Не мога да погледна онази бяла и източена нависоко снимка на Дора Габе и да не си помисля за житен клас или за кокиче. Това е била поетесата в моето детско съзнание, това е и досега – житен клас и кокиче.
Именно Дора Габе ме накара да се чувствам колело, което се търкаля по нанадолнището и което прави от децата смях и движение.
И до ден днешен през мене и през живота ми „тичат с колелото Катето и Джори“, над мен се синее небето на Родината – „Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи“, а когато разбрах, че и „баба била някога мъничка“, нищо повече не ми трябваше.
Аз не правя разлика между поезията и прозата на Дора Габе за деца. Слели са ми се в едно и също нещо. А книгата ѝ „Някога“ съм си я кръстил „Винаги“ и „Завинаги“, защото такава книга за детството не съм чел. Отвориш ли я, и те лъхва на къща, на майка и баща, на двор, на животни, на тъмно, което не е страшно, на близки хора и на любов.
Дора Габе направи така, че аз чувствах литературата като кожата и като дрехите си.
Бил съм втори или трети клас, когато в моето начално училище в Ловеч дойде Дора Габе. Голямо суетене и радост беше. Учихме нейни стихотворения и каквото там е нужно друго.
Нашите учителки обаче решиха, че трябва да я изненадаме и освен да рецитираме нейни стихове, да ѝ покажем колко сме добри по физкултура. На мен и на още няколко деца ни се падна да скачаме пред Дора Габе дълъг скок в трап, пълен с пясък.
– И да кажеш на майка ти да ти сложи ластик на крачолите на шортите, – заръча ми учителката, – та като скачаш, да не се види нещо неприлично пред другарката Дора Габе.
С прищипнати от ластика на шортите крака, аз скочих колкото мога, и чух как казаха за мене:
– Той пише и стихове, другарко Габе.
– Така ли? – Учуди се поетесата. – И стихове пише, и скача в пясъка…
Останах си само със скачането – така и не прочетох пред Дора Габе стихотворение, и слава богу!
Години по-късно съм си мислел за живота ѝ и за мъжете, които са минали през него, светели са и са го огрявали – Йордан Йовков, Пейо Яворов, Боян Пенев, Витеслав Незвал… Дай боже всяка жена да види толкова различни и такива слънца.
Една вечер се разхождахме по „Граф Игнатиев“ с високия почти два метра поет А.В. Като стигнахме до паметника на Патриарх Евтимий, и А.В. ми посочи един блок вдясно:
– Знаеш ли, че ей там е живяла Дора Габе?
– Знам. Под нея е живял Ангел Каралийчев.
– Така е, ама не знаеш, че аз съм ходил на гости на Дора Габе. – И продължи: – Изпратиха ме веднъж да ѝ занеса някакво писмо от Съюза на писателите. Качвам се аз по стълбите, звъня на вратата и чувам: Идаа, ида! После пак: Ида, ей сегичка! Такова отваряне на врата никога не бях чувал. – Казва А.В. и завършва: – Оттогава поне два –три пъти съм се промъквал по стълбите само да звънна на вратата, за да чуя това „идаа, ида“, после тичах обратно и се криех.
Кажете ми на коя врата, можете да звъннете сега и да чуете гласа на Поезията: Идаа, ида!
Няма съмнение – животът и книгите на Дора Габе са ми завъртели главата. Обичам ги без даже да го осъзнавам и да мога да изрека думата любов. А стихотворения като „Почакай, слънце“ и „Откакто се родих, на всички поколения връстница станах“ („Занесеност“) ме карат да вярвам, че нашата поезия наистина свети, и то свети мъдро и ярко.
После съм ходил в дома на Дора Габе, където е редакцията на списание „Пламък“. Поетесата завещава жилището си на младите писатели. И през цялото време, докато съм бил там, съм се опитвал да не мисля как точно е ходела, какво точно е правела Дора Габе в къщата си – как е пишела, как е четяла, защото нямаше да мога да стоя и пет минути – от вълнение и от мъка, че я няма.
С думите си – със стиховете, разказите, романите, спомените, есетата, преводите, и със съдбата си Дора Габе направи така, че нашата литература спокойно може да тръгне по света. И да си е у дома си – в България и в Добруджа.
ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ
Почакай слънце,
аз не съм готова
за идващата нощ –
денят ми не е свършен още!
Не се преборих със съвестта си,
за да й дам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им.
А ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите
на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!?
Почакай, слънце!
Be First to Comment