Skip to content

ЛЮБИМИ ПОЕТИ С ЛЮБИМО СТИХОТВОРЕНИЕ ПАВЕЛ МАТЕВ

Поезията на Павел Матев винаги ме е успокоявала. Била е билка за мен, прохлада, доверие и друг свят . Не знам да има по-важно нещо и в живота, и в поезията, от доверието. Стиховете на Павел Матев, които обичам, са крехки, но аз се осланям на тях и не се страхувам. Толкова са фини, а стоят здраво и сякаш летят.
Думите на Павел Матев са залепнали една за друга, а дишат. Няма и милиметър разстояние помежду им, а всяка е сама за себе си и в хармония с всички останали. Словото му се лее, както се казва.
И какви заглавия на стихосбирките – „Чайките почиват на вълните“, „Натрупани мълчания“, „Повикан от щастливи бездни“, „Внезапни паузи“, „Когато птиците летят по-бавно“. Това не само са заглавия на стихосбирки, това са стихотворения, кодове за поезия, начало на поезия.
И след толкова красота не спират да ми се въртят в главата стиховете му:

Аз не съм красавец – аз съм грозен.
Моите родители са прости.
Но дойдох по южни коловози
като бос езически магьосник.

Още докато бях студент, знаех, че стане ли януари, в списание „Септември“ и „Пламък“ ще има цикъл от десетина стихотворения на Павел Матев. И вървях през снега на Велико Търново, за да си купя книжките и да имам с какво да си грея душата. Никак, ама никак не беше случайно, че именно в началото, през януари, излизаха стихове на големия поет.

Много се учудих, когато разбрах, че Павел Матев по веднъж-два пъти в годината си вземал отпуска, изчезвал нанякъде и започвал да пише стихове. През останалото време си водел бележки в един тефтер – запише дума, метафора, идея, а после си вземал отпуска, за да станат записките стихотворения.
Чудех се как е възможно, защото тогава аз почти денонощно пишех стихове и в наивната си младост не съм и подозирал, че за да стигнеш до сърцевината на думите, трябва да си вземеш отпуск от всичко – ако трябва, и от самия живот. Това е правел поетът – вземал си е отпуск от всичко.
През ония години той беше голям началник – нещо като министър на културата. И именно затова лириката му беше още повече лирика. И именно защото беше голям началник, сега стиховете му се затулят, прикриват и премълчават. Когато си Павел Матев, трудно можеш да угодиш – и някога, и сега. Тръпки ме побиват, като си помисля как може автор от такава величина да бъде подбутван и забравян – дори в родния му край, да ме прощават Господ и земляците му. Каквото и да се говори, след Яворов в Чирпанския край другият поет е Павел Матев.
Беше издал една от последните си книги и ми се обади по телефона. Да ти се обади Павел Матев по телефона си е доста стряскащо, а още по-стряскащо беше, че ме покани, ако искам, да говоря за поезията му в читалище „Добри Чинтулов“ в София. Кой знае какво ми е било в главата, но най-вероятно от глупост или пък от страх да не се изложа, като говоря за толкова голям поет, но смутолевих, че нещо съм зает, че съм болен и че не мога.
Сега не се побирам в кожата си от яд и от мъка, дето съм пропуснал възможността да кажа и на Павел Матев, и на хората, които щяха да дойдат в читалището, че той е една от българските цигулки „Страдивариус“, на която поезията изнася концерти. Само ще вметна, че баща му е бил цигулар и е знаел стотици песни. Това няма как да е случайно.
Има и нещо друго. Така съм свикнал с илюстрациите на Евгений Босяцки към стиховете на Павел Матев, че вече ми се струват едно и също нещо – поезия като картини и картини като поезия. Жени, птици и думи, и далечина, и изкуство.
По стихове на Павел Матев бяха изпети много песни – и за отрязаните коси на мама, и „Любов, магическа реалност“, и още колко други…
Вслушайте се в думите на тези песни и ще усетите, че това не са само думи – това е влюбен вятър, шепот, копнеж, зов, болка. И над всичко – любов.

ЕЛЕГИЯ

Замислено небе стои над мен.
И синева, която не усещам.
Дъбът съсед мълчи озадачен
и чака скромни ветрове отсреща.

Над жълтите треви кръжат пчели
и само шепотът им се долавя.
От спомени душата ме боли
и аз на тази болка се оставям.

Оставям се на нечии ръце,
които и насън ще ме погалят.
И още вярващ в женското сърце,
не мога и насън да съм печален.

Неповторимо въздухът трепти.
Пространството мълчи като картина.
И знам, че тука ще ме посети
забравена любов. Ако я има.

Павел Матев

Published inПОЕЗИЯ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *