Skip to content

СТРАХ

Питаш ме какво ми е – страх ме е, това е,
и страхът прави от кръвта ми лед.
Още една седмица и в една бяла стая
ще бъда приет.

В стаята ще има облаци и ще има легло,
и всичко наоколо ще е бяло,
и едно бавно и бяло перо
насред стаята ще сияе.

Това перо няма да е от ангел красив
и няма да е перо от птица –
това ще е стихът, в който още съм жив
и в който няма да ти пусна ръката никога.

Затова и ти не ме пускай още няколко дни,
не ми пускай ръката и пръстите
и не ходи никъде, и до мене седни,
и ми кажи, че черешите отдавна са цъфнали.

И не слушай, като ти казвам, че ме е страх –
страх ме е много, но ти не ме слушай.
Още една седмица и черешите ще се пръснат от смях
и ще капят сладки по твоята гуша.

И тогава какво? – Аз ще махам с ръка
на черешите и на твоята любов голяма.
Но сега не ме слушай, защото до вечерта
ще бъдем както винаги двама.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *