Skip to content

МАРТ

МАРТ

Преди да дойде пролетта,
аз искам да ти кажа,
че до есента е нищо време –
едно насапунисване на нивите с мъгла
и после лятото,
което бръсне стръковете,
по-високи от вселена.

Аз искам да ти кажа още и това,
че пролетта е нищо повече
от нашата замаяност –
едно насапунисване на младите коси с мъгла
и после лятото.
И тихата река
накрая.

Преди да дойде пролетта,
аз искам да ти пожелая
един щъркел –
по-бял от цъфнала
в градините мъгла
и разточително красив,
и безпределно дълъг
щъркел.

МНОГО БАВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Това, което пиша много бавно,
е моето свидетелство за съвместимост
с другите пространства.
Заслужих го с кръвта
на сняг,
на капка
и глухарче.

Заслужих го,
защото завалях
обратно на притеглянето на земята
и бях снегът,
който затрупва плахата звезда,
и капка бях,
която става по-голяма
от река върху небето.
И бях глухарчето
и цялата му прелест.

Това е моето свидетелство
за изумителна несъвместимост
на живота с мен…

Това забавяне на говора и буквите,
това космическо изчезване
на чувството
за логика и стих
е цялото усилие
да не изгубя никога представата
за сняг,
за капка
и глухарче.

И ето, казвам сняг –
и мисля за перцата на кокошчиците в двора,
и казвам капка –
и преглъщам времето,
и казвам,
че глухарчето
е къдрав албинос върху поляната.

И казвам,
че докато пиша много бавно,
все още съществува някаква надежда
за снега,
за капката
и за глухарчето.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ù е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер в петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ВЕЧЕР

Да бях експерт по смърт,
бих си помислил,
че кръвоизливът
в очите ми е вино –
капки вино.
Какви прекрасни чаши са очите!
Изпълват се полека с хоризонт
и с възхитителна самотност
се изпълват.

Какви прекрасни чаши са очите –
когато ангелът ги пълни
с капки вечер…

ЦЕЛУВКА

Това движение,
с което ме целуваш,
напомня на приплъзване 
на лодка.
Усещам влагата,
ветреца,
хоризонта,
веслата на ръцете ти
усещам.

Ти ме целуваш
чак до бреговете,
до гласните ми струни
и небцето.
А по небцето винаги изгряват
съзвездия
от капчици
и звуци.

В целувката ти има
малко езеро –
с вълни
и кръгове
и с хлад по дъното.
И с няколко внезапни очертания
на спомени
от минало задъхване.

Задъхвам се,
защото ме целуваш,
като разместваш
цялото пространство.
И между нас единствено остава
вкусът на езерото,
слязло от небето.

Целувката ти
има цвят на лодка,
изпръхнала от толкова усилия –
да ме целуваш
и да приближаваш
навсякъде,
където ме обичаш.

ГРАНИЦА

Не може да е нищо повече от гравитация на думи –
си мисля,
докато умирам толкова изящно.
Нехайното спокойствие на светлината
и тишината в тялото,
и блясъкът на кръгове в пространството
са само гравитация.
Не може да е нищо друго.

Това си мисля,
докато пътувам някъде,
където ягодите и невените
са моето съзнание,
където хоризонтът е в зениците.
Където има всичко,
всичко,
всичко
и продължително отсъствие
на форми.

Конкретиката е отсъствие на форми –
си мисля,
докато умирам обаятелно.
И хей така – за да повярвам,
че в безсмъртието липсва логика,
отивам да погледам
как от думите валят снежинки
и как затрупват моето съзнание –
като дете на пейка.

Николай Милчев

МОМИЧЕ

Защо, Господи, точно тези моменти са сини –
осмукани,
кръгли 
и залезни?
И защо, Господи,
спусна по кожата ѝ къпини,
и защо я обу с теменужени сандали?

Защо, Господи, роклята ѝ е лавандулова
и защо има толкова облаци
по презрамките?
Тебе питам, Господи,
а тя ме е чула
и се прави на синьо камъче,
край пътеката паднало.

Това камъче, Господи, ми боде по ходилото
и аз спирам
и говоря
на това камъче остро.
По небето синилките са се изтрили,
но по кожата ѝ е пълно
с изумителни острови.

И по кожата ѝ е пълно с есенни гроздобери,
с есенни минзухари
и аквамарини.
Защо, Господи,
това изумление не го намерих,
преди да се роди,
за да му дам име?

И да му нарисувам едно синьо мънисто –
като него търкалящо се
от небето
в реката.
Обичам я, Господи –
като вечер разлистена,
в която е ту дълбока,
ту моя
косата ѝ.

ЗИМА

Въпрос на темперамент е
или пък на конци –
си мисля, 
като гледам
как снегът закърпва
всички кръпки в долината.
Вали с изящна точност.
И блести.
И прави бял тегел
по бреговете на реката.

Снегът е като майка ми –
и плах, и мек.
И колкото да гледам,
няма никога да видя
как този сняг зашива
ръкавиците на снежния човек
и слиза със снежинките в реката,
и е тиха мида.

Въпрос на красота е
или може би на студ,
щом двете патици в реката
ми изглеждат сребърни
и щом по-синята от тях остава тук,
а по-далечната изчезва
в други измерения.

Или пък е въпрос
на сетива и на талант
с едно перце да нарисуваш
цялата картина.
Снегът е повече от всичко
и е разпилян,
и е кристално същество
от хиляди години.

И ако там в началото бе сняг
и долина
и кръпките изчезнаха,
и всичко беше тихо,
сега си мисля –
трябва ми река,
за да запиша по леда ѝ
тези стихове.

ОБЯСНЕНИЕ В СНЯГ

Свиквам, а това се превежда с едно дълго не съм.
И не съм обещавал да мисля, че мога.
Вчера бях молекула – от снежинка, която с гръм
се лепи на носа и блести на снежинките с Бога.

Беше време за сняг… Но да свиквам с киша не съм обещал.
Аз съм зимна пчела и за мене снегът е ванилия.
Затова паля печката и жужа край червения чай,
и си мисля за шала с издължена от усилие линия.

Само зимата има този навик – да се връща назад.
Затова като раци всички преспи ми идват на гости.
И леглото е зима… И е ничий кристалният плат,
и е само далечно… А пък бях обещал да е просто.

Боже мой, ще затъна в заснежени слова.
И съвсем ще забравя да ти кажа – не искам.
Искам всичко… Даже вятъра в твойта глава,
даже млечния зъб под език на лисичка.

Искам толкова много, но не съм обещавал съвсем.
И съвсем ненадейно няма как да пропусна,
че снегът си дойде… И сега си говори с мен.
И нали си го знаеш – мисли с твоите устни.

TENGO MIEDO

Tengo miedo, tengo tanto miedo,
a morir… Porque no sé
qué haré allí sin ti.
Dicen que al principio de la muerte
hay un bosque,
y yo pienso
que en el bosque
hay dos fresas
y una de ellas
te daré.

Dicen
que al principio de la muerte
hay un río.
Y un barquero,
que lleva las almas allí.
Y yo pienso –
en la barca hay dos peces,
y uno de ellos
te daré.

Me da miedo morir,
cuando casualmente no estés en casa.
Y nuestra casa está en todas partes
donde tú estés.
Dicen,
que al principio de la muerte
hay silencio.
Y yo pienso
que el silencio es la ausencia
de tu nombre.

Dicen que cada amor
tiene su muerte.
Allí está, la mía viene y se parece
al silencio,
al pez
y al jardín de fresas.

Tengo miedo,
a seguir escribiendo,
porque esta vez
temo mucho más
el que
no estés.

Tengo miedo de cada palabra,
sobre todo de una
que solo tú puedes
decir con tus labios.
Y tengo miedo
que si la muerte la oye
comprenderá
lo que me quieres
y no te dejará
venir
conmigo.

Превод на испански: Мила Милчева