Skip to content

КАТО ПРИИЖДА РЕКАТА

Придойде ли реката, и почва да влачи каквото докопа. Надига се, расте и влачи. Виждал съм в талазите ѝ да се носят печки, бойлери, клони, дървета, даже съм виждал как се носи и магарешка каруца. И прасе, и теле също. Да не говорим за други по-дребни, неодушевени работи като кошници, столове, възглавници, юргани – хиляди работи се носят в придошлата река.
Виждал съм и удавено момче.
Малко над село Торос, точно при бента на боаза, видях как пощурялата вода върти телцето на едно удавено момче и го удря в цимента на бента. Въртеше го и го удряше, докато аз, изтръпнал и изгубил ума си, тичах нагоре-надолу, без да мога да направя нищо.
Тази работа с удавеното момче я нося в главата си цял живот. Пробожда ми направо сърцето, дето само тичах нагоре-надолу и не направих нищо тогава. Моля да ме прощавате, но пред очите ми още е това момчешко телце с отпуснати надолу ръце и крака и с извит гръбнак. Толкова много приличаше на удавено зайче, че думи нямам.  Уплаших се – уплаших се и толкова.
Имаше и други хора покрай мене – и те не направиха нищо.
Това е положението – прииждащата вода помита всичко – и живо, и мъртво. Огън е придошлата река, огън, който тече и не пали и не гори, ами дави.
Това, за удавеното момче, не мислех да го пиша сега. То сякаш няма нищо общо с видяното днес. Мислех, ама не можах. Случката се яви внезапно, сама изплува и сама потъна.
Преди дни големият мокър сняг, който наваля в Балкана и направи един куп поразии, взе да се топи. И реката приижда. Не кой знае колко много, но приижда. И взела, та докарала тая приждаща река едни булини шалвари. Червени, ама толкова червени, че направо алени, на гюлове и с още цветя по тях – тези шалвари сигурно са на някоя помакиня и ето ги –цъфнали на един камък в края на реката. Най-напред си помислих, че е забрадка, обаче са си шалвари – червени шалвари. И се питам какво ли са видели тези шалвари, какво са крили и разкривали и от какъв зор са избягали от помакинята. Прала ли ги е помакинята, събувала ли ги е поради някаква причина, сушила ли ги е на ниска ливада, хвърляла ли ги е от радост във въздуха? А може и да ги е изгубила, докато се е борила с някого в снега. Я си представете червени шалвари на бял сняг – няма начин снегът да не се стопи от тях.
Всичко е възможно. А е възможно и камъкът, който досущ прилича на женско дупе, да е решил да се разкраси. Камък, камък, ама като прилича на женско дупе, иска му се да се разкраси с едни червени шалвари.
Приижда ли реката, е така. Става една смесица, не ти е работа. И после всичко тече надолу, надолу.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *