Мили деца – по-малки и по-пораснали,
знам колко обичате майките и бащите си, бабите и дядовците си. Ама тези дни като ги видите в магазина, малко настръхвате, нали? Обичате ги много, знам, ама като ги видите в градинката или в парка, малко настръхвате, като се качат с вас в асансьора, малко настръхвате, като влязат в автобуса, малко настръхвате, нали?
Обичате ги, ама и настръхвате.
Знам какво ще кажете, деца. Това е за тяхно добро, акъл нямат, че са тръгнали навън, ще се изпозаразят всички. От грижа е, да, ама и от нещо друго, за което ме е страх да си помисля и за което никога не говорим.
И моля ви, не кипвайте като чайници и не казвайте: „Ние тия работи ги знаем, ама сега е друго.“
Друго е, но я си сложете ръка на сърцето и си признайте – старите хора пречат ли понякога? Пречат. Мрънкат ли – мрънкат. Омръзват ли – омръзват. Досадни ли са понякога – досадни са. Тежат ли – тежат.
Обич, обич, обич, ама и другото го има – онова друго, което е кълбо от любов, гняв, безсилие, яд и кой знае какво още.
За това става дума – и за греещата светлина в човека, и за тъмнините в човека.
И точно тука е най-тънката и болезнена част. Тук е дяволската пояжина, която омотава душите. Вместо да ви е яд, мили мои, на тези, които причиниха всичко това, на тези, чиято „сила“ се оказа безсилие, вие се ядосвате на възрастните си родители. Кажете ми, кой предизвика този световен смерч – онези, дето уж знаят всичко и на които всичко е позволено, или вашите бащи и майки, които ви отгледаха и изучиха с последните си пари и сълзи? Има разлика, нали? Надявам се, че я виждате.
Едно от най-страшните неща, които направи този вирус, е да противопостави поколенията. Как го е измислил само този злодей! Избира си предимно възрастни хора. „Харесват“ му, така да се каже, хора с опит. И така разстила, копае ровове и ями, разкъсва връзки и сърца.
Много ви моля, деца, преди да се вбесите на родителите си, на бабите и дядовците си, да си спомните нещо. Поемам риска да ме обвините в сантименталност, но…
Когато ви беше страх от тъмното, кой ви държеше ръката?
Когато прохождахте, кой ви придържаше да стъпите една крачка напред?
Кой ви научи да казвате първите си думи и кой сияеше от радост, че сте ги казали?
Кой ви завързваше връзките на обувките, мили деца, за да тръгнете по пътя?
Кой ви мереше температурата с устни?
Кой ви лекуваше болното гърло?
Сетихте ли се кой?
Хубаво, че се сетихте веднага. Затова сега по-полека, мили деца. Давайте го с повече разбиране и такт, с повече любов. И ако може – дръжте сърцата си отворени. Не обвинявайте, не съдете изведнъж.
Защото това все някой ден ще отмине. Ама оградата между поколенията може и да остане и да ни плаши с ръждата си. Затова, деца, по-полека…
И ако може – да не казвате, че това са глупости, защото тогава аз ще ви се разсърдя. Ей така, както ви обичам, ще ви се разсърдя.