ЧУРКО

Не е хубаво, дето спя на лявата си страна – не е хубаво нито за сърцето, нито за сънищата. Ама така правя от малък, защото вляво от мен е стената и като я пипам с ръце, докато спя, се успокоявам. Имам някаква опора все пак – легло голямо, скърца, та се къса от увисналата пружина, но като пипна стената, и се кротвам – унасям се. Така е било винаги, но сега стената на стаята е направо фурна. Ще се опаря на нея. Никога не е било стената да пари. Какви лета дойдоха – да спим не в къщите си, а в пещи. И преди е имало жеги, и то големи, но поне вечер от осем часа до шест сутринта в село излизаше един местен вятър – Чурко, и решаваше въпроса с жегата.Познавам го аз този вятър, сякаш ми е братовчед – зъбките му зная. А зъбките му – едни такива хапливи. Тръгнеш вечер да идеш някъде и той веднага – хоп – мушка ти се под ризата. Лято е – юли или август, а трябва да си обличаш пуловер, иначе тръпнеш. И тръпките настръхнали, едри, можеш да ги преброиш по кожата си. Казваха, че вятърът слиза откъм манастира, къпе се във Вита и влиза в селото. Влезе ли в селото, дърветата се люшкаха, цинковите кофи по дворовете тракаха, а котките направо политаха .Влюбените на мига хукваха към игрището, кацаха в купите със сено и вятърът им сваляше дрехите, преди те самите да разберат. Капаците на къщите се блъскаха, черчеветата пукаха и наставаше хладина. И всичко това от един местен вятър с доста глупавото име Чурко. Няма делник, няма празник – на Нова година, на Трети март, на Двайсет и четвърти май, на Девети септември, на Десети ноември, било то която и година било, Чурко си слиза от манастира и свършено. Но сега се е стопил, изгубил се е някъде и затова стената отляво на леглото ми е огън. Затова ми бие сърцето и ми бяга сънят. Няма го вятъра ми и аз ставам да го търся.Чакам да се развидели и някъде към пет заранта излизам от къщата. Викам си – ще го търся като изгубено яре този вятър и ще го намеря. Гледам двата бора в центъра на селото. Помня как си мятаха зелените ръце някога и как се радваха на вятъра. Не ми е ясно само дали на самия Чурко му е било приятно да го боцкат с иглички, но поне няма сведения да се е оплаквал. Стигам до моста за вилите и се надвесвам наполовина над Вита. Абе къде е този вятър? Баш тук, на моста, беше най-силен, направо те отнасяше. Сега – нищо. Даже рибетата, които си играеха с вълничките по повърхността на вира, са се отпуснали едни такива – да се чуди човек това мренки ли са, или тъжни листа. Като го няма и на моста, викам си, ще го търся във вадата на централата. Вадата на водната централа винаги е имала особено отношение към Чурко – голяма приятелка му е. Тече си цял ден – тиха и зелена, а вечер, появи ли се вятърът, тръгва наобратно. Да не повярваш, че вода може да тече наобратно, ама тече. Сигурно защото пътеката, по която слиза вятърът от манастира, е близо, затова водата на вадата губи търпение и тръгва да го посрещне.Нищо такова няма сега. Слиза си водата надолу към ВЕЦ-а и никак не личи да чака Чурко.Само един орех се е надвесил така над нея, че прилича на майка, която си пази децата – разбирай орехите, от катериците. Може би на вадата засега това й е достатъчно. Малко по-нагоре се спуска манастирската пътека, по която казват, че слиза вятърът. То не е точно пътека, ами си е един дол, много по-различен от всичко наоколо. Встрани – пожълтяла и оклюмала шума, а долът – зелен. Личи си, че е пълен с влаги и сенки. Тука ще е, няма начин – викам си и тръгвам нагоре.Вървя, вървя – хладно е, даже на места усойно, мъхове и папрати колкото щеш, ама вятъра го няма.Криво-ляво стигам до една поляна. Тя не е една поляна, а е поляната пред пещерата „Здравковица“, където с други момчета съм идвал поне хиляда пъти. Какво ли не сме правили в пещерата – дори веднъж се напих с ром и спах няколко години. Стигам поляната пред пещерата и си мисля – ако вятърът не е тука някъде, няма къде да е. Обаче виждам не вятъра, а едно момче да седи на бял камък. Поляната – хубава като картина, сутрин е, слънцето бляска, а на бял камък сред тревите седи момче с голяма глава и къдрава коса. И косата му се вее. Няма вятър, а косата, която е на копчета, се вее, и ризата му се вее, и тревите около него – и те се превиват. Какво повече от това! Нищо повече не мога да кажа, освен че момчето много ми напомня на друго момче, което винаги спи наляво, с лице към стената.