Skip to content

ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА

Патокът е бомбето на реката –
ми каза възрастният господин.
И се наведе,
взе си сянката
и тръгна по водата –
вечерен,
прелетен,
кристалносин.

МЕТАФОРА ЗА ЛЮБОВ

Войната между нас е разпиляна
в толкова невероятности
и толкова отломъци,
че няма как да не е влюбена война.
И обаятелно себична.
На нея ѝ приличат дъждове,
пропадания
и отвесни спомени
и ми се иска този стих
със своите дълбоки облаци
да ѝ прилича.

Това, което бе любов,
сега е дъжд,
който вали болкоуспокоително.
Дърветата ни имат нужда от лечение със дъжд.
И свикват с него.
Благодаря ти, болчице,
че ме болиш
и че умееш да ме викаш
веднъж на няколко хилядолетия
между април и май
в зеленото безвремие.

Аз я познавам тази моя кипнала трева
зеленокоса.
Обичам тънката походка,
роклята
и пръстена метафоричен.
Обичам тези рухнали очи
и тази есен от въпроси.
И мисля си, че всичко е война,
ако не е обичане.

Тя ме познава
по-добре от всичките ми снимки
през годините.
Една от моите зелени снимки
е направо изумителна.

Какво да правя друго,
освен да премина
през гръмотевицата на глухарчетата
и да спра, когато стане тихо?

Единствената разлика между любов и смърт
сме аз и тя.
Това е толкова самонадеяно,
че ме е страх да мисля.
И все пак тръгвам със лице към нея –
на война.
И съм напълно убеден,
че ако оживея –
няма смисъл.

ДЪЖДОВНО

Валя гергьовски дъжд… Разсипа течно злато
в окото на жълтурчето, на църквата върху главата.

Кубетата излъска и в капещия залез
те светят като обли, високи портокали.

Подскочи над реката и с риза на пъстърва
ранената си сянка целуна и превърза.

Дъждът направи всичко, та Свети Георги с коня
да може две-три мълнии след него да отрони.

И да запали свещи, и да дочуе песен
за този дъжд гергьовски – неуловим и пресен.

 

ЛЮБОВНА ВЕЧЕРЯ

Преди да стане дума за храна,
ти слагаш малко столче пред библиотеката.
И пипаш томовете на класиците – като жена,
която си избира дрехи.

И ми говориш с глас, подвързан с кадифе.
И драскаш с нокът листите, и сякаш подчертаваш –
изгубен стих, пропаднало небе…
И светиш цялата. И столът ти се олюлява.

Ти пазиш равновесие с единствен гласен звук
и ми приличаш на изящна христоматия.
И може би защото моя книга няма тук,
ти ми постилаш цялата поанта на косата си.

И рециталът продължава с часове.
Аз вече помня наизуст ръцете ти с изчезналия пръстен.
И вниквам в смисъла на най-прозрачното перде
и в буквите къпинови, които Бог по кожата ти пръска.

Тогава може би аз – страшно прегладнял,
долавям римите на първата препечена филия.
И нелогично свързвам хляб с кристал.
Кристалът – с вечерта, която трябва да изпия.

Докато продължава тази книжна светлина,
аз се надявам лампата да не живее вечно.
Да спре сърцето ѝ. И бавната жена
да се стопи – като кристалче захар в капка млечна.

Но гледам как библиотеката върви към мен
и как от книгите ѝ падат междуметия.
И как една метафора – с поглед замъглен –
ми сваля дрехите, за да ми прочете небето.

И повече не мога да вечерям този глад.
Сервизите и приборите са отчаяни, но знаят –
класиците са писали за всичко в този свят.
Но в другия си ти. И тази стая.

 

ТРАПЕЗА

Под манастир, под гъба и листо
религията търси свое име.
Монах и мравка от едно тесто
изпичат хляб в небесната родина.

Върху земята – расо и копнеж,
мравуняци, камбани и икони.
Ако троха до устните допреш,
религията почва да се рони.

Изгрява дъжд или цъфти оцет,
пръстта е жадна и разколебана.
Навярно Господ е голям поет,
щом се наема с думи да ни храни.

И само Той – невинен и сломен
от гъба, от листо или от черква,
ни казва да измием този ден
и с Него да приседнем на вечеря.

След като вкусим сянка на храна,
Той ще си тръгне бавно към гората.
След Него ще върви една сърна –
да Го целуне и да Го изпрати.

АСИМЕТРИЯ

Валеше дъжд с наднормено тегло…
И се страхувам,
че прозорецът ти ще прегъне раменете си.
И се страхувам
за маслината и нейното стебло,
за котката и за ушите ѝ,
които се отръскват като цвете.
Най-много се страхувам,
че дъждът – надебелял,
ще наводни диетата на тънкото мастило.
И в дъното на този стих –
вместо кристал,
ще светят сламчици –
косите на велика тиня.

Аз не познавам гълъб,
който би приел
да прелети
такава
дълга
асиметрия.
И да разкаже,
че дъждът е без предел
и че дъждът е по-висок
от всички километри.
Аз не познавам
толкова потънали коси,
чиято шия
с водната змия се гмурка.
И нямам острова,
на който предстои
да се роди една маслина –
като тебе мургава.

Аз нямам облака
с талант да е жена,
с талант
да се надвесва като оплаквачка.
И да вали години –
винаги с една,
с една и съща капка –
дива и прозрачна.

Нямам хриле и люспи.
Имам само теб.
Прозорецът ти е аквариум за пеперуди.
Дъждът вали
и е така зает,
че няма време
други дъждове да буди.

Тогава котката си слага дъждобран
и рецитира цялата потънала картина.
Дъждът обича
да е разпилян –
от тук
до дъното на първата маслина.

А аз обичам теб
и жадния ти жест
да сипваш в чашата ми
много мокри думи.
Дъждът вали.
И толкова е без,
че става слаб.
И може би е хубав.

СЛЕД МАЛКО

След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла… И животът не стига оттатък.

Само малко търпение. Само мъничко още.
И бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.

Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.

Ще опишеш растение, без да казваш и дума.
И ще милваш очите с разцъфтели сапуни.

Само малко търпение – един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.

Но сега е мъглата… А пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво.

И не иска да сдава на властта си писмата…
И тогава внезапно ще пристигне гората.

И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг в цветове да приказва.

РЕКА

Нейното детство е капка.
В детска градина за капки–
високо,
навръх планината,
все още
е капка
реката.

Нейната младост е ручей.
Тя във училище учи
с ручеи нежни
и мокри.
Тясна е мократа рокля…

И хря-я-с!– се раздира сатенът…
Хубава,
опиянена,
реката с гърдите си кърми
небето
и звездите над хълма.

А после полека куцука,
в тръстиките спира.
И чука
с тояжката своя,
додето
морето
ѝ изпие
сърцето.

ТАЙНО ЗА КНИГИТЕ

Благословени книгите, в които няма нищо.
Чета ги с тайната надежда
да не срещна някого,
зареян в образи, сюжети и метафори.

Чета ги, както се чете небе.

Това е моята благословена азбука –
да бъда с теб.
Това е моята най-дълга тайна с книгите,
в които няма нищо.

Понякога аз съчинявам кратки колебания
и ги наричам с имена от друго време.
И моля те, не ме подвеждай
да ги подарявам с рокли от корици,

защото е безсмислено
да има още книги,
а страниците с теб
да си седят сами на пейката.
Сами на края на света –
като изчезнали езиковеди.

Благословено времето, любов,
защото времето си няма и представа,
че аз изобщо не съм ходил никъде –
на никакво училище.
И че не зная друго
освен твоето отсъствие.

Отсъствието винаги е лично моя правописна грешка.

БАСНЯ

Докато мислех дали да си нарисувам дакел,
една лисица изтри с опашка пейзажа.
И аз си сложих шапката и отидох нататък,
за да няма на кого това да разкажа.