Тръгнеха ли облаците да идват откъм манастира, баба ме вземаше и ме водеше при сестра си.
– Хайде, Николайче! – викаше тя с леко белнати и повдигнати нагоре очи.
Хвърляше на гърба ми и на нейния гръб по един найлон и тръгвахме.
Сестра ѝ живееше през пет-шест къщи надолу от нашата, но щом облаците идваха откъм манастира, трябваше да иде да я види. Знаеше се, че идва ли дъжд от манастира, идва раздяла.
Влизахме в къщата на нашата роднина и стояхме не повече от петнайсетина минути. Двете жени си приказваха бързо и все по-бързо неща, които няма да могат да си кажат в близките дни. Ние оставяхме домати и боб, вземахме брашно и орехи, някакви приказки за комшийки се разправяха, нещо за това-онова и тръгвахме.
В тези минути двете сестри излъчваха страх, грижа, любов една към друга. Пипаха се по главите и забрадките, а телата и кожите им бяха изпънати и напрегнати. Въртяха се в кръг жените, шушкаха се и сякаш не смееха да назоват това, което идваше.
– Може и да не е много голям, а? – питаше премаляла баба.
–А, ааа, ако нещо такова повече, ела на дола утре сутрин да се видим!
–Ще, ще…
Тръгвахме си в някакъв унес, трескаво и набързо, и докато изминем тези стотина метра до вкъщи, първите дъждовни капки ни удряха по главите. Не ни удряха, а се сплескваха върху главите ни.
Първите капки на дъжда са като деца, които играят на криеница. Изскачат изневиделица и идват не от небето, а отстрани или отдолу, или кой знае откъде. Нали са деца, тези първи капки си имат имена. Аз им бях измислил имената – Първанка, Бистра, Светла, Дебеланка, Топчето. Такива момичешки имена бях измислил на първите капки и те пляскаха с ръце по найлона, който ме обгръщаше, за да ми се обадят, че са пристигнали.
Тези стотина метра ние с баба вървяхме и между капките. Най-хубавото нещо в началото на един дъжд е, че между капките му има пътеки, по които можеш да минеш сух. И не ти избираш пътеките, а пътеките избират тебе. Как става тази работа със сухите пътеки в дъждовното небе, не ми е ясно, но става. Човек върви по земята, дъждът е завалял, а човекът остава почти сух, защото капките му правят път, така да се каже, уважават го затова, че се прибира вкъщи. Но това трае много малко време, после пътеките се затварят, зарастват от дъжда, той превзема всичко и небето и земята стават вода.
И всички тези капки с момичешки имена порастват, стават големи жени и като големи жени валят с косите си над света.
Тогава дъждът, който слизаше от манастира, ритваше с крак портите на небето и връхлиташе.
И хората от Гложене – и баба, и сестра ѝ, и кучетата и котките, и козите и кравите, и гълъбите и гущерите, и гъските и охлювите, и вишните и ябълките знаеха, че дойде ли дъждът от манастира, ще е голямо разделение.
Облаците в началото бяха бледосини, после потъмняваха, почерняваха, виеха се, сякаш са огромни смоци, тръгваха да слизат по склона на планината, търкаляха се, настъпваха се, качваха се по гърбовете си, сякаш са коне, цвилеха и махаха с опашки. А от опашките им пращяха мълнии.
Такова пращене можеш да чуеш само когато сломена, ядосана и изоставена жена сваля своята рокля в тъмното.
Мълниите бяха като огнени патерици за облаците, които продължаваха да слизат от манастира, да куцат и да се привеждат, докато се пльоснат по корем над селото.
Дъждът валеше на пръчки. Можеше да се види как водните пръчки се подреждат първо надолу, после застават настрани, после сплитат пръсти и така плетат дъждовната си кошница.
Дъждът валеше и от мъка. На такъв дъжд, който идва от манастира, мъката му е голяма. Мъчно му е за небесните неща, за звездите и това, дето е зад тях, за кръглите залези и за това, което е след залеза, и за кой знае какво още.
А когато мъката на един дъжд е голяма, и дъждът е голям.
С баба излизахме на терасата и гледахме как селото бавно започва да плува, как в двора ни влиза невидим прилив, как кокошките се качват по дърветата, как прасето се мъчи да полети заедно с кочината, как червеите в градината скачат и избликват, как мушмулата се привежда и се смалява, как улукът се задавя и кашля и как пеят с мокри гласове и светят цинковите кофи, които баба пълни с дъжд.
– Омеква ми косата, като я мия с дъждовна вода – казва тя – затова пълня кофите.
Но в гласа ѝ вече има уплах и влага, голяма влага и голям уплах.
По улицата понякога притичват приведени мушами и найлони. Хората щъкат нагоре-надолу, после всичко потъва.
Дъждът валеше отвсякъде и най-вече от страха на селото. И повече нямаше цветове, нямаше привечер, нощ и ден. Имаше привечерен дъжд, нощен дъжд, разсъмнат дъжд. И мъгла – мъгла, която се опитваше като с парцал да попие дъжда, но само се смиваше в него.
И бученето дойде и стана голямо, много голямо.
С баба слушахме как бученето първо беше някъде високо над нас, в стръмната част на селото, как после тръгна да слиза и да бучи надолу, как ревеше и как се разля това бучене и раздели селото надве.
Бучеше Смильов дол – така се казваше това бучене. Този дол разделяше селото надве и когато дъждът се плиснеше от манастира, Смильов дол прииждаше така, че хората с дни не мърдаха от къщите си и сякаш оставаха на два отделни континента.
И затова ние с баба ходехме при сестра ѝ преди дъжда – да си вземем довиждане, така да се каже, защото нямаше да се виждаме няколко дена. Долът не разрешаваше.
През цялата година този дол си беше една стръмна и каменна улица, по която козите и гъските слизаха до Вита и по която ние през зимата се пързаляхме, но завалеше ли, и ставаше като Ламанша. И как ревеше този дол след дъжд, и как викаше и охкаше, и как се молеше и тропаше.
Понякога, когато заблудена и повлечена коза плуваше надолу, долът врещеше и бодеше с рога въздуха, когато някой гъсок се люшкаше по вълните, долът пляскаше с крила и съскаше, а понякога мътната му вода потракваше с каменни зъби и с откъртени павета и скали. По водата в дола се носеха незнайно откъде стари печки, столове, качета, черги и ужасии.
Хората от селото стояха на двата бряга на тази улица река, на този гложенски Ламанш и викаха един към друг, и махаха с ръце.
Първоначално не се чуваше нищо. После думите, макар и измокрени от мътната вода, ставаха доловими:
– Еей, как е магарицата? Магарицата как е?
– По-добре еее, не куца толкова.
– Имаш ли аналгин, остана ли ти аналгин?
– Имааам, имам, още две зърна имам.
– Васьоо, въдицата, въдицата взе ли, да я хвърлиш за риба?
– Довечера, довечера ще я хвърля за тебе, како Мике…
И все такива работи си приказваха хората през Ламанша.
И ние с баба стояхме там, а сестра ѝ – от другата страна. Баба само си сваляше кърпата от главата и пак се забраждаше, сякаш искаше да покаже на сестра си и на цялото село, че си е мила главата с дъждовна вода и косата ѝ е станала мека. А аз само си мислех, че е крайно време в този дол да има риба.
– Трябва да се направи тука въздушен мост! Без мост няма да стане! – викаше техникът на кметството.
– Или да се купят лодки – една-две лодки за зор заман – умува друг.
– Какви лодки в Балкана, бе? Млъкни… Лодки в Балкана…
Водата намаляваше, почваше да се избистря, ставаше сура като гръб на елен, както се казва по тоя край.
И тогава някое лудо момче първо се хвърляше през водата. Подхлъзваше се, падаше, ставаше като мокър плъх и накрая – след минута или след век, преминаваше оттатък. Като моряк и като малък Колумб момчето се престрашаваше и преплуваше този дъждовен океан, този космос от дъжд.
Така е с тия дъждове от манастира – от тях се раждат и моряците на Балкана.
После хората почват да шляпат по водата, минават я хей така, за да погазят в нея и да я преминат, после се пръскат с вода и се занасят…
А баба и сестра ѝ идват с по един леген да перат дрехи с дъждовна вода. После идват и други жени да перат дрехи насред улицата.