Skip to content

ПРОЛЕТ

В небето – облаци, които се разпадат,
върху тревата – дъжд с парцали от мъгла.
И пак е пролет, а аз остарявам
и като бабичка пред къщата седя.

Така и баба ми пред къщата седеше
и гледаше как пътят си върви,
и закопчаваше догоре своето елече,
и чакаше денят да се стъмни.

И беше пролет, лято или есен,
и беше зима, вятър, дъжд и сняг –
и беше всичко… И аз бях отнесен,
зелен, бълбукащ, пролетен и млад.

Дори си мисля, че съм бил петленце,
кокошчица, врабче или козле
и съм летял, и пял, и скачал, и навярно
съм пипал облаците със ръце.

А ето – облаците вече се разпадат,
валят и плачат в пролетния ден
и аз пред къщата седя, брадата ми е бяла
и баба ми седи до мен.

И си мълчим, защото тя е баба,
а аз съм нейното момче.
И се търкулвам като копче преди лягане,
и пролетта едва ли ще ме спре.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *