Харесва ми
да гледам бронзовия ти медал
по скок на дължина в училище.
Виси си на стената като минало величество.
И аз си мисля –
по нозете ти личи,
че скакалците са изящни същества,
че скакалците са величествата на градината.
Харесва ми
да гледам черно-бялата ти снимка
на брега на океана.
По-точно на брега на Дунава,
по-точно на брега на ручея,
по-точно на брега на капката.
И аз си мисля –
по косата ти личи,
че капката и океанът са в косата ти
и можеш да ги срешиш с дървен гребен,
ако е от вятър.
Харесва ми
да ми разказваш глупости –
като това, че обожаваш как кокошките
си снасят снежни топки
винаги, когато им е топло;
как си измисляш думички от плат
и после роклите им цяла нощ приказват,
как винаги, когато са те пращали за хляб,
си идвала с две топли книги от книжарницата,
а после си четяла приказки за обед.
Харесва ми,
че бронзовият ти медал
е скочил повече от сребърния
и от златния,
че черно-бялата ти снимка
е направена от толкова вода
и че изящните ти глупости
са по-добри от всичките стихотворения,
които пиша –
а те понякога са толкова добри.