Skip to content

Жив е той…

Мисля си за „Хаджи Димитър“ на Ботев.
В началото юнакът, „потънал в кърви, лежи и пъшка“.
В края – още „ кръвта му тече“.
Не, не е ранен юнакът. Ранен е българският извор. И от него вместо жива вода тече кръв. И не спира.

Балада. Или съдба.

СПАСИТЕЛЯТ В ЛИСТАТА

Личи им, че са влюбени. И си приличат. Но през есента в Борисовата градина всички си приличат.
Набрали са букет листа. Червени, жълтеникави, бледозелени, кафяви – всякакви. Някои са с форма на облачета, други сякаш са къдрава коса или разперени пръсти. Има и такива като устни – като устни с червило.
Букета с есенни листа носи той. Обикновено момичетата правят това, но сега не е така. Мотаят се, гледат въздуха, приказват. И като минават по последната странична алея, излизат на спирката на Орлов мост.
Ровят в кашоните с книги. Намират „Спасителят в ръжта“. Изданието е запазено и гланцираните му корици правят слънчеви зайчета. Радват се много на книгата. Момичето отваря някъде на последните страници и чете няколко изречения. Готвят се да си купят „Спасителят в ръжта“.
Тогава идва автобусът и те се затичват. Момичето се обръща към кашона с книгите, но докато бягат, той ѝ подава едно листо, после сякаш още едно… После едва се качват на автобуса…
Или момичето май остана на спирката.

СЕВЕРНО

Как да напиша хубаво стихотворение
за сняг,
като не знам исландски?
Но като зная,
че исландският език
е майчин за снежинките,
аз се надявам те да преведат
това:
Защото любовта е резюме
на мокър сняг,
не мога да ти кажа нищо повече
от половин снежинка.

Страхувам се,
че тази дума –
резюме,
е трудна за превеждане
на север.
На север всичко е
оттатък хоризонта.

НЯКОГА

Когато побелееш някой ден,
аз ще си мисля,
че косите ти са от сапун.
И ще си мия с тях очите,
докато те гледам.

И ще съм чист като събуждане.

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

С умерен огън ни пече
на слънцето котлонът.
Притихват електрическите ветрове.
Жълтее склонът.

Септември свети и върти
листа,
съдби
и киловати.
След малко ще се умори.
Ще легне
и ще угаси тревата.

МЕТРО ДО ЛЕТИЩЕТО

Пътувам всеки ден с метрото към летището –
не да отида някъде, а да ме няма.
И ме ядосват спирките, защото
за половин минута пак съм тук.

Отивам всеки ден с метрото до летището,
витая си, изчезвам и се стапям.
А колко са отчаяни вратите
с това прозяване и щракане на челюсти.

Измислям си красиви оправдания,
че може би в метрото плуват облаци.
И че в една от раниците нося
не парашут, а томче стихове.

Измислям си такива разписания,
които да са абсолютно луди.
И да ме чакат, като закъснявам,
защото аз живея много бавно.

Пътувам всеки ден с метрото до летището
и слизам на летището, и се мотая…
А пък метафората за подземията и небето
е толкова естествена, че я забравям.

СЕЗОНИ

В четвъртък
винаги започва
есента на седмицата.
И ми изглежда есенно това
натрупване
на понеделник,
вторник,
сряда…

След есента е петък.
Петък е сезон,
през който се мълчи
и се притихва.
А после има две снежинки –
така нехайни и ефирни,
че ми се плаче
от умора.

И няма как
да си почина в събота,
защото след неделя
се стопявам
като една
и като две
снежинки.

В такава седмица
си струва да попитам
къде са пролетта
и лятото,
за Бога!