Skip to content

Николай Милчев Posts

ЛИПСВА ЛИ ТИ?

Липсва ли ти петелът, който винаги пее с перата си
и гласът му е бледолилав и червен, и черен?
Липсва ли ти прохладата, която се плисва от гората
и те залива, както стоиш и към гората гледаш?

Липсват ли ти гъбите, подскачащи от крак на крак
и скрити в тревата така, че да ги намериш?
Липсва ли ти слънцето, измило очите си със сняг,
и снегът, който бяга от лятото и към върха се катери?

Липсва ли ти пъстървата, татуирала на гърба си цветове
и заприличала на поляна, която се къпе?
Липсват ли ти камъчетата, които едно дете
реди на брега, за да има къде жабите да стъпят?

Липсва ли ти лисицата – с опашка от червен хоризонт,
и заекът, скочил отвъд хоризонта?
Липсва ли ти баирът, с толкова дълъг балтон,
че да потънеш в джобовете му и нищо да не си спомняш?

Липсва ли ти градината с домати от узрели звезди
и чушките – лъскави и зелени ракети?
Липсва ли ти, че всичко това е било преди,
а сега е някъде хей там на небето?

Аз не съм сигурен и нямам представа дали
там горе тези неща могат отново да съществуват.
Затова спирам да мисля. А след малко ще завали…
А след малко всичко ще е още по-хубаво.

ПОДПАЛКИ

Само като си помисля, че тогава подпалките падаха от небето, и подскачам от радост. Лумвам от радост, че е имало такова нещо като небесни и като хвърчащи подпалки.
Преди години, когато дърводелската фабрика в Гложене все още работеше, подпалките хвърчаха из въздуха. В най-големия цех, където буковите, чамовите и дъбовите трупи ставаха на дъски и на дървен материал, имаше поточна линия за изрезки. Големите стоманени дискове обрязваха ненужната кора на дърветата, отхапваха кога повече, кога по-малко и от дървесината и поточната линия понасяше тези изрезки към края на цеха. Изрезки, летви, дъски, ама си бяха дърва. За по-лесно им викаха подпалки.
А там от един много висок прозорец, поне от четири-пет метра, подпалките летяха надолу и се трупаха на земята, където ги чакаха хората. Като се чуеше, че зъбите на дисковете пищят, хората си кривяха вратовете и чакаха от прозореца дървесната благодат. По пищенето на диска хората се бяха научили да познават какви ще са подпалките и летвите. Ако дискът се задъхваше, ако режеше по-бавно и даже спираше, значи идваше по-голямо дърво. Ако ръмженето беше равномерно и весело, подпалките щяха да са тънки.
Летвите, които идваха от небето, бяха различни на цвят – в зависимост от дърветата, от които произлизаха. Чамовите например бяха бистри, матови и мъгливи. Буковите – бледожълти и млечни, а дъбовите – по-тъмни и дълбоко наситени.
И как светваше прозорецът само! Иначе беше забулен с паяжини и стърготини, а като почнеха дърветата да скачат през него, светваше.
Хората вземаха изрезките от дърветата без пари. Предприятието им ги подаряваше, така да се каже. И хората ги беряха, така казваха на това събиране – берем си дърва.  Правеха се списъци кой кога ще чака подпалките, кога ще ги събира, колко ще събира и кога ще си ги откара в къщата.
Тези подпалки, летви и изрезки бяха побъркали цялото село. Всеки имаше нужда от тях, стремеше се към тях с цяло сърце и душа. И да не си помислите, че най-много им трябваха да си палят печките с тях. Не, това беше последната роля на подпалките. Вярно, служеха и за да лумне огънят, но истината за тях е много по-различна.
Бабичките например си правеха от тях колове за домати. Затова се пляскаха по коленете от радост, когато от прозореца на цеха политаха прави летви. Направо примижаваха от удоволствие и примляскваха с език, като си представяха какви домати ще се увиват около тях. И колкото повече прави летви слизаха от небето, толкова повече домати имаше в Гложене. И толкова повече ракия се изпиваше. Няма да е пресилено да се каже, че количеството изпита ракия беше в съответствие с правите изрезки. И друго – върху тези гладки, фини и жълтеникави бабини колове за домати можеха да се завържат без проблем стотици шарени парцалчета, с които да се плашат скорците и врабчетата.
Жените пък умираха да имат огради за кокошките си от такива изрезки и подпалки. Много беше модерно да имат такава дървена ограда. Мъжете им забиваха тези божии благини в каменистата балканска земя и пернатите създания бяха на сигурно място.
Най табиетлиите мъже с дни рендосваха, шкуреха и боядисваха оградите, но това се приемаше като престараване и гузна съвест, затова подобни действия не се толерираха.
Като станеше готова оградата, тя миришеше на ново, на талаш и слънце, на смола и вятър и кокошките почваха да снасят повече. Истинско чудо ставаше, когато от кората на летвите започнеха да шават и да излизат червейчета, личинки, паяци и пеперуди. Кокошките бяха във възторг и си устройваха и пир, и скандали.
Как да не са доволни жените от такава политика на дърводелската фабрика, как да не се редят за подпалки и как да не се взират в небето?
Аз обаче ходех при крилатите летви само за да гледам. Случваше се – вярно, много рядко, но понякога под прозореца за дървено злато нямаше никого. Летвите падаха и падаха в самота, а аз преглъщах от удивление и унес. Представях си, че летвите са акробати, че се въртят под купола на цирк, че правят най-сложните и рисковани номера, и ръкоплясках от изумление. Може и да не ми повярвате, но понякога рибите от Вита също скачаха и се премятаха, и като ме гледаха да ръкопляскам – ръкопляскаха и те.
После, когато дървените изрезки се натрупваха, гледах каква форма приемат. Най-много се радвах, като станеха пирамида. Мислех си, че съм фараон и наглеждам строежа на собствената си пирамида. Малък фараон в Балкана. А пирамидата растеше, слънцето се промушваше между летвите като бог Ра и аз политах в небето. После се връщах до пирамидата, близвах си малко от триците, полепнали по някоя летва и усещах вкуса на вечността.
В реалността ми на селско момче ме връщаше ненадеен воден плъх, който избликваше отнякъде и потъваше в порасналата дървена пирамида.
За отнесени работи при летвите ходех не само аз. Момчетата от махалата до читалището цял месец дебнеха за такива дървени същества, които да приличат на китари. Искаха да си намерят китари. И им трябваха летви – хем прави, хем издути като китари. И когато най-накрая ги намериха, си направиха група. Кръстиха я „Пеещите летви“, но още на втората си репетиция се сбиха и счупиха китарите в главите си. При толкова домати и ракия в селото и при толкова хубави момичета всичко може да се очаква.
Момчетата от Горната махала пък, която е под гробището, си правеха от летвите ски. Избираха такива, дето са като дъги. Кривяха ги, сушаха ги, опалваха ги, слагаха им кожени ремъци и политаха с тях по снега. В Гложене друго може и да няма, ама сняг – колкото искаш. И пързалки колкото искаш. И летяха момчетата от гробището към реката. Пързалката беше такава.
От тези летви и подпалки се правеха още хиляди неща – дюшене за кочината на свинята, въдици за риба, дръжки за метли, зайчарници, кошари за овцете и козите, даже някои си облицоваха с тези изрезки битови стаи в мазетата и летните кухни.
Един старец си избра мълчаливо десетина широки и по-дебели летви за легло. За последно легло, каза, но хората се сетиха, че приказва за ковчег. Не беше пред умиране старецът, но искаше да си направи последно легло. После се разбра, че не си направил ковчег, само сложил дъските най-отдолу на леглото и върху тях метнал една черга. Да свиквам, казал. Ама с какво, не е много ясно.
Стана дума, че хората събираха подпалки без пари. Стана дума, че правеха от тях какво ли не. Но истината е, че най-вече си палеха печките, защото зимите в Гложене са студени. И пролетите са студени, и летата са хладни, и есените са мъгливи. Честно казано, тези подпалки бяха за много хора истинските им дърва – хем подпалки, хем дърва. С тях караха цяла година и цял живот.
От многото подпалки обаче някои печки прегряваха. Подпалките правят огъня бърз, скоклив, много луд и изгарящ. И печките от такъв огън стават розови, и кюнците стават розови и се палят. Така изгоряха къщите на един-двама от тези, които караха само на подпалки, но никой не смееше да си признае – все казваха, че е от друго. А то си е така – караш ли цял живот на подпалки, изгаряш.

Лека-полека фабриката за дървен материал и изрезки се стопи, изчезна, закриха я. И правилно – с това глобално затопляне и климатични промени за какво са им на хората дървени подпалки? Времето наистина се затопли, температурите се вдигнаха и печките станаха излишни. Сега хората в селото се греят от климатичните промени, а когато случайно захладнее и навали сняг, се топлят със спомените си за силен огън и най-вече един друг. Прегръщат се, където се видят, и така се топлят. Много силно почнаха да се обичат хората и тази обич ги сгрява през зимата, както се пее в песните след две ракии.
Фабриката я няма.Няма го и прозореца, от който летяха подпалките. Ама аз отидох да погледам – както винаги – да погледам. И видях…
Видях една чисто нова, дето се вика, подпалка. Този път наистина паднала от небето.
И докато се чудех какво да правя с нея, стана вечер. Беше утро, а стана вечер. И като стана вечер, се сетих. Ще я запаля аз тази подпалка, ще я запаля – да ми трепка и да ми свети, докато си отивам у нас.
А не е малко път дотам…

ЕСЕН НА ГРОБИЩЕТО

Есента на гробището е толкова равномерна –
смърт, върху нея пръст и най-отгоре листа.
И ако някой призрак тук случайно се мерне,
той прилича на бабичка, която къса сухи цветя.

И ако някоя мишка, врабче или куче
си въртят опашките, огрени от светлина,
то е, защото на света няма какво повече да се случи –
есен е и върху земята лягат листа.

А аз стоя на входа на гробището и се чудя –
откъде е това равновесие на топлина и хлад?
И си мисля, че слънцето ми прилича на дюля
и на кандило, и на препечен хляб.

НОЩТА СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Роден съм под този манастир и в годините, в които растях в селото и в долината, той ми е приличал ту на едно, ту на друго. Когато бях малко момче, го виждах като яйце, снесено от орел високо в скалите. После ми е приличал на топка сладолед, особено в летните жеги, после – на пряспа сняг през зимата. И на огледало, в което слънцето блести, ми е приличал манастирът. Но винаги, когато съм се приближавал до него, не съм имал никакви колебания – приличал ми е на кошара. На голяма дълга кошара, плетена с пръти от леска, измазана с кал и луна.
И то си е така – Гложенският манастир е кошара за душите на хората, които идват. Кошара за овцете и козите, които монасите отглеждат; за ветровете, които кацат и се въртят в двора му; и за звездите, които слизат при него всяка нощ.
Сега мога да описвам до припадък красотите и мъките му, но ще кажа само, че от Гложенския манастир граници за човешкия поглед няма. При ясно и прозрачно време се вижда Дунава, вижда се като зелено и синьо гущерче, което ту се показва, ту изчезва. Виждат се селата под манастира – печурки, избликнали от земята. Вижда се Вит, виждат се рибите във Вит, ако обичате метафори за далечина и риби. Виждат се и косите на планината.
Беше 31 декември 1981 година. Аз завършвах университета в Търново и със съученици от селото се организирахме да празнуваме Нова година в манастира. Приятелите се обадили на игумена и той казал: „Елате!”
Сега всички се препоръчват как по социалистическо време чествали само Коледа, как се криели от властта, как тайно ходели на черква, как треперели през Рождественската нощ над тенджерата със сармички, изтощени от дългото постене. Може и така да е, сигурно е така, легенди са се раждали винаги и ще се раждат. Хората не могат без легенди. Но аз добре си спомням, че главният празник в онези времена беше Нова година.
Качихме се на манастира към четири следобед по пешеходната пътека от Гложене за около час и нещо. Не бързахме, приказвахме си, почнаха да се мержелеят стари и нови любовни двойки. Почнеш ли да помагаш на едно момиче, когато се изкачва в планината, това винаги мирише на любов. А качат ли се момче и момиче заедно в планината – това си е любов.
Казах, че вървяхме по пешеходна пътека. На пешеходните пътеки в Гложене им викат „пеши пътеки, пеша пътека”. Има нещо много лично и красиво в това название „пеша пътека” – сякаш пътеката е само твоя –вървиш по нея бос, без обувки, без мисъл, просто вървиш пеша по пътеката. Летиш над нея.
Игуменът на манастира ни настани в пет-шест стаи. Беше запалил печките, кюнците се розовееха от огъня, после ставаха лилави. Оставихме си връхните дрехи и влязохме в магерницата. В магерницата на Гложенския манастир на 31 декември 1981 година започнахме да ядем и да пием.
Сега си мисля, че преди да седнем на масата, е трябвало да влезем в черквата, да си купим свещи, да пипнем чудотворната икона на свети Георги, да си замаем главите и вратовете с нарисуваните по стените ликове и сцени, да попитаме нещо игумена, да му помогнем, ако щете – но не го направихме.
И не само, че такива бяха времената – просто ние бяхме пораснали и продължавахме да растем, без да имаме очи за духовните неща.
Болка ми е и това, че нещата не са се променили кой знае колко, че макар Нова година и Коледа да смениха местата си по важност като празници, българите, и особено младите хора, пак не си въртят главите да гледат икони, а се озъртат за трапези и за пари.
Нашата веселба, веселбата на петнайсетина момчета и момичета от селото, набираше височина, доста бързо набираше височина. Балканджийската Нова година тогава приближаваше със сланина, сирене и туршия, с пържоли, кървавица и чушки с боб, с кръгъл хляб, печен в селската фурна, с щуротии и тъпи вицове. И с опити на някои от нас да се представят вече като граждани. Говореха по граждански. Ах, това гражданско говорене с купешки думи, с леко провлачване и удължаване на гласните звукове, в което няма нищо лошо само ако не го правиш пред приятели от селото, в което си израснал. Веселбата набираше височина и жега и с ракия, с 42-градусова сливова ракия.
Някъде около десет часа вечерта обаче ракията свърши. Колкото и шишета ракия да вземеш, винаги не стига поне едно.
Тук следва многоточие. После многоточието се превърна в стръмна пътека.
– Трябва да се слезе до село за ракия – беше тежката присъда на критичния момент и на групата.
– Аз ще сляза – казах, защото знаех, че друг едва ли ще иска, а и нямах сърдечни ангажименти за вечерта.
– Ако ти е удобно, донеси и компот – каза игуменът, който седеше при нас. Беше млад игумен, Мирон се казваше, образован, служеше в църквата, свиреше на китара и пиеше компот.
– Какъв компот?
– От малини. Много обичам сока на такъв компот. Колкото е по-сладък, по го обичам.
В Балкана малини и малинови компоти има във всяка къща, но понеже игуменът не беше оттук, ги смяташе за ценност. Нещо като икони сред компотите.
След пет минути вече завивах от многоточието на манастирския калдъръм по отвесната пътека надолу към селото. Качвал съм се и съм слизал стотици пъти, знаех ѝ и пръстите, и ръцете, и зъбите, и ноктите на тази пътека. Но нощно време никога не бях слизал. Хвана ме страх. Вярно – лек страх, но ме дръпна за дрехите и за душата. Буките, които бяха ме омайвали с телата и шумата си, взеха да ми изглеждат като вещици и великани. Буките, в които бяха живели поколения диви гълъби и около които се трупаха мъгли, снегове и преспи, сега ме плашеха. Чух как се откъсна камък и взе да се търкаля, и ми се стори, че някой ще ми настъпи обувките. Абе, страшен театър!
Окопитих се и за какво да мисля, за да се подсиля – взех да мисля за Левски. Да, за Левски. Васил Иванов Кунчев се е крил в Гложенския манастир, идвал е тука и аз започнах да си представям как е слизал по тази пътека. Пързалял се е и се е сривал с тези излъскани свински цървули и се е спускал към хората в долината. И през ум не му е минавало да се плаши.
Мислех си за тези работи, когато за пръв път видях бялата сянка отстрани на пътеката. Видях сянка, бяла сянка в тъмнината. Заваля лек сняг. Левски веднага ми излезе от главата. И в очите, и в краката ми влезе бялата сянка и започнах да се огъвам.
След малко на ловджийската чешма пийнах вода и се поуспокоих. Тази чешма е по средата на пътя, правена е от ловната дружинка на селото и често, когато са на лов, мъжете идват тук с убития дивеч привечер да пийнат, да говорят щуротии и да се смеят над чашите си с ракия.
Бялата сянка изчезна и след двадесет минути бях в селото. Преди да вляза в него, минах покрай първите къщи. Винаги, когато видиш първите къщи на села и градове, ти става радостно и мило, и спокойно. Има ли къщи – работата ще се оправи.
Взех две кила ракия и компот – и обратно. Нашите спяха и не ме усетиха. Милите ми родители, те винаги така посрещаха Новата година – в десет часа вечерта.
Обратно нагоре усетих, че се уморявам. Снегът натежа, засили се и аз взех да стъпвам по-бавно. В мрака последните къщи на селото ми изглеждаха като купи сено, след малко тези купи щяха да станат купи от сняг.
Какво нещо са думите! Излиза, че първите къщи, които видях преди малко, сега бяха станали последни, а не бяха помръдвали. Все едни и същи къщи бяха, а сякаш си бяха сменили местата. Последните щели да станат първи – така пише в Евангелието, но тогава, по обратния път към манастира, аз си мислех, че тази притча в моя случай има само едно значение. Къщите винаги стоят на едно и също място, само човек се върти около тях и ту се връща при тях, ту ги изоставя. Те не са нито първи, нито последни – къщи са само, нашите къщи.
Снегът през нощта свети матово и тъмното е по-меко. След ловджийската чешма бялата сянка пак се появи и тогава аз, стъпвайки по натрупващия сняг, изтръпнал се сетих за Васил Друмев. Както се сетих за Левски, така се сетих и за Друмев – от страх.
По времето на Стамболов Васил Друмев (Търновският митрополит Климент) е бил заточен в Гложенския манастир и бях чувал, че именно тук е написал драмата „Иванку, убиецът на Асеня I”. Започнах да си припомням пиесата. Да си припомняш сюжета на театрална пиеса срещу Нова година по стръмна пътека не е лесна работа, но пък така не мислех за сянката. Припомнях си как Мария обича Иванко, как му дава ключа от царските палати и как Иванко убива Асеня. Любовна, смъртоносна история.
И се изсмях. Изсмях се главно, защото ме беше страх. И защото се сетих, че моят прадядо Йото Драганов, ветеринарен фелдшер във Враца, висок два метра и два сантиметра и тежащ сто и десет килограма, е играл във Врачанския театър през 1903 година именно Цар Асен I в тази Друмева пиеса. Смешно ми стана, като си помислих как този мой прадядо гигант е паднал на сцената и как не се е счупила сцената от мнимата му смърт. Смешно ми стана, като си помислих как този великан, ветеринарният фелдшер, се е преструвал на умрял и как дъщеря му Мария е плачела над него и е слагала върху му клонки от върба.
Като се сетих, че в пиесата царя го убиват и че неволна виновница за това е дъщеря му, ме побиха тръпки. Бялата сянка пак се появи. Сега вече аз щях да падна на сцената. Краката ми се залепиха за земята. Това е сянката на Мария от пиесата – си помислих – това е сянката на Мария.
На стотина метра от манастира обаче бялата сянка излезе на по-светло, а и снегът вече хвърляше матова светлина и видях, че това беше лисица. Красива лисица със светла козина и светла опашка – лисицата на новогодишната нощ.
Влязох в манастира и оставих компота от малини пред вратата на игумена. Майка ми винаги вместо три лъжици захар слагаше пет, така че не се страхувах, че няма да му е достатъчно сладък.
Разбрах, че магерницата е празна. Моите бивши съученици не бяха дочакали ракията, бяха набили по стаите и сигурно под тъмните вълнени одеяла се готвеха по двойки момче и момиче да срещат Новата година. Много ми се искаше да вярвам, че наистина под одеялата младата кръв и любовта са победили. Много щеше да ме е яд, ако приятелите ми бяха заспали.
Защото какво е сънят? Не е ли времето, в което ходим на работа и при Бога, и при дявола? Сънищата, красиви или кошмарни, не са ли слуги на двама господари?
Тръгнах да погледам снега и мрака от най-високата манастирска тераса в България, в света и във Вселената. Наистина няма такава висина. Докато гледах в бездната и в матовия мрак, се сетих, че там някъде, по средата на пътя за Гложене, където ме остави, а после ме посрещна бялата сянка, е ловджийската чешма. И ми светна.
Светна ми, че преди много години точно там, на чешмата, където ловджиите се събираха привечер, баща ми донесе убита от него лисица. Аз бях там и отидох, и си сложих ръката върху меката й козина и я държах, докато не усетих, че лисицата е съвсем изстинала. И видях – тогава видях как бълхите я напускат и летят като прилепи.
Изтръпнах, защото се сетих, че онази лисица беше точно такава, като лисицата от тази нощ. Извадих шишето с ракия от раницата и отпих много дълго. Долу в селото взеха да пускат ракети и да гърмят. Беше дошла Новата 1982 година.
Лошото на такива писания и балади е, че трудно свършват. Ще ти се да разбереш какво е станало по-нататък. По-нататък хората от селото продължиха да стрелят. Някой пусна в небето и една последна бяла ракета. Тя се издигна високо и пук-пук, разтвори се като мида – като бяла морска мида. Точно като бялата мида, която някога като деца намерихме при скалите до манастира. Мида посред Балкана, в скалите до манастира.
– Тук някога е било дъно на море, затова сте намерили мида – обясняваше ни учителката по география.
Аз така и никога не повярвах, че манастирът и скалите са били дъно на море. Истина е, но няма начин да повярвам. Няма начин.
Но тази ракета, която се разпука като мида, тези мои фантазии за Апостола и тази бяла лисица, и тази бяла светлина, и тази пиеса, ах, тази пиеса на Друмев – всичко ми се завъртя и аз отпих още една дълга глътка ракия.

ЙОАНОВО КРЪЩЕНИЕ

Ако сега някой ми каже, че човек може да стреля с пушка по цвете, ще си помисля, че е луд. Но някога аз го правех. Стрелях с въздушна пушка по цветя и тревички, по врабчета и гълъби, по консервни и цигарени кутии, по електрически лампи и по бесовете и щуротиите си.
Пораствах бързо, трескаво, неравно и в същото време отнесено и нежно, когато баща ми донесе въздушната пушка. Беше я купил от един международен шофьор.
– Искам да го караш по-така, по мъжки – каза баща ми и ми остави пушката.
Тази въздушна пушка промени живота ми. Нейното прищракване  и твърда пружина така са одраскали съзнанието ми, че и до днес, когато чуя щракване, се оглеждам за оловна сачма. Едва я сгъвах – пружината беше толкова здрава, че трябваше да се изправям на пети, за да я прегъна. Но пък какво облекчение и радост изпитвах, когато скършех пушката на две.
Беше донесена от Западна Германия и аз се научих да я разглобявам и сглобявам, дето се вика – с вързани очи,  да я чистя, да я смазвам, да ѝ се радвам, да я галя. Тя ми стана като по-голям брат, който ме пази и ми вдъхва кураж. Не ми харесваше само, че се казва въздушна. Някак си не можех да свикна с това, че въздухът стреля.
Показалецът на дясната ми ръка още помни спусъка. Първо обирах, както се казва, спусъка и го придърпвах до онази черта, след която е изстрелът. Една стотна от милиметъра по-назад – и е изстрелът. Пръстът ми така помни тази ничия територия, по-тънка от косъм, че сега се чудя кога, докато пиша, пръстът ми ще натисне спусъка и ще уцели тези мои детски спомени.
А бях и нежно, и отнесено момче. И четях непрекъснато. Спях на диванче, на което зад подвижно стъкло имаше книги. Стъклото беше дебело като лупа и уголемяваше и книгите, и заглавията им. Четях Йовков, плачех на всеки ред, плачех по два пъти на всеки ред на Андерсен. Макар че бях голям за приказки, само те ме правеха пораснал. Подпалих си мозъка с Достоевски. Прелиствах Евангелията, напечатани с най-ситни букви. И досега не знам защо всички евангелия ги печатат с толкова ситни букви, че едва ги виждаш. После се задъхвах при Хемингуей, събирах се и се разливах с Фицджералд. Ех, този Скот Фицджералд! Чак на гроба му във Вашингтон ходих и си донесох от там черни жълъди. Четях, докато се разсъмнеше. Тогава спираше да ме е страх, че е нощ и че от тавана върху мен могат да паднат сенки и плъхове. Докато шумоляха през нощта страниците на книгите, не ме беше страх. Само докато шумоляха.
Едно лято, сигурно съм бил в осми или в девети клас, ядох само дини, за да отслабна и духът ми да се възвиси, и възвисен да започна да пиша красиви стихове. Под красиви тогава разбирах дълги стихове. Тук ще спомена, че пишех стихове от началото на всички времена, и ще добавя, че това лято на възвисяване аз отслабнах от това, че в стиховете си тичах след пеперуди и риби, а не че ядях само дини.
Въздушната пушка обаче обърка всичко. По-точно го размести. Стрелях като луд. Изстрелвах по цяла кутия сачми на ден – по двеста. Започнах с тревите, после с тревичките, после с невидимите тревички и след седмица можех да прекършвам с оловна сачма най-мъничката зелена тревичка. Така е, щом тревата и оловото се срещнат, става счупване.
После стрелях по цветя – по мушкатото, по розите, даже  и по белия крем, от който майка ми вари сладко една година.
Стрелях по гугутки и врабчета, стрелях и пак, и пак и един ден се уплаших от себе си. Едно ранено врабче се блъсна в белите снежноизпрани чаршафи на майка ми на двора и остави върху тях червени петна. Пърхаше и се блъскаше в чаршафите и остави по тях червени петна.
„Каква красива девственост!” – започнах да си измислям аз началото на стихотворение и усетих, че съм прелял и чашата, и всичко.
Това, че съм прелял чашата, е едно, но мисля, че счупих и чашата, и водата разлях, когато стрелях и във водопад. Отидох над Гложене, където има водопад, обграден отвсякъде с меки варовикови скали, с бръшлян и здравец, и стрелях по тънката рокля на водопада. Беше валяло преди два-три дена, водопадът изтъняваше и беше фин и копринен.
Стрелях по водопада и виждах как сачмите преминават през белия му плат, през капките му и правят малки, малки, съвсем мънички цветни дъги.
А когато един по-голям мой роднина ме накара да убия съсел и да го пусна в пощенската кутия на неговата невярна любима, нямаше какво да правя повече на земята. Изстрелях се в космоса. Налях си половин лимонадено шише ром от бутилката на баща ми, взех въздушната пушка и тръгнах за манастира. Литнах по каменната пътека и сигурно съм се качил до светата обител за дванадесет секунди или за една секунда – не знам. Там, на ливадата до манастира, изпих рома и краката ми изчезнаха. Подпрях се на въздушната пушка и изпаднах в безтегловност. И там, в космоса до манастира, ми се привиждаха и врабчета, и тревички, и водопади. И спирам да изброявам какво още ми се привиждаше.
Пак кацнах на земята и се люшнах обратно по една странична пътека надолу към селото. И вървях и се люшках по тази пътека, и вървях и се люшках надолу. И както в началото на Дантевия „Ад”, се озовах „в лес тъмен, по зла чест“. Падах, плъзгах се, лазех, щях да се удавя в един пресъхнал поток – точно така, да се удавя там, където няма вода, и стигнах до пещерата „Здравковица”.
В тази пещера, разказваха старите хора от Гложене, преди векове селяните се спасили от чумата. Избягали от чумата, дошли в пещерата и се спасили. И затова ѝ казваха „Здравковица” – влезеш ли в нея, оздравяваш.
Да, ама аз влязох с пушка, а как се оздравява с пушка – не е ясно. Влязох, по-точно долазих, и легнах по гръб в огромния вход на пещерата. Сводът беше десетки метри нагоре и прилепите ми се виждаха като точки от последни стихотворения.
Заваля страховит дъжд. Чувах го как залепя небето и дърветата със земята извън пещерата. Чувах го как звъни като орган в катедрала. Е, не го чувах като орган, ама така е думата, защото аз тогава не чувах нищо, освен бученето в главата си и дъжда, който слиза отвсякъде. Последното нещо, което помня, е, че повдигнах с трепереща ръка въздушната пушка нагоре и си представих как пещерата ни превръща в едно цяло – в сталактон. Аз и пушката станахме сталактон. Това бе последното нещо, което си помислих, преди да изчезна.
Винаги съм бъркал кое е сталагмит, кое е сталактит. Кое расте отгоре и кое отдолу в пещерата – не можах да запомня. Но това със сталактона съм го запомнил, защото е само едно – от горе додолу е едно.
Спал съм часове или пък векове – не знам. Когато се събудих, дъжда го нямаше, а дерето до пещерата ревеше от високата мътна вода. Много вода течеше.
Тръгнах по страшния и стръмен бряг към селото без пътека, само със страх и пушка, на която се подпирах. Когато наближих първите къщи, седнах до водата да се опомня, а и да се успокоя, че съм слязъл.
Тогава видях златната монета. Бях чувал, че когато валят големи дъждове, водата понякога изкарва златни монети и хората ходят по дерето да ги търсят.
„Има някъде горе до „Здравковица” имане и дъждовете го отмиват. Стигат до него големите порои, загребват го, придърпват го и вземат по някоя монета от имането”, казваха хората.
Нямах сили да нося повече пушката и я скрих до една малка скала. Дъждът плисна отново. потопи ме целия, обгърна ме.
Взех златната монета и я разтърках с пръсти. Беше кална, дъждът плющеше по пръстите ми и по монетата и бавно, бавно върху нея се показа някакво изображение. Доближих монетата до очите си и видях човешки фигури.
След време стана ясно, че златната монета е с изображения на свети Йоан Кръстител и на Спасителя. След всичко, което ми се случи, бях намерил Йоаново кръщение.
Години по-късно, в София, когато разказах тази моя история за бесовете и страданията си и за златната монета на един приятел – нумизмат, той ми каза:
– Златните монети „Йоаново кръщение” са цяла серия. Те никога не са само по една.
Сигурно е така. Ама аз намерих само една. Само една намерих. А и честно казано, едва ли пак пред очите ми ще светне такова съкровище – откъде сега такива дъждове?
Такива дъждове валят само веднъж в живота.

БУДИТЕЛИТЕ СА ИМАЛИ СМЕЛОСТТА ДА КАЗВАТ „НЕ“

Но аз мисля, че първи ноември все повече трябва да води към тишина и главно към огледало. Бих го казал така – нека да си представим, че портретите на тези будители са огледало, над което ние се надвесваме. А важното е какво виждаме там. Главното е не да видим лицата си, а да се опитаме да видим душите си. Да видим какво е останало от нашите души. Когато едно дете се огледа в това огледало, то за първи път си казва „Ето, това съм и аз“. А по-възрастният човек би трябвало да си каже „Наистина ли съм аз това? Това ли остана от мен?“

АКО СЕ ЧУДИТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ НА 1 НОЕМВРИ

Точно на 1 ноември – Деня на народните будители, не бързайте да ставате рано. Ако можете, поспете още малко, още малко посънувайте.
А когато станете, идете в градината. Кажете на шипката честит празник и ѝ разкажете най-хубавия си сън. Разкажете най-хубавия си сън и на ябълката и ще видите колко красиво ще ви се стори това утро, колко разсъмнало.
На този 1 ноември влезте в гората – разходете се между дърветата и жълтите листа.Наведете се и вземете шепа листа, разгледайте ги и ще видите, че върху тях природата е изписала и букви, и знаци, и образи – изписала е и А, и Б, и Ю, и Я. Нарисувала е и образите на светите братя Кирил и Методий, на Паисий и може би на Чинтулов. Е, ако не си помагате с фантазия и с добри очи,буквите и образите може и да не се появят, но вие опитайте!
После идете до езерото и се огледайте във водата му. Вижте не само лицето си, а и душата си – вижте какво е останало от нея, вижте дали е красива. И защото днес е 1 ноември, трябва да се гледа повече и по-дълбоко. А как ще видите душата си? – Дивите патици ще ви кажат. Ще доплуват до вас и ще ви кажат всичко. Те знаят всичко, даже това, как може да се види душа – защото са птици.
После сложете цвете на паметника на някой възрожденец, писател или композитор. Седнете на някоя пейка и си завъртете любим стих в ума. Попейте си. Обадете се на приятел и го поканете на среща. Обадете се, ако можете, на някой облак, и си поръчайте дъжд.
И най-важното – спрете при уличния търговец на книги. Разровете се в кашоните му. Похвалете книгите му. Купете най-скъпата за вас. Купете книга не от книжарница, а от кашон. Повярвайте ми – ще ви стане много хубаво и леко, ще ви стане точно Първи ноември.
Като се приберете с книгата вкъщи, отворете шкафовете на библиотеката си. Помиришете въздуха и ще усетите как миришат книгите – на прах и лепило, на мастило и истории, на любов и на невъзможна любов.
И защото това е вашата библиотека, сложете книгата от кашона така, че всички други книги да я видят. Изчакайте да я приемат, да ѝ направят място и тогава…
Тогава разкажете и на книгите какво сте сънували сутринта на 1 ноември. Разкажете им най-хубавия си сън. Този сън може да е всякакъв.
Аз например на първи ноември най-често сънувам ученическата си любов и после пиша стихове до обяд.
А вие? – Вие сънувайте, каквото искате, само не забравяйте, че сънищата на 1 ноември трябва да се записват на лист. Кой какъвто има – бял, жълт, вълшебен…

ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК

На върха на ябълката една ябълчица е останала сама.
През деня е слънчице, през нощта е луна.

Аз си стоя и гледам това красиво дете.
И снегът ми затрупва очите. И снегът по лицето ми расте.

Но аз си стоя и гледам – като ябълков човек.
А снегът е детска работа. Направо си е снежец.

