Skip to content

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ПО-НАТАТЪК

Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.

Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.

Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.

Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.

БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ

Има време да дадем на тревите урок.
И в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета… И дъждът синеок
им помага да стъпват върху лятото златно.

Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшващи пръсти.
И превръща езика им в такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.

Има време да поникне от пръстта пъдпъдък.
Да отиде до слънцето. И да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.

Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите… И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.

Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.

Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.

ПАПРАТ 

Обичах те в минало несвързано време.
С несвързани думи те посадих.
Сега от саксията кой ще те вземе –
разчорлена папрат в премалелия стих.

Римувана дълго, ти нямаш защита.
Косите зелени са без аналог.
Всяка бъдеща чаша е много изпита.
И светулката бъдеща е отдавна без ток.

Ако сипя вода и удавя лицето,
надали страховете внезапно ще спрат.
Аз съм нежната мащеха на цветовете,
ненакърмила нищо на своята гръд.

А така те обичах, че ми става безсилно,
както става безсилно на изчезнал поет.
И очаквам косите ти така да ме жилнат,
както жилят пчелите, полудели без мед.

И несвързано дишам… И защото те нямам,
се завивам с по-зелена от папрат тъга.
И невидимо пиша с ръка разлюляна,
както вятърът пише, без да пише с ръка.

ДЕТСКА РИСУНКА

Ако нарисуваш снежинка,
още не си завалял.
Врабецът – изтръпнал и синкав,
прилича на топче кристал.

Но ти го изтриваш с гума,
защото не ще понесеш
отдолу, на русата шума,
да капне птица от скреж.

ЛЮБОВНО

Какво странно поведение – лунно
Заоблено, мигащо… Обратно на умно.

И какво нетърпение. Колко много от всичко.
Разкопчаният облак, трите копчета – срички.

После тънката улица с труден възел накрая.
И око, замъглено от коприна на паяк.

После някаква рокля. Един миг гравитация.
И очи, оцветени в аромат на акация.

Има нещо естествено във следобеда сънен
ти да бъдеш разлистена, аз – обратно на умен.

И така, като капки от око на случайност
ще се срещаме никъде. По-нататък е тайна.

И защото без логика си свирукат цветята,
ти се криеш във въздуха, аз ти пипам косата.

МАЛКИ ГОДИНИ

Пътувам върху бялото магаре
между изтръпнали от сладост дини.
И захарта в кристалчета от пара
изтича като малките години.

За малките години без обувки
аз пазя пръстчетата и петите.
Под обедния сън, завит със скука,
ухаят сънищата на петлите.

Като напускам зрялото си време,
за да опитам аления резен,
аз чувствам как устата ми поема
от розовото гукане на бебе.

По-сит от цар, с коремче като топка,
магарето целувам по ушите.
Нататък е замаяната котка,
с мустаци от светулки сред тревите.

ВИСОКО

Лежим високо, лежим съвсем –
обезлюдени и преизпълнени.
Еделвайс трябва да продадем
и да си купим от птица кълнове.

Да ги посеем върху скали.
Скалните птици цъфтят понякога.
От тебе бяло ще завали,
от мен ще капне жажда за мляко.

Мълчим дълбоко, мълчим почти,
по-водоравни от водорасли.
Еделвайс трябва да премълчи
колко е светло, като угасне.

Като угасне, и става ден…
На планината денят е объл.
И се завива с такъв сатен,
под който всичко е бледо голо.

На планината трябва дете –
розово въгленче с искрящи мигли.
Господи, дай ни едно сърне
и сняг, от който да се разлисти.

МОМИЧЕ

На яребицата момичето порасна.
До въздуха отиде и се върна.
И каза ми, че сянката на храста
е нещо като облак, но обърнат.

СНЕЖЕН ЧОВЕК

Преди да завали снегът, обикновено
баба взема конец и ума ми зашива.
Няма нужда да мисля, щом снежинката медна
е от пуканка по-въртелива.

За да имам герданче, баба взема игла
и полека, с меко старание,
сбира десет снежинки и двайсет крила.
От вратлето ми капе сияние.

После баба ми казва, че снегът е дете –
мое братче и мое сестриче.
Побелях да ги чакам, но вярвам, че те
и сред лятото пак ме обичат.

Колко много сезони, а снегът е един –
необятен, кристален и плавен.
Аз се стапям, но зная – на снежинка съм син
и от снежни неща съм направен.

За наследство не мисля… Нямам този късмет
като пряспата, дето ухае.
Затова вместо с думи, с парченце от лед
се рисувам от начало до края.