Skip to content

Николай Милчев Posts

СНЕЖЕН ЧОВЕК

Ти си чувала, че някой ще се хвърли за тебе в огъня…
А аз ще се хвърля за тебе в снега –
ще се хвърля, защото нищо друго не умея да правя,
освен да държа снежинките за ръка.

Студено е, после по-малко, после вече не е студено
и вали бяла и продължителна лекота.
И ми е леко, че може да мине цялото мое време,
а аз да държа снежинките за ръка.

Някъде гори огън и хората ходят за дърва и се връщат,
а аз очаквам да продължава да вали все така.
Очаквам да стана снежен човек и да си направя къща
от снежинки, по-големи от малки деца.

Очаквам ти да не помниш, че имаш палто и пуловери,
защото аз ще ти подаря толкова прекрасен шал,
че когато стане пролет, ти да видиш, че вече е пролет,
а аз нищо от пролетта да не съм разбрал.

ПЛЪХЧЕТА

Такива жени аз наричам плъхчета. Красиви, смалени, лъскави зверчета. Помня ги още като момичета – отнемаха гаджето на приятелката си, бяха близки с класната, събираха пари за екскурзии, на които така и не ходеха, рисуваха пейзажи с водни бои. И се обличаха в черно и бяло.
Лесно влизаха да учат висше. Висшето образование ги караше да си купуват обувки с високи подметки и да се гримират така, че хем да са гримирани, хем да не личи. След време се женеха по любов – по-точно по невъзможно друга любов. Раждаха деца и временно се оттегляха в кухните на майчинството и при пейзажите, които гледаха само от прозореца.
Тези красиви зверчета винаги се отдават на изкуство. Каквото и да работят, те се отдават на изкуство. Душата им е там. Вече рисуват толкова добре пейзажи, че правят първата си изложба във фоайето на читалището, после в някоя галерия около Докторския паметник, после в Българския културен център в Скопие или във Виена.
Зверчетата имат памет за това, кои са, откъде са и какъв е бил животът им, единствено преди да седнат на обяд, само преди да седнат на обяд. После не си спомнят нищо, после дълго си почиват от паметта си следобедно.
И се издигат в службата, в кариерата, в изкуството. Издигат се – защото са лъскави и с мека козина. Те винаги са спуснати с парашут в света и са учудени на света. Родили са се преди миг и никога нищо не знаят, никога нищо не следят и любимият им отговор е: „Така ли? Нима?“
Благодарността е като миша отрова за плъхчетата. Те никога нищо не дължат, дори се гневят на тази мисъл, свят им се завива, треперят, страх ги е от миналото. И накрая решават – нямат минало, няма минало.
Според тях миналото е днес, а ще е още по-добре, ако е утре.
Те стават любимци на фейсбук, продават картините си във фейсбук, и разбира се – отиват да живеят в Солун. Отиват да живеят в Солун, защото там е античност, южно слънце, море и най-вече – кораби. Кораби, на които могат да се качат и да отплуват към нови брегове, към нови пейзажи и към нови изложби. И към нови капитани.
От известно време плъхчетата имат любим игрален филм. Във филма хората се смаляват. Доброволно се смаляват, защото разбират, че така, както е тръгнало, на Земята няма да останат нито земя, нито въздух, нито нищо. Смаляват се хората, стават по един сантиметър големи и заживяват в градове от по десетина метра. И се обичат, и са щастливи.
Любима сцена на плъхчетата е, когато във филма изнасят под стъклен похлупак такива смалени хора, които махат към публиката и сияят. Хем са малки, хем са под стъклен похлупак, хем сияят.
Плъхчетата гледат този филм, само за да правят обратното.
После четат „Палечка“.

ПРИКАЗНО

Куп неща ми трябват – конче и череша,
гребенче от вятър, за да си ги реша.
Трябва ми и песен – като костенурка.
Плавна и огромна – бяла, лунна хурка.
Да преда на нея приказки червени,
кончета, череши, сенки на елени.
И от редовете да ми става вкусно,
сякаш че разказват бабините устни.

ПОЕТ

Честит празник на Андерсеновите вълшебства и фантазии. Честит празник на хубавите детски книги, които не знаем колко са хубави.

ПОЕТ

Ако щъркелът пише стихотворение,
сигурно ще каже ето така:
Пролет е,
жабите имат хрема
и кихат.
И аз не мога да спя през нощта.

И защото е модерен поет, вместо препинателни знаци
ще капне в стиховете капки за нос.
Пролет е,
жабите кихат
и светят акации
в тази възпята от щъркела нощ.

СЛЪНЧЕВИ ПЕТНА

Слънчевите петна са слезли от горе, от върха на дърветата –
скочили са слънчевите петна на земята
и сега мигат, и светят.

Приличат на златни локвички, на жълтъци, на окъпани гъби,
приличат на слънчеви въртележки,
в които си се изгубил.

Ако погледнеш в очите им или идеш при тях
и ги пипнеш,
ще поникне минзухар, после лято, после есен,
после залез от тях ще поникне.

Ще те парне едно огънче, после друго и трето
и слънчевите петна, които са само на слънцето,
ще си идат в небето.

ПРОЛЕТ

Между лилавите теменужки
листче бяла хартия свети.
Листче е, ама наужким…
И пеперудата литва в небето.

ВСИЧКО Е МОЕ

Казват ми непрекъснато, гледам и чета непрекъснато, че всичко е мое.
Моя е месарницата на моята улица – с каймата и изкуствените плодове между месото.
Моя е разширяващата се Вселена. И обратната страна на Луната.
Моя е банката. И другата банка.Мои са и ръцете, пъхнати в джобовете ми.
Моя е телевизията. Там хората са едни и същи, а ми казват, че съм аз.
Мои са всички аптеки и лекарства, най-вече лекарствата за сърце.
Магазинът за цветя също е мой. Чудя се само кои цветя ще ми приличат повече – червените, белите или хоризонталните.
Завинаги мой е страхът да не ми откраднат прането от терасата или да ми откраднат надеждата, че това няма да се случи.
Мои са автобусите и трамваите, които са или психиатрии, или гардероби за дрехи втора употреба.
Моя е националната лотария с нейните много-много нули.
Моя е гледката от прозореца – със синкавите снегове по Витоша и с клошарите, които пият патрончета в градинката.
Мое е стихотворението, което може би ще напиша, ако някой ми се обади по телефона просто така.
Моя е теменужката, която е само на пролетта.
Мой е пласмасовият стол, на който седя на брега, а реката долу я няма.
Моя е библиотеката, за която се чудя как не ми е паднала на главата и как не ме е затрупала.
Мое е и кучето, оставено от баща ми. Но за кучето не се знае нищо от години.

ПРОЛЕТНА РЕКА

Река със зелени камъни. Реката ги облива, облива.
На брега – зелено гущерче и един стрък коприва.

Пясък и стъпки в пясъка – на кози и на козарче.
Козарчето е кученце – шарено меко зарче.

Няколко жаби зелени, големи като планети.
И само една мушица край шапката на момчето.

И една река, която на своя бряг е седнала
и си люлее сандалите, и си съблича фланелата.

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Преди години слънцето светеше на петна.
Грееше гривата ми и хълбоците – нали бях конче.
Скок-подскок,
скок-подскок…
А вечер една жена
къпеше със слънчева вода своето конче.

Преди години слънцето си лягаше рано да спи –
доспиваше му се от тичане нагоре-надолу.
Едно, две, три,
едно, две, три –
и кончето скача в легена голо.

После в леглото – като в дълга ливада,
луната свети – и тя на петна.
Поспри се, конче, заспивай, мама…
И не заспивай…
И нани-на…

ИГРА

Какво друго да кажа, освен че едно куче
тича по хълма и гони заек?
Здрачава се. И след малко ще бъде изключено
осветлението на небето и осветлението в стаята.

В тъмното мога да си разглеждам шапката.
И пръстите мога да си разглеждам в тъмното.
Още няколко минути и заекът ще е стигнал
на края на думите и на края на хълма.

И какво друго да кажа, освен че кучето
тича от единия до другия край на листа?
След малко осветлението ще бъде изключено
и аз ще си легна, за да не мисля.