СЛЕДОБЕДНА РАЗХОДКА

Излизам днес следобед малко да походя. Викам си – ще походя малко, да ми се проветри главата и да ми поопада жаравата от корема Ще стигна до иракското посолство и се връщам.През други есени броя листа, гледам хризантеми, радвам се на пиячите в кръчмето, сместено в гараж, където понякога си пийва водчицата Стратега от Мировяне, и общо взето – си съчинявам мои си работи – разни и различни.Сега няма такова нещо. Подминавам иракското посолство и продължавам – така и така съм излязъл, поне да стигна до 119-то училище.Преди самата улица „Жолио Кюри“ има една малка бръснарница – „При бай Стефан“, в която баща ми, като дойдеше от село, ходеше да се подстригва. После в село се хвалеше, че се подстригал в София. Аз го чаках отвън – пред бръснарницата, на една пейка, защото в „При бай Стефан“ беше по-тясно и от асансьор. Имаше място само за главата на постригвания, за бай Стефан и за ножицата.Опитвам се да не гледам много-много към бръснарницата, защото видът ѝ сега е доста окаян. Почти нищо не е останало освен моето усещане, че там се подстригваше баща ми.Минава ми през ум да взема да се острижа. Ей така си го мисля и сякаш ми поолеква.От другата страна на „Жолио Кюри“ има едно кафене, пред което паркират такива джипове, с такива номера, че преминавам оттам, обзет едновременно от лек страх, студ и погнуса. Пешеходната пътека ми се струва като някакъв люлеещ се мост из дивите Хималаи, по който можеш да изчезнеш завинаги. Свивам вляво покрай училището, защото виковете на децата ми пробиват мозъка. Много щеше да ми прилича, ако кажа, че училището, като благородна институция, ме изпълва с възторг, че децата ме умиляват, но съм бил учител трийсет години и ще спестя поне на себе си лъжлива патетика. Само тя ми липсва. Спирам за малко на мястото, където убиха Андрей Луканов. То кого ли не убиха вече в тая държава, ама да убият министър-председателя на България до кофите с боклука… До същите кофи с боклук скъпо облечена дама храни с купешка храна улична, ама много шарена котка. Гледам я тая шарена котка и си викам – ето я есента, шарената котка е самата есен. Ще стигна до парка, пък каквото ще да става. Като влизам в парка, си викам – хайде до езерото с лилиите. В началото на алеята – на централната алея, винаги слагат табели – да не се влиза с коли до кортовете, до ресторанта. Напоследък слагат обаче природолюбителски табели. Сега има една голяма, с птици. Нарисувани са птици, които можеш да срещнеш в Борисовата градина. На половината не съм им чувал имената. Прави ми впечатление, че няма кълвач, а преди имаше табели само за кълвачи. Гълъби, врани и врабчета – това прехвърча според мен в Борисовата градина. Разбирайте го, както искате.Ще спомена пътьом и за протокола, че на гърба на астрономическата обсерватория срещнах един краткотраен председател на Народното събрание. Бая добре изглежда старчокът му със старчок. И го усетих аз как през цялото време си мисли дали ние, които се разминаваме с него, знаем кой е. Даже брадичка си пуснал кратколетният председател. Езерото с лилиите и бронзовите жаби ме посреща, сякаш съм Луи Четиринайсети. Както се бях приспал надолу от инерцията, изведнъж шадраванът гръмва и струите вода се кръстосват. Правят репетиция за течащ шадраван. Така е било и във Версай, като нямало вода, шадраваните са ги пускали само като минел покрай тях Луи Четиринайсети. Да мога да стигна до паметника на Яворов, и ще седна да си почина. Вървя, усещам, че минавам покрай детска площадка, покрай паметниците на Алеко, на Бенковски, на Вазов, но нито за секунда не съм в себе си, а поне на няколко метра отгоре над главата ми и усещам уморените си крака. И усещам вихрушката на съзнанието. Чувам някаква италианска реч, деца викат откъм кортовете далече и ето ме – седнал на пейката до Яворов. Това ли беше, си мисля. Това ли ми беше ходенето? Още малко, още малко, още по-нататък. Това ли ми беше животът? Не си го казвам директно, но някакви такива мисли ще ме настигнат след малко. И няма ли да вървя по-нататък? Хей там, малко под Орлов мост, продават гуменки. По двайсет лева – евтини са и са много хубави. Да отида да си купя едни нови гуменки, пък да става каквото ще. Яворов изобщо няма да забележи, че съм станал от пейката. На него върбата, която го покрива, му стига. А на мене след малко ще ми стигнат едни гуменки.