Всяка сутрин зад запустялата железопътна линия
вика петел.
После изгрява слънце – червено като изпечена глина
и като локомотив, на път поел.
По тази линия от години не идва и не заминава
нито един влак.
Само петелът, само петелът маха с криле и остава
край линията от сутрин до мрак.
Петелът живее в последната, в най-последната къща
между блокове и бетон.
После слънцето се изпотява, почва да пъшка
и се плъзва по своя наклон.
И преди да потъне в нощта – при луната
и в леглото от хлад,
слънцето милва петела по очите и по перата,
и по съня от другия свят.
И петелът заспива – заспива като пътник замаян
между звезди.
И влакът го носи към края, към края,
и гребенът му блести.
Be First to Comment