Skip to content

НЕБЕТО

Небето ме подлудява – мога да го гледам от сутрин до вечер, през нощта – още повече. Най-голямата работа, която съм виждал, е небето.
Казват, че било безкрайно. Може и така да е. Когато съм на земята и го гледам, ми се струва като някаква кърпа, като сламена шапка, като чаршаф, като най-голямата синя прозрачност.
Като съм в самолет, мисля, че небето е надолу – съзерцавам го като терени, ниви, езера и планини. Би трябвало в самолета да си мисля, че съм на небето, а си мисля, че то е под мен, и не мисля за никакви хора. Просто отвисоко гледам цветове и релефи.
Ами като казват, че имало седем небеса, ами като казват, че Вселената е безкрайна, ами като казват, че имало черна материя? Просто не знам.
Сега съм в Балкана и сутрин главата ми се замайва да тичам от прозорец на прозорец и да гледам как небето жонглира със слънцето, с месечината, със звездите. В прозореца, който гледа на юг, рано-рано между кубетата на църквата изгрява слънце, а в прозореца на запад е увиснала месечината. Звездите са изчезнали и са се пръснали по същия начин, по който идват вечер и мигат, мигат.
Мога да се забравя даже и да не знам на кой свят съм, ако почна да описвам облаците.
Напоследък обаче забелязвам, че и небето, и облаците, и слънцето, и месечината нямат някакви постоянни форми, ами се нагаждат спрямо настроението ми, менят се, свиват се и се разпускат. Как иначе да си обясня, че оня ден перестите облаци ми изглеждаха като морски вълнички, а днес ги виждам като оглозгани ребра от скелет на човек? Къде е едното, къде е другото? Как може един ден цветът на небето да е фин и син, а друг път да е локвен, замазан и тебеширен? Какво става с моето настроение? Настроението ми ли създава формите, които виждам, или някакъв великан вятър е грабнал една гъба и ту бърше тая огромна дъска, наречена небе, ту драска по нея с тебешири и с пастели.
Особено ме изумяват чертите, оставени от самолетите. Изведнъж ги има и изведнъж изчезват. Самолетът се вижда като някаква детска играчка – бронзова детска играчка или сребърен клюн на птица, знам ли, а отзад – понякога една, понякога две линии. Линиите понякога са начупени като лента, друг път са съвършено прави, а друг път – просто се реят една до друга и никога, ама никога не се пресичат.
Ще ми се схване вратът да ги гледам тия самолетни две линии, които никога не се пресичат. Първо си викам – ама това е животът ми. Животът ми са две линии, които никога не се пресичат. Или може би самолетът има две сърца? Или може и аз да имам две сърца. Може всяко нещо, което виждам, да има по две сърца. И пътят на едното никога да не пресича пътя на другото.
Наистина е голяма работа небето. Особено в тия негови черти, в тия негови облаци, в тия негови звезди, слънца, луни и птици.
В долината, в която зимувам сега, небето е приело формата точно на тази долина. Като някакъв плат е обгърнало баирите, върховете, дърветата, реката. Сякаш ни облича със себе си. Или просто ни завива със синьо одеяло. Оставя ни под това синьо одеяло и жонглира, и прави фокуси. Дали ни взема при себе си, не знам. Много ми се ще да е така. Макар че, както споменах преди малко, ако полетиш, земята става небе.
А толкова много се надявам душата да умее да лети.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *