Skip to content

ДОКАТО ГЛЕДАХ ЕДИН ФИЛМ

Във филма, който гледам, съсипан от скръб баща пише писмо до момиче, което е обичало сина му. Синът му се е удавил при гмуркане в морето, а момичето още не знае.
Не се научих да гледам филми като хората и да внимавам. Затова нишката на филма изтънява и ми се губи, даже ми изглежда като нагласена работа. Нали е филм все пак?
В любовта и във филмите всичко е нагласено. В любовта – от Бог, във филмите – от човешките илюзии и безсилие.
Пише бащата писмото (оказва се, че той е психотерапевт) и камерата гледа ту листа, ту ръката, ту лицето на този поразен и сломен от мъка баща. Много е важно точно тук да се каже, че момичето също беше написало писмо с любовно обяснение до загиналото момче. Писмото пристига късно обаче.
В това писмо има следните изречения (цитирам по памет): „Скъпи Андреа, с теб сме се виждали само веднъж, но разбрах, че не си като другите. Затова всеки ден ходя в библиотеката и чета любовните писма на велики писатели. И искам да препиша нещо от тях и да ти го изпратя. Но не мога, защото никой от тях не е обичал точно теб и не може да ти каже простичките думи, които аз искам да ти кажа.“
Това е любовта – да обичаш някого, както никой не го е обичал и да му разкажеш за това просто, ама толкова просто и обикновено, че да му запари и на корема, и на душата.
Повече подробности от писмото не се сещам, може и да е нямало никакви такива прости и съкровени думи, но да ги търсиш и да се взираш за тях, вече е разтърсващо. Мене поне ме разтърси.
Пише бащата писмото и докато пише, диктор чете съдържанието. Става ясно какво пише. Нищо особено – благодари на момичето за писмото, казва, че момчето е загинало, а писалката така трепери, така подскача и се люлее напред-назад, че спирам да слушам думите и аха – да се разплача. И да не си помислите, че камерата търси някакъв ефект с това треперене. Нищо подобно – ефектът е само в моите очи и в моето съзнание. Гледам треперенето на писалката и нищо друго.
Това за мене е върхът, кулминацията, зрънцето, зърното. Защото докато пишеш на ръка, писалката така трепери, че подобно електрокардиограма слиза много-много по-дълбоко от самите думи. И точно това треперене изписва и любовта, и болката, и възторга, и слънцето, и мрака, и смъртта.
Ами буквите? Как ли се чувстват буквите при това треперене и люлеене на писалката, на химикалката, на кредата, на молива, на тебешира, на въглена, на кървавия пръст, ако щете?
Какво са буквите, думите, изреченията, мисълта без това велико трептение на писалката?
Най-първо човек пише с нервите си, с вибрациите си, с ехото си, а после с букви. Буквите са само очертания без магията на трептението в тях.
Има голяма вероятност, какъвто съм заплес, да не съм разбрал нищо от филма. Но това с трептенето го разбрах.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *