Skip to content

ВЪРБИТЕ

Ако можехте да видите как са начупени и изпотрошени клоните на върбите от големия сняг, щеше да ви заболи сърцето. Кибритени клечки, начупени на две – това са клоните на върбите.
Като вървя и ги гледам, се белеят, сякаш някой е драскал из върбалака с тебешир или е пръскал с вар. Толкова е бил голям снегът, че някои от върбите направо са се разчекнали – отворили са едни разчекнати уста и от тях стърчат и клечки, и парчета.
А колко красиви са тия върби! Колко плавно се полюшват, какви деликатни листа имат – малко по-зелени отгоре, малко бронзирани отдолу. Как се изпълват напролет с виолетова и жълтеникава мъзга и сила, какви сенки правят на рибите и с какви златисти есенни отражения се сливат с пясъка по дъното.
А сега са изпочупени. Ако се заслушаш внимателно, можеш да чуеш и пращенето – онова пращене при чупене, което стига само до кората. Клонът е прекършен, но виси на кората си, сякаш че на кожата си виси.
Ходя аз покрай тия начупени върби и си викам – за какво е всичко това? За какво е тоя бяс? Снегът е красива работа, ефирна работа, вода, която е побеляла, която лети, а какви пакости е направил снегът!
Ами ако прекалената и внезапна красота е била в повече? Ако снегът – внезапен и красив, е бил в повече? Къде е мярата – къде е мярата включително за красотата?
А защо са начупени толкова много клоните ли?
За да ми бодат очите, ето затова – за да ми бодат очите и да не мога да ги отместя. И да чакам следващия сняг. И ако може – той да не е толкова вироглав.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *