И СНЕГЪТ Е БЛИЗКО

Душата ми се умори – не е от желязо тя.
Моята поне се оказа памукова,
оказа се една нищо и никаква душа,
която се оглежда и иска да си тръгне оттука.

Къде бърза да отиде ли – не знам,
знам само, че ръждата ѝ вече се рони
и дори най-слабият ветрец ще я отвее натам,
където и облаците са спомени.

Знам само, че душата ми не е добре тук
и се разпада на атоми и молекули.
Но това, последното, е метафора и слух
и се правете, че не сте го чули.

Аз също ще се правя на ни чул, ни видял
и ще се правя още на каквото си искам.
А душата ми се умори и целият съм побелял,
и ми се спи. И снегът е близко.