Такива жени аз наричам плъхчета. Красиви, смалени, лъскави зверчета. Помня ги още като момичета – отнемаха гаджето на приятелката си, бяха близки с класната, събираха пари за екскурзии, на които така и не ходеха, рисуваха пейзажи с водни бои. И се обличаха в черно и бяло.
Лесно влизаха да учат висше. Висшето образование ги караше да си купуват обувки с високи подметки и да се гримират така, че хем да са гримирани, хем да не личи. След време се женеха по любов – по-точно по невъзможно друга любов. Раждаха деца и временно се оттегляха в кухните на майчинството и при пейзажите, които гледаха само от прозореца.
Тези красиви зверчета винаги се отдават на изкуство. Каквото и да работят, те се отдават на изкуство. Душата им е там. Вече рисуват толкова добре пейзажи, че правят първата си изложба във фоайето на читалището, после в някоя галерия около Докторския паметник, после в Българския културен център в Скопие или във Виена.
Зверчетата имат памет за това, кои са, откъде са и какъв е бил животът им, единствено преди да седнат на обяд, само преди да седнат на обяд. После не си спомнят нищо, после дълго си почиват от паметта си следобедно.
И се издигат в службата, в кариерата, в изкуството. Издигат се – защото са лъскави и с мека козина. Те винаги са спуснати с парашут в света и са учудени на света. Родили са се преди миг и никога нищо не знаят, никога нищо не следят и любимият им отговор е: „Така ли? Нима?“
Благодарността е като миша отрова за плъхчетата. Те никога нищо не дължат, дори се гневят на тази мисъл, свят им се завива, треперят, страх ги е от миналото. И накрая решават – нямат минало, няма минало.
Според тях миналото е днес, а ще е още по-добре, ако е утре.
Те стават любимци на фейсбук, продават картините си във фейсбук, и разбира се – отиват да живеят в Солун. Отиват да живеят в Солун, защото там е античност, южно слънце, море и най-вече – кораби. Кораби, на които могат да се качат и да отплуват към нови брегове, към нови пейзажи и към нови изложби. И към нови капитани.
От известно време плъхчетата имат любим игрален филм. Във филма хората се смаляват. Доброволно се смаляват, защото разбират, че така, както е тръгнало, на Земята няма да останат нито земя, нито въздух, нито нищо. Смаляват се хората, стават по един сантиметър големи и заживяват в градове от по десетина метра. И се обичат, и са щастливи.
Любима сцена на плъхчетата е, когато във филма изнасят под стъклен похлупак такива смалени хора, които махат към публиката и сияят. Хем са малки, хем са под стъклен похлупак, хем сияят.
Плъхчетата гледат този филм, само за да правят обратното.
После четат „Палечка“.