Докато гледам как вали
над разграфения пейзаж
и как се плъзга
по квадратите на черно-бялата алея,
си мисля, че снегът играе шах.
Но само с бели фигури,
които се стопяват.
Николай Милчев
Писател
Докато гледам как вали
над разграфения пейзаж
и как се плъзга
по квадратите на черно-бялата алея,
си мисля, че снегът играе шах.
Но само с бели фигури,
които се стопяват.
Валиш от дни.
И от не зная колко
денонощия валиш.
Сърцето ми е вир-вода.
Но ти и не помисляш
да го изсушиш.
Защото си единствената
оцеляла облачност,
която после бавно
ми суши косата.
Отслабнала си много тази нощ.
Смалила си се в тениската ми,
с която спиш –
защото нейните ръкави от памук
са се протегнали
и стигат до прозореца.
Отслабнала си повече от всеки път.
Смалила си се в тениската
с мои отражения.
И докато се залисвам
с парата на чая,
върху прозореца се свива котка с дрехи.
Николай Милчев
Ти идваш точно всеки ден на работа,
за да изчезваш и да ходим някъде –
в кафеени плантации,
в пространства,
където кофеинът ни закриля.
В сладкарниците с ментови прозорци
е пълно само с наши отражения.
Обичам как говориш на врабчетата
не просто час,
а час и половина.
Обичам как пристигаме на ъгъла,
който живее в други траектории.
С теб сянката ми
има биография –
по-дълга от протегнатите улици.
Ти никога не си намираш работа,
различна от това, да бъдем двама.
И затова работното ти време
е от очите ми
чак до устата.
Ти никога не си поиска отпуска,
защото си безсилна да ме пуснеш.
Обичам да ме водиш
в други сънища,
а нашите ги гледам само с тебе.
Обичам да си всеки ден на работа
и нощем да живеем от безсъние.
Прекрасно е, че имаме будилник,
който не помни
колко е часът.
Нуждаем се от този южен град,
сред който ние сме пристигнала изневиделица.
И се нуждаем от река,
за да не се налага повече да ходим по земята.
Нуждаем се от нарове,
опрели облите си същества в прозорците.
И се нуждаем от прозорец,
който гледа
как с тебе идваме при есента.
Нуждаем се от няколко смокинови черти,
за да си нарисуваме
изящни извинителни причини.
Една от тях са дрехите, които всеки път
ни казват колко им е трудно да се гледат.
Обичаме се,
колкото да се залутаме съвсем
и да не можем да отидем пó на юг от себе си.
Ще захладнее,
щом оранжевата котка
затрупва сянката си с паднали листа.
За този южен град е лесно да е жив,
но ние ще сме само прелетни,
ако не забележим,
че имаме единствено
два есенни следобеда.
И трябва да решим –
след кой от тях ще завалят снежинки.
Живея там,
където са очите ми,
където има думи за запомняне.
И в цветните вихрушки на кориците
прочитам
най-високото листо.
Протягам се,
за да докосна смисъла,
а той е в простото и бавно изречение.
И като гледам
как го пише охлювът,
оставям думите да си починат.
Бял кон в реката… Сенките полират
пръхтящия и жаден мрамор.
Бял кон в реката… И една голяма
върба –
със свечерена грива.
Докато конят пие и се стапя,
върху гърба му светят черни мрени.
Бял кон в реката… И две разпилени,
черни кобилки
някъде нататък.
Аз ще напусна работа завинаги,
за да те чакам,
като свършваш работа.
И ще оставам с часове на ъгъла
в изтръпнало от сенки нетърпение.
Нима съм тъмният бръшлян на къщата,
която бавно
се превръща в болница.
Не разрешавам да вървиш по улици
с обувки,
на които друг е двойникът.
Аз те обичам повече от времето,
когато имената ни ги нямаше.
Лекувай моята непоносима логика
с присъствие
от други измерения.
Аз съм напуснал всичките си стихове
и всичките си работи и рими.
Ела си рано,
за да съчиняваме
мелодии за рибите в градината.
Не се плаши,
че пишем биографии,
като рисуваме с ръце по водопада.
Аз ще те взема в шест без много малко,
за да ти кажа
да отидем някъде.
Не съм се качвал на небето.
Никога…
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.
Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.
Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.
След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
на запад и навсякъде.
И ми е хубаво така,
че ми е лошо.
Ти миришеш на отворен прозорец,
защото идваш винаги отнякъде.
И точно в тази липса на конкретност
са мъчните
благоухания.
Прозорецът, разбира се, е рокля,
която аз забравям да затворя.
В градината пониква ментов охлюв
и гледа
към косите ти нагоре.