Skip to content

ЗА МРЪСНИТЕ ДУМИ

Знам, че мръсните думи са част от порастването. Спомням си как именно тези забранени и мръсни думи се плискаха в съзнанието ми и ме замайваха. Спомням си как тези мръсни и забранени думи миришеха по особен начин – миришеха на плът, на тяло, на пот. В случая с мен – на бъзови храсти, на коприва, на долни дрехи, на бельо, на чаршафи. На тъмни стълбища, на мазе, на паяжина.
В мръсните думи има нещо еротично, първично, нещо, което те прави зверче, което говори. Нещо, което те издига и срива.
Мръсните думи стоят навсякъде, те ни гледат отвсякъде – те са по стени, по фасади, по калкани, по гари, по тоалетни, по дневници, по бележници, компютри.
Мръсните думи летят и прелитат океана, звучат по телефони, леят се в текстове, докато накрая всичко свършва.
Има ли по-мръсна дума от думата смърт? И по-тайнствена дума, и по-кратка и лишена от смисъл дума?
Мръсните думи и забранените думи са ми се стрували неразгадаеми. Били са достатъчно пред очите ми и в слуха ми и съм знаел какво значат не с ума, а с тялото си. Виждал съм много уста, които произнасят такива думи и съм усещал, че понякога една и съща такава дума си е на мястото, а друг път – не, че понякога е просто изразителна дума, а друг път – вик, проклятие, безпомощност.
Оставям настрана вибрацията на тези думи, техните трептения, техния магнетизъм. Като много, ама много тънко правя разлика между ливадата с неприлични и забранени думи и бездната на неосъзнатата и разболяна плът.
Не говоря за порнографските писания. Понякога човек има нужда и от словесни опиати, и от словесни виагри. Страхът ми идва от друго, но сега няма да се спирам върху него, само ще го спомена.
Съвсем наскоро прочетох книгата на нобеловия лауреат за литература Марио Варгас Льоса „Възхвала на мащехата“. Човекът е нобелист и на корицата на книгата пишеше, че това е негов еротичен шедьовър. Но прости ми, Господи, аз друго, освен перверзия и опиване от ритуалите, свързани с човешкото тяло, не видях. Този автор, между другото, винаги ми е стоял много маниерно.
Написах тези малки шантави и внезапни изречения, защото днес в един автобус, пълен с ученици от помашките села край Тетевен, чух такъв цинизъм, какъвто не предполагах, че съществува. Момчета и момичета между десет и четиринайсет години за петнайсетина минути преобърнаха представите ми за забранените и мръсни думи. Тези съвсем скромни и свити допреди трийсетина години българо-мохамедани сега са народили наследници, които едва не ми причиниха втори инфаркт. Никак не са големи, като ги гледам – малки са още, крехкички са, красиви са, а са изпълнени думи, от които и снегът край пътя може да се изчерви. Знам, че хормоните им бушуват, че кръвта им е пълна с живот и сила, но къде, Господи, къде и кога са научили толкова гнусотии и кал?Какво се е случило в тези наши родни провинциални села и градове, та децата ни да говорят по подобен начин?
Ще ви кажа само едно – това, което чух, го няма в никаква порнографска литература. Няма го и в моите представи, и в моите познания за слово. До такава степен са изчезнали моралът, семейството, уважението, мярата, че бесовете са ни завладели напълно.
И ако можехте да чуете само с какво удоволствие произнасят тези думи, щяхте да се замислите дали наистина в началото бе словото.
И ако първото изречение е било „Да бъде светлина“, дано последните изречения, които ще чуя, не са такива, каквито чух днес в рейса.
А децата бяха наистина много красиви.

Published inПУБЛИЦИСТИКА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *