Skip to content

ГЪЛЪБИ

И гледам гълъбите как бълбукат езерно.
Как се въртят, подобно на дервиши.
И как крилата им със смайваща пареза
рисуват по прахта очарования.

Понякога те правят акробатика
и влюбени от толкова високо,
оставят алени петна по покрива.

Понякога те спират да са гълъби
и имат имена и окончания.
Но вече са на следващата страница,
която е перо и огледало.

И се въртят – подобно на дервиши.

ВЕЧЕРЯ

Когато готвиш – а това ти правиш рядко и красиво,
аз слушам звуковете,
след които идва вечер.
Такава маса има само в стихосбирка,
писана с години.
И става ясно,
че вечерята е дълга и отнесена.

Когато готвиш, а това ти правиш рядко и разсеяно,
аз наблюдавам
цялата ти вкусна асиметрия.
И виждам как ръката ти –
с прозрачни венички –
подрежда прибори
и метафизика,
и глад.
И после ги размества.

И затова недей да се надяваш,
че лиричната чиния
ще издържи да я разлиствам философски.
Обичам на вечеря да сме ние – точно ние.
И може би една коричка стихове –
за да опитам соса.

ОБЕДНИ ТЕОРИИ

Ако изобщо ходя някъде, аз гледам през прозореца.
И си представям тънките зелени облаци,
нарязани на кубчета.
И си представям как на обед в маранята тараторена
ядем с една лъжица и блуждаем с устни.

Аз ти разказвам,
че ако е юли – времето ще спре.
Според една теория накрая времето
изчезва и замръзва.
Ти спираш да живееш…
Но донасяш много лед
и тараторът ни,
направен с облаци и изнемога,
оживява.

Според една теория не съществуват край и хоризонт.
Представяш ли си –
там, на края, хоризонтът ставал огледален.
Аз спирам да живея…
Кубчетата лед излъчват полутон,
след който всичко е обърнато обратно в тази стая.

Обърнат ни е обедът… И облаците със зелена кръв
са станали градина
с удължени и разтеглени понятия.
Обичам да обядваме така – високо повече от дъжд
и абсолютно сигурни,
че няма да се върнем на земята.

Обичам да те лъжа,
че разбирам нещо от това,
което чух за времето,
за хоризонта и обърнатия смисъл.
Ако сега е обед, ми подай солта
и гледай как кристалчетата ѝ изчезват тихо.

 

ПЕТ СЕКУНДИ

Седя до теб… Не съм се бръснал ден и половина.
И дясното ти рамо като малка грамофонна плоча свети.
Ще сляза десет сантиметра по-надолу… И ако ме има,
ще те одраскам с музика. И с петънце –
по-алено от цвете.

Не съм се бръснал, за да чуеш как прииждат остри
онези кръгове, които моята брадичка притежава.
Седя до теб. И времето напомня полуостров,
и дясното ти рамо се стопява.
И почти го няма.

Единствената ни утеха е това последно
завъртане на устните в неправилна окръжност.
Не съм се бръснал век и половина… И почти изчезнал,
разглеждам петънцето –
като мека събота.

И като мека събота е тениската ти, която се изправя
и тръгва да си ходи с бавни ноти.
Не съм се бръснал никога, защото съм забравил
за нашата алергия –
да си делим живота.

Като дете – замаяно от грешките на хората,
аз имам пет секунди за болната ни приказка.
Ще се обръсна в събота… И меката ми кожа
ще е с лунички –
повече от пръснатото никога.

ОТСЪСТВИЯ

Когато не те виждам,
си представям целия ти говор –
с отсъствията на подробности,
с беззвучията,
с тениската от памук.
Това е биология,
фонетика
и христоматия
на моята умора.
И съкрушителният ми инстинкт –
да търся в кожата и в дрехите ти звук.

Събирам си останалите сетива
и пръсти,
и графични знаци,
за да опиша телепатията,
спазмите
и може би това
огромно наслаждение,
че вън цъфтят акации
и кимат на пчелите
с твоята залязваща глава.

И те видях,
като си лягаш върху хоризонта,
и си помислих,
че земята не е кръгла, а легло.
И чух как рамото ти лекичко пропука,
и си спомних,
че аз спя винаги на края на сезона –
като есенно листо.

И те видях да се отронваш
с моите фантазии
и думи.
И без да подозираш
колко звучни пластики съм съхранил,
вървиш нанякъде…
И ми се струва
толкова разумно
да ти разкажа,
че не мога нищо
и изобщо не съм бил.

РАЗКОЛЕБАНИЕ

Ще дойде нашата разколебана есен…
И скакалците ще превозват евтино
изсъхналата светлина.
Ще я натрупват чак отвъд очите ти,
където най-естествено
жените крият острови,
ухания
или отблясъци, рисувани с мъгла.

Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.
Защото мога да ти купя някога
една огромна капка мляко
и да седя до житото,
докато стане слънце,
после сняг,
а после хляб.

Преди да пуснем щъркелите
да си търсят ангелски свидетелства,
аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.
Прекрасно е,
че птиците си имат документи за небето,
а ние имаме значенията на септември –
думи,
дюли
и внезапен скреж.

Прекрасно е,
че си играем на различни пластове и шипки
и че се лутаме в семантиката,
сякаш е купа сено.
Но има нещо повече от всичко –
да не знаем нищо…
И ако може,
това нищо да е есенно листо.

И ако може,
все пак да почакаме под листопада.
Той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.
И ако може,
все така да си седим във въздуха
и да не падаме,
и ако може –
да са само скакалците, ти и аз.

И ако може,
да не идва никаква разколебана зима.
Снежинките са най-големите прахосници на сняг.
Разказват даже,
че снегът си имал пейка и градина.
И стихосбирка – с бели листи върху тях.

ЦЪФТЕНЕ

Не виждам нищо повече
от жълтите крила.

И ако кажа,
че липата каца
точно между нас,
пчелите
сигурно
ще се смирят…

И ще пристъпят боси.

ДАЛЕЧНА СОЛ

Когато си припомням вкусовете на любов,
си мисля за далечна сол.
Събирам пръстите си точно върху ключицата
и вдишвам потното очарование на лъскаво зверче.

Далечна сол е цялата ти кожа –
от устните до другите планети на гърдите ти.
И пръстите ми са единственото доказателство,
че нашето пътуване е кръгло.

Веднъж ми каза, че парфюмите ти
са метафори.
И се разходи под римувания дъжд.
И този дъжд валя,
докато аз написах всичките си книги.

Сега си мисля, че не съм написал нищо друго,
освен това:
„Мъжете ти съм всъщност само аз.”

Когато си припомням вкусовете на любов,
си мисля за далечна сол.
И затова ти казвам –
идвай си понякога, но моля те, внимавай –
да не се разсипеш.

Изпит за IB Diploma Programe

1 2

10 май 2017 година – Изпит за IB Diploma Programe – към веригата Европейски училища.
Стихотворението „Моето слабо място“ на Николай Милчев e изпитен вариант за анализ и интерпретация.

МОЕТО СЛАБО МЯСТО

Моето слабо място е най-обикновена сладка.
С кристалчета, които умират да бъдат стопени.
И с паузи, с паузи… И с едва загатната,
невидима струйка от нетърпение.

Моето слабо място е обецата в брашното.
И пръстите, и полепналите минути по тях.
И бялото петънце на носа ти, защото
тъкмо аз го изгубих и само аз го познах.

Моето слабо място е твоето място на стола.
И суетата да поднасяш всичко само пред мен.
Да поднасяш трептения… И една плаха и обла
извивка на парата от чая зелен.

Като трупаш ухания, ти ме правиш безпомощен.
И времето има вече друг ритуал.
Моето слабо място е, че не искам да мога
да забравя за по-сладката от сладка печал.

Моето слабо място са твоите тъжни усилия.
И жуженето на устата, и следобедът, отлетял настрани.
Помогни ми да открия ъгъла, където си скрила
страховете и пудрата захар, която трепти.

В този ъгъл е паякът – той е наше дете от години.
Покани го да слезе – нека маха щастливо ръце.
Моето слабо място е, че когато ме има,
той минава по масата и не може да спре.

Моето слабо място е, че ти се луташ разчупена
и се рониш, и храниш пипалцата на въздуха риж.
Аз едва си дойдох… А ти трупаш и трупаш
сладки хълмчета. И във всички посоки пълзиш.

АНТИЧНА СЕРДИКА

Защото ме целуваш толкова старинно,
ти подарих дълбочините на антична Сердика.
И никакви подземни улици не могат да отидат
оттатък църквата, приличаща на вечер.

Аз съм живял така – разполовен… В археология,
която осветява мъчни стенописи.
И никакви подземни строфи нямат основание
освен една – че ме целуваш толкова старинно.

Не си признавам, но потъвам в експонатите –
като дете, дошло да хвърли камъче.
И само гущерчето в дълга антология
записва как изглеждаме старинни.

Към края на разходката по времето
ти подаряваш бъдещи часовници на просяка.
И да е ясно, че не сме изгубени,
превеждаш стихове, написани от сенки.

Страхувам се, че любовта ни слиза
по стъпала, по-лъскави от слава.
Целувай ме старинно… Утре някъде
ще разкопаят град с едно стихотворение.