Skip to content

СПОМЕН ЗА ЛОВ

Една вечер вуйчо ми Лачко ме мазна по носа с оръжейна смазка. Закачаше се човекът с мене и както си чистеше ловната пушка, се пресегна и ме мазна с оръжейна смазка. Носът ми е голям и малко прилича на двуцевка, но никак не беше хубаво да го прави така изненадващо.
Чистеше си пушката – добре, като се върнеш от лов и си гърмял, трябва да я изчистиш тая пушка и да я смажеш, но защо ще ми маже носа? Не ми е приятно.
Това, с оръжейната смазка, го понесох без особени сътресения, остана ми само мирисът на нещо средно между грес и боя за обувки. Но като ми даде да погледна през цевите на пушката, и бях дотам.
Даде ми вуйчо ми Лачко да погледна през цевите, като дигна пушката към електрическата крушка. Дигна пушката към лампата и ми я подаде.
Какъв блясък само, какъв Космос видях! Видях Космоса в двете цеви на пушката – бял, оловен, сребърен, блестящ, навит като пружина, ама без да личи, че е пружина, леко влажен, на капчици и свършващ изведнъж.
Да не си мислите, че съм знаел много-много какво е Космос? Обаче ми се стори много далечен.
За мен всякакви теории  – дали е краен, или няма край Космосът, свършиха тогава. Краен е Космосът и точка. Свършва там, където свършват цевите на пушката. Сега не знам да се радвам ли, или да плача от тази работа, но още тогава разбрах, че всичко свършва в края на цевите.
Почна вуйчо ми Лачко да ме взема с него по лов. Излизахме на свечеряване с москвича извън селото и висяхме с часове на варда. На варда означава да клечиш и да чакаш пред някоя нива да дойдат зайци. Ние чакахме пред една люцерна. Било си е бракониерство, но това ми е най-малката грижа.
Седим с него, небето притъмнява, лилавее и в люцерната почти не се вижда нищо. Пълно е с комари и аз съм си наметнал главата с тензух, през който майка ми цеди сирене. От миризмата на сирене ли е, от какво ли е, но комарите ще ме изядат.
Вуйчо ми пуши непрекъснато и издухва дима нагоре, като си криви устата встрани. Него комарите го заобикалят, железен е той.
Сърцето ми е слязло в петите и се е качило в ушите ми – имам две сърца едновременно. И двете умират от страст и от стръв и ще ме разкъсат. Като полъхне вятър, сякаш спринцовка с лудо лекарство преминава през мен и ме изпълва с желание да чуя как гърми пушка и как заекът най-после идва.
Много люцерна садяха тогава около село и тези, които вярват в някакви четирилистни детелини и щастия от тоя род, биха се зарадвали.
Аз никога нямах четирилистен късмет. Косил съм, обръщал съм и съм я събирал тая люцерна със сто и двайсет килограма слънце на врата. Убийствен късмет е това, дума няма!
Люцерната, край която чакаме зайците да дойдат, е на туфи и е доста плешива. Не се научиха да ги сеят тия люцерни, все има плешивости. И където трябва да има люцерна – няма.
Точно там, на такава плешивина, излезе първият ми заек. Поникна от земята. Нещо се разшава или не се разшава, сянка ли беше, сянка ли не беше, но вуйчо ми гръмна и се чу пищене. Точка по въпроса – пищенето спря след секунди.
Не ми стана жал изобщо. Олекна ми. Първо ми се появи прояснението на челото, прояснението мина в корема ми, сякаш че пия лимонада, после изтече през гуменките ми.
Ако щете вярвайте, бях порасъл поне с пет сантиметра след смъртта на заека – изправих се и бях по-висок.
Отидох да го взема аз лично – голям заек, хубавец, жълт, зеленикав, сив, малко побелял. Веднага се разгъна  към земята, увисна, ушите му се люшнаха на различни посоки. И от муцуната му покапа кръв, мустаците му порозовяха, после станаха бронзовочервени.
Такъв цвят – бронзовочервен, няма, обаче беше изгряла луна. Как си мислите – че ще ми се размине без луна? Никога няма да стане така, че първият ми убит заек да не е съпроводен от лунна светлина. Като в балада, абсолютно като в балада.
И без това никога не съм спал като човек, оттогава хептен взех да будувам. Момче съм още, а седя завит с едно одеяло на терасата и гледам накъдето ми видят очите.
Гледам към цветята в градината – няма ги, а са ми в мозъка. Гледам към старата ни къща в ъгъла на двора – няма я. Ще умра от страх да не би да има вещици в нея. Много ме е страх от вещици.
Гледам към кошарата с козите – няма ги, а се белеят. Друг път се белеят – мисля си, че се белеят.
Гледам към кочината с прасето – там е тоя дебелак, хърка, та ще се скъса. Ама така го обичам това прасе, като хърка – по-малко ме е страх в тъмното.
Към звездите не гледам изобщо – на копчета съм се нагледал. Пълно е с тях в кутията на майка ми.
Майка ми има кутия, пирографирана и дървена, пълна е с всякакви копчета. Със звездите е същото – копчета са и те, само че пръснати, а майкините са събрани в пирографираната дървена кутия.
Обаче все пак поглеждам нагоре. Уплашвам се доста, защото виждам делфини.
За делфините само съм чел по книги, но ги познах веднага. Правилно пише в книгата, че се харесват много на хората, че цвърчат и май можели да говорят.
Мислех, че са риби, но не се въдят в Златна Панега. Въдят се в морето, но аз и море не съм виждал.
Та тези делфини от небето взеха, че слязоха на двора, после лека-полека прекрачиха през оградата и хайде – към горичката и люцерната.
Никакви делфини не са били, ами са били облаци пара от селската фурна. Селската фурна е до нас, комшийка ни е и хляба го пекат през нощта, ама кой да ти разбере, че са облаци пара – мислех ги за делфини.
И пак с вуйчо Лачко – на лов, на варда. И пак пушката и гърменето. Другото се сещате.
Зайци, ама много, сръндак, две-три сърни, лисици, язовец, диво прасе – всичко видях как пада в люцерната и как пушката на вуйчо ми дими от цевите.
Като отвориш пушката след изстрелите, и тя дими. Димът излиза плътен и пепеляв, сякаш от лула. И мирише на барут така, че те отнася и замайва.
Не съм порасвал след всеки лов с по пет сантиметра, не съм – иначе трябваше да съм върлина, а съм си горе-долу нормален.
Обаче тая работа взе да ми става безразлична. Нито ми е омръзнало, нито ми е домъчняло нещо – стана ми безразлично и не ми се искаше повече.
Стрелях и аз, не само вуйчо ми гърмеше. Първо като гръмнах, ми се насълзиха очите, рамото ми се разглоби и се отнесе назад. Оглушах и ми пищяха ушите яко. После почнах да свиквам, хванах му чалъма на гърменето. И различавах живите същества в люцерната, подушвах ги като куче. И стрелях, и не можех да спра.
Майка ми много се ядосваше, че ходим с вуйчо в люцерната, защото трябваше после да пере дрехи, а те понякога – кървави.
Майка е милостива жена и не ѝ е било приятно, сигурен съм, ама какво да прави, като ме гледа, че тръпна целият и не се спирам? И като обича вуйчо?
А кръвта трудно се пере и ако се пере, е само в студена вода и на майка ѝ мръзнеха ръцете.
Нямаше перални някога, както сега, та да изпират кръвта веднага. Сега пералните перат кръвта веднага, всичко перат.
Веднъж майка ми си нямаше друга работа и както гледах в цевите на пушката към лампата, тя взе, че я угаси.
Бях почнах сам да чистя пушката на вуйчо. Чистя аз пушката, а майка щракна ключето и угаси лампата. Угаси я и край.
Изтрих си аз ръцете от смазката и носа си изтрих от смазката в тъмното, и легнах да спя. Доспа ми се на секундата. Може и да ме е втресло, а може и да не е.
Вселената беше угаснала, свършила се беше и аз най-после заспах.
И видях насън бели делфини в люцерната – в същата тази безсмъртна люцерна.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *