Да можех своя тих поклон да поднеса на Господ,
аз като старец от Атон бих си мълчал и постил.

Върху маслиново листо не бих молитва писал,
а в просто ръжено тесто бих слушал хляба клисав.

Бих гледал как нощта седи сред църквата дълбока
и как за белите бради небето е посока.

Навярно бих издялал кръст в една килия бедна,
защото моят стих е къс. И трябва да изчезне.

Защото моят глас е ням, аз няма да го пращам
в зеления, разцъфнал храм, който издига храстът.

И никога не бих посмял да търся още думи,
защото Бог ме е създал и вече ме сънува.

Бих ръкоделствал всеки ден, бих правил броеници.
И като старец осенен бих се усещал никой.

Ако спечеля с много пот едни добри сандали,
ще ида в другия живот – косите му да галя.

И с много прости сетива ще гледам да усетя
как Господ в меката трева до мравчицата свети.

А може би това е дял от по-високо време?
Един кълвач е просиял и пише вместо мене.

Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.

В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.

Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.

Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.

Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
щом не помръква повече от хиляди години.

Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.

Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.