НАЙ-ГОЛЯМОТО МИ РАЗОЧАРОВАНИЕ СЪМ СИ АЗ САМИЯТ

Нямаше ден, в който да не слизах в кафенето на писателите и да сeдя там с часове. Нямаше ден, в който да не говорех за поезия, за литература, нямаше ден, в който да не слушам стихове и да не рецитирам стихове между водки, цигари и още водки и още цигари. Нямаше ден, в който телефонът ми да не звънеше през минути и нямаше ден, в който аз да не звъня на приятели просто така – да ги чуя без нищо. Случвало ми се е да им звъня сутрин, обед и вечер, а съм получавал обаждания и посред нощ, и по малките часове. Общуването и връзките с други сърца, мозъци, творчество, вкусове и оценки са били самият ми живот. Оня ден си мислех как през осемдесетте в кафенето на писателите можеше да видиш едновременно и Георги Джагаров, и Виктор Пасков, и Дамян Дамянов, и Димитър Пантелеев, и Йордан Радичков, и Янко Станоев. Можеше да видиш душата си разпъната на кръст между страхопочитанието, любопитството и суетата. Не е имало ден, в който да не мисля за литература и поезия и да не говоря за това. Правил съм какво ли не, но това е била сърцевината, семчицата, средата на моята ябълка. Сега вече мога без всичко това. Питам се как стана така. Как стана така, че този виртуозен и смъртоносен номер, наречен поезия, вече не ме вълнува така. Не казвам, че ми е безразличен, защото ме е страх и срам от тази дума – само казвам, че не ми е интересно. Снощи гледах един документален филм за това, как в деветнадесети век се опитвали да лекуват всичко, включително парези, и едва ли не да съживяват мъртви с електрически ток. Като се пусне електрически ток на труп на човек, и крайниците мърдат, реагират, но това вече не е живот, а движение – просто механика. Така и аз сега опитвам, налагам си, искам го, търся го това стихотворение ново и ненаписано, което да премине през мен като ток и да ме съживи. Изобщо не забравям, че цяло лято на село пишех стихове с изключителна наслада, с радост, с трепет, че съм открил нещо, което винаги е било пред очите ми, а не съм го дооценявал – простотата и естествените форми. Само че тази наслада от писането въобще не е насладата от предишните години, нито е омаята от по-предишните, нито е безсъзнателността на още по-предишните – нищо такова няма. Един от последните ми сериозни литературни събеседници, с когото, както си му е редът, се разделихме с гръм и трясък, ми каза, че разликата между мен и него е, че той не вярва в силата на литературата и поезията, а аз още съм вярвал. Тия приказки той ми ги каза преди две години и аз бях готов тогава да го сграбча за пуловера и заедно да се въртим като кълбо надолу по поляните на Витоша и докато се въртим, да му говоря за аромата на треви, за убождането от тръни, за болката от камъните и за това, че поезията ни прави едно цяло с природата. Ако не се бяхме разделили и разминали окончателно, бих му признал, че е прав и че вече съм на ръба да не вярвам нито на поезия, нито на литература, нито на книги. Точно сега – в момента, докато пиша тия редове, се обръщам наляво и гледам библиотечката, която е над леглото ми. Ето някои от авторите, които чета непрекъснато: Рей Бредбъри, Гогол, Казуо Ишигуро, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Книга за българския народ“ на Антон Страшимиров, няколко исторически книги, Жозе Сарамаго, Милорад Павич, Маркес, Свети Франциск, Свети Тома от Аквин, Марина Цветаева, Фукуяма и поне още трийсет-четирийсет книги за живота в Света гора. И всичко това е една малка част от книгите, които чета непрекъснато, но нито една от тези книги не мога да чета повече от половин час. Изморявам се и ми става сиво и безразлично. Как мога да чета „Задочните репортажи“ на Георги Марков, като всичко това аз го знам? Как мога да прочета повече от едно-две писма на Винсент Ван Гог, като те ме убиват? Или дневникът на Чудомир, или „Моята борба“ на Хитлер – представяте ли си, и тая книга ми е над главата. И цял живот едно и също – само това и само това. През лятото на гости в Гложене ни дойдоха наши приятели – поетеса и художник. Някъде вероятно след второто уиски разхвърлих на масата поне трийсетина стихосбирки с посвещение на моята скромна милост. Започнах да ги чета, да чета части от тях – по някой куплет, по някое стихотворение, и ме досрамя от мене си. Всичко ми се струваше недостатъчно и избеляло. Ще го кажа простичко – стихове, които някога са ме очаровали, ми изглеждаха смешни. Сигурно гостите ни са се смаяли и вероятно са си помислили, че нещо ми става и че съм отишъл, дето се казва, отвъд хоризонта. Може и така да е, но съм длъжен да си дам сметка за състоянието и да си отговоря поне на един от възможните въпроси – защо се стигна дотук, да не вярвам на литературата. Ето какво мисля – защото не вярвам на хората, които са я писали. Не говоря за класиците и за автори от други времена и епохи – за тях представа нямам, мога само да им се поклоня. Искам да кажа единствено, че почти всички от тези, които познавах, ме разочароваха, защото битът в края на краищата, плътта в края на краищата, успехът и тщеславието в края на краищата победиха честността и духа. Знам класическото обяснение в този случай – а то е, че талантът е едно, а човекът е друго. Е, аз се надявах, че може би не е така. И да знаете, че най-голямото ми разочарование съм си аз самият, щом свиквам с това, което написах преди малко и щом го мисля. Преди години си мислех – става въпрос за първата ми и голяма любов – че ако тя ме предаде и си отиде, няма смисъл от нищо по-нататък. Парадоксът е, че от тези блажени и трагични за мене години измина половин век и се случиха толкова много неща, а не се случи най-важното – да разбера как точно трябва да се пише и има ли някакъв смисъл в това. Щом тя е могла без мен и животът е продължил, значи и поезията ще продължи, без аз да имам нужда от нея. Остава да си изясня само един нюанс – най- трудния – това, което си мисля, че е поезия, поезия ли е, или илюзия. А на самотията и пресипналия телефон вече не им обръщам внимание – все ми е тая. P.S. И нека Петя Александрова да си знае, че днешните ѝ писания не са самотни.