Skip to content

НЕ СЕ ЖИВЕЕ ТОЗИ С ПАМЕТНИК

Имахме една комшийка, леля Павуна. Дойдеше ли у нас, още от вратата почваше да се оплаква на майка от мъжа си:
– Не се живее с този паметник, какичка! Не се живее с този паметник…
Сваляше си забрадката, опипваше си обеците и гердана и грееше едновременно и красива, и ядосана. Голяма красавица е била някога леля Павуна, личи си и досега.
Когато се оплакват от нещо, хората създават особено пространство около себе си. Оплакванията им се превръщат в живи същества. Всяко оплакване се сдобива със собствено име, с характер и с физиономия.
В това пространство на страдания и оплаквания останалите хора – слушателите, имат различни роли. Едни, като мене, изчезваха изобщо – в тия минути леля Павуна едва ли ме е брояла и за пет стотинки, докато майка ми получаваше централната роля.
Още оттогава обаче ето тая приказка – не се живее с паметник, ми е останала в главата.
„Паметникът“ беше доста издигнато лице, заместник-директор на местно предприятие, стабилен и уважаван човек. Но „паметник“ според жена му.
Обличаше се много добре за онези години. Панталонът му – доста широчък, с маншет и винаги с колан. Коланът – над кръста. Обувките – кожени, с бомбета и дупчици, отдолу с гьон и налчета. Ризата – натъпкана в панталона. Понякога слагаше и връзка, късичка – нечувано.
Не пиеше, не пушеше, говореше средно тихо, с много лек фалцет. Каквото да го питаш – знае, информиран. Като се нареди за хляб или за нещо друго на опашка, стои малко встрани, да не притеснява хората. Гладко избръснат, макар че беше нещо като кьосе, не се потеше – никога не се потеше и очите му – сини, сини, та чак зелени.
Прекрасен човек направо, а леля Павуна му вика паметник.
– Как пък един път ма, Марче, – казваше тя на майка ми – не ме е прегърнал – ей така, да ме прегърне, да ми пипне косата и да ми поприказва нещо. Паметник, какичка, паметник.
Според мен си живееха идеално и леля Павуна прекаляваше. Какво повече да искаш от един мъж – да е началник, да изкарва пари, да не пие, да не пуши и доколкото знам официално – не я биеше. А тя не иска да живее с паметник.
Сещам се за тези отминали работи, докато вървя из Борисовата градина. В София, ако не вървиш из Борисовата градина, няма къде да вървиш изобщо, освен ако не решиш да си вървиш по главата или по сърцето. Мъчно се върви из тая София много.
Гледам паметниците на Славейкови – баща и син, на Каравелов, на Алеко, на Бенковски, на Вазов, на Яворов, на Ботев и на Левски. И още, и още…
Много паметници, голяма концентрация на камък и гранит. Нито един от тях обаче не помръдва.
Вазовият паметник се белее като пряспа, леко тебеширен.
На Левски вратът му – дебел, та дебел.
Ботевият прилича на литография.
На Бенковски са му юначни главно мустаците. Добре, че е като гвардеец.
Алеко едва се познава, а на Йовков – един от най-новите паметници, по-добре да не го бяха слагали – не е никакъв Йовков.
Харесват ми най-много паметниците на Яворов и на Емилиян Станев. Яворовият е хубав и заради върбата зад него, и заради носталгията и умората, която го обвива, а Емилиян Станев се е прегърбил и гледа доста хитро – това му е хубавото.
Преди много години с двама-трима приятели се явихме в Борисовата една нощ, ама много пияни, да се черпим с паметниците. Седим до паметника, пием, па току станем и му предложим и на него. Но паметниците не употребяват алкохол, те са история…Голяма глупост, добре, че не ни арестуваха за хулиганство.


Мисля си и друго – с колко живи паметници ме срещна животът. Гранитни, уверени, непоколебими в убежденията си, верни и предани на Партията, после на другата Партия, после на третата, после – на дясното и лявото, на източното и западното. Хора паметници. Влюбени в „знанията“ си – единствените знания на света. Величествени и непоклатими.
Майчице мила, с колко живи паметници ме срещна животът – живо обезсмъртени и безсмъртни приживе.
Паметници от радиа и телевизори, от издания, сайтове и сайтчета – истинска теракотена китайска армия.
А леля Павуна още на времето не щеше да живее с нейния паметник. Искаше да я пипне по косата и да си поприказват.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *