Skip to content

ПАРИ ЗА ХУДОЖНИКА

            Още съвсем в началото искам да съобщя, че действието се развива преди 1989 година, по времето на социализма. Сега, слава богу, подобни работи и ситуации са абсолютно невъзможни. Декларирам и че всякакви прилики с лица и събития са случайни или ако не са случайни, са неволни и от неопитност.
            Това, дето го направих, никак не е художествено и разрушава донякъде целостта и хармонията на текста, но си е по-друго, като се застрахова човек.
            Имах аз един приятел художник. Според мен доста добре рисуваше терени. Правеше ги някак обобщени, замислени и вглъбени. Харесваше ми как в картините му земята, нивите, горите и реките бяха като гледани от самолет.
            Имал е, изглежда, човекът някаква тайна, но терените и нарисуваното от него се местеха, плуваха и ходеха от единия до другия край на картината.
            Седеше в ателието си по цял ден и миришеше на ателие.
            Ателиетата са като пещерите – тайнствени и дълбоки. Художествена работа.
            Много ми беше приятно да се отърквам около стативи, да пристъпвам между пръснати по дюшемето четки, тубички, но най-вече да се изтягам на широкото му легло. Вярно, картините се движеха по някакъв начин, но леглото беше здраво стъпило на пода – не помръдваше и аз се обтягах на него с огромна наслада.
            Няма по-хубаво място за разговор на рисувателни теми от леглото. Леглото е и основна тема в изкуството изобщо, най-важната, ще ми се дори да кажа – единствената, но не смея чак толкова.
            Шегувам се, разбира се, но аз си лежах, докато той рисуваше, употребявах и някакви спиртни питиета, след което заспивах.
            Моят приятел, нека го наречем Вътко Витски, продаваше картини – не най-много, но продаваше. Вярно, купуваха ги основно предприятия, учреждения, един-два хотела, футболният клуб и закусвалнята в центъра на града. Те си падаха по обобщени терени.
            Понякога – рядко, картини си вземаше пенсионираният ветеринарен фелдшер от лечебницата и няколко учителки, които имаха лично ползване на село. Тия последните купуваха от душевна необходимост и за да се извисяват, доколкото може и е прилично.
            Изведнъж се случи така –в живота нещата все изведнъж се случват – на моя приятел художника му потрябваха много пари накуп. Задължаваха го буквално за двайсетина дена да си купи ателието или да го освободи по целесъобразност, а то беше голямо и струваше луди пари за онова време.
            – Нямам толкова! – оклюма се Вътко Витски. – Ще ми вземат ателието.
            – Искай на заем!
            – От кого?
            – От приложниците в Троян. Те са паралии. – дадох му акъл аз.
            – Остави ги! Мразят ме и в червата. И са скръндзи.
            Точно по същия финансово-паричен повод пътувахме ние с него след ден-два с ладата му комби за село Лазар Станево, Луковитско.
            – Сега ако не стане, няма кога! – Повтаряше моят приятел и отваряше прозореца на ладата, за да му се вее брадата – било на късмет.
            В Лазар Станево пред високите чорбаджийски порти на огромна, скрита в лози и дървета къща Вътко Витски ми съобщи последни факти и подробности:
            – Тук, Николайчо, живее най-известният творец на Северна България. Творец и половина е той, любимец на народа. Търсят го отвсякъде. Червив е с пари. Хайде, боже, помози!
            И ние с трепет прекрачихме в храма на твореца.
            Глинени патки, щъркели и гъски, зайци и прасета, отлети от бронз бюстове на Ленин, Сталин и на кмета на Луковит, емайлирани табели с имена на села, улици, площади и семейства, едно черешово топче, няколко гипсови фигури на войници от Балканските войни, малки и средни камбани, чанове на прътове, плакати с езера, лебеди и елени, картини с планини и заснежени върхове – всичко това, изсипано на двора или приютено в господарската хасиента на най-известния творец на Северна България.
            Самият гений ни посрещна по черни сатенени шорти, само че с кантове отстрани, зелен потник и джапанки. Беше в компанията на две млади фиданки, които се занимавали с продажбите, както ни осведоми той.
            Фиданките бяха досущ като в народна песен – едната руса, а другата – черна. Според мен си бяха прокурорски, както се изразяваха тогава за малолетните момичета. Но какво да се прави – изкуството иска музи.
            Вътко Витски обясни с две думи за какво е дошъл и получи моментален отговор също с две думи:
            – Може, ще ти дам парите, ако помагаш. Един месец ще седиш тука, ще посрещаш хората, ще им обясняваш кое какво е, ще се пазариш и ще ти дам парите.
            – Ама аз съм художник… – измънка Вътко.
            – Абе художник! – каза лазарстаневският Леонардо и си повдигна малко черните сатенени шорти с кантове отстрани. – Не си баш точно художник, щото народът не те знае и не те купува. Сега му е майката да се поправиш.

Published inПОЕЗИЯ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *