Skip to content

ПТИЦА В МЪГЛАТА

            Бяхме се преместили да живеем от Тетевен в Ловеч и баща ми си купи пушка – надцевка, збрьовка, чешко производство.
            Това, дето цевите й бяха една над друга, ме влудяваше. Пушката ми харесваше толкова, че я гледах с часове, мерех се през прозореца по каквото прелети, миришех я, милвах я, даже си близвах по съвсем малко смазка, с която се мажеха цевите.
            Като заничах през цевите, се чудех как може по тях да се стича толкова сребро – не слънце, сребро. А тия спирали отвътре, които едва се забелязваха, връщаха обратно светлината кой знае къде.
            Ако можех, щях да спя с пушката в леглото или да я взема с мене в училище.
            Не знам как се получаваше, но вкъщи тя ми вдъхваше самочувствие и не ме беше страх да оставам сам. Не ме беше страх и да преспивам, когато майка ми и баща ми ги нямаше в събота и в неделя.
            Живеехме близо до Осъма и аз всеки ден ходех да гледам реката. В Тетевен Вита е къде-къде по-малка, прищипната е от клисурата и все тича да ти се качи по краката. А тук, особено когато придойдеше, Осъма си беше направо море. Макар че какво ще е това море, което тече все надолу?
            Дойде зимата и в мъглите над реката за пръв път видях дива патица. В Балкана диви патици няма или ако има, аз не ги бях срещал. Видях я как плува с големите си криле, как поклаща глава, как се извива и рисува някакви си патешки работи.
            Не бях наблюдавал дива патица, но веднага я познах – и в мъглата я познах. Усетих я с корема си, със страстта и зъбите на малко зверче, в къщата на което има пушка.
            Няколко дни поред мръзнех на брега срещу ветеринарната лечебница и дебнех дивите патици. Нямаше най-много – две-три да са били, но пък като ги чувах да кряскат и да се издигат нагоре-надолу, оставах без тяло. И аз изчезвах с тях.
            – На Осъма има диви патици. – Съобщих на татко.
            – Еее?
            – Да идем с пушката.
            –Има ли хора? – Попита баща ми.
            – Няма никой.
            Отидохме и зачакахме. Баща ми сложи две гилзи трети номер, затвори пушката и прищракването ме оглуши. Не ме оглуши, ами започнах да чувам десет пъти по-силно, като куче. Ако имаше каишка и ми я окачеше на врата, щях да стана ловджийско куче.
            Чакахме, а мъглата се увиваше около нас, увиваше се около тополите и ветеринарната лечебница, около реката и кожарската фабрика на другия бряг.
            И ето че една патица започна да се приближава – първо като кълбо прежда, размотавано из въздуха, после като хартиена голяма топка и накрая като птица.
            Баща ми се мереше, плъзгаше пушката по посоката на летенето, но на мене ми се стори, че това мерене няма край.  Накрая гръмна.
            Най-хубавото на гърменето на пушката е, че се чува изведнъж и когато си близо до него, сякаш остава в ушите и в главата ти.
            Патицата се завъртя като перка, почна да пада бавно и се удари във водата. Осъма я заля за миг, после тя изплува и едва-едва тръгна по течението.
            – Готово! – Каза баща ми и мирисът на гръмнал патрон се омеси с мириса на студ.
            Докато той каже „готово“, аз се бях събул по къси гащи и бос нагазих във водата. Не усетих нищо – нито че ме преряза, нито нищо.             Татко обаче ме хвана за врата и почти насила ме издърпа обратно.
            – Ще хванеш пневмония, луд ли си?
            Патицата бавно се носеше и изчезваше, удряше се в камъни, спираше се за малко о някоя туфа и скоро щяхме да я изгубим.            Аз пощурях, разревах се, треперех, сочех патицата и баща ми отстъпи. Нагази в реката и хвана убитата птица. Хвърли я до мене:
            – Доволен ли си?
            Зъбите ми тракаха, но измънках:
            – Много…
            – Какво правите бе, хора? – Извика един облечен в дочени дрехи мъж, дошъл да изхвърли тор от ветеринарната лечебница с количка.
            – Нищо, ударихме дива патица.
            – Ама това е чайка! – И мъжът вдигна птицата във въздуха. – Това е чайка, не е патица.
            Баща ми стана блед и се изпоти, смутолеви, че не е сигурно – имало и такива, по-бели патици.
            – Има, ама няма. Това е чайка, акъл нямате! – И мъжът хвърли птицата обратно в реката и тя завинаги замина надолу.
            Докато се прибирахме, баща ми сложи пушката през гърдите ми, дръпна два-три пъти ремъка, нагласи го да не ми е голям и ми изтегли ухото. Изтегли ми ухото много силно.
            Ами като не знаехме кое е дива патица, кое е чайка? А и тази мъгла…

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *