Точно сега си го мисля, защото
сега го видях на небесния свод –
залезът е рана под окото,
намазана с йод.
Писател
Точно сега си го мисля, защото
сега го видях на небесния свод –
залезът е рана под окото,
намазана с йод.
Когато дават показания, снегът и поезията оставят само бели листи.
Когато се разхождам с теб,
забравям по едно стихотворение.
Забравям куфара си,
в който носех облаци,
градината с череши
и реката.
Забравям слънчогледите –
те винаги са ми приличали
на мравки в кошница.
Или на много мравки
в жълта кошница.
Ще ти призная нещо удивително –
когато се разхождам с теб,
забравям името на книгите,
които съм прочел.
Забравям си граматиката –
с нейната градинска
и ужасна подреденост.
Забравям даже,
че да ти напиша името,
ми трябват повече
от всички букви в азбуката.
И затова е най-естествено
да не помръдваме…
И да не ходим
съвършено никъде,
освен до края
на отблясъците в стаята,
които се прескачат
като зарчета.
Гледам щъркелите и техните пръснати легиони по нивите край пътя и си мисля: Август е тъжният император на щъркелите.
Сега, когато през прозореца си гледам
графики на птици,
си мисля колко е велико,
че са нарисувани от никой,
и колко е велико тяхното усилие
да кацат на прозореца.
Това са само птици. Нищо повече.
Той преподаваше уроците си
по красиво пиене
в градината.
В градината на ресторанта дърветата
са винаги следобедни
и пълнят чашата му с толкова прохлада,
понякога с листо
или с отблясъци.
В градината на ресторанта идват хора.
Те сядат да изпият с него два-три часа
и да послушат няколко случайни многоточия,
и да послушат
как листата се откъсват от следобеда,
когато той им преподава есента си.
Уроците му свършваха понякога.
Тогава той поръчваше
една бутилка
превъзходни намерения
и плащаше на вятъра
да завали.
Родена е на полето и е със слънце повита.
От брашънце е лицето на света Питка Житена.
И света Питка Житена търкулва своята сладост.
И гладните, и ситите преглъщат и се покланят.
Аз виждам жабите и техните тромпети от вода,
които се издуват.
И чувам колко хубава е вечерта
и как това се чува.
Как се чува…
Когато с тебе късаме, е вечер.
Аз ти купувам ябълки от дългия пазар
и те са хубави като деца,
които се търкалят по леглата си.
И ти купувам няколко бонбона
с форма на луна,
която се разтапя под езика.
И ти купувам станцията на метрото,
която винаги прилича
на далечина и кораби.
Когато с тебе късаме, е късно.
Аз си откъсвам пръстите от твоите
и не ги чувствам повече,
и си откъсвам погледа
от разписанието на метрото
с приливи и влакове,
и си откъсвам раницата ти от вечерта,
а в раницата има ябълки, които спят,
и няколко бонбона
с форма на луна.
Когато с тебе късаме, е много късно.
И затова ти казвам
да скъсаш листчето с това стихотворение
и да го хвърлиш в себе си
за през нощта.
Помислих си за тениската ти
и за това,че винаги, когато я докосвам,
ръцете ми отиват да поплуват
някъде из космоса.
И за това,че в космоса е пълно с толкова планети,
но само две се приближават
към ръцете ми
и светят.
Помислих си за дънките ти
и за красивите им разклонения,
за двата дълги ручея –
с бедра
и бързеи,
и вени.
И за ръцете ми,
които в хладната прозрачност
се връщат като рибите обратно.
Помислих си за гуменките ти
и за това, че са велики,
и за зелената енергия на синята трева,
в която скитат,
и за ръцете ми,
които ти събличат вечерта
от толкова съмнения.
И ти събличат
тениската,
дънките
и мене.