Skip to content

ЛЮБОВ

Седим и се напиваме
от толкова действителност.
От толкова действителност
сме станали по-тъжни
от закона за всеобщото привличане.

Но ние го опровергаваме
с ръцете си,
които сипват
в чашите единственост.
Но ние го опровергаваме
с ръцете си,
които пишат
винаги единствено.

Възможно ли е с няколко снежинки
да си направя
мъничка действителност,
си мислиш ти.
А аз си мисля –
не е останала и капчица реалност,
за да ти отговоря.

Или пък може би
от две снежинки става –
единствено от две снежинки става
и мъничка,
и възхитителна действителност.
Напук на цялата заблуда
за всеобщото привличане.

Поетът Н. Милчев за Фрог: Моля се на Бога Денят на будителите да е нещо повече от пари

Самочувствието на българския учител не се измерва с 15, с 30 или със 100 процента увеличение на заплатите. Процентите са игра и демагогия и обслужват тези, които кокетират с тях и ги отпускат, като че го правят от собствения си джоб. Това казва за Фрог в Деня на будителите големият поет, апостол и учител Николай Милчев.

Играта на „ние сме благодели на учителите“ е много, много закъсняла. Учителят беше застигнат от лавини с различни имена: лавините на криворазбрани вмешателства, на липса на ред и ако щете на чинопочитание в училище. Сега ще ви кажа нещо, което ще изненада мнозина: В училище трябва да се почне от нещо много просто – преди да се чуят гласовете на родители, на общество, на различни обществени организации и ученици, в класните стаи трябва да стане тихо. Да, тихо. За да се чуе думата на учителя, който преподава. В училището има много шум и много турбуленция.  В последно време модата е иновация и технологии. Пет пари не струват иновации и технологии, ако няма целеположеност, ред  и ценности. С учениците трябва да спре да се флиртува и учениците не трябва да бъдат повече лъгани, че могат да правят абсолютно всичко. Учениците са ценност, но училището е преди всичко, за да създаде условия те да учат, а не да демагогства и да пърха край тях като гувернантка.

И пак за самочувствието на учителите – самочувствие и пари са синоними само в умовете на хора, за които парите нямат аналог. А има такъв аналог. Той е достойнство, чест, лично удовлетворение, смята Николай Милчев.

Той коментира и вечната борба между духовното и материалното: Духовното няма как да победи материалното.То може да го надживее, но не да го победи. Битът винаги е бил над битието, защото е понятен, видим, има вкус, може да се изяде и да се изпие. Битът осигурява престиж и комфорт. Е, временен престиж и комфорт, но нали и животът, и всичко е временно.

Битието е сложна категория. Тя идва по неразчетени още гени. И нейното ДНК е в буквите и нотите, в рисунъка, в танца и в трепета. Живеем във времена (в каквито всъщност винаги сме живели), когато банковата сметка е мерило за височина и ръст и когато ръстът на човека не е съизмерим с културата и интелекта. Нека го кажа простичко – Бай Ганьо отиде до Европа и се върна в България. Но Алеко не предвиди, че Бай Ганьо ще остане завинаги тук. И ще маха с ръка от терминал 2 на заминаващите от така обичната му родина. Бай Ганьо не само влезе в политиката и в двореца – като на финала на знаменитата книга – Бай Ганьо е обект на обожание. Той е паметникът, който благоволява да говори и да приема венци в нозете си. И за да Ви отговоря дали духовното или материалното е победило, Ви съветвам да отидете на Витошка и да видите паметника на Алеко Константинов. До него има куфар и Алеко сякаш гледа не към Витоша, а към небето. Този Алеко се готви не да отпътува, а да отлети, да изчезне, да се стопи в пространството.  И най-страшното е, че не Бай Ганьо уби Алеко, а Алеко се самоуби, защото не можа да понесе байганьовщината.
Колкото и странно да звучи, аз все пак мисля, че духовното и материалното все някога ще се срещнат и пресекат. И тогава- който дочака дотогава – ще разказва, предвижда учителят Милчев.

Той не избяга и от въпроса дали Хелуин може да измести Деня на будителя: Не, не може. Денят на будителите е едно, две, три, сто, хиляда… Денят на будителите е памет, благодарност, усилие да си благодарен, почит, себесъхранение, себеуважение. И нещо много важно – чувство за последователност. За време преди и след тебе. И затова, че ние – българите, идваме, сме и отиваме някъде. Че личностите, които ценим, ще бъдат ценени и в бъдеще. Денят на будителите е сложна работа. Тя няма как да бъде спусната от небето. Тя трябва да се изстрада, тя е тръпка и, разбира се – култура, образование, стремеж да видиш духовното, да го обикнеш. И ако може, да го постигнеш, категоричен е поетът.

