Skip to content

ЛЯТО

Пече, пече слънцето през август и къщите в селото са пълни с дремещи хора по цял ден. Сутрин е хладничко, вятър се появява, но още към десет часа на човек кожата му завира и няма какво друго да прави, освен да се крие из къщите.
Влезеш ли в къщата, веднага ти се поисква да легнеш, и ако чаршафите на кревата са изпънати, сънят ти е в кърпа вързан.
За мене е много важно да са изпънати чаршафите. Ако не са, трудно заспивам, претенциозен съм. Видя ли гънки по чаршафите, и ми се развалят сънищата. А изпънатият чаршаф е като вода в реката – така го чувствам. Много е приятен и изглежда мек.
Баща ми се закача от другата стая и нещо ломоти за чаршафи:
– Ще плачеш ти един ден за омачкани чаршафи, – вика, – да го знаеш. И за какво го казва това?
На лятото най му обичам, дето още преди обед, в жегата, всички си полягаме. Настане тишина, все едно, че е вечер. Само муха някоя прекоси територията на спокойствието и забие глава в стъклото на прозореца. Оттам наблюдава кой знае какво. След малко пак се разбръмчи и ми кацне на носа. После ми кацне на веждата, разходи се едно хубаво по ухото ми и аз замахна с ръка. Мухата примре и се престори на несъществуваща.
На мене обаче друга муха ми е влязла в главата това лято и се казва Персефона. Такова момичешко име не съм чувал да има друго.
Персефона живее близо до реката и в това има нещо прохладно все пак. Но аз не я усещам тази прохлада никак, защото ме е срам да я погледна. Поглеждам я, де – не е като да съм съвсем ослепял, и виждам, че момичето прилича на праскова. В полето под селото има  много прасковени дръвчета, та се сетих оттам. Говори Персефона някак по-полека, не хвърля думите като камъчета, както правят другите момичета. Пръстите ѝ – дълги, та дълги, а очите ѝ дръпнати настрани, сякаш са прасковени две листа.
Направо ми се свива гърлото за праскови, много ми се прияжда от този плод.
Работата със спането този ден се проваля и майка ми се сеща:
– Иди за мрени, ще варя довечера мора.
Мората е рибена чорба с много домати и чесън и не знам дали изобщо се слага нещо друго, но е много сладка. Рибетата може и да са пържени в краен случай, но си е правилно да са печени. Освежително е да ядеш мора през лятото.
Баща ми пие и ракия с чорбата, аз все още – не. Не че не ми се пийва, но не съм достатъчно пораснал за тази отговорност.
За пиене на ракия още съм малък, но да ловя риба с ръце съм таман на място. Умирам да ловя риба с ръце под камъните. Намалее водата в реката, изгуби се по небето във вид на облаци и аз тръгвам за риба с ръце. Не съм толкова бездушен – само да ловя мренки и да съм сляп за останалата природа, ами от време на време вдигам глава нагоре и гледам облаците. Може и да ми се смеете на акъла, но ги оприличавам на крави, на агнета, на големи бели гъски, на братята Кирил и Методий определям понякога по-внушителните облаци, а веднъж определих един тъмен облак на поп Марин и от облака преръси дъжд след малко.
Майка ми връчва най-тържествено платнената торбичка, в която да слагам рибата, и тръгвам.
Тази торбичка свети цялата – и отвътре, и отвън е шита сякаш с мъниста. Майка ми я уши лично на машината си за риболовни цели, но това по нея не са мъниста, а люспи на риба – колкото и да я пере, все остават люспи на риба по нея и торбичката свети. Златна работа.
Премятам си през врата дръжките на торбичката, по плувки съм и съм обут с гуменки. Гуменките трябва да са с връзки задължително, защото в реката камъните са плъзгави и мога да се пребия, да падна. Ако нямам връзки на гуменките, ще се изхлузят, а бос е неудобно да се гази.
Тръгвам по реката нагоре към бента. Газя и гледам – гърбовете на рибите от време на време се показват там, където е най-плитко, скупчват се и водата се бръчка също като чаршафи.
