Skip to content

ТРАПЕЗА

Под манастир, под гъба и листо
религията търси свое име.
Монах и мравка от едно тесто
изпичат хляб в небесната родина.

Върху земята – расо и копнеж,
мравуняци, камбани и икони.
Ако троха до устните допреш,
религията почва да се рони.

Изгрява дъжд или цъфти оцет,
пръстта е жадна и разколебана.
Навярно Господ е голям поет,
щом се наема с думи да ни храни.

И само Той – невинен и сломен
от гъба, от листо или от черква,
ни казва да измием този ден
и с Него да приседнем на вечеря.

След като вкусим сянка на храна,
Той ще си тръгне бавно към гората.
След Него ще върви една сърна –
да Го целуне и да Го изпрати.

АСИМЕТРИЯ

Валеше дъжд с наднормено тегло…
И се страхувам,
че прозорецът ти ще прегъне раменете си.
И се страхувам
за маслината и нейното стебло,
за котката и за ушите ѝ,
които се отръскват като цвете.
Най-много се страхувам,
че дъждът – надебелял,
ще наводни диетата на тънкото мастило.
И в дъното на този стих –
вместо кристал,
ще светят сламчици –
косите на велика тиня.

Аз не познавам гълъб,
който би приел
да прелети
такава
дълга
асиметрия.
И да разкаже,
че дъждът е без предел
и че дъждът е по-висок
от всички километри.
Аз не познавам
толкова потънали коси,
чиято шия
с водната змия се гмурка.
И нямам острова,
на който предстои
да се роди една маслина –
като тебе мургава.

Аз нямам облака
с талант да е жена,
с талант
да се надвесва като оплаквачка.
И да вали години –
винаги с една,
с една и съща капка –
дива и прозрачна.

Нямам хриле и люспи.
Имам само теб.
Прозорецът ти е аквариум за пеперуди.
Дъждът вали
и е така зает,
че няма време
други дъждове да буди.

Тогава котката си слага дъждобран
и рецитира цялата потънала картина.
Дъждът обича
да е разпилян –
от тук
до дъното на първата маслина.

А аз обичам теб
и жадния ти жест
да сипваш в чашата ми
много мокри думи.
Дъждът вали.
И толкова е без,
че става слаб.
И може би е хубав.

СЛЕД МАЛКО

След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла… И животът не стига оттатък.

Само малко търпение. Само мъничко още.
И бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.

Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.

Ще опишеш растение, без да казваш и дума.
И ще милваш очите с разцъфтели сапуни.

Само малко търпение – един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.

Но сега е мъглата… А пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво.

И не иска да сдава на властта си писмата…
И тогава внезапно ще пристигне гората.

И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг в цветове да приказва.

РЕКА

Нейното детство е капка.
В детска градина за капки–
високо,
навръх планината,
все още
е капка
реката.

Нейната младост е ручей.
Тя във училище учи
с ручеи нежни
и мокри.
Тясна е мократа рокля…

И хря-я-с!– се раздира сатенът…
Хубава,
опиянена,
реката с гърдите си кърми
небето
и звездите над хълма.

А после полека куцука,
в тръстиките спира.
И чука
с тояжката своя,
додето
морето
ѝ изпие
сърцето.

ТАЙНО ЗА КНИГИТЕ

Благословени книгите, в които няма нищо.
Чета ги с тайната надежда
да не срещна някого,
зареян в образи, сюжети и метафори.

Чета ги, както се чете небе.

Това е моята благословена азбука –
да бъда с теб.
Това е моята най-дълга тайна с книгите,
в които няма нищо.

Понякога аз съчинявам кратки колебания
и ги наричам с имена от друго време.
И моля те, не ме подвеждай
да ги подарявам с рокли от корици,

защото е безсмислено
да има още книги,
а страниците с теб
да си седят сами на пейката.
Сами на края на света –
като изчезнали езиковеди.

Благословено времето, любов,
защото времето си няма и представа,
че аз изобщо не съм ходил никъде –
на никакво училище.
И че не зная друго
освен твоето отсъствие.

Отсъствието винаги е лично моя правописна грешка.

БАСНЯ

Докато мислех дали да си нарисувам дакел,
една лисица изтри с опашка пейзажа.
И аз си сложих шапката и отидох нататък,
за да няма на кого това да разкажа.

ПРЕДСТАВИ

Опитвам се да си представя
как вървиш към къщата.
Към къщата с неописуемите окончания.
Как влизаш в нея и като инверсия
разместваш цялата необходимост да ме има.

Разбира се, ти се страхуваш да живееш
между римите на дългата библиотека.
И затова отиваш до прозореца
и си откъсваш гледка,
после още една –
докато стане дрезгаво навсякъде.

Представям си как меко палиш лампата
и с няколко петна от светлина
събличаш роклята си –
сякаш е корица.

Тогава си представям един лист
и върху него – бавно премълчание.
Макар и да не знам дали я има,
аз се надявам тази дума да е тиха.

Опитвам се да си представя, че си вкъщи.

КНИЖАРНИЦА

Ако някога с тебе си направим книжарница,
ще отворим прозорец в предпоследните страници.
Нека никой от случайните наши читатели
да не може
да види сюжета докрая.

Нека никоя от случайните наши истории
да не ходи по-далече от безкрая на буквите.
Ако някога с тебе си направим книжарница,
аз ще пиша,
а ти ще запомняш предчувствия.

И защото това е напълно изключено,
и защото към ъгъла се разбягват метафори,
аз си вземам кориците и с прелистена шапка
гледам бавно в прозореца –
след едно многоточие.

 

СПОМЕН

Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа до времето на сенките,
до хладните следобедни и орехови острови.

Там има нашата река – понякога –
където люспите на рибите
са по-големи от очакване.

Там има нашата любов понякога
и пръстите,
които я усещат все по-тиха.

Там има гущерче,
което криволичи с резедав молив
и очертава траектория на голата ни слабост.

Там има две прозрачни същества и две невинности.

Все някой ден ще ме помолиш
да те заведа…

НОЩНО

По кожата ти мога да позная, че сънуваш същото.
Един и същи сън сънуваш ти докато спиш
и аз – докато гледам как се връщаш при очите ми.

Това е ясно даже посред нощ.
Остава си загадката
защо не татуирам тези сънища навсякъде,
защо не станем с теб по-цветни от игличини
и по-къпинени от две надвесени къпини.

Остава си загадката…
Защото аз не се научих да рисувам,
а ти не се научи да заспиваш в орбита около мене.