НОЩНА РЕКА

Приближаваш ли се нощно време към река, вървиш към нея с мозъка си, а не с очите си. Знаеш, че е някъде там, и вървиш. Краката ти затъват в пясъчни могилки, пясъкът влиза в гуменките ти – влажен и хладен. Спъваш се в камък, камъните стават все по-начесто, бодили и малки храсти се мотаят под стъпките ти.
Особено невидими са малките локвички. На двайсет-трийсет метра от брега са се плиснали. През деня в тях шават жабета, попови лъжички – щях да напиша попови лунички, и малки рибета. Тези локви са тънки като басма и през нощта буквално се диплят в нозете ти. Гуменките ти почват да джвакат.
Нощната река никога не е там, където си я оставил по светло. Какво е станало с нея в мрака не е ясно, но е слязла по-дълбоко в земята, потънала е и се е преместила към скалите на Балкана.
С нощната Вита при Гложене е така. Сигурно ѝ е студено на реката, щом се свива надолу и се завива с още мрак. Или пък я хваща страх и бяга да се притисне към скалите като дете към майка си.
Когато си близо до реката, чуваш как някой плете пуловер. Доближиш ли се съвсем, чуваш как някоя невидима твоя прабаба плете с тънки шишове – куки пуловер. Реката не шумоли, не бълбука, не тече, а леко трака като при плетене. Сигурен съм, че тъмната вода се вие, увива се, играе си около камъните и леко подрънква, сякаш стара жена плете в мрака.
Плетенето обаче се чува само ако си близо до бързеи. Само там можеш да доловиш движението от плетенето. Размотава се реката, къдри се, сякаш е кълбо, и пръските ѝ стават прежда за мокър пуловер. Чудото е в това, че този мокър речен пуловер не е тежък, а е фин, мек, ефирен и топъл. Направо можеш да си го облечеш през глава, ако си човек на метафорите. Нощно време реката винаги е топла и пуловерът ѝ е топъл.
Ако си стигнал до някой вир обаче, не чуваш нищо. Чуваш само как тишината е дълбока и може да те покрие целия, ако влезеш в нея. Чуваш дъното на вира и можеш да видиш рибите, но само в главата си. Можеш да ги видиш как спят, или по-скоро – дремят.
Не знам как хората ловят риба в река нощем, как рибите намират стръвта от въдицата и как се лутат в тъмното, вместо да спят. Къде ходят тия риби в тъмното? И досега ми е чудно и си мисля, че ако хванеш някоя нощна риба на въдица, тя трябва или да страда от безсъние, или да се е стреснала насън и да не знае какво прави.
В тъмния вир през нощта слизат много сенки, затова мракът е с много цветове. От върбите мракът се зеленее, от скалите и големите нападали камъни е бронзов, от тревата и храстите – мек и пухкав, от вятъра – палав и тръпнещ.
Спокойната вода те тегли да я преплуваш – да отидеш на среща с нея като с непозната жена. Вировете са жени – няма съмнение. Само жена може така да те вика, а да не казва нищо; само жена може да е абсолютно навсякъде около теб, а ти да забравяш името ѝ. И да я прегърнеш, и да ѝ поговориш, да се съблечете голи накрая в мрака, и да се въртите, докато премалеете.
Винаги съм се смял на тази приказка, че не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Идете на Вита през нощта и ще разберете, че това не е вярно. Вита не мърда никъде, чака те и те обича повече, отколкото обича камъчетата и рибите си. Идете през нощта на Вита и ще видите, че тя седи на брега, загърнала се е с пуловера, който е изплела, и чака. И винаги е боса. С пуловер е, а е боса. Аз никога не мога да си представя, че реката има обувки, колкото и красиви да са те. Реката винаги е боса.
Някога, преди много години, в едно горещо, трудно и бедно лято, когато си строяхме в Гложене къща, с майка и татко всяка вечер ходехме на Вита. Ходехме да се къпем и да си отморяваме душата, както се пее в песните. Майка ми носеше леген с дрехи, переше, седнала на брега, после с татко минаваха оттатък реката. Там само ги чувах до едно време. Чувах, че нещо си говорят, смеят се, чувах как баща ми пляска с ръце във вира, чувах един-два удара с крак по водата, докато плува, после – нищо – само бронзовия и зеления, и мекия, и пухкавия мрак.
По някое време откъм брега, където бяха изчезнали майка ми и баща ми, се долавяше кадифено и ситно тичане – туп-туп-туп – и тихо.Туп-туп-туп – и тихо. Сърцето ми и то – туп-туп-туп. Това са видрите, мисля си, те правят така. Те тичат така. Няма начин да не са видри – играят си и се гонят.
– Там ли сте, майко? – викам.
Никой не ми отговаря.
След малко родителите ми се връщат сияещи и въздушни, сякаш са прелетели насам над реката. Очите и зъбите им лъщят от сладка и изкъпана умора. Татко леко захапва майка за врата – закача я.
– Чухте ли видрите? – питам.
– Нищо не сме чули.
Отнякъде избликват двама серкмеджии. Беше забранено да се лови риба със серкме и затова те не смееха денем, а ходеха нощем. Знаеха, че строим къща, и ни дават риба. Дават ни все едно пари – да готви майка на майсторите. Вадят от брезентовите си торби пет-шест скобара и скобарите светят сребърно. После се чува как шляпат нагоре към бързея и как серкметата им свистят и се пръсват над водата. Ако не можеш да хвърлиш серкмето си така, че да покриеш всички сенки на реката, от тебе серкмеджия не става. А тези оловни топчета в края на мрежите сякаш са момчешки топчета. Игра – рибарска, нощна, любовна.
Като се прибираме, аз си лягам и се нося из леглото, и плувам. В главата ми е нощната река, и в корема ми е. Скърцам от чистота и от река, и от вятър. Леко потрепервам и макар че е лято, си мятам едно одеяло.
А майка е проснала прането и държи в ръката си калъпа сапун, сякаш е луна. Прибира сапуна в шкафа и лекичко скимти като видра.

ПОКРИТИЯТ МОСТ В ЛОВЕЧ

 

На моите скъпи приятели Юлияна и Ваня, Младен и Тодор, които живеят в Ловеч. И аз винаги съм с тях.

Ако някой ме попиташе като момче за какво служи Покритият мост в Ловеч, щях да му кажа: за да минавам по него и да си купя кебапчета в стария град.
Там имаше една кебапчийница, в която продаваха най-сладките кебапчета – варени. Не ги печаха, а ги варяха в една голяма тенджера с вода, докато станат прозрачни, небесни кебапчета. Магията на тези кебапчета беше, че ги варят с вода от Баш Бунар – най-големия извор в града. Разправяше се, че който пиел от него, се влюбвал завинаги в красотата на този край или в някоя мома. Аз хапвах кебапчетата, варени в тази вода, и се влюбих завинаги в кебапчетата. И в белите като лице на момиче кебапчийски питки, които вървяха с тях.
После като ученик в гимназията си дадох сметка, че Покритият мост извежда към парка Стратеш. Стратеш беше убежище на закътани поляни и на втория по големина зоопарк в България. Това, че зоопаркът беше втори по големина, винаги ме е ядосвало. Как пък не можеше по нещо да сме първи, освен по големина на люляците?
Стратеш приютяваше и стотици изгарящи от любов сърца. Едно такова сърце с ученическа фуражка бях аз, но другото, което беше с барета и което очаквах да ми е вярно цял живот, ме предаде с инструктора си по кормуване, с който често пресичаха Покрития мост с един учебен москвич. А това голямо синьо У (Учебен) върху покрива на москвича още ми виси като обеца на ухото по отношение на любовта.
След тази моя сърдечна катастрофа мостът пак така водеше към Стратеш, към полусенките, теменужките и черешките ранозрейки И към паметниците на българо-руската бойна слава. Под тях бяха гробищата на града.
Колко слава, колко спомени и колко паметници в този мой свиден Ловеч! Паметник до паметник. И един паметник най-висок от всички – на Левски.
В Париж, където и да погледнеш, виждаш Айфеловата кула. Тук виждаш Левски. И в миша дупка да се скриеш, виждаш Апостола. Никога не разбрах защо точно на паметника Левски е с леко подгънат крак. Сигурно са искали да внушат, че той никога не спира, че винаги върви. Ами ако по войнишки е застанал в команда „Свободно!”? Той е Апостол, но и той има право да се отпусне малко. Малко да се освободи от тази вихрушка, наречена свобода, невиждана от никого до днес.
Аз, разбира се, замръзвам, защото това е Левски и силата му е до небето. Но защо паметникът му трябваше да е до небето? Сигурно, за да не слезе никога и да не се върне вече в стария град на Ловеч. Ако случайно се върне и слезе да походи из Ловеч, гигантът трябва да мине през Покрития мост, а няма да може – много е висок паметникът. Да легне и да пълзи – абсурд! Това е Левски. Да си отреже сам главата – правил го е, но едва ли ще го направи пак. Затова Левски си седи там, където си е, и не помръдва. Чисто технически е неподвижен, защото Покритият мост е препятствие.
А сега нека малко да успокоим хората, които казват: „Ама как може така? Как може така да се говори за паметника на Левски.“
За Левски в България – пък казвам аз – никога не се говори. За Левски само се пее и рецитира.И му търсим гроба.Голямо търсене падна на тоя гроб. И го няма, и го няма. Може пък и да ни е сърдит. А когато един гроб ти е сърдит, как да го намериш?
Нека сега да внесем малко романтика. Ако бях поет на Ловеч, но там аз никога не бях признат за слуга на метафорите, щях да напиша: Покритият мост е чадър над камионите, които някога минаваха по него; Покритият мост е чадър и за рибите в Осъм, които от реката гледат слънцето и луната; Покритият мост е и ръкав от ризата на Ловеч (това се получи много добре). Покритият мост е път към уханията на люляците по хълмовете. И това става, ама е малко сладникаво. Покритият мост е и гъста боза, и любовна съдба. Е, това пък откъде дойде?
Ами дойде от там, че на моста някога наистина се продаваше най-гъстата боза и хората изкупиха конците на града, защото рекламата за нея беше: да я режеш с конец.
А любовната съдба на Покрития мост? За нея нямам думи, за нея трябва бинокъл. Силен военен бинокъл, за да се види.
С такъв бинокъл се беше снабдил художникът на кметството. Той следеше своята любима от скалите срещу моста – за колко време минава от единия до другия край на тази покрита метафора за връзките между хората. Мереше с хронометър времето на преминаването и ако любимата закъснееше с половин минута, правеше цветни скандали. Защото да закъснее с половин минута означава, че докато минава по моста, любовта му говори с други хора и не го обича. Ами ако говори с мъж? И тогава художникът на кметството, подобно на Ван Гог, посягаше на себе си, режеше вените си – съвсем лекичко, по-скоро се одраскваше и то пред „Бърза помощ”, пиеше по пет аспирина и се тровеше с гроздова ракия от Южна България.
Ех, този Покрит мост! Ех, този Кольо Фичето, дето го е построил! Ех, тези будни хора, дето го направили пак, когато изгорял.
Казах, че мостът е изгорял и възстановен отново, и се сетих, че веднъж началникът на пожарната ми каза, че мостът му прилича на голям маркуч, с който може да се угаси всичко – дори и река Осъм, ако случайно водата се запали.
Иначе аз винаги съм знаел, че Покритият мост е най-красивата част на Ловеч, че е главата и умът на града, че е душата му.
И чадър за рибите, разбира се, които много мразят да се мокрят в Осъма, когато вали дъжд.