Skip to content

ПЪРЖЕНО С ДОМАТИ

Докато се хранят на масата, възпитаните хора седят изправени, гърбовете им – и те изправени, ръцете им – леко поставени до паниците и чиниите, не говорят и още куп такива правила. При нас обаче не беше така. Ние не спирахме да мелим, да си разправяме какво ни се е случило преди малко, да се наставляваме и възпитаваме. Аз не съм възпитавал и наставлявал никого, но мен непрекъснато ме обработваха. Прадядо ми Йото – ветеринарен фелдшер, точно по средата на яденето отваря приказки за българските Балкански войни в началото на двайсети век. И винаги, кара-вара, го докарва до това, да обяснява как видял първия си убит войник. Един офицер му го показал встрани така, на петнайсетина метра от пътя, и нашият примрял. Да му се отще на човек да преглъща пърженото с домати. Вярно – драматизъм, патриотизъм и обединителни идеали, ама да се явяват убити на масата по време на вечеря си е бая страшничко. Дядо ми Драган – началният учител, ме плашеше с ученето на цигулка. Ако не си отопях чинията със залци хляб до чисто, почваше провлачено: – Аааа, не си си изял всичкооо! Утре поне два часа – цигулка! И аз опъвам врат до последно. Баща ми все го нямаше и неговото присъствие се изразяваше в това, дето непрекъснато ме заплашваха, че ще му кажат какви ги върша. Какво толкова е имало да му казват, не знам, но все ме плашеха, че ще си дернат ризата и че като си дойде баща ми, ще видя аз. Ставаше дума за културата на ядене и държането на маса. Признавам си – в нашата къща тези работи бяха, меко казано, рехави и специфични. Но едно нещо ме е слисвало без прекъсване. Чудел съм се защо жените ни си подпират главата с ръка. Никъде на друга маса никога не видях жените да си подпират главите с ръце, докато се хранят. Прабаба ми Тота беше толкова малка и сбръчката, че едва различавах лявата й ръчица от главата. Мотае се прабаба ми Тота около масата, наднича зад всеки, мести нещо от тук там, разпределя хляб, бута вилици и лъжици и чак тогава сяда. И като седне, въздъхне и хоп – подпре си главата с лявата ръка. Гледам я аз – черна такава като черница, хапва само от време на време, а лявата й ръка – все под брадичката. Тази жена, вече на деветдесет и отгоре, умираше за цветя. Викаше им китки. Ходи къде ходи, и все с китки се прибира у нас. Най-много обичаше божурите и като си дойдеше с божури, ги разглеждаше и им се радваше, сякаш е момиче, а не на деветдесет и кусур години жена. Понеже силно обичаше божурите, като я гледах как си подпира главата на масата и въздиша, си виках, че може би й липсват именно те и въздиша по тях. Но пък да ти липсват божури, докато вечеряш пържено – не знам. Баба ми Събка сядаше винаги последна на масата. Ще си счупи краката и тя да слугува – все досготвя нещо, ходи до мазето за сирене и компот, реже ябълки или парченца сланина и едва когато ние сме се наяли почти, чак тогава сяда. И хайде – и тя – лявата ръка под брадичката. Гледа някъде над нас и си подпира главата. Вечеря, един вид, с подпиране на глава. Много особена жена беше баба Събка. Можеше да врачува и за нея бъдещето лежеше, пръснато в бобените зърна – врачуваше на боб. Като кажеше – пръснете се, четирийсет и две бобени зърна, и после се накитете – и светът си стъпваше на краката – кой какъвто го иска. Много бяха доволни хората от врачуването на боб.Можеше да шие и ръкавици с машината си „Лучник“ и една година напълни балконската стая с купища брезентови ръкавици, превързани по десет чифта в пакет. Хубавото на тази надомна работа беше, че като ушие толкова ръкавици, всеки от къщата си избираше по един чифт и спеше с него, дето се вика. Аз например си пишех домашните с брезентови ръкавици и сигурно затова никога не можах да реша нито една задача. Ами като ми пречеха ръкавиците, какво да правя? Баба Събка носеше янтарен гердан, с който никога не се разделяше. Гердан, та гердан – тъмножълт и гладък. Беше й подарък от дядо и тя не го сваляше от гушата си никога. Веднъж само го беше свалила за малко и се беше разболяла от гнойна ангина. Казваше, че кехлибарените зърна я пазят, топлят я и са й като пуловер. А може и да си е представяла, че кехлибарените зърна са като зърната на боба, само че по-големи, и така да си е помагала с врачуването. С врачуването никога не се знае кое как е. Много ми е било интересно как кокошките ни, като гледаха гердана, не го сбъркаха с царевични зърна и не я клъвнаха нито веднъж. Културни и реалистични кокошки сме имали. Обаче това нейно подпиране на глава с ръка, докато яде, си оставаше тайна.Майка ми Мария – по същия начин. Тича медицинската сестра Мария по цял ден, мери кръвно и бие инжекции и като си дойде вечер, подпре глава на масата по същия начин като другите жени. Пред очите ми са и сега – прабаба ми Тота, баба ми Събка и майка ми – вечерят от време на време, а през цялото време си подпират главите. Точно така – те вечерят от време на време, през една минута, да кажем, а през цялото време подпираха главите си и въздишаха най-малко по четири-пет пъти на ядене. Толкова съм си мислел каква е тази работа – тежко ли им е било нещо, мъчно ли им е било, сърдити ли са били… Или пък им се е искало да ни кажат, милите, че за тях е важно ние да се наядем, че сядат така – между другото, на масата – от приличие и от любов към нас, и ако хапнат изобщо, то е, защото са уморени и защото през деня са свършили хиляди неща. Като са си подпирали главите, те сякаш са оправдавали залците, дето са ги яли. Изглеждало им е по-приемливо и прилично да покажат умората си и чак тогава да хапнат.Ами ако не е така? Ако са се отнасяли в техни женски и неясни за моите съчинения светове? Ако някоя от тях си е спомняла любовта или е била влюбена, ако по някоя причина им е било дотегнало от нас и от несвършващите грижи? Няма откъде да знам. Ще ми се обаче да са били уморени. Иначе как ще го преглътна – и прабаба ми, и баба ми, и майка ми да са си мислели за любовта и да са се реели в облаците, докато ние нагъваме пържено с домати?

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *