогледите –
те винаги са ми приличали
на мравки в кошница.
Или на много мравки
в жълта кошница.

Ще ти призная нещо удивително –
когато се разхождам с теб,
забравям името на книгите,
които съм прочел.
Забравям си граматиката –
с нейната градинска
и ужасна подреденост.
Забравям даже,
че да ти напиша името,
ми трябват повече
от всички букви в азбуката.

И затова е най-естествено
да не помръдваме…
И да не ходим
съвършено никъде,
освен до края
на отблясъците в стаята,
които се прескачат
като зарчета.

ОТГОВОР

Какво правя ли? – Гледам тази бавна и стара хартия.
Пиша няколко думи. И спирам, и мета редовете.
И те чакам да ми кажеш, че повече от една чаша 
не бива да пия
и че трябва да ми изрежеш
ноктите на ръцете.

 

ЕДНО НА СТО

Какво мога да скрия от едно листо –
есента му, падането му?…
Едва ли.
И все пак му разказвам
как едно на сто
от листата
остават във въздуха.
То брои до деветдесет и девет.
И изведнъж забравя.

ДЕЦА

– Защо ми скубеш косата?
– Защото си съвсем до мене.
Деца. Край тях – реката.
В реката – две черни мрени.
Две черни мрени – лачени,
ласкави, непохитени.
И един щъркел със свлечени
чорапи от мокри растения.
Големи колкото рибите,
децата си нямат сенки.
– Защо ми хвърляш фибите?
– За да ги дам на мренките.
И те да станат хубави,
по-светещи от вратлето.
Две черни риби – влюбени.
И две опашки в небето.
Небето – съвсем малиново,
залезно и захъркало.
– В тъмното ми кажи името.
А то е – перо от щъркел.
И не разказвай на камъка
какво е било нататък.
Две риби. Едната я няма.
Отиде да къпе лятото.

ЕСЕННО ВРЕМЕ

Гледам първите есенни листа по тротоара –
сякаш баба ми на небето е белила лук.

Моята баба цял живот е била стара.
И се питам – кое точно от листата
е нейният внук.

ПОВЕЧЕ

Има нещо повече от това
ръкописно усилие на ръката –
едно бръмбарче с гланца си от синева
скочи като точка в реката.

И на мястото, където изчезна то,
една риба се метна нагоре.
Неръкописна риба. Синева и сребро.
И няколко капки повече.

ВЕЧЕРНИ РАБОТИ

Не пуша вече.
Но използвам тишината
за пепелник на сенки и отсъствия.

Не пуша…
Само се самоубивам,
като разказвам образи и дим.

ЛЯТО

Когато теб те няма в София,
аз ходя до метрото – да посрещам кораби.
И този хоризонт от вятър и тунели
мирише на далечина
без теб.

Мирише ми на гара цяла София…
Дори възглавницата си събира куфара
и тръгва – пухена, разчорлена и яростна,
за да ти търси капчиците пот
по гушата.

Когато теб те няма в София,
аз съм щастлив от мисълта, че страдам.
И урочасвам всички разписания,
за да се връщаш бавно,
много бавно.

Сега направо ми е черно, знаеш ли?
Дърветата си спускат знамената
и оскърбени, че ти липсваш в лятото,
изглеждат ми
наполовина есенни.

Какво да правя с тази болест – времето?
Да го изпия в няколко следобеда?
Или с рецептата за невъзможни стихове
да си изпиша
друга София?

Ще ти призная нещо изключително –
на тази столица ѝ липсва пейка,
не по-дълбока от две главни букви
и дълга, дълга –
като гравитация.

Когато теб те няма в София,
мирише на далечина без теб.
И аз, както е ясно, ходя до метрото
и си купувам хоризонт
и кораби.