Skip to content

ОПТИМИСТИЧНА ДИАГНОЗА

            Цял живот съм бил абсолютно спокоен за здравето си. Какво може да му се случи на здравето ми, като по бащина линия роднините са пасли по Балкана овце и кози и с млякото им са векували? А по майчина линия на прадядо ми му поникнаха два млечни зъба, когато навърши сто и три години.
            Наистина съм сигурен, че съм препълнен със здравословни гени и светло бъдеще.
            Вярно, има някои подробности, които развалят пейзажа на здравето, но както се казва – на всеки се случва.
            Като бебе на двайсет дена съм се насукал с гной от гърдата на майка ми. Тя викала от болка, докато бозая, но толкова ме обичала, че забравяла за болната си гърда. Едва не съм умрял – станал съм син, та син, но ми се разминало.
            Когато станах на пет години, ме клъвна пепелянка. Не някоя голяма, ами пепелянче, както се изрази баба. Баба обаче толкова се уплаши да не умра, клъвнат от пепелянче, че каза:
            – Само да му премине на Николайчето, па ако ще и радиото да счупи.
            Радиото и аз бяхме еднакви ценности. Как да не оздравея?            На седем години си срязах крака с дебела бирена чаша. Не че съм пил бира – къпех се. Поливах се с топла вода и  опуснах чашата. Като погледнах към раната, и тя от дебелото стъкло ми се видя голяма колкото залез. Това сигурно е първата метафора, която ми е хрумнала. Голяма и страшна метафора, няма що.
            По-друго си е обаче, като знаеш колко е жилав джинсът ти – спокоен си някак.
            В осми клас получих безсъние – не спах около две години изобщо.       След което в десети клас се сдобих с язва на дванайсетопръстника. Бях много горд, че имам язва на дванайсетопръстника, не на стомаха, защото думата дванайсетопръстник ми изглеждаше къде-къде по-авторитетна от стомах.
            В казармата минах през стъклена врата и ми шиха лицето три пъти, докато го хареса майка ми. Първия път каза на доктора, че съм зашит като цървул, а втория път само цъка половин минута. Естет човек беше тя, а и като медицинска сестра се имаше с докторите и те не ѝ се сърдеха на вкуса.
            На двайсет и седем години получих фациалис. Един сутрин, като взех да си мия зъбите, щях да си извадя окото с четката. Изкривих се и не можех да говоря.
            И това бяха едни от най-умните месеци в живота ми.
            След това имаше затишие от около трийсет години – тогава наистина разбрах какво нещо е да си здрав. Толкова си здрав, че те няма никъде, освен в глупостите ти и понякога в любовта.
            На петдесет и седем ме споходи инсулт. Вярно, микро. Виждах двойно десетина дена, мислех, че е от кръвното. Мина ми. Колко ми е минало, не е ясно, но почнах пак да виждам единично.
            Дойде и господин инфарктът – солидна работа. До последно не знаеш нищо, а после, ако случайно знаеш нещо, то е режеща болка и страх, и бездна, и пропадане, и безразличие, и тишина. Голяма работа е господин инфарктът!
            Оперирах се и от херния – хората от една, аз от две.
            А преди два-три месеца ми лепнаха ракова диагноза. Засега излиза, че не е вярна. Но пък на хоризонта се задава впечатляваща коремна операция, която съвсем доказва теорията, че щом си от здрав род, можеш да си спокоен. В края на краищата животът е оптимистична диагноза, най-вече във философски смисъл..

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *