И АЗ ДА КАЖА НЕЩО ЗА ПЕТНАЙСЕТИ СЕПТЕМВРИ

Докато бях ученик в Ловеч, с моя приятел, царство му небесно, Иван Динков, срещу петнайсети септември имахме тайна традиция. Напивахме се от мъка, че на другия ден тръгваме на училище. Почти не е за вярване, но тези винени традиции ги усвоихме още в четвърти клас и така – чак до края на гимназията. И който сега ми разказва, че учениците тръпнат от нетърпение да отидат на училище след дългата лятна ваканция, може да не си прави труда, защото не му вярвам. Няма по-хубаво нещо от безкрайните ваканции, от мързелуването и от неосъзнатата радост от живота. Ще напиша само още едно изречение за тия наши пийвания с Иван Динков точно срещу първия учебен ден, защото именно махмурлукът, който носехме в главите си на петнайсети, ни помагаше да преглътнем петнайсети септември.Лично мене ме крепеше и още една мисъл – че от шестнайсети ще тръгнем на есенна бригада, ще берем грозде в село Слатина и поне още две седмици няма да учим. Звучи ли ви като начало на хумористичен разказ? Звучи ви, разбира се, ама не е. Не е, защото това мое ученическо опиянено начало има своето трийсетгодишно продължение. С едно прекъсване от шест-седем години, през които се изкачвах по стълбата на Смирненски, за да тръгна отново и от най-ниското като учител. Как да не се напие човек и на стари години срещу петнайсети септември, като си помисли какво е било? Едва ме взеха за учител – с триста връзки, защото съм бил номенклатура. Учителки – членове на Подкрепа, женени за полковници от Генералния щаб на Народната армия и до една бивши членове на БКП, ме питаха какви танци сме играли в Комсомола и с какви униформи сме се движели. Няколко по-чевръсти булки и моми даскалици изхвръкнаха направо в Министерството, а един художник алкохолик и една учителка по физическо оглавиха културата в Общината. Това като за начало. Как да не се напие човек срещу петнайсети септември, като после с очите си видях и изпитах на гърба и кожата си разрушителния ефект на експериментите, на флиртуването с ученици и родители и на пълната безпомощност да се намери баланс между необходимост от здраво учене и дисциплина. В мутренските години, а и по-късно, видях как хубавици ученички, миски и даже миски и половина водеха борци, които пребиваха техни съученици на плаца. Видях как бавно и полека редът и дисциплината стават на прах, как тестовете смляха мозъците на учениците, „подготвяйки“ ги за тотото на живота. Видях как различни организации едва ли не подкокоросваха учениците по линия на различна сексуална ориентация и, грях ми на душата, но съм си затварял понякога очите пред подобни дързости само за да си нямам неприятности. Видях как учениците от 12 клас не стъпват в училище, как имат по триста-четиристотин отсъствия и вземат дипломи. Видях как критериите за матура и точките за оценяване се снижаваха и снижаваха и видях как пустословието, бюрокрацията, лекомислието, а защо не и умишленото пренебрежение към образованието доведоха до това, че всички до един да са висшисти – неграмотни висшисти.Парадоксът беше в това, че мои ученици, които не можеха да си кажат името и се оплакваха едва ли не в ООН, ако ги попиташ кой е Иван Вазов, станаха юристи, педагози, лекари, депутати и евродепутати. Очаквам в скоро време някой от тях да стъпи на Марс. Безсмислените експерименти бяха толкова много, че накрая почти нямах сили нито да преподавам, нито да дишам. И как да не ми се ще и днес да се напия, като си помисля, че последните дни преди инфаркта ми в училище ученик от девети клас ме напсува. Напсува ме келешът му с келеш нагло, без да му мигне окото, пред целия клас. А после класът каза, че не е вярно, а назначената за проверка Комисия ме питаше дали съм сигурен, че гласът е бил неговият. Имал съм, разбира се, и щастливи моменти. Моменти на полети от думи на благодарност, най-често изказани от ученици, на които не съм обръщал особено внимание. Изглежда парадокс, но съм го видял с очите си и съм го чул с ушите си. И колкото повече говорим на учениците само за развлечения, за забави, за удоволствия, за лек материал, за неучене, толкова повече ги бутаме по пистата на социалното дъно. Мисля, че стана ясно защо на петнайсети септември не ми е весело. Но в никакъв случай няма да постъпя както някога и да се напия, защото искам пак и пак да чуя великите идеи за електронна извинителна бележка, за провеждане на втори изпит там, където вали дъжд или бие град, за промяна на учебни планове и още все такива гениалности, от които измъкване няма. И защо не мога да се отърва от усещането, че последният министър ми прилича на Дядо Коледа?