Skip to content

ТВОЕТО РАБОТНО ВРЕМЕ

Ти идваш точно всеки ден на работа,
за да изчезваш и да ходим някъде –
в кафеени плантации,
в пространства,
където кофеинът ни закриля.

В сладкарниците с ментови прозорци
е пълно само с наши отражения.
Обичам как говориш на врабчетата
не просто час,
а час и половина.

Обичам как пристигаме на ъгъла,
който живее в други траектории.
С теб сянката ми
има биография –
по-дълга от протегнатите улици.

Ти никога не си намираш работа,
различна от това, да бъдем двама.
И затова работното ти време
е от очите ми
чак до устата.

Ти никога не си поиска отпуска,
защото си безсилна да ме пуснеш.
Обичам да ме водиш
в други сънища,
а нашите ги гледам само с тебе.

Обичам да си всеки ден на работа
и нощем да живеем от безсъние.
Прекрасно е, че имаме будилник,
който не помни
колко е часът.

ЮЖЕН ГРАД

Нуждаем се от този южен град,
сред който ние сме пристигнала изневиделица.
И се нуждаем от река,
за да не се налага повече да ходим по земята.
Нуждаем се от нарове,
опрели облите си същества в прозорците.
И се нуждаем от прозорец,
който гледа
как с тебе идваме при есента.
Нуждаем се от няколко смокинови черти,
за да си нарисуваме
изящни извинителни причини.
Една от тях са дрехите, които всеки път
ни казват колко им е трудно да се гледат.

Обичаме се,
колкото да се залутаме съвсем
и да не можем да отидем пó на юг от себе си.
Ще захладнее,
щом оранжевата котка
затрупва сянката си с паднали листа.
За този южен град е лесно да е жив,
но ние ще сме само прелетни,
ако не забележим,
че имаме единствено
два есенни следобеда.

И трябва да решим –
след кой от тях ще завалят снежинки.

ПАУЗА

Живея там,
където са очите ми,
където има думи за запомняне.
И в цветните вихрушки на кориците
прочитам
най-високото листо.

Протягам се,
за да докосна смисъла,
а той е в простото и бавно изречение.
И като гледам
как го пише охлювът,
оставям думите да си починат.

ГРАФИКА

Бял кон в реката… Сенките полират
пръхтящия и жаден мрамор.
Бял кон в реката… И една голяма
върба –
със свечерена грива.

Докато конят пие и се стапя,
върху гърба му светят черни мрени.
Бял кон в реката… И две разпилени,
черни кобилки
някъде нататък.

НА ЪГЪЛА

Аз ще напусна работа завинаги,
за да те чакам,
като свършваш работа.
И ще оставам с часове на ъгъла
в изтръпнало от сенки нетърпение.

Нима съм тъмният бръшлян на къщата,
която бавно
се превръща в болница.
Не разрешавам да вървиш по улици
с обувки,
на които друг е двойникът.

Аз те обичам повече от времето,
когато имената ни ги нямаше.
Лекувай моята непоносима логика
с присъствие
от други измерения.
Аз съм напуснал всичките си стихове
и всичките си работи и рими.
Ела си рано,
за да съчиняваме
мелодии за рибите в градината.

Не се плаши,
че пишем биографии,
като рисуваме с ръце по водопада.
Аз ще те взема в шест без много малко,
за да ти кажа
да отидем някъде.

ПОСОКИ

Не съм се качвал на небето.
Никога…
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.

Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.

Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.

След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
на запад и навсякъде.

И ми е хубаво така,
че ми е лошо.

СРЕЩА

Ти миришеш на отворен прозорец,
защото идваш винаги отнякъде.
И точно в тази липса на конкретност
са мъчните
благоухания.

Прозорецът, разбира се, е рокля,
която аз забравям да затворя.
В градината пониква ментов охлюв
и гледа
към косите ти нагоре.

НЕ МИ ЗВЪНЕТЕ

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете, че мама е…
Недейте! Мама е добре.
И като посади картоф в градината,
пониква облак,
и като посади картоф в градината –
цъфти стихотворение,
и като посади картоф в градината –
узрява вишна.
Не ми звънете, мама е градина…

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете,
че нашата кокошка мъти не на полога,
а в шапката на татко.
И като си излюпи пиленца,
те се разхождат върху облака,
и като си излюпи пиленца –
те рецитират стихове,
и като си излюпи пиленца –
те са с очи на вишни.

Не ми звънете –
татко ми си идва
и сигурно ще си потърси шапката…

Не ми звънете – мама е градина,
а татко ми – все още гологлав,
върви и си подритва сянката.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ПО-НАТАТЪК

Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.

Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.

Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.

Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.