Вземам камъни и ги хвърлям в тънката река. Хвърлям поне десетина, рибите се плашат, разбягват се коя накъдето види и се набиват под камъните.
Има голяма разлика, когато рибите се крият под камъните и когато се набиват под тях – едното е за отмора, другото е от страх.
Почвам да бъркам с ръце. Опипвам с пръсти дупките под камъните, избирам по-големи и напипвам опашката на рибе. Бавно-бавно си плъзгам пръстите под корема на рибето, докато стигна до главата му, и го вадя. Залепям го за дланта си направо.
Някои дупки са тесни и си обелвам кокалчетата на пръстите, но изобщо не го забелязвам. Вадя мренки и ги спускам в платнената торбичка на врата си. Торбичката се намокря и капе. Мирише на вода и риба размесено.
Сигурно е един часа на обяд, а изобщо не ми е жега. Като си в реката, жегата е някъде встрани, по брега, а в средата и във водата няма такова нещо като жега. Гърбът ми е бая напечен, но е без значение.
Преди бента, където реката е по-силна и по-затичана, виждам черен щъркел. Появили са се два черни щъркела от известно време тука. Сигурно са мъж и жена и са ми много интересни. Интересни са ми, щото не са бели, ами са черни.
Черният щъркел сякаш виси във въздуха, а той, човекът, само си стои до един улей с вода под бента и дебне рибета. Скочи някое рибе с надежда да премине нагоре или пък защото просто си играе, и черният щъркел го клъвне. Подържи го в клюна си напреки и рибето изчезне в маранята. Няма повече никакво рибе – само щъркел.
Под бента има една скаличка, пълна с мрени под нея, обаче трябва да се пъка, за да се бръкне под скаличката. Да се пъка, значи да се потопиш целият и да легнеш на дъното, докато ловиш рибата с ръце. Номерът е, че трябва и да не се диша, а аз не издържам много, без да дишам. Дишам си така учестено и това е.
Торбичката е пълна с мрени и майка ми вече е без грижа за рибената чорба, но мене ме тегли за още. Иска ми се и под скаличката да бръкна, не мога да се удържа направо.
А на бента познайте кой седи и си люлее краката. Персефона седи и си люлее краката. И си напича момичето и предната, и задната страна на банския. Банският ѝ е от две части и не е отзад с връзки, а е нещо като потник. Изобщо сигурен бански си има Персефона това лято.
Аз си гълтам езика. Ако викна да ѝ се обадя, няма да се чуе – водата на бента е като високоговорител, гърми. Затова не си личи, че съм си глътнал езика.
Гмуркам се до скаличката и си пъхам ръката под нея. Майчице мила, мрените са се надиплили една до друга и само си търкат любовно опашките. Усещам ги аз тия работи с търкането на опашките, но какво да правя – трябва да ги ловя.
Нямам обаче къде да ги слагам тия мрени и почвам да ги пъхам в плувките си. Една, две, пет мрени – плувките ми се подуват, шават, направо ще се побъркам.
Излизам на брега, присвит надве, и вадя мрените от плувките. Правя го гърбом към Персефона, защото ме е срам, че си вадя рибите от между краката. Много ме е срам.
Рибетата се пръскат по тревата и навсякъде.
Не поглеждам към Персефона изобщо и – бух – пак под  скалата. Пипам, пипам, ръката ми опира чак до рамото и нищо. Абе къде отидоха тия риби? Въздухът ми се свършва, не издържам.
И накрая усещам пръсти. Някой ме докосва с пръсти. От другата страна на скалата Персефона и тя се гмурнала и пръстите ни се срещнаха под водата.
Въздухът  ми се беше свършил, ама не съвсем. Веднага се сетих каква е тая риба и стояхме под вода не знам колко още.
Когато се пуснахме с Персефона и излязохме на брега, капещи и изтръпнали, слънцето или залязваше, или на мене ми бяха още мокри очите и светът ми се мержелееше.
А после водата взе да се бръчка като чаршаф – от вятъра, разбира се.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *