Skip to content

МЕТРО ДО ЛЕТИЩЕТО

Пътувам всеки ден с метрото към летището –
не да отида някъде, а да ме няма.
И ме ядосват спирките, защото
за половин минута пак съм тук.

Отивам всеки ден с метрото до летището,
витая си, изчезвам и се стапям.
А колко са отчаяни вратите
с това прозяване и щракане на челюсти.

Измислям си красиви оправдания,
че може би в метрото плуват облаци.
И че в една от раниците нося
не парашут, а томче стихове.

Измислям си такива разписания,
които да са абсолютно луди.
И да ме чакат, като закъснявам,
защото аз живея много бавно.

Пътувам всеки ден с метрото до летището
и слизам на летището, и се мотая…
А пък метафората за подземията и небето
е толкова естествена, че я забравям.

СЕЗОНИ

В четвъртък
винаги започва
есента на седмицата.
И ми изглежда есенно това
натрупване
на понеделник,
вторник,
сряда…

След есента е петък.
Петък е сезон,
през който се мълчи
и се притихва.
А после има две снежинки –
така нехайни и ефирни,
че ми се плаче
от умора.

И няма как
да си почина в събота,
защото след неделя
се стопявам
като една
и като две
снежинки.

В такава седмица
си струва да попитам
къде са пролетта
и лятото,
за Бога!

ПРЕЗ ЛЯТОТО

През лятото спя на отворена врата
откъм балкона.
И в стаята е пълно с тъмен климат
на някакви изгубени сюжети,
на някакви отломъци от книги
и намерения
да си ги спомня утре.

През лятото си лягам и се плаша,
че под клепачите ми има изречения.
Ах, тези летни изречения
без дрехи,
които няма как да прочета.

През лятото спя на отворена врата.
Каква метафора –
че винаги съм някъде.
И точно в пет,
преди дрезгавината
си мисля колко е лилаво всичко
и колко е лимонено.
И рано.
Откъм балкона винаги е рано.

ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ В ДЪЖДА

***

– Къде отиваш в този дъжд –
попитах рибата. – Къде отиваш?
– Отивам на брега,
да си поплувам.
И да погледам
как расте реката.
И да погледам
как расте тревата.
И да погледам
още нещо
как…

***

Несъвместими като риба и чадър,
вървяха те
в дъждовния следобед.
Тя скочи в една капка
и изчезна…
Той беше тъжен,
че ръкавът му е мокър…

 

НАРИЧАЙ МЕ

Наричаш ме ветроходец.
А пък аз не съм виждал море.
От години седя под дърветата
и слушам реката.
И си мисля,
че когато се наслушам добре,
ще видя как едно от листата
ходи по вятъра.

И ще видя как едно от листата
върви по вода.
И отива да пипне
хоризонта и плажа.
Наричай ме както искаш…
И ми разкажи за това.
Аз едно камъче
ще ти разкажа

ЕСЕН

В София има много аптеки –
повече от улиците, които водят към тях.
А на нашата улица едно листо прежълтява полека
и ме е страх за него, и ме е грях.

Грях ме е, че от толкова аптеки в София
и от толкова много аптеки в света
няма нито една да излекува листото,
прежълтяло от светлина.

ДЪЖД

И се питам защо този дъжд
пада точно така – по очи.
И защо прави всичко това 
с такава смиреност?
И се сещам,
че дъждът е набожен.
И когато вали,
се моли в нозете
на всички растения.

КАКВО ПРАВЯ ПРЕЗ ЛЯТОТО

Карам си детството вкъщи – само толкова.
Освен че нямам гланцова хартия
и ножичка
и никаква представа
какво ще правя с тях, ако ги имам.

Освен това, че имам равновесие,
с което ходя всеки ден при цветето
и му поливам, за да си измие
косите
и да бъде хубаво.

Освен това, че нямам намерения
освен разхвърляните пуканки навсякъде.
Не знам защо, но пуканките винаги
са ми напомняли
на сняг в паница.

Освен това, че имам нова работа,
с която си изкарвам много трепети.
Изкарвам си и въздуха понякога,
докато скачам от леглото в стаята.

Карам си детството вкъщи – всяко лято.
Понякога говоря с теб по телефона.
Тогава ти разказвам, че ми трябват
не ножичка и гланцова хартия,
а няколко представи.
Само няколко.

НАОКОЛО

На края на алеята живеят две дървета.
Понякога си казват няколко листа,
понякога си казват няколко снежинки.
Понякога не казват нищо повече
от мараня наоколо.

А иначе наоколо не е далече.
Дори се чува, като си помислиш.

ПЧЕЛА В МЕТРОТО

Пчела в метрото.
Сигурно е слязла по парфюмите…
Жените имат тази съкрушителна способност 
да ухаят
и да увличат същества след себе си –
дълбоко,
съвършено
и замаяно.

Жените се страхуват от пчели
и затова косите им са толкова тревожни.
Но те ухаят на далечина
и се страхуват едновременно
във всичките посоки.

Пчела в метрото
означава лято.
И още –
капка електричество в прозорците,
и още –
капка електричество
навсякъде.

Метрото стига
до последната липа на космоса.
А там жените имат
съкрушителна способност
да ухаят
и да увличат
всякакви крилати същества
след себе си.