А за Хелуин нека да кажат други. Аз го усещам като замайване, като игра, а както чувам – той в други светове, по други земи, означава други неща и други традиции. Разбирам, че в този си вид Хелуин бил и огромен бизнес. Нека е бизнес, нека е каквото си иска, нека децата му се радват (по възможност извън училище), но се моля на Бога Денят на будителите да е нещо повече от пари. И ако може – съвсем да не е пари. Нека ни пари като сълза, която струва повече от всичко, сподели още Николай Милчев.

СЪБУДЕТЕ СЕ ПРЕДИ ПЪРВИ НОЕМВРИ

Когато се готвех да пиша за първи ноември, си обещах да не мисля това, което обикновено си мисля. Този ден, дошъл някак късно в моя живот, свързвам с портрети на възрожденци, с почитани и знатни хора от близкото минало и с оная вихрушка от читалищни дейци, просветници и учители от Новите времена. Обещах си да не мисля за това.
Защото първи ноември ми е интересен с деня преди него. С 31 октомври. Извинявам се за клишето, че Денят на будителите се свързва със събуждане, и ако това е така, то на предишния ден някой трябва да навие часовниците. И тези часовници така да звъннат, че не да се излежаваме и да ги задушаваме с възглавници, а да подскочим.
Обещах си да не пиша за учителите, но нали и аз съм такъв, знам, че те са едни от часовникарите. Но е много важно да се помни, че преди техния звън те трябва да оцелеят, да се съхранят, да запазят нервите си, да запазят човешкото в себе си… И чак тогава – ако взе още могат, да навият част от пружината. И тогава, дано не съм голям мечтател и идеалист – още призори вратите на домовете да се отворят и техните ученици, а и всички останали да видят колко е хубаво да се събудиш и да благодариш освен на Слънцето, и на някого, който ти е дал Слова и Цел и се е молел за бъдещето.
На 31 октомври стават чудеса – би трябвало да стават. Нека тогава някои, които отдавна са завършили училище, да сънуват училището си. Нека някой да си обещае , че ще си спомни какво е чел, кои книги е чел, какво е гледал и слушал. И да разкаже за това на децата си. Това също е част от звъненето.
Честно казано, тази работа с будителите при мен някак се смесва и трудно мога да различа някои неща. Питам се например докъде Паисий е будител и докъде е най-великият български пешеходец. Вървял по тези тесни пътеки на историята и носил в торбата си листи, по-светли и от свещ. И докъде Паисий е монах? И как е направил така, че Света гора е оживяла и в Котел при Софроний Врачански, и в днешния Асеновград, и къде ли не.
Не ми е много ясно доколко Ботев със стихотворението „Майци си“ буди най-великото чувство – синовната признателност, а после, като прекосява Дунава и стига до Вола, дали не събужда българското небе.
Такава е нашата история – редуват се дни и нощи, дълги нощи и дълги дни. И тъжни и радостни дни и нощи.
Искам да ви кажа, че има време да гледаме портретите в училище и портретите в читалищата, портретите в театрите и галериите , и портретите на всички, които заслужават да бъдат наша памет и история, и че нямаме много време да се гледаме един друг в очите. Защото времето, ако го има, е по-бързо от всичко.
А този ден – Първи ноември, на мен ми прилича на оная история с моряците на Колумб. Когато тръгнал да открива нови светове, той лъжел моряците си, че пътуват много по-малко време, защото те се страхували да не паднат от края на света.
Нещо такова е и Денят на будителите – пътуваме с любовта и устрема на онези, които знаят, че времето има ръб, но че ако обичаме родината си и братята си, няма как да паднем. Най-много да пристигнем отново на същото място – тук, в България. Е, не точно ние и не със същите имена, но това вече е друга история.

https://zabukvite.org/newspapers/52-November-2017.pdf

БИОГРАФИЯ НА СНЕЖЕН ЧОВЕК

Роден съм
хиляда деветстотин петдесет и осма година.
За първи февруари
това е бил един незначителен факт.
Имал съм голяма глава,
безсънни ръце
и перушина.
И майка, по-мека от сняг.

Имал съм майка,
която натрупваше край мене
пелени и снежинки.
И ме научи да ходя
по въздуха още от първия ден.
И аз ходех до гърдите ѝ
и се връщах,
и пилеех снежинки.
Е, това е измислица,
но аз си измислям
още от първия ден.

И защото веднага личи,
че нещо не е съвсем точно,
аз си спомням
как баща ми пристигна с огромен букет.
И доведе със себе си
едно премръзнало многоточие
и един стих,
на края на който стоеше думата лед.

Баща ми не разбираше нищо от поезия,
но като баща на пряспа
се радваше на снега
и на малкия снежен човек.
Този облак с очи съм бил аз.
И когато пораснах,
си помислих,
че това е метафора за снежен човек.

И когато пораснах,
си помислих,
че майка ми спря да ме кърми
чак когато снегът си отиде.
И когато векът си отиде след много лета.
Боже Господи, колко стопени стихотворения
и колко видения зад хълма.
А на хълма
са шапката и обувките на моя баща.

И сега си признавам,
че от двайсет и първия век
искам една високосна виелица.
И една стихосбирка
с красиви и далечни коси.
Роден съм с голяма глава,
с перушина
и с такава безсъница,
че откакто се помня,
снегът не заспива
и над мене вали.

Николай Милчев

ПРИУМИЦИ

Толкова малко неща искам.
За една река с отблясъци съм на всичко готов.
Искам в реката една риба пианистка
и една несъвместима рима любов.

Искам концертът на рибата да бъде дълбоко.
И преди да изплува този концерт,
бреговете да слушат във всички посоки,
искам звездите в реката да бъдат хайвер.

Искам косите на върбата да светят зелено.
И като разцъфнали ноти от резеда
да разкажат на жабите, че е зелено време.
После искам жабите да изпеят нощта.

А нощта се изпява със събудени устни.
И тогава невъзможната рима любов
тръгва по брега и реката предчувства,
че аз нищо не искам. Освен капка любов.

И защото картината стана съвсем алогична,
разпиляна и бляскава, и смутена съвсем,
аз изчезвам в реката, за да чуя как лично
една риба на дъното свири само за мен.

БОЛНИЦА

Живея в столицата си
и точно срещу психиатрията на четвърти километър.
И гледам как дърветата
събличат своите халати
и литват към небето.
И гледам как в градината
на тази задушевна клиника
от есента остават няколко рецепти
и листа изстинали.

Аз имам много време,
прозорец и сезони,
снежинки,
цветове
и дъждове отронени.
Аз имам дълги пръсти, с които най-красиво
рисувам тази болница – изящно и наживо.

И съм щастлив, че мога
да си играя с формите,
да влизам през надеждите,
да скитам в коридорите,
да съкруша решетките и сенките да пазя…
Живея срещу болница, в която липсват залези…

И изведнъж се сетих
как преди три години
един говорещ облак
седеше на комина
и болницата викаше, и молеше да слезе,
а той валя три мига и после се изплези.

И изведнъж си спомних
как преди три живота
съм скитал като облак в изгубена посока
и тъкмо затова сега живея точно
където има болница.
И дълго многоточие.

Но аз се изкушавам,
защото съм наивен,
и влизам през портала, и хвърлям свойто име,
и като в психиатрия потъвам, без да мисля.

Каква красива есен –
с рецепти като листи.

БРАЗИЛИЯ

Очите ти са с цвят на кафеени зърна
чак от Бразилия.
Очите ти са с цвят на кафеени зърна,
които съм държал върху езика си.

И затова сега нюансите на погледа ти
излъчват влага,
кофеин
и отражения.

И затова чак от Бразилия
са тези меки ритми на клепачите,
и затова чак от Бразилия
са тези жълти листопади
насред София.

А иначе очите ти са
вечери,
в които ходим
да разглеждаме градината.
А тя през есента е пълна с отражения
на стихнали бразилски фестивали.

РЕКА ВИТ ПРЕЗ АВГУСТ

Колко мокра и пареща е реката ми Вит –
една дива, проблясваща, тънка клечка кибрит.

А накрая на клечката като фосфор дими
долината ми с бръчки и пламтящи треви.

Аз не смея да дишам… Август пада пиян
и си къпе косите, и е много голям.

И тогава от джоба му скача клечка кибрит –
една мрянка изгряла над реката ми Вит.

ПРИТЧА

И ви моля – не ми споменавайте,
че живея нататък.
Измислете за такава илюзия 
друг полутон.
И ви казвам, че лисиците вече бродят в лозята,
а в средата на лозето има стръмен –
по-стръмен от прегръдка наклон.

И ви моля – не въздишайте върху листите
като винени дрожди.
И не бъркайте чашите с театралния жест.
И ви казвам, че лисиците стават
по-дълги и сложни
и с опашка отдават на слънцето чест.

И ви казвам, че лисиците имат
всички необятни таланти.
Но когато си мислят за космоса,
стават тъмни на цвят.
И тогава виждаш колко много
небето е паднало
и как само един кос на крилата си
пази целия свят.

Този кос може всичко…
Боже, хладни са дните.
Това лозе размесва тишина и зърна.
И ви казвам – оставете птицата
да ви кацне в косите.
По-нататък е залезът – с опашка,
а на нея – слана.

ДЕТСКО ЕСЕННО СТИХОТВОРЕНИЕ

Кой подреди така листата,
че ми приличат на зелени таралежи?
А и на вишневи бодливковци
листата ми приличат.

Сега е есен. И дървото
предчувства белия пуловер –
изплетен от бодли на таралежи
или пък от иглите на снежинки.